Джей Кристоф
Божигроб (24)

21.
Моля

— Виж ти, виж ти — обади се Сидоний. — Какво е домъкнала котката сянка.

Мия клекна на пода на килията все още замаяна от Прекрачването. В казармите беше тъмно като в рог и само тихото похъркване и случайни думи на гладиатите около тях нарушаваха тишината. Примижал, Сидоний лежеше на една страна върху сламеника си. Господин Благ я беше предупредил, че мъжът е буден, но той и бездруго знаеше тайната й. Е, част от тайните й…

Нямаше смисъл да крие онова, което вече му беше известно.

— Сви ми малко кльопачка, нали? — попита Сид.

Мия се усмихна и му хвърли едно голямо парче сирене, което беше откраднала от кухнята. Мъжът се ухили широко, отхапа и заговори с пълна уста:

— Промъкваш се по-тихо от пръдня в църква.

— Мен ли чакаш, че не си заспал? Много мило от твоя страна.

— Не, всъщност искам да ти кажа, че прекъсна чудесен сън, в който бяхме аз, магѝстрата, камшик за езда и мек креват.

— Магѝстрата ли? — повдигна Мия вежди.

— Имам слабост към по-възрастни жени, Гардже.

— Ти имаш слабост към всичко живо с дупка и две цици, Сид.

— Ха! Колко добре ме познаваш! — Здравенякът се ухили и вдигна сиренето за наздравица. — Но, Четири дъщери, стилът ти наистина ми харесва.

— Жалко, че Фуриян не може да каже същото.

— Ах, ето къде си била. Е, как е надарен? Мъж, дето толкова много се фука и перчи, обикновено компенсира за фъстъчето под парцала.

Мия си спомни допира на жезъла на Фуриян в хълбока й и притисна бедрата си, за да подсили болката. Чувстваше се раздразнителна след срещата с Непадналия. Неспокойна и преливаща. Но се опита да загърби всичко това и да мисли трезво.

— Не съм спала с него, Сид — намръщено изрече. — Опитвах се да го убедя да не ме затрие.

— Като човек, видял много свят, мога да ти кажа, че ще останеш изненадана колко лесно се поправят международните отношения с няколко бързи движения на китката.

Мия изрита сламата срещу съкилийника си и се ухили против волята си.

— Ти си свиня.

— Както казах, познаваш ме добре, Гардже.

— Ако с Фуриян не се научим да се бием заедно, онази коприненка ще си направи наденици от червата ми.

— Толкова ли е страшна?

— Не от нея се страхувам, не. Но не съм виждала по-добра от нея със сабята.

— О, така ли? И колко други си виждала със сабята?

— Достатъчно.

— Мхм — изсумтя Сид и като се облегна на стената, огледа Мия от главата до петите. — Тайни, оплетени в тайни, това си ти. Обзалагам се, че нямаш и осемнайсет години. Кожа и кости си, а въртиш меча по-добре от мен. Но нали знаеш, че винаги можеш да се отървеш от устата на коприненката?

— И как по-точно? — въздъхна Мия. — Като убия Фуриян в съня му и се надявам, че Леона ще сложи в отбора ни човек, който не е непоносимо говедо?

Сидоний повдигна ръце и ги размаха като криле.

— Отлети оттууууук, Гардже!

— Това не е вариант.

Сид й се присмя.

— Ти можеш да си тръгнеш от това място, когато поискаш. И тъй, щом Говедото шампион ще те прати в гроба, защо просто не избягаш?

Мия въздъхна.

— Тогава ще обесят всички ви.

— Глупости! — възкликна Сид. — Аз те наблюдавам, Врано. Наблюдавам как ти ни наблюдаваш. Аркад. Леона. Фуриян. Мен. Малките колелца зад тъмните ти очи не спират да се въртят. И макар че не вярвам да си най-студената риба в това езеро, не можеш да кажеш с ръка на сърцето, че ти пука дали някой от нас е жив, или мъртъв. И то когато много вероятно и без това всички ще измрем във Венатус. Е, каква игра играеш?

— Повярвай ми, Сидоний — отвърна Мия. — Последното нещо, за което съм тук, е да си играя.

— Щом казваш, така да бъде. — Сид отхапа от сиренето и поклати замислено глава. — Честно ти казвам, напомняш ми за една жена, която познавах някога. Толкова е странно. Същите очи като твоите. Същата кожа. Тайни, оплетени в тайните, и при нея.

— Някоя стара изгора? Разбила ти е сърцето, така ли?

— Не — поклати глава Сид. — Никога не съм я обичал. Но повечето мъже, които я познаваха, я обичаха. Едва не постави републиката на колене. Но накрая тя, тъмните й очи и тайните, оплетени в тайни, доведоха до смъртта на цялото й семейство. Съпруг. Дъщеричка. Син в люлката. А и много от моите приятели.

Стомахът на Мия се вледени. Очите й се присвиха.

— За кого говориш?

— За някогашната доня на този дом, естествено. — Сид посочи стените. — Жената на истинския джустикус. Алин Корвере. — Той поклати глава. — Проклета празноглава курва!

По-късно Мия не можа да си спомни да се е движила. Помнеше само задоволителното хрущене, когато юмрукът й се стовари върху челюстта на Сидоний, острия звук, когато главата му отскочи от стената зад него. Едрият мъж изруга, опита се да я отблъсне, но тя го стисна за гърлото и го заналага с юмруци по бузите, слепоочието и носа.

— Ти да не си изгуби…

— Върни си думите! — гневно изсъска тя.

— Слез от мен!

Двамата се сбиха. Здравенякът я затисна върху пода, докато кокалчетата й свиреха мелодия по лицето му.

— Вземи си думите обратно! — изрева тя.

Затъркаляха се в сламата, махаха с ръце и крака, бъхтеха се. Някои от другите гладиати се разбудиха в суматохата, Пеещата сабя надникна от тесния процеп във вратата си, Ото и Феликс нададоха радостни възгласи, когато разбраха, че е избухнала разпра, и се притиснаха в решетките, за да виждат по-добре.

— Я, млъквайте там вътре! — изкрещя Касапина от отсрещната килия.

— Мир, Врано! — извика Сидоний.

— … мия, спри…

— Вземи си думите назад!

— Какви думи?

Сидоний прасна Мия в челюстта, тя го фрасна в гърлото. Едрият мъж се закашля, сграбчи я с ръка за косата и й блъсна главата в решетките, които огласиха целия свят като гонг. Със звезди пред очите тя се нахвърли отгоре му слепешката и го срита жестоко в топките. Двамата гладиати паднаха кървящи на каменния под, раната на челото на Мия от битката с коприненката отново се отвори, стенещият Сид се улови за скъпоценностите си.

— … мия, спри, аркад ще ви чуе!

Шепотът на Господин Благ преряза червената мъгла в главата й и тя си възвърна здравия разум. Не-котката казваше истината — ако продължаваха да се бият, екзекутусът щеше да чуе суматохата и имаше вероятност да ги бичуват. Мия срита за последно Сидоний, който с ругатня се претъркаля по пода. Здравенякът се завлече в единия ъгъл като пребито куче, а Мия в отсрещния. Двамата дишаха тежко и се гледаха свирепо над окървавените камъни.

— ’Паст, какво… беше това? — успя да попита Сид с глас, по-висок почти с една октава.

Мия обърса с окървавените си кокалчета кървящия си нос.

— Няма да говориш така за нея.

— За кого…

Сидоний примигна. Леденосините му очи се присвиха и той огледа момичето, което хриптеше в отсрещния ъгъл на килията. Тя отметна дългите си черни коси от черните си очи, очите, които му напомниха за…

— Не може да бъде… — отрони той.

Сидоний огледа стените наоколо. Мия видя невъзможната математика, чрез която парченцата бавно заеха безумното си място в пъзела в очите му. Това момиче, което отказваше да избяга от тези стени, макар че можеше да го направи по всяко време. Това момиче, което бе решено да се бие в най-поквареното състезание, измислено в историята на републиката, само за да получи свободата, която можеше да има, стига да реши. Но щом не й беше важна свободата…

— Враната — изрече той шепнешком. — А ние сме седнали тук във Вранско гнездо.

… значи е важна победата.

— Ти си… Ти си тяхната…

Тя усети как всичко се надигна у нея. Зад болката от сбиването със Сид пулсът тупкаше в главата й и разливаше кръв в очите й. Всичко й тежеше. Обстановката ежедневно й напомняше коя е била, каква е могла да стане, всичко, което й е било отнето. Ядът и гладът, които усещаше в близост до Фуриян, объркването и желанието, които изпитваше край Ашлин, трудността на задачата й. Не чувстваше страх от нея, не, онова нещо в сянката й нямаше да го позволи. Но изпитваше мъка. Съжаление — за всичко, което е било и е могло да бъде.

И само за миг, за един кратък миг тежестта на всичко това й дойде в повече.

Другите гладиати бяха разбрали, че програмата свърши, и затътриха крака към сламениците си. Мия седеше прегърбена, прегърнала одрасканите си колене, и гледаше кръвнишки Сидоний през нащърбения си перчем. Устните й трепереха. Очите й горяха в мрака.

— Вземи си обратно думите — прошепна тя и сълзите се наляха в очите й.

— Мир, Врано — измърмори мъжът и почисти кървящата си устна. — Ако съм те обидил, моля те за прошка. Не съм… не бих могъл…

Той се блещеше озадачено срещу нея и още веднъж огледа стените наоколо. Червен камък, железни решетки, ръждиви вериги. Нищо не можеше да я задържи. Ала ето че тя все така беше тук…

— Четири дъщери, съжалявам…

Мия седеше в тъмното, усещаше очите му, усещаше жалостта му, която пълзеше по кожата й като въшки. Не можеше да понася слабостта, която беше показала, тъгата в очите на Сид, и като обърса с кървящите си кокалчета очите си, отново усети как гневът й пламва. Чувството на гняв беше по-добро, много по-добро от самосъжалението. Адреналинът от битката тръпнеше във върховете на пръстите й, краката й трепереха от него. Искаше й се да побегне, искаше й се да се сбие, искаше й се да затвори очи и да усмири бурята в главата си, времето да спре за малко.

Това ли искаше?

Какво искаш?

Глупаво беше, че се издаде. Остави се да кипне от яд, остави Сид да научи коя е. Но дали това беше грешка?

Той беше познавал баща й. Беше му служил вярно. Все още го тачеше, след всичките тези години.

Може би й се искаше той да научи?

Може би й се искаше да познава човек, който е познавал и тях? Който отчасти разбира какво значеше за нея да бъде тук.

Бъдещето се издигаше напред, празните пясъци на божигробската арена. Кръвта, която я чакаше, кръвта зад гърба й. Всяка секунда от живота й я беше водила към този път, към отмъщението — този път без завои и разклонения.

Но какво искаше, освен отмъщение?

Имаше още дълги часове до края на нивганощ.

Не искаше да спи.

Не искаше да сънува.

Не искаше да полага глава на това място, което някога беше нейният дом, а сега служеше само като избледняващо възпоминание за всичко, което е могло да бъде.

Какво значи да искаш?

— Врано?

Тя вдигна глава и погледна Сид, който мълчаливо ближеше раните си в ъгъла.

— Благословени Аа, съжалявам, момичето ми — рече той. Тя не искаше той да я гледа — това поне беше сигурно. А когато стана от сламеника си и седна до нея, прегърна я с една от тези огромни, дебели като свински джолани ръце, тя осъзна, че последното нещо на света, което искаше, беше той да я утешава. Не искаше съжаление. Не искаше да попада в тромавата, малко неудобна прегръдка на някаква скала и да плаче като някакво уплашено дете. Това време отдавна беше останало в миналото. Мъртво и погребано като семейството й. Сега тя беше острие на Червената църква. Не слабо и крехко стъкло. Тя беше стомана.

Но не искаше и да бъде сама.

Спомни си времето, когато беше чирак. Забравата и утехата, която беше намирала в прегръдката на Трик. Но той също беше мъртъв и погребан сега. Празна гробница в пуста зала, върху която беше издълбан единственият помен, който той щеше да има. Мия беше казала на Шахид Аалеа, че той й липсва, и в това имаше истина. Но най-вече, осъзна тя, й липсваше яснотата; простата радост да желаеш и да бъдеш желана. Копнежът, който продължаваше да изпитва при посещението си при Фуриян, също не й помагаше.

Най-ярките пламъци изгарят най-бързо, й беше казала Аалеа. Но в тях има топлина за цял живот. Дори от любов, която трае само една нивганощ. За хора като нас няма обещания за вечност.

И като погледна Сидоний в очите, тя най-накрая разбра какво искаше.

Може би не завинаги.

Но засега.

— Защо ме гледаш така? — попита едрият айтриянец.

И без нито дума
     тя погледна над рамото му
                към сенките под стълбището
                               и изчезна от ръцете му.

Звуци от пристанището. Войниците си подвикваха „всичко е наред“, докато патрулираха по нивганощните улици. Вятърът, който духаше откъм океана, носеше блажена прохлада във Врански отдих и Мия потрепери след влажния задух в бараките. Ръката й се поколеба над стъклото на прозореца малко преди да почука.

— … това е неразумно…

— Върни се в крепостта — прошепна Мия. — И кажи на Затъмнение да стои на пост на улицата.

— … мия, аз…

— Върви.

Без звук не-котката я остави и сянката й изтъня и изсветля. Веднага щом Господин Благ замина, тя почувства как се промъква и пълзи като змия в корема й — страхът, който винаги изпитваше без него. Страхът, че беше дошла тук. Страхът от значението на постъпката й и докъде можеше да я отведе тя. Страхът от това коя и каква беше. Ала преди да успее да забие ноктите си надълбоко в месата й, тя почука — веднъж, дваж — и кокалчетата й издрънчаха остро по стъклото.

Отвътре не се чу нищо. Мия усети, че страхът я надвива, помисли си, че нея я няма, че е избягала тайно след спора им, предала я е и я е изоставила, доказала е, че недоверието и подозренията…

Прозорецът се отвори. До перваза стоеше сънената Ашлин Ярнхайм с разчорлена коса. Очите й бяха сини като опаленото от слънцата небе.

— Мия? — изрече въпросително момичето и потисна прозявката си. — Колко е часът?

Сините й очи се разшириха, когато забеляза драскотините по кокалчетата на Мия, раната над посиненото й око, посинелия оток на челюстта й.

— Черна майко, какво е станало с…

Въпросът увисна недоизказан, щом Мия протегна ръка и допря пръст до устните й. Те останаха там известно време — две момичета, без да се докосват, а наоколо им целият свят беше стаил дъх. Объркването в очите на Ашлин започна да се стопява, когато Мия я погали нежно като перце. Бавно и полека тя проследи с пръста си гладката извивка на горната й устна, меката пълнота на долната. Дъгата на бузата, линията на челюстта. Аш се задъха, разбуди се напълно, опомни се, изпълни се с възторг, кожата на голите й ръце настръхна. А когато разтвори устата си да заговори, а може би да протестира, Мия се наведе напред и с целувка я накара да замълчи.

Досега тя не беше целувала момиче. Поне не по този начин. Целувката им в Планината беше за сбогуване — може би по-дълга, но пак за сбогуване. Тази целувка беше покана — нежна, отчаяна молба за начало, не за край. Въпрос без думи, устата на Мия — отворена и топяща се в тази на Ашлин. И когато почувства потреперването на Ашлин, нежната като перце милувка на езика й, Мия получи своя отговор.

Тя се прехвърли през прозореца, устните им не се отделиха. Сплетени ръце, търсещи пръсти. Мия се откъсна от целувката, колкото да свали нощната риза на Ашлин през главата й. Тя остана божествено гола, разсъблечена с един-единствен жест. Мия поспря за малко, за да отпие от гледката. Слънцето милваше очертанието на шията, извивките на тялото й, сянката между краката й.

— Мия, аз…

Мия се отпусна назад, допря устни в шията на Ашлин. Гърдите на момичето се повдигаха, страните й пламтяха, тя шепнеше тихо маловажни неща и отпусна глава назад, когато Мия потъна по-ниско, надолу към гърдите й, където докосна с езика си твърдо като камъче зърно.

Двете паднаха върху леглото, ръцете на Аш разкъсаха лентата около гърдите и бедрата на Мия и тя простена, когато зъбите на Мия я захапаха за врата. Всичките й въпроси бяха удавени, дъхът й твърде запъхтян, за да говори, устните разтворени, когато се отърка в Мия, кожа в кожа, всяка сладка тайна на върха на пръстите й. Надолу по ребрата, над възвишението на бедрата й до извивката на хълбоците й. Мия я обгърна с единия си крак, притисна я по-близо към себе си.

Усети как пръстите на Аш я погалиха от вътрешната страна на бедрото, алхимична тръпка лумна и пробяга по гръбнака й, блесна в тъмнината на очите й. Собствената й ръка подири надолу по стегнатия корем на Аш русия мъх между краката й. Ръцете им откриха едновременно целта си, целувката им стана по-дълбока и заглуши диханията им. Гърбът на Мия се изви, когато усети как Ашлин описва стегнати твърди кръгове с изкусните си пръсти. Със свободната си ръка тя замачка едната й гърда, а между краката на Ашлин другата започна да подражава на бавния й агонизиращ ритъм, цялата в слух за равномерните й стенания.

Това не приличаше на нищо, което тя познаваше. Внезапни пориви, сладостна нежност, целувки, безкрайни, парализиращи целувки, които я изпълваха с топлина чак до върховете на пръстите. Времето застина неподвижно, всичко изчезна, останаха езиците, задъханите въздишки, все по-буйният пожар между краката й, от който цялото й тяло пламваше в огън.

— О, да, богиньо — шепнеше Мия.

— Не спирай — молеше Ашлин.

Устните й бяха топъл течен мед, тялото й се извиваше, докато пръстите на Мия се въртяха напред-назад по набъбналата й пъпка. Тя гореше там долу, влажна и тръпнеща, и копнежът у Мия растеше до мига, в който тя повече не издържаше.

— Искам да те вкуся — шепнешком изрече и се отърка в шията й.

— О, да… да…

И се спусна надолу, бавно като топящ се лед. Облиза шията на Ашлин, усмихна се, когато момичето се изви като дъга със свити пръсти. Надолу до възвишението на гърдите й, Мия лапна едната, облиза я, засмука я, докато ръката й продължаваше да опъва струните между бедрата на Ашлин. Изгаряше я жажда, пустинна жажда, и Мия знаеше само един начин, по който да я утоли. Тя я теглеше като сладостна тъмна сила. Надолу.

Все надолу.

Аш се огъваше на матрака, стенеше, а Мия продължаваше спускането си с дълги бавни целувки по ребрата, по корема й. На пъпа поспря, с върха на езика си описа бавни изгарящи кръгове около него, ноктите й галеха нежно кожата на Аш. Вдъхна лекия аромат на лавандула и зашеметяващото ухание на желанието й.

— Моля те, Мия — простена момичето.

Надолу, надолу по гладката дължина на разтворените крака, тя наближаваше с езика си онзи опияняващ огън. В падинката между бедрото и влагалището си Аш имаше малка бенка и Мия бавно я облиза, като се усмихна пагубно.

— Моля те какво? — прошепна тя.

— Моля те…

Мия сви устни, издуха леко въздух върху Ашлин и тя потрепери. Нея я бяха вкусвали, но тя самата никога не бе го правила и очакването се загнезди в душата й, накара я да потръпне. Не искаше да бърза, искаше да вкуси с наслада всеки миг, целия възторг, но Аш вкопчи пръсти в косата й и с тръпнещ дъх я привлече към себе си.

Копринената мекота, напоена със сладострастие, се разтвори под напористата й целувка. Мия движеше бавно езика си ту навън, ту навътре между гънките на Ашлин, която скимтеше и стенеше, бедрата й се въртяха равномерно, ръцете й дърпаха още по-силно косата на Мия. Сякаш огън погълна жадната, изгладняла Мия, реката от топъл нектар по езика й. Тя се наслаждаваше на стоновете на Ашлин, стисна набъбналите й зърна, помилва гърдите й, заби пръстите си в кълбата на хълбоците й.

Ашлин обезумя, когато Мия се задвижи настойчиво, увисна наполовина от леглото, като не спираше да я подканва, не спирай, не спирай. Мия никога не беше усещала такава сила. Всяко нейно движение, всяка милувка на езика й или допир на устните й изтръгваше стон, прошепната молба и по цялото тяло на Ашлин преминаваше трепет.

Времето изгуби смисъла си, всеки миг — година, всяка година — удар на сърцето, огънят между тях се разпалваше, повдигаше Аш все по-нависоко, все по-жарко, все по-ярко, стенанията й станаха по-силни, по-дълги, докато накрая се изопна като тетива на лък, гърбът й се изви, бедрата пристегнаха главата на Мия като менгеме, всеки мускул се изпъна, тя вирна пръстите на краката си към небето и извика, сякаш светът отиваше към края си.

В бездиханния завършек тялото на Аш се отпусна безжизнено, а Мия продължи да описва малки кръгове и да вкусва нея и силата на дребния си триумф. Тя се ухили широко, когато езикът й потъна по-навътре и накара другото момиче да простене — „Стига толкова, Богиньо, стига!“. И отстъпи, щом момичето нежно я повдигна към себе си. Аш обгърна Мия в ръцете си, телата им се сляха в едно, стройни крака опасаха кръста на Мия и двете потънаха в нова дълга и жадна целувка. Вкусът на Аш се смеси по езиците им и Мия усети, че се дави в него, клепачите й изпърхаха, тъй хубаво, тъй сладостно и преизпълнено с блаженство, че не й се искаше никога да свърши.

Ала тогава Ашлин я удари по задника, ухапа я по устните толкова силно, че едва не й пусна кръв, и тя изохка.

— Оу! — сгърчи лице Мия. — За какво беше това?

— Задето ме накара да се моля — изгледа я навъсено Ашлин.

— О? — усмихна се Мия и устните й целунаха леко тези на Ашлин. — Не чух оплаквания по онова време.

— Не се възгордявай, Корвере. Това беше късметът на начинаещия.

— О, наистина ли?

Тихият смях се превърна в топло потръпване, когато Аш се отърка във врата й.

— Наистина — прошепна момичето и зъбите й погалиха кожата й.

— В такъв случай… може би донята ще направи демонстрация на начинаещата?

— Кажи моля.

— Аз… ах!

Мия изохка, когато Ашлин дръпна за косата главата й назад и отново здраво я плесна по задника. Устните й се спуснаха по шията на Мия, зъбите докоснаха шийната артерия, ноктите оставиха огнени и ледени следи по подмокрените й бедра.

— Кажи — прошепна Аш и ухапа лекичко Мия по гърлото — моля.

В душата си Мия не бе свеждала глава никога пред никого. Нито в Църквата, нито на арената, нито в спалнята. И макар че властта преди малко й донесе наслаждение, всяка нейна ласка, всяко нейно движение палеше пожар в момичето в прегръдките й, тя се запита дали в краткия миг на отстъплението не се крие по-дълбока радост.

Пръстите на Аш танцуваха по нея, леки като бриза. Коремът на Мия се обтегна, когато момичето потъна по-надолу, езикът й заописва все по-стесняваща се спирала около повдигащите се гърди.

— Кажи го — прошепна тя и облиза с език зърното на Мия.

Мъждива светлина се процеждаше през завесата, ала Мия затвори очи, когато Ашлин се спусна надолу — не искаше нито да вижда, нито да чува, нито да говори, а само да чувства. Водопад от целувки се изля върху тялото й, ръцете на Аш като че бяха едновременно навсякъде. Мия откри, че краката й се разтварят по собствена воля, болката между тях беше сладка агония, дъхът й се накъса, сърцето й заблъска тежко в очакване. Чувство, каквото никога не бе познала, разпъпи в нея — нито с Трик, нито с Аалеа, нито с Аврелий и онази златна хубавица, и копнежът набъбна до изгарящ огън, когато Ашлин коленичи между краката й, горещият й дъх опари набъбналите й устни.

— Кажи…

Милувката на езика й, немислимо ефирна, накара Мия да подскочи и да потрепери.

— … моля.

Мия повдигна глава, погледна надолу по дължината на тялото си към Ашлин, която стоеше над нея, готова да я погълне лакомо. Сърцето й се блъскаше, въздухът не достигаше в дробовете й, замая се. Очите й отново се притвориха, тя отпусна глава назад и щом се предаде, напрежението внезапно напусна костите й.

— Моля те — отрони Мия.

Дълго тихо стенание излезе от устата й, когато устните и езикът на Ашлин затанцуваха в мрака. Откъде момичето беше научило уменията си, тя не знаеше, от Аалеа, някой нов любовник, някоя стара изгора. Но, богиньо, беше ослепително. Аш беше виртуоз, мелодията помежду им по-древна от времето. Огънят в нея се разпалваше с всяка ласка на езика й, Мия едва смогваше да си поеме дъх, постелите се усукваха в свитите й юмруци. Едва не обезумя, когато усети, че Ашлин мушка пръст в нея, извива го, примамва я, подклажда тлеещата жар, алхимичният поток стигна с пращене до върховете на пръстите й.

— О, богиньо…

Безпомощна, тя бе уловена и пометена от урагана от чувственост и копнеж, огънят в нея мъчителен, нетърпим. Ашлин беше безпощадна, езикът й се движеше ритмично с ласките й, Мия извиваше гръб като свод, повдигаше хълбоците си високо, устата й, оформила съвършен кръг, пръстите, вплели се в червената коса, я притискаха по-навътре, по-силно, още и още. Тя се тресеше с такава сила, че не можеше да си поема дъх, не можеше да мисли, не можеше да говори, можеше само безгласно да се моли за края. А когато почувства втория пръст на Ашлин, който се съюзи с първия, бедрата й се задвижиха неконтролируемо, черни звезди разцъфтяха в очите й, жарта в нея избухна в ненаситен пожар, тя забрави себе си, изкрещя беззвучно, заслепена от огъня на хиляди слънца.

Долови нежни устни до своите, влажни и погубващо сладки. Отвори очи и видя над себе си красиво усмихнато момиче.

Момиче, на което не биваше да се доверява.

Любима, която не биваше да обича.

Опита се да въздъхне, сърцето се блъскаше в гърдите й.

— Беше… поразително.

— И доста закъсня — ухили се Ашлин.

Мия я притегли за целувка, устните им се притиснаха, вълните от оргазма продължаваха да припламват в костите й. Отделиха се след дълга сладка вечност, Ашлин се тръшна по гръб на матрака и доволно въздъхна.

Мия стана от леглото с все още разтреперани крака. На скрина откри сребърната си табакера, запали едно цигарило с кремъка и пак се пъхна под чаршафа. Ашлин я прегърна, взе ръката й и я целуна по одрасканите кокалчета, погали шията й. Мия дръпна дълбоко от цигарилото и усети как сладникавият тежък дим изпълни дробовете й.

— Много пушиш — измърмори Аш.

— Успокоява ме — отвърна Мия.

— Неспокойна те карам да се чувстваш, така ли?

Мия изпъна ръката си в отговор. Обикновено беше твърда като скала и даже лек трепет не разколебаваше ръката, с която държеше меча си. Но сега и двете ръце се тресяха.

— О, ти цялата трепериш, гълъбче — изгука Аш. — Първия път става така с момичетата, нали?

— Да видим твоите тогава, умнице.

Аш издаде напред ръката си и макар че се помъчи да го скрие, Мия видя, че тя също трепери. Усещаше гърдите на момичето да се притискат в нея, сърцето под тях препускаше в същата грохотна музика. Тя сплете пръстите си с тези на Ашлин и почувства как помежду им премина електричество. Осъзна, че все още не се е наситила.

— Може би трябва да пропушиш.

Аш направи физиономия.

— Не ми харесва вкуса им.

— Аз ще го подсладя…

Мия всмукна дълбоко от цигарилото и изпълни дробовете си с топлия дим. Повдигна брадичката на Ашлин с пръсти, приближи се и я целуна, разтворила устни, изпусна дъха си в устата й. Устните й бяха в захар от хартията на цигарилото, карамфиловият дим се изви около езиците им в дълбока целувка. Аш отметна глава и въздъхна, притисна тялото си в тялото на Мия. Ръцете на Мия бродеха по гърба й, докосваха настръхналата й кожа, сладката болка отново се разгаряше в слабините й. Ашлин затвори уста, засмука езика на Мия, после се отдели.

— Не е лошо — усмихна се тя и изпусна сивия дим. — Но пак няма да пропуша.

Мия сви рамене и всмукна отново. Аш се намести до нея, Мия я прегърна през раменете. Дълго време лежаха в мълчание, заслушани в звуците на нивганощ отвън. Мия оглеждаше момичето в прегръдката си, деликатните извивки, падинките близначки в основата на гръбнака й, пръстите отместиха дългите кичури кървавочервена коса и разкриха…

… мастилени знаци, които пълзяха по гърба й.

— Какво е това? — прошепна Мия.

Ашлин се изпъна, седна изправена и заметна косата си върху рамото.

Мия едва успя да зърне заплетени линии и щрихи, които загатваха за чуждо писмо, формата на завито острие върху лявото рамо на Аш…

Едно условие — рече едрият мъж, като вдигна пръст. — Важно нещо за твоя покровител. Карта, написана на древноашкахски и с печат във формата на сърп.

… Богиньо!

— Картата — осъзна Мия. — Картата на Дуомо.

— Затова ли дойде тук? — попита тихо Аш.

Мия се намръщи, цигарилото подскочи в устата й.

— Какво?

— Затъмнение вечно дебне наоколо. Може би я е зърнала за миг. — Момичето впери в Мия небесносините си очи. — И тъй, ти решаваш, че единственият начин да я видиш по-ясно е да ми свалиш дрехите? Умно играеш, Корвере.

— Това ли си помисли?

— Аз нищо не мисля. — Аш изправи рамене, увери се, че татуировката не се вижда. — Затова питам.

— Аш, аз не знаех. Защо си татуирала картата на Дуомо на гърба си?

— Не е татуирана. — Тя кимна към двата кръга върху бузата на Мия. — Алхимична е, точно като твоята дамга.

Мия изведнъж схвана и примигна.

— Така че, ако те убият…

— Дамгата изчезва. Остават без карта. — Момичето сви рамене. — Който си играе с огъня, трябва да очаква да изгори.

Куп въпроси горяха в мислите на Мия. Какво толкова важно имаше в тази карта, че Ашлин я е жигосала незаличимо върху кожата си? За какво им е тя на Дуомо и Скайва, че така открито се борят един срещу друг да се докопат до нея? Накъде води? Къде се вписва във всичко това момичето, което току-що беше прегръщала?

— Много неща криеш от мен, Ашлин.

— Мога да кажа същото за теб, Мия.

— Например?

Ашлин погледна изпитателно в очите й, преглътна мъчително.

— Защо дойде тук? Защо сега?

— Защото исках да бъда с теб.

— Но защо?

Мия дръпна от цигарилото и се замисли.

— Защото размишлявах. За всичко онова, което ме доведе дотук. За нещата, които ме направиха това, което съм, и за всички неща, които можех да бъда, ако ми бяха дали избор. А след това не исках повече да мисля.

— Значи това било? — Ашлин запази лицето си спокойно, гласа хладен, но Мия видя бурята, която се надигаше в опаленото синьо. — Само едно развлечение?

— Най-сладкото развлечение — усмихна се Мия.

— Не се шегувай. Непостоянна си като вятъра, но ако си дошла за едно бързо въргаляне, с което да избиеш мрачните си мисли, добре. Предпочитам това пред подлостта да видиш мастилото по кожата ми. Но все едно кое е, аз трябва да знам.

— Нито едно от двете, Аш.

— Познавам лъжата, когато я вкуся.

Мия въздъхна и поклати глава. Докато се прокрадваше по нивганощните улици, за да стигне дотук, беше разсъждавала. Защо по-рано това й се виждаше нередно, защо сега беше тъкмо обратното? Счепкването с Фуриян беше разбудило чувствеността й, счепкването със Сид не беше я заситило. Но не беше само това, не беше мисълта за родителите й, нито болезненото напомняне, че е затворена в крепостта, нито мисълта откъде беше минала и какво я очакваше.

— Мислих какво можеше да излезе от мен, ако ми бяха дали избор — рече тя накрая. — И осъзнах, че никога не съм имала избор. Откакто обесиха баща ми, краката ми поеха по този път. Няма как да го отхвърля. Не мога да избягам. Затова ми се прииска да избера нещо сама. Нещо, което да бъде само мое. Мой избор.

Мия погледна Аш и погали с треперещи пръсти лицето й.

— И избрах теб.

Ашлин я гледаше с разтворени и подпухнали устни, като че жилени от пчели, и Мия се впусна в дълга сладка целувка. Ашлин бурно се притисна в нея, взе лицето й в ръце, изгубена в сладостта на целувката, чието трептене прозвуча чак в душата на Мия. Тя се отдръпна с неохота, черните й очи потърсиха тези на Ашлин.

— Имам ли вкус на човек, който лъже? — попита тя.

Ашлин се подсмихна и поклати глава.

— Не. А аз?

А тя? Беше ли се променило нещо тук? Не оставаше ли всичко все същото? Въпросът за картата — къде водеше, защо Дуомо я търсеше, какво означаваше всичко това — продължаваше да виси между тях. Ашлин Ярнхайм си оставаше момиче, което би направило всичко, за да получи желаното. Лъжа, измама, кражба, убийство. Тя имаше тайни. Беше опасна.

Но дали Мия беше по-различна?

Колкото повече време прекарваха заедно, толкова повече близост виждаше тя с това момиче, което трябваше да презира.

— Имаш вкус на мед — прошепна Мия.

Ашлин се усмихна, допря чело в нейното. Мия затвори очи, заслуша се в звуците на улицата отвън, в хладния нивганощен вятър, който бавно стихваше. Измъчваха я въпроси. Прекалено много въпроси. Но денят скоро щеше да започне, екзекутусът щеше да ги събуди за нова тренировка, пот, борби, проклетият Фуриян и всичко останало — забравено в един миг на блаженство в арката на ръцете на това момиче — изведнъж нахлу. Мия си спомни коя е. Каква е. Отвори очи и въздъхна.

— Налага се да поговорим още за това. Но сега трябва да се връщам.

— Знам. — Ашлин се приближи за още една кратка целувка.

— Искам да остана.

— Знам — промълви шепнешком Аш и гризна долната й устна. — Обещай да се върнеш.

— Кажи моля.

Гризването се превърна в болезнено ухапване.

— Да ти го начукам, Корвере — усмихна се тя.

— Мислех, че никога няма да си поискаш.

— Не си поисках аз, забрави ли?

Тя се усмихна широко, целуна очите на Ашлин, бузата на Ашлин, устните на Ашлин и запамети мига. После стана от леглото, тяхното легло, уви се в парцалите си, изпитвайки ужас от слънцата, които я очакваха зад завесата. Но все пак отмести пердето, присви очи срещу ярката светлина и се обърна да погледне за последно красавицата, която оставяше.

Беше ли се променило нещо тук?

И като въздъхна, тя излезе на чакащата я светлина.

Нищо вече нямаше да бъде същото.