Джей Кристоф
Божигроб (28)

25.
Гнилоч

— Дръжте го да не мърда!

— Всемогъщи боже, горя!

— Дръжте му краката, мътните ви взели!

— Аа, помогни ми! Помогни ми!

Мия седеше в тъмен ъгъл на килията и държеше един подгизнал в кръв парцал до раната на бузата си, ребрата й горяха. Усещаше как адреналинът от битката вкисваше във вените й, ръцете й трепереха. Тълпата отгоре крещеше, Ултима беше в разгара си, каменната настилка под нея вибрираше от яростта на последната битка. До нея седеше Пеещата сабя с увита в напоено с кръв платно ръка, докато Мия притискаше с просмукана превръзка разкъсната рана на гърба й. Двете се нуждаеха от зашиване, кръвта се събираше в локва върху камъните край тях. Но Магот беше претрупана с работа.

— Вържете го! — изкрещя момичето. — Той само шава!

Фуриян пак изпищя треперливо, с пълно гърло и агонията му отекна в недрата на арената. Бяха го сложили да легне на каменна плоча, екзекутусът и трима от стражите на Леона се мъчеха да го държат неподвижен. По месата на гърлото, челюстта и гърдите му бяха избили мехури и сълзяха от отровата на коприненката. Той полудя от агонията, крещеше, мускулите на ръцете и гърдите му се бяха изопнали като въжета.

На вратата стоеше доня Леона и наблюдаваше с ужас в очите.

— Всемогъщи Аа… — прошепна тя.

— Вържете го! — викна отново Магот.

Аркад щракна в тежки железни окови ръцете, краката и кръста на Фуриян и го закрепи здраво за плочата. Но Непадналия продължи да се мята, разряза китките и глезените си във веригите, разби си главата в камъка. Мия и по-рано беше виждала болка — кървавото бичуване в Планината, дамгосването й в онази килия във Висящите градини. Но такава агония не беше наблюдавала друг път в живота си.

— Трябва да го упоиш, Магот — рече тя.

— Нямам съненбурен! — извика момиченцето и посочи едно ковчеже с билки и илачи. — Всичко се е развалило по пътя насам!

— Имаш ли Несвяст?

— Всичко отиде за Касапина!

— Четири дъщери! — изруга Леона. — Ти по един напръстник ли носиш?

— Моето уважение, домина, но от месеци не сте ми давали пари да попълня запасите.

— Е, трябва да направиш нещо! — изкрещя Леона. — Чуй го!

Фуриян пак изпищя, зинал широко уста, и чак гърлото му се разкървави от силата на вика му. Мия се надигна, сгърчвайки лице от болката в пропуканите си ребра, и куцешком отиде до ковчежето с билките на Магот. С лепкави от кръвта пръсти прерови стъклениците и бурканите с прахове и течности, а в това време всички уроци от залата на Паякоубийцата жужаха в главата й.

— ’Паст, какво правиш? — изръмжа Аркад.

Мия не му обърна внимание, ами подаде на Магот половин дузина бурканчета.

— Стрий плешив бурен с моминска глава и щипка цялкорен и ги смеси с малко златнопиво.

— Не — намръщи се Магот. — Алкохолът ще втвърди моминската…

— Ето за какво е блатното листо — прекъсна я Мия. — Накисни листото… всъщност остави на мен. Ти иди да зашиеш Пеещата сабя. Целият под е в кървища.

— Врано? — Леона я погледна въпросително.

Мия се обърна към нея.

— Доверете ми се, домина.

Леона погледна към Фуриян, който все така се гърчеше и агонизираше. С плувнали сълзи в очите тя кимна и Мия се зае да забърка сместа. Магот извади игла и копринен конец и започна да шие ужасната рана на ръката на Пеещата сабя. Мечът на коприненката я беше срязал чак до костта и кръвта се лееше като евтино вино по време на пир на пълна светлина. Пеещата сабя стисна зъби, вперила поглед в Непадналия.

— Можеш ли да го спасиш?

— Мога да го приспя — отвърна Мия. — Екзекутус, имам нужда от бутилчицата ви.

Аркад вдигна вежди, когато Мия вдигна окървавената си ръка.

— Златнопивото ви, сега!

Аркад бръкна под туниката си и извади сребърната си плоска бутилчица. Мия изля сместа си в уискито и хубаво я разклати.

Фуриян продължаваше да се мята, да пищи и да се моли. А когато Мия се приближи, сянката му започна да кърви по камъка, протягайки се към нейната. Само благодарение на мъждивата светлина в килията и трагедията, която се разиграваше на каменната плоча, никой не забеляза и Мия на мига се премести, избутвайки с рамо един от стражите. Сянката на Непадналия се сля с нейната и тя усети онова прилошаване, онзи глад, който винаги се надигаше у нея в негово присъствие, и едва не повърна. Олюля се, едва не отърва бутилката и Аркад трябваше да я подхване, за да не падне.

Черна майко, аз усещам всичко…

— Добре ли си?

… сякаш той е част от мен.

— Отворете м-му устата — рече Мия.

Болката от срязаната й буза и в ребрата беше нетърпима, но тя чувстваше и болка в гърлото и гърдите си. По някакъв начин агонията на Фуриян се пренасяше в нея и усилваше нейната собствена.

— Фуриян, трябва да пиеш! — изкрещя Мия. — Чуваш ли ме?

Клокочещ агонизиращ стон беше единственият му отговор и Мия изля сместа в устата на мъжа. Той загъргори, опита се да плюе, но Мия затисна изприщените му устни с ръка и изрева:

— Гълтай!

Фуриян се замята, опъна оковите си, от очите му потекоха сълзи. Но накрая изпълни заповедта и обезобразеното му гърло подскочи, когато погълна изгарящата течност. Минаха няколко минути, докато билките подействат — Мия все пак не беше забъркала най-добрите съставки. Но полека-лека съпротивата на Непадналия стихна, виковете му се превърнаха в стонове и накрая, след цяла вечност, както им се стори в неосветените подземия под кървавите пясъци, зачервените очи на Фуриян се затвориха.

Мия падна на колене, косата й лепнеше по разрязаните й чело и буза, виеше й се свят.

— Откъде се научи на това? — попита озадачената Магот.

Мия провеси глава, всичко пред погледа й се разми.

— Врано? — повика я Леона.

— … мия?

— … МИЯ?

Кръв по ръцете й, в очите й, върху езика й вкусът на горчиво лекарство, каквото никога не беше вкусвала. Тя погледна към сянката си. Сянката, която трябваше да бъде черна за трима. Но когато стаята се разлюля пред очите й, когато болката от раните, травмата от изпитанието на арената и разтърсващите последици от него се надигнаха, за да спуснат черна завеса над очите й, тя осъзна…

Черна за четирима…

 

 

— … мия…

Събуди се в корабна каюта, гредите скърцаха на тавана, шумът на вълните идеше от всички страни. Отвори очи и усети хладен, лек като перце допир по тила си, прошепната въздишка на облекчение в ухото й:

— … най-после…

Хамакът, в който лежеше, се полюляваше, устата й беше пресъхнала. Ослепителна светлина се процеждаше през малкия стъклен отвор, картина в рамка от два цвята синьо — прегорялото от слънцата яркосиньо и тъмносиньото на океана. Ребрата й горяха като замиращ пожар. Мия опипа лицето си, усети превръзка на бузата и челото, хванала коричка от засъхнала кръв.

— Не я пипай — чу се глас. — Ще оздравее по-бързо, ако я оставиш да зарасне.

Мия погледна нагоре и видя черните очи и красивата усмивка на Магот. Тя се беше надвесила над Фуриян, който се поклащаше на съседния хамак. Като погледна към сянката си, Мия видя, че Фурияновата явно беше напуснала нейната по някое време в съня им. И все пак неразположението й още не си беше отишло, а болката от липсващо късче от душата й набъбваше в гърдите.

Тя си пое дълбоко въздух и попита на Безименния така, че само Господин Благ да я разбере.

Къде?

— … на славната хрътка… — бе прошепнатият отговор. — … на път за вранско гнездо…

Затъмнение? Ашлин?

— … на два-три дни път зад нас…

Фуриян?

— … зле е…

Мия кимна и огледа кабината. Не беше идвала тук горе преди — при всяко досегашно пътуване я бяха заключвали долу в трюма. Помещението беше тесничко, скрин с приборите и билките на Магот и някакви дървени сандъци бяха единственият декор. За тавана бяха окачени три хамака, Мия заемаше средния. От лявата й страна по корем и със затворени очи лежеше Пеещата сабя, дясната й ръка и гърбът й бяха омотани в окървавени превръзки. От дясната й страна шампионът на колегиум „Ремус“ лежеше подгизнал и в безсъзнание. Торсът и шията на Фуриян бяха намазани със зеленикав мехлем, но раните от отровата на коприненката изглеждаха все така зле. Между трюма, морето и потта Мия надуши началото на остро зряло гниене.

Магот поднесе чаша прясна вода до устата й и Мия я изгълта цялата въпреки болката, после въздъхна облекчено.

— Пеещата сабя… — поде тя и облиза сухите си устни. — К-как е тя…

— На добре върви — прошепна Магот, за да не смущава спящите. — Сухожилието и мускулите на дясната й ръка бяха срязани зле. Но добре я заших. Мисля, че ще се събуди.

— Ами… Ф-Фуриян?

Магот въздъхна и погледна към Непадналия.

— По-зле е. Инфекцията се разнася и ме е страх, че ще получи отравяне на кръвта. Трябва да го върнем в Гнездото.

— Плаваме толкова бързо, колкото ни позволяват господарките Трелена и Налипс.

Мия вдигна очи и видя на прага доня Леона, която се беше втренчила в Непадналия. До нея стоеше магѝстрата — вечно покорната й помощница.

Както обикновено, видът на донята беше безукорен, но Мия се изненада да види прелома, който беше настъпил у нея. Обикновено Леона се издокарваше сякаш отива на прием във висшето общество, а сега носеше проста бяла и удобна рокля. Мия забеляза, че ноктите й бяха изгризани до живеца. В дясната си ръка тя държеше сребърната торква, която доскоро опасваше врата на Фуриян. Металът леко се беше посмачкал от отровата на коприненката.

— Домина — кимна Мия.

— Врано моя — отвърна жената. — Радостна съм, че си се събудила.

Мия се надигна с гримаса, главата й се въртеше. Чувстваше, че бузата й се е подула, а конците я щипеха по кожата. Ребрата я заболяха, когато взе втора чаша от Магот и я изгълта до дъно.

— К-колко време съм спала?

— Три дни след триумфа ти — рече Леона.

— Значи са наши? — попита тя развълнувано. — Магни?

— Да — отвърна донята и влезе в стаичката. — Наши са. Баща ми е много неща, Гардже. Змия. Лъжец. Подъл кучи син. Но никой сангуила не ще посмее да се откаже от такъв публичен облог. С венците, които е спечелил, той има места в излишък. Може да си позволи да ни хариже едно. Но благодарение на саможертвата на Брин и Биерн той остана без еквилаи. И благодарение на вашата смелост той остана без шампион.

Жената втренчи поглед във Фуриян.

— Всичко, за което мечтаехме, сега е под носа ни.

— Как е Брин? — попита Мия.

Уплашените очи на донята бяха единственият отговор, който получи. Брин беше изгубила своя брат близнак пред собствените си очи. Смазан и окървавен пред дюдюкаща тълпа. И всичко на вятъра. Нямаше награда. Нямаше слава. Абсолютно нищо.

’Паст, как очакваш да бъде?

— Как са раните ти? — попита Леона.

Мия леко опипа превръзката на бузата си, погледна Магот.

— Ти ми кажи.

— Ребрата ти са пукнати — отвърна момичето. — Синините ще болят страшно, но ще се оправиш. Раната на лицето ти зараства добре. Но, за съжаление, ще ти остане белег.

Мия се улови за тази мисъл, която за кратко запламтя по-силно от болката от раните й. Като по-малко момиче тя не беше красавица — беше открила какво значи хубостта чак когато в Тихата планина Мариел изтъка от лицето й портрет. И истината беше, че тя се наслаждаваше на силата, която й даваше красотата.

Стана й чудно какво ли ще каже Ашлин. Как ли ще я гледа сега момичето и дали самата тя няма да намрази отражението си в тези опаленосини езера. За миг й се прищя да може да се върне в Планината, където Мариел щеше да поправи всички рани с едно махване на ръката. Но предположи, че след като е тръгнала на война срещу Църквата, сега завинаги ще бъде лишена от тази възможност. И до края на живота си щеше да си носи белега и дамгата до него.

Мия си представи как баща й риташе и умираше пред тълпата. Как майка й плачеше и кръвта изтичаше от ръцете й. Как невръстното й братче умря в черната яма.

И като отпусна ръката си, сви рамене.

— Човек всъщност не може да избира дали да изглежда красив, или грозен. Но всеки глупак знае, че за предпочитане и пред двете е да изглежда опасен.

Безрада усмивка изви устните на Леона и тя леко поклати глава.

— Харесваш ми, Врано. Всевиждащия да ми е на помощ, но ми харесваш. Не знам каква си била по-рано, но за помощта, която оказа на нашия шампион, и за куража ти на арената аз ще ти бъда вечно признателна.

— Чудно ми е дали вашият шампион ще каже същото, домина…

Очите на донята се върнаха на Фуриян, пръстите й стискаха тъй здраво сребърната торква, че кокалчетата й бяха побелели. Мия се запита колко ли пъти беше идвала донята да го види, откакто са отпътували от Бяла крепост. Запита се дали тя наистина беше привързана към него. И какво ли щеше да си каже Аркад, ако знаеше…

— Да се връщаме на палубата, домина — измърмори тихо дойката и стисна жената за ръката. — Оставете ги да си почиват.

Леона примигна като изтръгната от сън. Но кимна и се остави да я отведат. Когато стигна вратата на каютата, се спря и се обърна към Мия.

— Благодаря ти, Врано — изрече шепнешком.

И с тези думи си излезе.

 

 

Ден след ден „Славната хрътка“ пореше Морето на мечовете с постоянен попътен вятър. Господарката на океаните беше милостива и корабът навлезе в пристанището на Вранско гнездо почти двайсет часа по-рано от предвиденото време. Но макар че майка Трелена беше на негова страна, изглежда, късметът на Фуриян Непадналия беше се изчерпил.

Точно както Магот предвиди, раните гноясаха. При пристигането във Вранско гнездо месата по гърдите и гърлото му бяха почернели и сълзяха, а сладникавата миризма на гниене висеше над него като мъгла. Магот и Мия направиха всичко по силите си да го държат упоен, но той често идваше в съзнание, а после пак се унасяше. Когато беше буден, умът му рядко биваше бистър, а насън бълнуваше несвързано от треската. Какво щеше да стане с колегиума и Леона, ако той ги напуснеше, Мия нямаше представа.

Колата, която ги чакаше, пое направо към Вранско гнездо, копитата чаткаха по склона на хълма. Познанията на Мия в лечението с билки явно бяха впечатлили донята и тя се возеше редом с Магот, унесения и стенещ Фуриян, Леона и магѝстрата. Аркад и другите гладиати останаха да се катерят пеша по хълма.

Капитан Ганик ги посрещна на портите и стражите на Леона пренесоха Фуриян в задната част на крепостта. Въпреки болката в ребрата, щом влезе в лазарета на Магот, Мия се залови да потърси треви, които щяха да спрат отравянето на кръвта на шампиона. Самата Магот изчезна в бараката в ъгъла на двора. Побледнялата от тревога Леона се въртеше като квачка около пиленцата си, покрила с кърпичка носа и устата си, за да не вдишва вонята.

— Можеш ли да го спасиш? — попита тя.

Мия се намръщи, въздъхна и продължи да рови в чекмеджетата и шкафовете на Магот. Момичето не беше излъгало — от месеци Леона не й беше давала пари да си набави нови запаси от бурени. Даже с всичко научено от Паякоубийцата и любимия й том с оръфани краища на „Алхимични истини“, тя пак нямаше какво да забърка.

— Нуждаем се от свещен корен — обяви Мия. — Моминска глава. Нещо, което да премахне отока, като калаен плод или мехур от риба балон. И лед. Много лед. Тази треска го гори като проклета свещ.

— Можеш ли да пишеш? — попита Леона.

Мия повдигна вежди.

— Да. Мога да пиша.

— Направи списък — заповяда Леона. — Включи всичко, което ти трябва.

Магот се върна от бараката, като вървеше патраво под тежестта на старо тенекиено ведро. Тя го тръшна тежко на окървавената плоча до главата на Фуриян, върза си косата и започна да сваля напоените с гной превръзки от гърлото и гърдите му.

— Какво правиш? — попита Мия.

— Помниш ли, когато ме попита откъде идва името ми?

— Ти ми отговори да се моля никога да не науча — отвърна Мия.

Момичето обърса носа си с цялата си ръка и направи гримаса от вонята на Фурияновите рани.

— Е, не си се молила достатъчно горещо.

Мия надникна във ведрото и видя огромна гърчеща се маса — безброй дребнички бели телца, черни главички, които дъвчеха безоко въздуха. Тя запуши устата си, на гърлото й се повдигна при вида на тези пълзящи, виещи се…

— Четири дъщери — изрече тя през ръката си. — Това са…

— Личинки — отвърна малкото момиченце. — Отглеждам ги в бараката.

— ’Паст, и за какво?

— С какво се хранят личинките, Врано?

Мия погледна месата по врата и тялото на Фуриян. Инфекцията беше пробила навътре, от раните се стичаха струйки гной, мускулите и кожата се разлагаха. Вените наоколо бяха почернели от заразата, а всеки удар на сърцето му я разнасяше из тялото.

— Гнило месо? — прошепна тя. — А това, което ги кара да спрат да ядат, са…

— Здравите места?

— Да.

— Двата буркана на рафта зад теб. Дай ги тук.

Мия изпълни каквото й поръчаха и се зачете в изписаното отстрани. Погледна момиченцето и въпреки волята й една усмивка плъзна по устните й.

— Оцет и дафинови листа. Бива си те.

Магот се усмихна безрадостно и започна да налага раните с ларвите, като ги ръсеше като сол върху гранясало месо. Отвратена въпреки гениалното хрумване, Мия се залови да напише на восъчната плочка списъка на всичко, от което се нуждаеха, за да държат Фуриян упоен, да спрат отравянето на кръвта му и да излекуват треската. Тя показа списъка на Магот, която го прегледа набързо, изсумтя одобрително и го подаде на Леона.

Донята му хвърли един поглед и го връчи на магѝстрата.

— Антеа, върви в града — нареди тя. — Вземи всичко, което Враната е записала.

Дойката огледа списъка и повдигна вежди.

— Домина, това ще струва…

— Остави колко ще струва! — отсече рязко Леона. — Изпълнявай заповедта ми!

Жената изгледа Мия и Магот, сви устни. Но после погледна господарката си и се поклони ниско:

— Вашият шепот е мое желание, домина.

Жената излезе на двора с восъчната плочка в ръка. Дона Леона остана, гледаше вторачено Фуриян и гризеше изстрадалите си нокти.

— Трябва да оживее — прошепна тя.

Заповед.

Надежда.

Отчаяна молитва.

Но дали защото държеше за него, или за Магни — Мия нямаше как да знае.

 

 

Работиха до късно през нивганощта, Магот налагаше раните на Фуриян с гърчещите се личинки на мухи, мажеше го по краищата с оцет и дафинови листа, за да отблъсква ларвите от здравите меса, а после внимателно го превързваше с марля. Мия стоеше до нея и помагаше, когато можеше, но през повечето време само гледаше с гърчещ се стомах.

Пръста, измършавелият готвач, им донесе вечерята и се вгледа във Фуриян, сякаш вече беше покойник. Скоро след това се появи Зъб, който задуши наоколо за остатъци, и Мия, на която хем й се гадеше от методите на Магот, хем ребрата я боляха, му даде повечето от кашата си и го почеса зад ушите, докато той махаше с късата си и дебела опашка. Доня Леона също отказа да хапне и залък, а само седеше и зяпаше Непадналия, без да промълви и дума. Очите й бяха кървясали и опулени. Страните й бяха хлътнали.

Другите гладиати се завърнаха в Гнездото и слязоха под страж в казармите. Аркад влезе в лазарета с накуцване, прашен и изморен от дългото вървене. Той огледа Фуриян, допря ръка в мокрото от пот чело на мъжа, проследи рязкото повдигане на гърдите му. Намръщи се и дългият белег се вряза дълбоко в бузата му. Мия докосна превръзката на собственото си лице. Отново си помисли за Ашлин.

— Как е той? — попита Аркад.

— Направихме сме всичко, което можем, докато магѝстрата се завърне — отвърна Магот. — Билките и настойките, които ще донесе, ще свършат работа. Но нищо не е сигурно, екзекутус.

Аркад кимна.

— Врано, връщай се в казармите. Магот ще те повика, ако й потрябваш.

— Бих предпочела да оста…

— А аз бих предпочел вила в южен Лийс и да си върна истинския крак — изръмжа Аркад. — Нивганощ мина. Мястото ти е под ключ в казармите.

Мия се обърна към доня Леона, но жената изобщо не ги чуваше, само гледаше втренчено Фуриян. Мия докосна Магот по рамото за довиждане и излезе, куцукайки, на двора, придружена от двама стражи от всяка страна. Аркад остана, загледан замислено в господарката си. Малка част от сянката на Мия с формата на котка също остана в лазарета.

— Мидоня, трябва да си отпочинете — обади се Аркад.

— Ще остана.

— Магот ще ви извести, ако има промя…

— Ще остана! — рязко отсече Леона.

Викът накара Магот да вдигне глава, но тя бързо се върна към работата си. Екзекутусът погледна господарката си и падналия гладиат на масата. Кимна леко.

— Вашият шепот е мое желание.

И като се завъртя на пети, тръгна да излиза. Спря на вратата, погледна нагоре към нивганощните слънца — синьото сияние растеше и се наливаше с все по-тъмен цвят на хоризонта. Пълна светлина беше съвсем близо, оставаха само няколко седмици, докато трите очи на Всевиждащия загорят ярко в небето. И огньовете им прочистят света. И оголят греховете.

Грехове.

Със свити устни Аркад хвърли поглед назад към господарката си през рамо, забеляза как тя се взира в шампиона си. А след това влезе в крепостта и тръгна по коридорите, дрън туп, дрън туп, мелодията на стъпките му. Беше свъсил мрачно челото си, стиснал устни в тънка черта, свил огромните си мазолести юмруци.

Така и не забеляза малкия черен силует, който го следваше и прехвърчаше от сянка в сянка. Безшумен като котка.

Аркад подмина куцешком картините на стари гладиатски битки по стените, тежките брони и лъскавите шлемове, мраморните бюстове на предците на Маркус Ремус, без изобщо да ги вижда. Накрая пристигна пред самотна врата в края на коридора и я отключи с железен ключ.

Влезе в стаята на Фуриян. Скръсти ръце и огледа обстановката. Светилището на Тсана под малкото прозорче. Троицата на Аа на стената. Една тренировъчна кукла и няколко меча. Малък сандък с оскъдните вещи на Непадналия.

Екзекутусът затвори вратата и отиде до сандъка. Коленичи с гримаса и започна да тършува в него. Два сребърни венеца, спечелени в Талия и Чермост. Дръжката на счупен меч. Плесенясало тесте карти и няколко зара. Неизползвани препаски. Гребен от рибена кост. Шепа медни просяци.

Аркад се изправи и огледа намръщено стаичката. Лицето му потъмня, очите му святкаха гневно. Той закуца към леглото, опипа възглавницата и я захвърли на пода, дръпна постелите и заопипва сламеника. Изруга гневно, изправи сламеника от единия край и го тръшна върху стената. И там, на рамката на леглото, я видя.

Копринена риза.

Екзекутусът се наведе, вдигна я до носа си и вдъхна. Слаб аромат на жасминов парфюм. Същия мирис, който беше надушил, когато беше дошъл тук преди Венатус, и предупреди Непадналия, че мирише на жена от този сапун.

— Ти, проклет мерзавец…

Аркад стисна ризата в юмрук и кокалчетата му побеляха.

— Ти, неблагодарен…

Върна стаята в предишния й вид, оправи леглото, приглади чаршафите. Беше пребледнял, стискаше зъби. После се обърна и излезе гневно, дрън туп, дрън туп. Закуца по коридора с надвиснали над челото му буреносни облаци, влезе в стаята си и тръшна вратата.

В яда си екзекутусът не забеляза магѝстрата, която стоеше до килера, натоварена с донесените от града лекове.

Но старицата веднага забеляза копринената риза, която той стискаше в ръката си.

— … интересно… — прошепнаха сенките.