Бернар Вербер
Денят на мравките (8)

8. Мелиес разкрива загадката около смъртта на братята Салта

— Не?

Той извади от джоба си дъвка и я лапна.

— Не, не и не. Не пускайте журналистите да влизат. Ще огледам на спокойствие моите трупове, а след това ще видим. И изгасете тези свещи! Защо всъщност са ги запалили? Да не би да е имало повреда в електрозахранването на сградата? А сега токът отново да е дошъл? Хайде, да не вземем да направим пожар.

Някой духна свещите. Една пеперуда, чиито крила вече горяха по краищата, едва избягна кремацията.

Комисарят шумно задъвка дъвката, докато оглеждаше апартамента на улица „Фезандри“.

В началото на XXI век малко неща се бяха изменили по отношение на миналото столетие. Все пак в областта на криминалистиката имаше известен напредък. Труповете вече биваха покривани с формалин и стъкловиден лак, за да запазят точното си положение в момента на смъртта. Така полицията имаше възможност спокойно да прави оглед на местопрестъплението. Методът беше много по-практичен, отколкото някогашните очертания с тебешир.

Способът бе до известна степен смущаващ, но следователите постепенно свикнаха с жертвите, замръзнали в посмъртна поза, с очи, кожа и облекло, изцяло покрити със стъкловидна смола.

— Кой пристигна пръв тук?

— Инспектор Каюзак.

— Емил Каюзак ли? Къде е той? А, ето го там… Чудесно, кажете му да дойде при мен.

Младият полицай се поколеба:

— Господин комисар… Тук има една журналистка от „Еко дю диманш“, която твърди, че…

— Която твърди какво? Не! Засега никакви журналисти! Повикайте Емил.

Мелиес закрачи напред-назад из дневната, сетне се наведе над Себастиен Салта. Той почти опря нос във вкочаненото разкривено лице на мъртвия с широко отворени очи, вдигнати вежди, издути ноздри, раззината уста и изплезен език. Забеляза дори зъбните протези и следите от последната приета храна. Човекът, изглежда, бе ял фъстъци и стафиди.

После Мелиес се обърна към телата на другите двама братя. Пиер бе с ококорени очи и широко отворена уста. Стъкловидният лак бе съхранил настръхналите косми по кожата му. Лицето на Антоан пък бе обезобразено от нечовешка гримаса на ужас. Комисарят извади от джоба си лупа и прегледа епидермата на Себастиен Салта. Космите бяха щръкнали като бодли.

Пред Мелиес се появи позната физиономия: инспектор Емил Каюзак. Човек с четиридесетгодишна безупречна служба в криминалния отдел на полицията във Фонтенбло. Прошарени слепоочия, островърхи мустаци и приятно закръглено коремче. Каюзак бе улегнал човек, който си бе завоювал заслужено място в обществото. Единственото му желание бе да стигне мирно и тихо, без много вълнения, до пенсия.

— Емил, значи ти пристигна тук пръв?

— Точно така.

— И какво видя?

— Ами същото, каквото и ти. Веднага дадох нареждане да лакират труповете.

— Чудесна идея. И какво мислиш за всичко това?

— Няма рани, няма отпечатъци, няма оръжие на престъплението, никаква възможност да се влезе или излезе… Със сигурност това следствие ще те озори!

— Благодаря.

Комисарят Жак Мелиес беше млад, едва тридесет и две годишен, но вече се ползваше с репутацията на полицай с тънък нюх. Не го беше грижа за рутината и успяваше да намери оригинално решение на най-заплетените случаи.

След солидна научна подготовка Жак Мелиес се бе отказал от бляскава изследователска кариера, за да се посвети на своята единствена страст — престъплението. Книгите бяха тези, които го тласнаха към това пътешествие в страната на въпросителните. Бе изчел безброй криминалета. От съдията Ди до Шерлок Холмс, като се мине през Мегре, Еркюл Поаро, Дюпен и Рик Декард, беше погълнал три хиляди години полицейско следствие.

Неговият Граал беше съвършеното престъпление, което мнозина бяха доближавали, но никой не бе постигнал. За да се усъвършенства, естествено, записа парижкия Институт по криминология. Там направи своята първа аутопсия на труп (и припадна за пръв път). Пак там се научи да отваря врати с помощта на фиба, да прави саморъчна бомба и да я обезврежда. Изучи хилядите начини да се умре, достъпни за човешкото същество. Ала имаше нещо във всички тези лекции, което не му беше по вкуса: суровината бе лоша. Разполагаха единствено с информация за заловените престъпници. С други думи, глупаците. За другите, умните, не се знаеше нищо, защото така си и бяха останали неразкрити. Дали някой от тези ненаказани злодеи не бе открил съвършеното престъпление?

Единственият начин да разбере това бе да постъпи в полицията и сам да тръгне на лов. Точно така и направи. Без мъка изкачи йерархичната стълбица. Първият си успех постигна, като арестува своя преподавател по обезвреждане на мини, избрал твърде оригинално прикритие за главатар на терористична група.

Комисарят Мелиес започна да тършува из всекидневната, като оглеждаше всяко ъгълче. Най-сетне погледът му се вдигна към тавана.

— Я ми кажи, Емил, имаше ли тук мухи, когато влезе?

Инспекторът отвърна, че не бил обърнал внимание. Когато пристигнал, вратите и прозорците били затворени, но след това отворили прозореца, така че дори да е имало мухи, спокойно са могли да отлетят.

— Толкова ли е важно? — запита накрая той.

— Да. Впрочем не. Просто жалко. Разполагаш ли с досие за жертвите?

Каюзак извади от чантата, която носеше през рамо, картонена папка. Комисарят прегледа листите в нея.

— Какво мислиш за това?

— Тук има нещо интересно… И тримата братя Салта са били професионални химици, само че единият от тях, Себастиен, не е толкова невинен, колкото изглежда на пръв поглед. Водил е двойствен живот.

— Я гледай ти…

— Въпросният Салта бил обсебен от демона на хазарта. Силата му е била в покера. Дори го наричали „титан на покера“. Не само заради ръста, но и защото залагал страхотни суми. Наскоро загубил много пари. Оказал се въвлечен в спирала от дългове и единственото спасение видял в това да увеличава непрестанно залозите.

— Откъде знаеш всичко това?

— Напоследък се наложи да потършувам в средите на хазарта. Провалът му бил пълен. Изглежда, са го заплашили с убийство, ако не се разплати в най-скоро време.

Мелиес престана да дъвче и се замисли.

— Значи по отношение на Себастиен е налице мотив… Каюзак кимна с глава.

— Да не смяташ, че ги е изпреварил и се е самоубил?

Комисарят не отговори и отново погледна към вратата.

— Казваш, че когато си пристигнал, е била заключена отвътре, така ли?

— Точно.

— Също и прозорците?

— Всички до един!

Мелиес отново задъвка с ожесточение дъвката.

— Какво мислиш, че е? — запита Каюзак.

— Самоубийство. Разбира се, може да изглежда прекалено просто, но хипотезата за самоубийство обяснява всичко. Няма следи от чуждо присъствие, тъй като просто никой не е влизал. Всичко е станало в затворено пространство. Себастиен е убил братята си и е сложил край на живота си.

— Добре, но с какво оръжие?

Мелиес притвори очи в търсене на вдъхновение. Накрая обяви:

— Отрова. Силна отрова със забавено действие. От рода на цианкалий в обвивка от карамел. Когато се стопи в стомаха, карамелът освобождава смъртоносното си съдържание. Нещо като химическа бомба със закъснител. Нали спомена, че е бил химик?

— Да, в КОХ.

— Значи за Себастиен Салта не е представлявало никаква трудност да си изработи оръжие!

Каюзак все още не изглеждаше убеден.

— А защо е този израз на ужас върху лицата им?

— От болка. Когато цианкалият пробие стомаха, болката е непоносима. Хиляди пъти по-силна от язва.

— Разбирам Себастиен Салта да се е самоубил — продължи все така скептично Каюзак, — но защо ще убива двамата си братя, които не са били заплашени от нищо?

— За да им спести позора от разорението. Освен това нека не забравяме и отколешния рефлекс, който тласка хората да увличат в смъртта всичките си близки. В древния Египет фараоните са били погребвани с жените, слугите, домашните животни и мебелите! Страшно е да си отидеш сам, затова вземаш и близките си…

Този път инспекторът бе впечатлен от убедеността на комисаря. Заключението му би могло да се стори прекалено просто или прекалено отвратително. Въпреки това хипотезата за самоубийство би могла да обясни липсата на следи от външна намеса.

— И така, обобщавам — продължи Мелиес. — Защо навсякъде е затворено? Защото всичко се разиграва вътре. Кой е извършил убийството? Себастиен Салта. С какво оръжие? С направена от него бавнодействаща отрова! Какъв е мотивът? Отчаяние, неспособност да се посрещнат огромните дългове от загубите.

Емил Каюзак не можеше да повярва. Значи загадката, наречена от вестниците „трилър на лятото“, била толкова лесна за разрешаване? Без дори да се прибягва до каквито и да било проверки, разпити на свидетели, търсене на улики, с една дума — целият арсенал на професията. Репутацията на комисаря Мелиес бе такава, че не оставяше никакво място за съмнение. Впрочем неговото заключение бе единствено логичното.

Приближи се един униформен полицай.

— Онази журналистка от „Еко дю диманш“ все още е тук и иска да ви интервюира. Чака повече от час и настоява…

— Бива ли я?

Полицаят кимна утвърдително.

— Дори много си я бива. Струва ми се, че е наполовина азиатка.

— Ами! И как се казва? Чунг Ли или може би Манг Чинанг?

— Нищо подобно — възрази полицаят. — Името й е Легация Уел или нещо подобно.

Жак Мелиес се поколеба, но като погледна часовника си, реши:

— Предайте на госпожицата, че много съжалявам, но нямам време. Тъкмо започва любимото ми телевизионно предаване „Капан за размисъл“. Следиш ли го, Емил?

— Чувал съм за него, но никога не съм го гледал.

— Значи грешиш! Това е мозъчно упражнение, което би трябвало да бъде задължително за всички детективи.

— О, сам знаеш, че за мен е твърде късно.

Полицаят се изкашля.

— А какво да правя с журналистката от „Еко дю диманш“?

— Кажете й, че ще дам изявление в Централната агенция по печата. Ще й трябва само малко вдъхновение.

Полицаят си позволи един кратък допълнителен въпрос:

— А намерихте ли решение на този случай?

Като професионалист, разочарован от твърде лесната загадка, Жак Мелиес се усмихна. Накрая все пак сподели:

— Става дума за двойно убийство и за самоубийство с помощта на отрова. Себастиен Салта е бил отрупан с дългове и отчаян, затова е решил да приключи веднъж завинаги.

След тези думи комисарят помоли всички да излязат. Лично загаси лампата и затвори вратата.

Помещението, където бе извършено престъплението, отново остана празно.

Лъщящите от лака трупове отразяваха трепкащите отблясъци от червения и син неон на улицата. Забележителното представяне на комисаря Мелиес ги бе лишило от всякакъв трагичен ореол. Чисто и просто трима умрели от отравяне.

Там, откъдето минеше Мелиес, изчезваше всякаква магия.

Нищо повече от обикновено произшествие. Три хиперреалистични фигури, осветени от разноцветни светкавици. Трима човеци, замръзнали в странни пози, подобно на мумифицираните жертви от Помпей.

Ала над всичко това тегнеше някакво болезнено усещане: изражението на неописуем ужас върху разкривените лица сякаш подсказваше, че тези хора са видели нещо много по-ужасно от изригналата лава на Везувий.