Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (11)

Глава 11

ПЪТЕШЕСТВИЕТО НА КЛЮНА всъщност започна от момента, в който Мъртъл Харингтън — любяща съпруга на Майкъл Харингтън — тайнствено шепне по телефона на Ричи Бъмстед, по когото страхотно си пада, независимо че той беше женен за почти най-добрата й приятелка Глад, починала в собствената си кухня на удивително ранната възраст от трийсет и една години. От своя страна Ричи е изтърпял за два живота напред Мъртъл да го глези с макарони с риба тон, както и със загадъчен шепот да му съобщава най-новите клюки по телехона, но конкретното обаждане предизвиква у него известно задоволство и дори неочаквано облекчение, тъй като той познава Клюна Сейнт Пиер и момчетата — макар и не много добре, от бирената фабрика „Кингсланд“, където работи като шофьор на камион.

Отначало смяташе „Гърмящата петорка“ за банда хулигани — какво друго да си помисли човек за тия грамадни мъжаги с чорлави коси до раменете, шупнали бради и ревящи мотоциклети „Харли Дейвидсън“ — но един петък на опашката за заплати се случи да чака след онзи, наречен Мишока, който се обърна да го погледне и се пошегува, че от любов към работата заплатата не става по-голяма; двамата завързаха разговор, от който на Ричи му се зави свят. На по-следващата вечер, като заключи такъмите в гаража след края на смяната, завари Клюна и онзи, на когото викат Доктора, да си чешат езиците на двора и реши да отиде при тях, но се почувства така, сякаш се намира едновременно в западнал блусбар и участва в телевизионното състезание „Стани богат“. Тези момчета — Клюна, Мишока, Доктора, Съни и Бил Кайзера — бяха олицетворение на дивашко, неудържимо, варварско насилие, но безсъмнено имаха акъл в главите. Клюна например се оказа шеф на отдела за нестандартни проекти, а останалите момчета му бяха заместници. На всичкото отгоре до един бяха с висше образование. Интересуваха се от производството на висококачествена бира и обичаха да се забавляват. Отначало Ричи се изкуши да си купи мотоциклет и да зареже работа, за да бъде с новите си приятели, но след един дълъг съботен следобед, последван от съботна вечер в Пясъчния бар, разбра, че границата между страшния купон и пълното безхаберие е твърде деликатна за него. Нямаше сили да издържи на тяхното темпо: започваш с изпиване на две кани „Кингсланд“ светло, играеш билярд, на третата и четвъртата кана бира участваш в дискусия за влиянието на Шъруд Андерсън и Гъртруд Стайн върху ранния период на Хемингуей, при която се нагазва в най-дълбоките води, изпиваш още две кани, в достатъчно трезво състояние яхваш мотоциклета, отпрашваш по селските пътища, забираш няколко отворени мадисънски мацки, изпушваш огромни количества първокласна трева и вилнееш до зори. Хора, които са в състояние да правят всичко това и същевременно да имат хубава работа, заслужават уважение.

Ричи се чувства длъжен да каже на Клюна, че полицията най-сетне вече знае къде се намира трупът на Ърма Френо. Онази клюкарка Мъртъл го предупреди, че било тайна и че той не бива да казва на никого, но той е почти сигурен, че щом затвориха телефона, моментално е позвънила поне на още пет души. Те на свой ред ще споделят с най-добрите си приятели и за нула време половината население на Френч Ландинг ще се юрне по магистрала №35 да не изпусне сеира. А Клюна има много по-голямо основание от всички останали да бъде там, нали така? За няма и половин минута след като се откопчва от оная досадница Мъртъл, издирва в телефонния указател името на Сейнт Пиер и набира номера:

— Ричи, мисли му, ако ме будалкаш! — заплашва Клюна, сетне добавя: — Той се обадил, така ли? Тъкмо пък на оня мухльо, Лудия унгарец, тъй ли? Къде е казал, че е момичето? — Заслушва се в гласа на събеседника си, сетне заключава: — Мамка му, целият град ще се събере там! Благодаря все пак. Много съм ти задължен, приятелю… — Миг преди да затвори телефона, Клюна като че ли казва още нещо, но думите са заглушени от риданията му.

В къщичката на Нейлхаус Роу Клюна избърсва парещите си сълзи, отпества телефонния апарат и се извръща към Мецана — негова законна съпруга и майка на Ейми, която всъщност се казва Сюзан Осгуд и която го гледа очаквателно изпод русия си бретон, отбелязвайки с пръст страницата в книгата на скута й.

— Намерили са момиченцето на Френо. Трябва да вървя.

— Върви — казва Мецана. — Вземи мобилния телефон и ми се обади при първа възможност.

— Дадено. — Грабва от зарядното устройство апарата и го пъхва в предния джоб на джинсите си. Но вместо да тръгне, разсеяно разресва с пръсти червеникавата си брада. Сякаш се е сраснал с пода, зареял разфокусиран поглед в празното пространство. — Рибаря се е обадил на 911. Не е за вярване, а? Не можаха сами да намерят Ърма, ами трябваше той да им се обади да им каже къде да я търсят.

— Слушай какво ще ти кажа. — Мецана се изправя и бързо изминава разстоянието помежду им. Каквато е дребничка, се сгушва в прегръдките на грамадния като канара мъж, който вдъхва с пълни гърди излъчващия се от нея свеж, упойващ аромат на сапун и прясйо изпечен хляб. — Като идете там, от теб зависи момчетата да се държат прилично. Тоест, ти самият трябва да се държиш прилично, Клюне. Колкото и да си бесен, гледай да не те хванат лудите и да не налетиш на бой. Особено внимавай с ченгетата.

— Сигурно смяташ, че не бива да ходя.

— Трябва да отидеш. Просто не искам да се озовеш в затвора.

— Е, все пак съм пивовар, не побойник.

— Не забравяй какво ти казах — повтаря тя и го тупва по гърба. — Ще ги повикаш ли?

— По уличния автомат — лаконично промърморва Клюна приближава се до вратата, грабва каската си, излиза с маршова стъпка. От челото му се лее пот и на вадички се стича в брадата му. С две великански крачки той се озовава при мотоциклета. Опира се на седалката, избърсва мокрото си чело и надава рев: — ШИБАНИЯТ РИБАР КАЗАЛ НА ШИБАНИЯ УНГАРЕЦ КЪДЕ Е ТРУПЪТ НА ЪРМА Френо. КОЙ ИДВА СМЕН?

На прозорците на сградите от двете страни на Нейлхаус Роу се появяват типове с рошави коси и бради, разнасят се крясъци:

— Чакай!

— Мамка му!

— Йо!

Четирима исполини с кожени якета, джинси и ботуши изскачат на улицата. Малко го досмешава — колкото и да ги обича, понякога му напомнят герои от комикс. Не чака да се съберат, ами направо започва да им обяснява за Ричи Бъмстед и обаждането на 911; като свършва, всички са на мотоциклетите, готови за потегляне, само чакат сигнала.

— Ето как стоят нещата — отиваме там само заради Ейми, Ърма Френо и Джони Ъркнам. Искаме всичко да бъде както си му е редът, затова няма да трошим глави, освен ако някой не си го изпроси. Ясно ли е?

Четиримата ръмжат, сумтят и мърморят очевидно в знак на съгласие. Четири рошави бради се поклащат нагоре-надолу.

— Второ, когато все пак разбием нечия глава, то тя ще е на Рибаря. Търпяхме достатъчно и съм почти сигурен, че е наш ред да хванем тоя скапан изрод, който уби моето момиченце… — Гърлото му се стяга и преди да продължи, размахва юмрук: — И захвърли другото в оная шибана съборетина на магистрала №35. Ще ми падне тоя шибан шибаняк, а пипна ли го, ще си ПОЛУЧИ ЗАСЛУЖЕНОТО!

Момчетата — неговата тайфа, неговата шайка — размахват юмруци и надават одобрителни викове. Петте мотоциклета се събуждат с рев.

— Първо ще огледаме от шосето каква е ситуацията, после ще заобиколим по задния път, откъм „Голтсис“ — крещи Клюна и профучава нагоре по Чейс Стрийт, а останалите го следват.

Минават през самия център на града, дългите им бради се развяват — начело е Клюна, следван буквално на един ауспух разстояние от Мишока и Съни, а Доктора и Кайзера са последни. Подплашени от гърмящия рев на мотоциклетите, скорците, накацали по тенекиената табела на театър „Ейджинкорт“, се разлитат. Приведен над кормилото, Клюна прилича на Кинг Конг, устремен да срути небостъргач. Като подминават „Севън-Илевън“, Доктора и Кайзера подкарват редом със Съни и Мишока, заемайки цялата магистрала. Водачите в насрещното платно виждат застрашително летящите силуети и отбиват на банкета; онези пред мотоциклетистите, които ги забелязват в огледалото за обратно виждане, се изнасят максимално вдясно, подават ръка през стъклото и им правят знак да изпреварват.

С наближаването към Сентралия движението става двойно по-натоварено от обичайното за провинциално шосе в почивен ден. Положението е по-тежко, отколкото Клюна предполага — Дейл Гилбъртсън сигурно е възложил на двама полицаи да спират колите, завиващи от магистрала № 35, но и двама ще се справят най-много с десетина-дванайсет кръвожадни сеирджии, решени да видят с очите си стореното от Рибаря, Френч Ландинг не разполага с достатъчно полицаи да усмири всички малоумници, които са се втурнали към някогашната закусвалня на Ед. Клюна грозно изругава, като си представя как го хващат лудите и на бърза ръка забива в земята като колчета за палатка неколцина извратени почитатели на Рибаря. Ала в момента може да си позволи всичко друго освен да загуби самообладание, особено ако очаква съдействие от Дейл Гилбъртсън и неговите смотаняци.

В мига, в който изпреварва раздрънкана червена тойота, го осенява гениална идея — толкова гениална, че забравя да всее примитивен ужас в душата на шофьора, като го погледне право в очите и му изреве: „Аз правя «Кингсланд» светло, най-добрата бира на света, тъпако!“ Тази сутрин го бе приложил на двама шофьори и никой от тях не го разочарова. Хората, които със скапаното си шофиране или с извънредно грозните си коли стават обект на подобна любезност, си въобразяват, че ги заплашва с кой знае какви нелепи сексуални перверзни, подплашват се като зайци и буквално онемяват. „Голямо веселие пада“ — както пеят обитателите на Изумрудения град във „Вълшебникът от Оз“. Идеята, която накара Клюна временно да забрави това невинно удоволствие, е простичка като повечето вдъхновени хрумвания. „Най-добрият начин да ти окажат съдействие е пръв да протегнеш ръка.“ Клюна знае точно как ще размекне Дейл Гилбъртсън — нахлупва бейзболната си шапка, грабва ключовете от колата и хуква навън; отговорът го заобикаля.

* * *

Една от съставните части на отговора седи зад волана на червената тойота, която Клюна и веселата му тайфа току-що изпревариха. Уендъл Грийн напълно заслужава да бъде подложена на номера на Клюна, тъй като отговаря и на двете изисквания на брадатия пивовар. Дори да не е била грозна като нова малката тойота вече е толкова обезобразена от неизброими вдлъбнатини и драскотини, че се е превърнала в пародия на автомобил; при това собственикът й я кара с ненадмината самонадеяност, която в неговите представи минава за замах. На всяко кръстовище преминава на жълто, престроява се в друго платно както му падне, обича плътно да се доближава до предния автомобил, за да сплаши водача. Естествено при най-малък повод надува клаксона. Уендъл е заплаха. Поведението му на пътното платно е олицетворение на характера му — той е груб, себичен, прехласнат от собственото си величие. Днес шофира още по-нахално от обикновено и се старае да изпреварва абсолютно всички автомобили, които му се изпречат на пътя, тъй като вниманието му е почти изцяло заето от диктофона пред устата му и пороя от златни думи, които с меден глас излива в драгоценната машинка. (Уендъл често се възмущава от късогледството на местните радиостанции, които посвещават толкова много ефирно време на тъпаци като Джордж Ратбън и Хенри Шейк, вместо да се издигнат на по-високо равнище, като поканят него, Уендъл, да коментира събитията примерно по един час дневно). О, какво неповторимо съчетание са думите на Уендъл и гласът на Уендъл — дори когато е бил на върха на славата си, Едуард Р. Мъроу^[1] не би могъл да стъпи на малкото пръстче на Уендъл нито по красноречие, нито по плътност на тембъра.

Ето какво диктува Уендъл: „Тази сутрин се присъединих към своеобразния поход на шокираните, скърбящите и чисто и просто любопитните, поели на траурно поклонение на изток по живописните извивки на пасторалната магистрала №35. Не за пръв път журналистът е потресен, разтърсен до дъното на душата си от безмерния контраст между красотата и спокойствието на природата в Кули Кънтри и уродливостта и жестокосърдечието, които сковават гръдта на един умопомрачен човешки индивид. Нов ред.

Новината се разпространи мълниеносно — от съсед на съсед, от приятел на приятел. Според сигнала, който тази сутрин е бил подаден на телефон 911 в полицейското управление на Френч Ландинг, обезобразеният труп на малката Ърма Френо се намира в развалините на заведение, наречено «При Ед: кренвирши и други вкусотии». Кой се е обадил в полицията? Несъмнено някой съзнателен гражданин, ще си кажете. Съвсем не, дами и господа, съвсем не…

Дами и господа, това е пряк репортаж от мястото на събитието, новините, записвани в момента на случването си — подобна формулировка нашепва на опитния журналист, че неминуемо ще го удостоят с награда «Пулицър». Уендъл Грийн научи сензационната вест в бръснарницата на Рой Ройъл, който пък я бил чул от жена си, която била осветлена по въпроса от самата Мъртъл Харингтън, и той веднага се зае да изпълни своя дълг към читателите — грабна диктофона и фотоапарата, след което хукна към раздрънканата си тойота, без дори да телефонира в редакцията на «Хералд». Мислеше си, че не му е необходим фотограф — сам ще заснеме необходимия материал с помощта на верния «Никон», който е оставил на съседната седалка. Хармонично съчетание от думи и образи… проникновено разследване на най-зловещото престъпление през новия век… задълбочено изследване на същността на злото… изтъкан от състрадание портрет на всеобщата скръб на градеца… безпощадно експозе за некомпетентността на едно полицейско управление…“

В главата на Уендъл гъмжи рояк от подобни мисли, а от устата му капят медени думи и се записват на диктофона — чудно ли е тогава, че не чува наближаващите мотоциклети и въобще не забелязва приближаването на „Гърмящата петорка“ чак докато случайно отклонява поглед в търсене на подходящата дума? Наистина извръща глава и в пристъп на паника забелязва на не повече от две педи успоредно с тойотата Клюна Сейнт Пиер, който се носи на трещящия си „Харли Дейвидсън“, и съдейки по движението на устните му, очевидно пее…

пее ли

моля?

Не, изключено. От опит Уендъл знае, че за Клюна Сейнт Пиер е много по-характерно да псува като моряк по време на свада в пристанищна кръчма. Когато след смъртта на Ейми Сейнт Пиер журналистът, изпълнявайки служебните си задължения, се отби на Нейлхаус Роу №1 и попита скърбящия баща как се чувства при мисълта, че дъщеря му е била заклана като прасе и частично изядена от чудовище в човешки облик, Клюна стисна за гърлото невинния ловец на сензации и избълва водопад от най-цинични ругатни, като в заключение изрева, че ако отново види господин Грийн, ще му откъсне главата и ще използва отвърстието за сексуално задоволяване.

Именно тази заплаха е причина за сегашната паника на Уендъл. В огледалото вижда кохортата на Клюна, пътуваща в разгънат строй по цялата ширина на шосето досущ като готско нашествие. Във въображението му петимата мъже размахват черепи, нанизани на въжета от човешка кожа, и се заканват какво ще направят с шията му, след като му откъснат главата. Онова, което се канеше да издиктува на драгоценната машинка, мигновено изфирясва наред с мечтанията за наградата „Пулицър“. Стомахът му се свива, от всички пори на едрото му червендалесто лице руква пот. Лявата му ръка трепери на волана, дясната разклаща диктофона като кастанети. Той отпуска педала за газта и се свлича на седалката, извръщайки надясно главата си, доколкото му стиска. Първосигналното му желание е да се сгуши под таблото и да се преструва на ембрион. Могъщият рев кънти все по-силно, сърцето на Уендъл се мята като риба в гърдите му. Той потръпва. Тържествено биене на тимпани раздира небето зад тънката ламаринена врата на колата. В следващия миг мотоциклетите го подминават и бързо се отдалечават по магистралата. Уендъл Грийн избърсва потта от лицето си. Лека-полека придумва тялото си да се поизправи на седалката. Сърцето му изоставя опитите да побегне. Светът зад стъклото, допреди миг смален до размерите на муха, възвръща нормалните си размери. Репортерът е осенен от прозрението, че на негово място всеки нормален човек би се изплашил не по-малко. Изпълва се със самовъзхищение като балон, напомпан с хелий. В подобна ситуация повечето му познати в най-добрия случай щяха да излязат от платното, да не говорим, че повечето хора биха напълнили гащите. Как реагира Уендъл Грийн? Той просто забави скоростта, нищо повече. И като истински джентълмен се остави да бъде изпреварен от онези нещастници от „Гърмящата петорка“. Що се отнася до Клюна и неговите горили, истинската храброст е да бъдеш джентълмен в подходящия момент. Той натиска педала за газта, без да изпуска от поглед мотоциклетистите.

Диктофонът продължава да работи. Поднася го към устата си, навлажнява устни и открива, че е забравил какво е възнамерявал да каже. Машинката превърта празната лента.

— Мамка му — отсича той и я изключва. Вдъхновената фраза, мелодичният каданс е изчезнал в небитието, навярно завинаги. Но това е най-малката беда. На Уендъл му се струва, че със заличаването на злощастната фраза се е разстроила цялата логическа верига — помни, че в главата му се оформяха черновите на поне пет проникновени статии, които не се ограничават с темата за Рибаря, а отвеждат чак до… до какво? До наградата „Пулицър“ естествено, но как? Съзнанието му още пази очертанията на рамката, но тя е празна. Клюна Сейнт Пиер и неговите тъпаци са заличили идеята, която започва да му се струва най-гениалната в целия му живот, а той изобщо не е сигурен дали ще може да я възстанови.

Всъщност какво търсят тук тези горили?

Въпросът съдържа отговора — някой смотан доброжелател е преценил, че Клюна трябва да знае за обаждането на Рибаря и ето че изродите са се емнали към някогашната закусвалня също като самия Уендъл. За щастие толкова други хора са се запътили за там, че страшното възмездие най-вероятно ще му се размине. За всеки случай решава да пропусне няколко коли и да поизостане.

Колоната се сгъстява и колите намаляват скорост, но петимата мотоциклетисти профучават един след друг покрай автомобилите, пълзящи към отклонението за запустялото заведение. На седемдесет-осемдесет метра от отбивката Уендъл забелязва двама полицаи — мъж и жена, които се опитват да отклонят напиращите сеирджии. Разиграват една и съща пантомима пред всяка следваща кола: връщат пътниците и им посочват пътя. За повече тежест са блокирали с полицейска патрулка чакълестата алея, да не би някой да се опита да се промъкне. Той въобще не се тревожи от разиграващия се спектакъл, тъй като представителите на пресата имат право на достъп до подобни местопроизшествия. Журналистите са каналът, пролуката, през която забранените места и събития стигат до знанието на обществеността. Уендъл Грийн е тук като представител на хората, да не говорим, че е най-изтъкнатият журналист в Западен Уисконсин.

След още десетина метра установява, че двамата полицаи са съответно Дани Чита и Пам Стивънс и самоувереността му се поразколебава. Преди няколко дни в отговор на запитването му за информация и Чита, и Стивънс го пратиха по дяволите Пам Стивънс и без друго е всеизвестна кучка и професионална мъжемразка. Инак защо й е на хубавица като нея да става ченге? Няма да го допусне до местопрестъплението просто от инат — това ще й достави удоволствие! Най-вероятно ще му се наложи да търси друг начин да се промъкне. Представя си как пълзи през полето и от ужас го втриса.

Поне ще се изкефи как ченгетата ще покажат среден пръст и на Клюна и неговите авери. Петимата тъкмо отминават поредните пет-шест коли, без да намалят скорост — сигурно възнамеряват да направят зрелищна маневра и да профучат покрай тъпанарите със сините униформи и смотаната им кола, сякаш въобще не съществуват. И какво ще правят ченгетата тогава — ще измъкнат патлаците и ще се правят на страшни ли? Ще гръмнат два предупредителни изстрела и ще се изпо-наранят в краката, а?

Но колкото и да е странно, Клюна и приятелите му с пълно безразличие подминават автомобилите, чиито шофьори се мъчат да тръгнат по отклонението, двамата полицаи и всичко останало. Дори не се обръщат да позяпат схлупената барака, колата на полицейския началник и пикапа (който Уендъл веднага разпознава) и мъжете, скупчени на стъпканата трева, сред които различава Дейл Гилбъртсън и собственика на пикапа — оня надут нещастник Джак Сойер от Ел Ей. (Третият тип със сламената шапка, тъмните очила и шикарната жилетка хич не е на място, поне според Уендъл. Има вид на герой от архивен Филм с Хъмфри Богарт.) Приведени над мотоциклетите, с нахлупени каски, членовете на „Гърмящата петорка“ с гръм и трясък подминават насъбралото се множество и летят към Сентралия, сякаш единствената им цел е час по-скоро да се доберат до Пясъчния бар, за да причинят невиждани разрушения. Петимата главорези са устремили погледи напред, изпълнени с безразличието на глутница улични псета. Като се измъкват от задръстването, четиримата се подреждат зад Клюна, заемайки цялата ширина на шосето. После като един завиват наляво, обгърнати от пет грамадни облака прахоляк и чакъл, всеки описва обратен завой. Съвършено плавно — дори като че ли без да намалят скорост — се престрояват в обичайната схема „един-двама-двама“ и отново се понасят на запад към местопрестъплението и Френч Ландинг.

„Ти да видиш! — недоумява Уендъл. — Клюна се огъна и се отказа. Какъв мухльо!“ Мотоциклетистите летят насреща му и придобиват все по-внушителни размери; скоро изуменият Уендъл различава под каската каменното лице на Сейнт Пиер, което с приближаването все повече увеличава размерите си. Въздушната струя разделя брадата на мотоциклетиста на две части които се развяват над раменете му. Взира се напрегнато, сякаш се прицелва за изстрел. Пред перспективата да попадне в обсега на този остър поглед Уендъл усеща как червата му заплашват да се разхлабят.

— Шубе такова! — тихо подхвърля.

Сред оглушителен рев на двигателя Клюна задминава очуканата тойота. Останалите четирима раздират въздуха след него и се проточват в колона в обратната посока.

Това доказателство за малодушието на Сейнт Пиер подобрява настроението на Уендъл, който наблюдава в огледалото за обратно виждане смаляващите се фигурки, но не успява да пропъди мисълта, опитваща се да изплува на повърхността на съзнанието му. Може да не е съвременният Едуард Р. Мъроу, но близо трийсетте години работа като репортер са допринесли за изострянето на инстинкта му за самосъхранение. Мисълта, провираща се в мозъка му, поражда серия тревожни сигнали, които най-сетне й помагат да изплува на повърхността на съзнанието. На Уендъл му прищраква — едва сега се досеща за тайния замисъл на „Гърмящата петорка“ и загрява какво става.

— Брей! — Ухилен до уши, надува клаксона, рязко извива волана наляво, тойотата подскача и описва обратен завой, нанасяйки минимални повреди по бронята и задницата на предния автомобил. — Хитро копеле такова. — Още малко ще се разкикоти от задоволство. Тойотата се измъква от колоната, преминава в насрещното платно и с оглушително подрънкване и пърпорене се понася след ловките мотоциклетисти.

Пълзенето из полето му се размина — оня хитрец Клюна Сейнт Пиер знае обиколен път до закусвалнята. От Уендъл се иска само незабелязано да го следва на почтено разстояние — така спокойно ще се промъкне до местопрестъплението. Красота! О, каква ирония: Клюна се притичва на помощ на пресата — хиляди благодарности, арогантен главорез такъв! Дейл Гилбъртсън надали ще ги остави да си разиграват коня, тъй да се каже, но ще му бъде по-трудно да ги изхвърли, отколкото да ги върне. За времето, с което разполага, Уендъл ще зададе няколко провокиращи въпроса, ще направи сензационни снимки и най-важното! — ще попие атмосферата, която впоследствие ще му помогне за написването на поредната от прословутите му колоритни творби.

Окрилен, Уендъл шофира със сто километра в час на безопасно разстояние от мотоциклетистите, като се старае да не ги изгуби от поглед. Колоната от коли в отсрещното платно изтънява, прокъсва се на групи от по два-три автомобила, движещи се на големи разстояния една от друга, накрая не се мярка нито една. Сякаш са чакали именно този момент да се измъкнат незабелязано, Клюна и неговите приятели изведнъж пресичат магистралата и потеглят по отклонението към космическия купол на „Голтсис“.

Уендъл смътно подозрение, но не избързва с предположението, че брадатите селяндури са обзети от внезапен копнеж за трактори и косачки. Натиска педала за газта, питайки се дали пък не са го забелязали и се опитват да се изплъзнат от него. Доколкото му е известно, на онова възвишение няма нищо друго освен изложбената зала, ремонтният сервиз и паркингът на „Голтсис“. Проклетото място е като пустиня. А оттатък паркинга — какво? Ако правилно си спомня, от едната страна на шосето полето се простира чак до хоризонта, а от другата растат дървета, съставляващи рехава горичка. Вижда ги още оттук — спускат се по нанадолнището като ветроупорна стена.

Без да даде мигач, той се стрелва в насрещното платно и завива към „Голтсис“. Чува бръмченето на мотоциклетите, но все по-слабо — изведнъж се изплашва, че петимата са успели някак да го подведат и сега бягат и му се присмиват. Стига билото на възвишението, завива покрай входа на изложбената зала и се озовава насред огромния паркинг. Пред сервиза стоят два грамадни жълти трактора, но наоколо няма други коли. В отсрещния край на паркинга се издига бетонна стена с височината на автомобилна броня, разделяща асфалтираната повърхност от ливадата.

Уендъл завърта волана и насочва колата към ниската стена. Още чува бръмченето на мотоциклетите, което оттук звучи като далечно жужене на рояк пчели. Предполага, че са най-много на километър, и изскача от тойотата. Пъхва диктофона в джоба на сакото си, провесва на шията си фотоапарата, заобикаля бетонния зид и нагазва в ливадата. Отдалеч забелязва стария разбит и буренясал черен път, прорязващ горичката.

Надценявайки разстоянието, решава, че сградата на някогашната закусвалня се намира на около два километра, и се пита дали раздрънканата тойота ще успее да измине толкова път по неравната, изровена повърхност. На места макадамовата настилка се е пропукала и е заприличала на тектонски плочи, другаде се е натрошила на ситен черен чакъл, през който се виждат дебелите закривени корени на дърветата. С мотоциклет никак няма да се затрудниш да преминеш препятствията, но Уендъл преценява, че пеш ще се придвижи по-лесно отколкото с автомобила, затова поема по запустелия път между дърветата. Съдейки по обстановката на магистралата, смята, че разполага с достатъчно време до пристигането на съдебния лекар. Дори с помощта на великия Холивуд местните ченгета пак ще има да се лутат като мухи без глави.

Докато си проправя път през коренищата, забелязва, че бръмченето на мотоциклетите отново се усилва, сякаш стигайки до края на стария път, брадатите типове са спрели да обсъдят обстановката. Прекрасно. Дано продължат да дрънкат, докато ги настигне — предпочита да си крещят и да размахват юмруци. Иска му се да ги зърне, преливащи от ярост и напомпани с адреналин и Бог знае още какво — кой знае какво съдържат кожените дисаги на седалките. С удоволствие ще заснеме как с точно премерено дясно кроше Клюна Сейнт Пиер избива предните зъби на Дейл или пък хваща за гушата неговия пръв приятел Сойер. Но съкровената му цел, в името на която е готов да подкупи всяко ченге, всеки окръжен служител, всяко длъжностно лице от щатската управа и дори всеки най-невинен зяпач, който може да му е от полза, е хубава, ясна, вълнуваща фотография на голия труп на Ърма Френо. За предпочитане такава, която не оставя и капка съмнение относно човеконенавистните деяния на Рибаря, каквито и да са те. Идеалният вариант е две снимки — една на лицето, за да разчувства обществеността, и една в цял ръст за извратените типове — но ако трябва да избира, ще предпочете тялото. Сензационната фотография ще бъде разпространена от световните новинарски агенции и ще му донесе милиони долари. Само от „Нашънал Инкуайърър“ ще се бръкнат с колко — двеста-триста хиляди? — за снимка на горкичката мъртва Ърма, обезобразена от тайнствения детеубиец. Да, подобна фотография Ще бъде истинска златна мина.

Уендъл изминава първите двеста метра по изровения стар път, разкъсвайки се между радостното предчувствие за милионите, които ще получи от историята с малката Ърма, и страха да не би да падне и да си изкълчи глезена; внезапно бръмченето на мощните мотоциклети замлъква. Отначало последвалата тишина му се струва необятна, но мигновено долавя по-тихи шумове. Например собственото си вдишване и издишване, както и още някакъв звук, който долита зад него и е нещо средно между дрънчене и думкане. Рязко се извръща и какво да види — от другия край на разбития път насреща му лети допо-топна камионетка.

Гледката е комична — машината непрестанно се кандилка, ту една, ту друга гума пропада в яма, потъва в невидима дупка или налита на бабуна на пътя. Всъщност гледката щеше да бъде комична, ако тези хора не препречваха пътя му към трупа на Ърма Френо. Когато камионетката се полюшне след сблъсъка с някой дебел корен, четирите глави в шофьорската кабина подскачат като на марионетки. Уендъл понечва да се върне с намерението да отпрати натрапниците. Окачването на пикапа задира в някакъв плосък камък, изпод шасито хвърчат искри. Прави му впечатление, че бричката е модел отпреди трийсет години — един от малкото автомобили в движени, които изглеждат по-зле от неговата тойота. Като наближава, разпознава и модела — „Интернешънал Харвестър“. Ръждясалата броня е украсена с бурени и клонки. „ИХ“ — произвеждат ли подобни машини все още? Уендъл вдига ръка като съдебен заседател, полагащ клетва, камионетката продължава да подскача и да се друса още няколко метра и най-сетне се заковава на място, накланяйки се надясно. В мрачните сенки от короните на дърветата Уендъл не успява да различи лицата на четиримата пътници, които се взират в него зад стъклото, но има чувството, че две от тях са му познати.

Водачът подава глава през стъклото и казва:

— Йо-хо-хо, добра среща, господин Велик репортер. И на тебе ли ти хлопнаха парадния вход под носа? — подсмихва се Теди Рънкълман, чието име редовно се появява в ежедневния полицейски бюлетин. Спътниците му с цвилене го поздравяват за духовитата забележка. Уендъл разпознава двама — Фреди Сакнесъм, издънка на огромен бедняшки клан, чиито членове обитават безброй схлупени съборетини по брега на реката, и Тутс Билингър — кльощаво хлапе, което се препитава с продажба на метални отпадъци, събирайки ги по улиците на Ла Ривиер и Френч Ландинг. И Тутс като Рънкълман често е попадал в ареста за дребни провинения, но досега не е осъждан. Четвъртият член на компанията — доста похабена и размъкната жена — му навява далечен спомен, но името й му убягва.

— Здрасти, Теди — отвръща на любезността. — Здрасти, Фреди, здрасти Тутс. Огледах оная лудница и реших да надзърна и в задния двор.

— Е-хей, Уендъл, не ме ли помниш? — патетично се провиква жената. — Дудълс Сангър, ако пипето ти толкова е изфирясало. Бяхме тръгнали с едни момчета с колата на Фреди, а Теди беше с други едни хора, обаче госпойца Кучка ни отпрати, та останалите се отказаха и решиха да се върнат в бара.

Разбира се, че я помни, макар че това загрубяло лице сякаш не принадлежи на предизвикателната курветина със същото име, която преди десетина години сервираше в бара на хотел „Нелсън“. Уендъл подозира, че я уволниха не заради кражба, а за пиянство на работното място, но Господ е свидетел, че тя правеше и двете. Навремето той хвърляше луди пари в бара на „Нелсън“. Мъчи се да си спомни дали е свалял Дудълс. Решава да не рискува:

— За Бога, Дудълс, кой би могъл да забрави нежно създание като теб?

Момчетата са погнусени от тази духовитост. Дудълс сръгва Тутс Билингър в почти прозрачните ребра, подсмихва се кисело и отвръща:

— Благодаря, сър.

Ясно, значи я е чукал.

Това е идеалният момент да отпрати тъпанарите да се прибират в смрадливите дупки, от които са изпълзели, но в същия миг го осенява гениално хрумване:

— Вижте какво, мили хора, искате ли да помогнете на един представител на пресата и да спечелите петдесет долара?

— По петдесетарка на човек или общо? — интересува се Теди Рънкълман.

— Е, не бъди алчен, за четиримата общо.

Дудълс се привежда и подхвърля:

— Пускаш по двайсетачка на човек, шефе, и правим каквото кажеш.

— О, ти ми разби сърцето, миличка! — Уендъл измъква портфейла си, от който изважда четири двайсетачки — с оставащите една десетцоларова банкнота и три по един долар трябва да изкара до края на деня. След миг банкнотите изчезват в джобовете на четиримата.

— Вижте сега какво искам от вас — казва смелият репортер и се привежда към сваленото стъкло на шофьорската кабина, откъдето го съзерцават четири глуповати физиономии.