Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (26)

Глава 26

ГОВОРИХМЕ за упадъка, пък и не разполагаме с достатъчно време да доразвием тази тема, но ще й отделим още няколко думи — не ви ли се струва, че повечето къщи са опит да се прекрати упадъкът? Да се надене на света маската на здрав разум и сигурност, па макар и илюзорни? Например баналните, но умилителни наименования на улиците в Либъртивил — „Камелот“, „Авалон“ и „Мейд Мариан Уей“. Или пък онази кокетна къщурка, в която някога Фред, Джуди и Тайлър Маршал живееха заедно. Най-подходящото определение за Робин Худ Лейн № 16 е ода за всекидневието, хвалебствен химн за прозаичното. Същото важи и за дома на Дейл Гилбъртсън, на Джак или на Хенри. Всъщност за повечето домове във Френч Ландинг. Разрушителният ураган, връхлетял върху градеца, не променя факта, че къщите като крепост се възправят срещу упадъка — едновременно благородни и смирени. Те са обиталища на здравия разум.

Блак Хаус обаче — като Хил Хаус на Шърли Джаксън^[1] и уродливото архитектурно творение в Сиатъл, датиращо от началото на двайсетия век и известно под името „Роуз Ред“^[2] — няма нищо общо с разума. Дори не принадлежи изцяло на този свят. Да я гледа човек отвън е трудно — очите непрестанно се поддават на зрителни измами — но ако съумее да задържи погледа си неподвижен за няколко секунди, ще съзре триетажна жилищна сграда с най-обичайни размери. Цветът й обаче наистина е необикновен — фасадата е матовочерна, дори стъклата на прозорците са намазани с черна боя; на пръв поглед изглежда разкривена и леко килната на една страна, като че ли всеки момент ще се срути, но ако човек съумее да я види оголена от блясъка на всички други светове, ще му се стори най-обикновена като дома на Фред и Джуди… макар и не толкова добре поддържана.

Отвътре обаче е различна.

Отвътре е необятна.

Страшно е да попаднеш в нея, макар да се е случвало — я някой скитник, я несретно избягало детенце, както и жертвите на Чарлс Бърнсайд/Карл Биърстоун; тук-там останки бележат техния престой: дрехи, жалостиви надписи по стените на грамадни стаи с необикновени размери, някоя и друга купчинка кости. На места погледът се натъква на череп като онези, които откривали по бреговете на река Хановер в началото на двайсетте години на двайсетия век, когато Фриц Хаарман вилнеел безнаказано.

Страшно е човек да се залута тук.

* * *

Да преминеем през безбройните зали, коридори, ниши и килери, като се успокояваме, че веднага щом пожелаем, можем да се върнем в нормалния свят, в разумния антиупадъчен свят (все пак сме нащрек, докато се спускаме по едва ли не безкрайните стълбища и крачим по коридори, които се губят някъде в далечината). Долавяме непрестанно тихо бучене и глухото подрънкване на чудати машинарии. Чуваме безумното свистене на неспирния вятър навън или под праговете на стаите на горните и долните етажи. Понякога в далечината чуваме и лай — несъмнено лае дяволското куче на Абала, което видя сметката на клетия Мишок. По отекващото от време на време сардонично грачене разбираме, че и Горг е тук… някъде наоколо.

Прекосяваме порутени стаи и салони, които още пазят останки от някогашен разкош. Много от тях със сигурност са по-големи от къщата, в която са скрити. Най-сетне стигаме до скромна дневна, обзаведена с канапе и столове с вехта тапицерия от червено кадифе. Въздухът е пропит с неприятната миризма на Бог знае какви отвратителни ястия. (Наблизо има кухня, в която за нищо на света не бива да попадаме… освен ако не искаме да сънуваме кошмари до края на дните си.) Осветителните тела са отпреди седемдесет години. Питаме се как е възможно, след като Блак Хаус е била построена през 1970 година. Отговорът е лесен: голяма част от черния дом — по-голямата част е изградена много по-рано. Завесите в дневната са плътни и избелели. Като се изключат пожълтелите изрезки от вестници, прикрепени с лепенки към грозните зелени тапети, дневната прилича на занемареното фоайе на хотел „Нелсън“. Помещението е едновременно зловещо и необичайно банално — подобаващо огледало за въображението на старото чудовище, което се е скрило тук и спи на канапето, докато предницата на ризата му постепенно придобива зловещ червен цвят. Блак Хаус никога не му е принадлежала, макар че в патологичната си мегаломания той вижда нещата другояче (а Муншун е пропуснал да разсее това му заблуждение). Тази стая обаче е негова.

Изрезките по стените ни разкриват всичко, което трябва да знаем за смъртоносните забавления на Чарлс Бърнсайд по прякор „Приятелчето“.

ДА, ИЗЯДОХ Я, ЗАЯВЯВА ФИШ — „Ню Йорк Хералд Трибюн“

„СИВИЯ^[3] ВЗЕ БИЛИ, ТОРБАЛАН ГО ВЗЕ“ — ПОТВЪРЖДАВА ДРУГАРЧЕТО НА БИЛИ ГАФНИ — „Ню Йорк Уърлд Телеграм“

УЖАСЪТ С ГРЕЙС БЪД ПРОДЪЛЖАВА: ФИШ ПРИЗНАВА! — „Лонг Айланд Стар“

ФИШ ПРИЗНАВА, ЧЕ Е „ОПЕКЪЛ“ И „ИЗЯЛ“ У. ГАФНИ — „Ню Йорк Американ“

ФРИЦ ХААРМАН, Т. НАР. „ХАНОВЕРСКИ КАСАПИН“, Е ЕКЗЕКУТИРАН ЗА УБИЙСТВОТО НА 24 ЖЕРТВИ — „Ню Йорк Уърлд“

„ВОДЕН БЯХ ОТ ЛЮБОВ, НЕ ОТ ПОХОТ“ — ТВЪРДИ ВЪРКОЛАКЪТ. „ХААРМАН УМИРА, БЕЗ ДА СЕ РАЗКАЕ“

„Гардиан“

ПОСЛЕДНОТО ПИСМО НА КАНИБАЛА ОТ ХАНОВЕР: „НЕ МОЖЕТЕ ДА МЕ УБИЕТЕ, ЩЕ БЪДА СРЕД ВАС ВО ВЕК И ВЕКОВ“ — „Ню Йорк Уърлд“

Уендъл Грийн ще изпадне във възторг, не мислите ли? Има и още. Бог да ни е на помощ, има още толкова много. Дори Джефри Дамър е включен в колекцията с изречението: „ИСКАХ ЗОМБИТА“.

Човекът на канапето стене и се размърдва.

— Зъбуди зе, Бърни! — Думите долитат отнякъде, не от устата му… макар че устните му се движат като на второразреден вентролоквист.

Бърни стене. Извръща глава наляво:

— Не… искам да спя. Всичко… ме боли.

В знак на отрицание главата му се завърта надясно и отново заговаря Муншун:

— Зъбуди зе, взеги моменд жде дойдад. Дрябва да идеж одвъд. Главата се завърта на другата страна. Докато спи, Бърни си въобразява, че Муншун още е в безопасност в съзнанието му. Но е забравил, че в Черния дом нещата са се променили. Глупавият Бърни, който скоро ще стане излишен! Но не още.

— Не мога… ост’ии ме… боли ме коремът… слепецът… пустият слепец ме наръга…

Но главата отново се обръща на другата страна, безплътният глас пак заговаря. Старецът упорства, не иска да се събуди и да се сблъска с болката в цялата й жестокост. Слепецът го е ранил много по-тежко, отколкото му се бе сторило във възбудата на момента. Бърни инатливо убеждава додяващия глас, че момчето е на сигурно място, че дори онези да се доберат до Блак Хаус, никога няма да открият малчугана, че ще се лутат из лабиринта от хиляди стаи и коридори, докато обезумеят и умрат. Муншун обаче знае, че единият преследвач се различава от останалата паплач, която се изсипа тук вчера. Джак Сойер познава безкрая, затова е опасен противник. Малкият трябва да бъде изведен през задния вход и откаран в Крайния свят, под самата сянка на Динта, великата пещ. Муншун казва на Бърни, че може би все още има възможност да хапне от момчето, преди да го предаде на Абала, но не и тук. Тук е твърде опасно.

Бърни продължава да протестира, но знаем, че няма шанс да надделее. Застоялият въздух с дъх на варено месо се раздвижва и се завихря — пристига онзи, чийто глас досега чувахме. Отначало забелязваме черен въртоп, после алено петно — широка вратовръзка — и най-сетне очертанията на невъзможно издължено бяло лице, почти изцяло запълнено от едно-единствено око, черно като на акула. Това е истинският Муншун, създанието, което извън Блак Хаус и омагьосаните й околности може да живее само в съзнанието на Бърни. Скоро ще се появи изцяло, грубо ще събуди стареца (ще прибегне дори до мъчения, ако се наложи) и ще го накара да се хваща за работа, докато все още може да свърши нещо. Защото Муншун не може сам да изведе Тай от килията в Блак Хаус.

Но стигнат ли веднъж в Крайния свят — мястото, което Бърни нарича „Шеол“ — всичко ще се промени.

Очите на Бърни най-сетне се отварят. Възлестите му ръце, които са пролели толкова много кръв, посягат към влажната риза, напоена със собствената му кръв. Свежда поглед, вижда грамадното алено петно, разцъфнало на корема му, и изкрещява от ужас и страх. И през ум не му минава, че след като е убил толкова много деца, заслужава да бъде смъртоносно ранен от един слепец — напротив, потресен е от тази грозна, отвратителна несправедливост.

За пръв път му хрумва крайно неприятна мисъл: ами ако тепърва трябва да плаща за чудовищната си „кариера“? Вече е виждал Крайния свят и Конджър Роуд, който се вие през Динта. Опустошените, погълнати в пламъци земи по продълженито на Конджър Роуд приличат на преизподня, а Ан-так — Голямата комбинация — е самият ад. Ами ако и него го чака някое подобно място? Ами ако…

Изведнъж примира от ужасяваща, парализираща болка в корема. Муншун, който почти се е материализирал, е пъхнал призрачната си, но не съвсем прозрачна ръка в раната от автоматичния нож на Хенри.

Старият детеубиец надава вик. По страните му потичат сълзи:

— Не ме мъчи!

— Догава брави гагводо ди газвам.

— Не мога — хленчи Бърни. — Умирам. Погледни, кръвта ми изтича! Да не мислиш, че ще ми мине току-така?! Та аз съм на осемдесет и пет години, мамка му!

— Лож къззмед, Бърн-Бърн… но там оддвъд имаме наджини да де издлегуваме.

Също като Черния дом и Муншун се изплъзва от поглед. Силуетът му постоянно се размива. На уродливо издълженото лице (което закрива по-голямата част от тялото му като несъразмерно раздутата глава на карикатура на страницата с авторски коментари в някой вестник) има ту две очи, ту само едно. На деформирания му череп ту стърчат сплъстени кичури оранжева косица, ту е плешив като Юл Бринър^[4]. Относително неизменни остават само червените устни и заострените зъби, които святкат в устата му.

Бърни обнадеждено впива поглед в своя съучастник, но продължава да опипва корема си, който се е втвърдил и е покрит с бучки. Той подозира, че са кървави съсиреци. О, как е възможно да го наранят така жестоко! Това не беше предвиден! Нали уж е под закрила! Нали уж…

— В гранидзите на възможнодо е дори годиниде да бъдад одмахнади од деб — продължава Муншун, — доджно гагдо гамъгът бил одърколен од входа на пеждерада с дялодо на Иизуз Гриздоз.

— Да се подмладя — възкликва Бърни и изпуска тиха, дрезгава въздишка. Дъхът му вони на кръв и гнилоч. — Да, хубаво би било.

— Ама, разбира зе! Дез нежда за възможни — кима господин Муншун с гротескно шаващото си лице. — Абала мож да раздава дагива подаръдзи. Но дой не дава обеждания, Чарлс, мъниджъг мой гризлив гризльо. Виж, аз мога да ди дам едно обеждание.

Създанието с черния смокинг и червената вратовръзка пристъпва напред със зловеща пъргавина. Дългопръстата му ръка се стрелва в ризата на Приятелчето Бърнсайд, този път свита в юмрук, и му причинява такава болка, каквато старото чудовище не е и сънувало… макар да е причинявало на невинните и по-страшни неща.

Муншун завира зловонната си физиономия под носа на Бърни. Единственото му око ядно проблесва:

— Това усеждаш ли го, Бърни? Усеждаш ли го, неждазддна дърта торба с гнуз и згръб? Хо-хо, ха-ха, разбира зе, че узеждаш! Зтизгам джервада ти! И ако и зега не зе помръднеж, скапан schweinehund^[5], жде ги издръгна од кървяждодо ди дяло, хо-хо, ха-ха, и жде ди ги намодая на врада! Жде умреш с мизълта, че се задужаваж в собствените си джерва! Тоя номер го научих от замия Фриц, Фриц Хаарман, койдо беже долгова млад и брегразен! Хайде! Какво жде кажеж? Жде го доведеж ли или жде зе обезиж?

— Ще го доведа! — пищи Бърни. — Ще го доведа, само престани, престани, ще ме умориш!

— Доведи го на гарата. На гарата, Бърн-Бърн. Дори не е за блъховиде дубги и лизиджиде бърлоги — не е за Ком-би-на-адзияда. Не са за Дайлър разгървавените граджеда — нему е одредено да работи за своя Абала с дова. — Дълъг пръст, завършващ със свиреп черен нокът, се насочва към гигантското чело и почуква между очите (за миг Бърни вижда две очи, сетне второто за пореден път изчезва). — Язно ли е?

— Да! Да! — Коремът му пламти от болка. А ръката усуква ли, усуква вътрешностите му. Лицето на Муншун се мержелее пред очите му, ужасяващо дълго като магистрала.

— На гарата… където доведе другите зпезиални.

— ДА!

Инквизиторът го пуска. Отдръпва се назад. За радост на Бърни започва да се размива и да се дематериализира. Пожълтелите изрезки се провиждат не зад, а през него. Но единственото око продължава да виси във въздуха над избледняващото алено петно на вратовръзката:

— Непременно да му зложиж жабгада. Този на взяга дзена дрябва да бъде с жабгада.

Бърнсайд кима отривисто. Още понамирисва на „Май Син“.

— Шапката, да, у мен е.

— Внимавай, Бърни. Ди зи здар и ранен. Момжето е младо и отджаяно. И бързоного. Ако го оставиш да се изблъзне…

Бърни се усмихва въпреки болката. Хлапе да му се изплъзне на него! Било то и специално! Ама че хрумване!

— Не се тревожи. Просто… говори с него… с Абала-дун… кажи му, че още не съм за изхвърляне. Ако ме излекува, няма да съжалява. А ако ме подмлади, ще му доведа още хиляда хлапета. Хиляда Разрушители.

Муншун все повече избледнява. Превърнал се е в мътно сияние, млечносивкава пара насред дневната на Бърни, скрита във вътрешността на къщата, която той изостави едва когато в залеза на живота си осъзна, че наистина се нуждае от грижи.

— Ти му доведи дози, Бърн-Бърн. Доведи му дози и дой ще ти зе одблади.

Видението изчезва. Бърни става и се навежда зад канапето. При движението болка прорязва корема му и той изкрещява, но не се отказва. Протяга ръка в тъмнината и измъква износена черна кожена торба. Сграбчва я за връзките и напуска стаята накуцвайки и притискайки кървящия си, подут корем.

* * *

А какво става с Тайлър Маршал, за когото само споменавахме през по-голямата част от многобройните страници дотук? Тежко ли е ранен? Много ли е уплашен? Успял ли е да запази разсъдъка си?

Що се отнася до физическото му състояние, имаше мозъчно сътресение, но вече е по-добре. Иначе Рибаря си позволи само да го опипа по рамото и по задничето (зловещо докосване, което напомни на Тайлър за вещицата от „Хензел и Гретел“). А психически… много ли ще се изненадате, като узнаете че докато Муншун изтезава Бърни, момченцето на Фред и Джуди е щастливо?

Наистина. Щастливо е. И защо не? Намира се на Милър Парк. Тази година „Милуоки Бруърс“ опровергаха всички капацитети и черногледци, които им предричаха, че още на четвърти юли, в самото начало на сезона, ще се намерят на дъното на класацията. Е, още е рано да се каже, но четвърти юли мина и замина, а „Бруърс“ завършиха наравно с отбора на Синсинати и се завърнаха на Милър Парк да се състезават за първото място. Още са в играта най-вече благодарение на бейзболната бухалка на Ричи Сексън, който се прехвърли в отбора, напускайки „Кливланд Индианс“ и „наистина праска яко“ според цветистата терминология на Джордж Ратбън.

Играят за титлата, а Тай е на стадиона! ВЕЛИКО! Не стига, че се намира на Милър Парк, ами има място на първия ред. А до него — дебел, потен, зачервен, с бутилка „Кингсланд“ в ръка (още една е скътал под седалката за всеки случай), седи Божественият Джордж и се дере, напъвайки грамадните си като кожени мехове бели дробове. Джеръми Бърниц от „Бруърс“ вече е на първа база, стадионът кипи от напрежение и макар да няма никакво съмнение, че шортстопът на „Синсинати“ изпраска много яка топка, ясно е също така (поне според Джордж Ратбън), че Бърниц стигна базата! Той се изправя в здрача, плешивото му теме проблесва под нежното бледолилаво небе, по вдигнатата му ръка се стича пенеста струйка бира, сините му очи искрят (личи си, че вижда много нещо с тези очи, едва ли не всичко), а Тай тръпне в очакване, всички тръпнат в очакване, и ето, най-сетне еква онзи мощен рев — истинско въплъщение на лятото в Кули Кънтри — който означава, че всичко е наред, край на ужаса, упадъкът се отлага:

— АЛО, РЕФЕР, Я СЕ СЪВЗЕМИ, БЕ! СЪВЗЕМИ СЕ МАМКА МУ! И СЛЕПЕЦ ЩЕ ВИДИ, ЧЕ ТОЙ СТИГНА БАЗАТА!

Като чуват този вик, зрителите пощуряват, развълнувани не по-малко от четиринайсетте души зад плаката с надпис „МИЛЪР ПАРК ПРИВЕТСТВА С ДОБРЕ ДОШЛИ ДЖОРДЖ РАТБЪН И ПОБЕДИТЕЛИТЕ В ГОЛЯМОТО ДЖАБАЛА НА «БРУЪРС».“

Тай подскача, смее се и размахва бейзболната си шапка с надпис „Бруърс“. Радостта му е двойно по-голяма, тъй като мислеше, че е забравил да участва в тазгодишната томбола. Сигурно баща му (или майка му) са изпратили заявка за участие вместо него… и той взе, че спечели! Не успя да се класира за голямата награда — да бъде батбой на любимия си отбор по време на финалните серии в Синсинати — но спечели (освен билет за превъзходно място, какъвто получиха всички победители) нещо, което според него е сто пъти по-хубаво. Разбира се, Ричи Сексън въобще не може да се мери с Марк Макгуайър — никой не разпердушинва топките като Големия Мак — но този сезон, откакто с в отбора на „Бруърс“, Сексън играе божествено, съвършено божествено, а Тайлър Маршал спечели…

Някой го дърпа за крака.

Тай се опитва да се измъкне, не иска да се отърси от съня (чудесно убежище от ужаса, който го е сполетял), но ръката е неумолима. Дърпа го. Дърпа ли, дърпа. — Зъбуди зе — ръмжи нечий глас. Сънят е на косъм да отлети. Но преди да се е изпарил съвсем, Джордж заговаря на Тай. Гласът му е тих, в пълен разрез с обичайните нахакани крясъци на спортния коментатор:

— Идва помощ. Бъди смел, котараче. Бъ…

— ЗЪБУДИ ЗЕ, келеш такъв!

Хватката буквално премазва глезена му, парализира го от болка. Тай негодуващо възкликва, отваря очи и се завръща в действителността и в нашата история.

* * *

Незабавно си спомня къде се намира. В килия с червеникавосиви решетки, от която се вижда каменен коридор, осветен с електрически крушки, обвити с паяжини. В единия ъгъл на килията е поставена чиния с яхния. В другия стои кофа, в която да пишка (или при необходимост да ходи по голяма нужда… но засега, слава Богу, не му се е наложило). Единствената друга вещ в мъничкото помещение е парцаливият стар дюшек, на който лежеше, когато Бърни вкопчи пръсти в глезена му.

— А така — мърмори старецът. — Събуди се най-после. Хайде ставай! Нямам време да се позанимавам с теб. Тайлър се изправя на крака. Завива му се свят, машинално протяга ръка към главата си. Пръстите му напипват гъбесто образувание със засъхнала коричка. Нетърпима болка пронизва главата му и той стиска зъби, ала изведнъж престава да му се вие свят. Поглежда ръката си. По дланта му са полепнали люспици от засъхнала кръв. „Ето къде ме е ударил с проклетия камък. Ако ме беше фраснал малко по-силно, щях да гушна букета.“

Но явно и старецът е пострадал. Отпред ризата му е окървавена, сбръчканото му людоедско лице е восъчнобледо. Зад гърба му зее отворената врата на килията. Тай измерва на око разстоянието до коридора, надявайки се, че не личи с какво е ангажирано вниманието му. Но Бърни е врял и кипял в тия работи. Неведнъж мъничета за зе обидвали да му избягат на разкървавените зи краджеда.

Бръква в торбата и изважда черно устройство с ръкохватка като пистолет, чието дуло завършва с наконечник от неръждаема стомана.

— Знаеш ли какво е това, Тайлър?

— Електрошокова палка. Нали?

Бърни се ухилва, разтегнатите му устни разкриват почернелите останки от зъбите му.

— Умно момче! Сигурен съм, че гледаш много телевизия. Да, наистина е палка. Но специална — от трийсет метра поваля крава. Ясно ли е? А си се опитал да избягаш, малкия, а ще ти се стъмни. Хайде, навън!

Тай излиза от килията. Няма представа къде ще го заведе този противен старец, но като се озовава извън зарешетеното помещение, изпитва известно облекчение. Най-гаден беше дюшекът. Кой знае защо е сигурен, че не е нито първото, нито десетото дете, което е заспало на него, уморено от ридания и с кървава рана на главата.

Вероятно не е и петдесетото.

— Наляво!

Тай се подчинява. Старецът го следва. След миг кокалестите пръсти се впиват в задничето му. Не го прави за пръв път (всяко докосване неизменно подсеща малчугана за вещицата от „Хензел и Гретел“, която молела изгубените дечица да си подадат ръчичките през решетките), но този път хватката е различна. По-слаба.

„Дано пукнеш по-бързо! — казва си хлапакът и тази мисъл или по-скоро леденото хладнокръвие, с която я изрича в съзнанието си, е толкова типична за Джуди. — Дано пукнеш по-бързо, дядка, че да се избавя.“

— Това си е мое — заявява похитителят… но гласът му пресеква, пък и като че ли вече не е толкова самоуверен. — Половината ще изпека, другата половина ще запържа. С бекон.

— Май няма да ти се удаде да ядеш много-много — отвръща Тай, изненадан от спокойния си тон. — Някой май добре ти е надупчил коре…

Той чува пращене, придружено от пареща болка в лявото му рамо. Изкрещява и се обляга на стената срещу килията си, опитвайки се да се пресегне и да притисне пострадалото място, опитвайки се да не плаче, опитвайки се да задържи поне частица от прекрасния сън, в който гледаше мача с Джордж Ратбън и другите победители от томболата на KDCU. Сигурен е, че тази година забрави да подаде заявка за участие, но най-хубавото на сънищата е, че тези подробности нямат значение.

Обаче болката е жестока. Въпреки усилията си — и всичко, което е наследил от Джуди Маршал — сълзите му рукват.

— Искаш ли да опиташ още веднъж? — задъхва се старецът. Изглежда хем болен, хем истеричен — опасна койбинация, което е видно дори за хлапе на възрастта на Тай. — Да те парна още веднъж — ей-така, за късмет?

— Не, моля те, недей.

— Тогава тръгвай! И не ми хитрей!

Тай се подчинява. Някъде капе вода. В далечината отеква грачене, напомнящо на ироничен смях — сигурно е противният гарван, който го подмами; ех, ако му беше под ръка въздушната пушка на Ъби, та да му разпердушини лъскавите черни пера! Външният свят е сякаш на светлинни години оттук. Но Джордж Ратбън му обеща, че идва помощ, а понякога думите, които чуваме насън, се сбъдват. Това му го е казала собствената му майка, и то много отдавна, още преди да й се разхлопа дъската.

Стигат до вита стълба, което се спуска надолу, но краят й не се вижда. От дълбините вони на сяра и лъха нетърпима жега.

Чуват се слаби, далечни звуци, може би стонове и плач. Тук тракането на машинариите отеква по-силно. Придружено е със зловещо скърцане на ремъци и вериги.

Момчето спира, предполагайки, че старецът няма отново да включи електрошоковата палка, освен ако няма друг избор. Защото пленникът може да падне и да се изтърколи по стълбището. Има опасност раната на главата му отново да се отвори, да си счупи врата или да полети в бездънната яма. Тай не знае защо старият канибал толкова държи на живота му, ала интуитивно го усеща.

— Къде отиваме, господине?

— Ще видиш — задъхано промърморва Бърни. — И ако си въобразяваш, че не смея да те парна, докато сме на стълбището, млади приятелю, жестоко се лъжеш. А сега хо дом марш!

Тайлър Маршал слиза по стълбите покрай грамадни галерии и балкони, надолу, надолу и все надолу. Понякога долавя миризмата на изгнило зеле. Друг път — на горящи свещи. Случва се да го лъхне вонята на мокра гнилоч. На сто и петдесетото стъпало се отказа да брои. Мускулите на бедрата му сякаш са нажежени. Старецът зад него пъхти, спъва се на два пъти, ругае и се подпира на парапета.

„Падни, дядка — нарежда Тай наум, — падни и пукни, падни и пукни.“

Стълбите най-сетне свършват. Старецът и момчето се озо вават в кръгло помещение с мръсен стъклен таван. Сивото не бе виси над тях като мръсен чувал. От счупени делви пропълзяват растения, които проточват лакомите си пипала по пода застлан с натрошени оранжеви тухли. Насреща зеят две врати — Тай предполага, че това са така наречените „френски прозорци“. Те водят към вътрешен двор, обграден с вековни дърветапалми и други дървета с провиснали усукани Филизи, които май са банани. Останалите видове са му непознати. В едно обаче е сигурен — вече не се намират в Уисконсин.

Във вътрешния двор забелязва нещо, което познава много добре. То произхожда от собствения му свят. Тайлър Маршал се просълзява, сякаш среща стар познайник на безнадеждно чуждо място.

— Престани веднага, маймуно! — сопва се Бърни, който вече съвсем е останал без дъх. — Обърни се!

Тай се подчинява и със задоволство установява, че петното върху ризата на стария канибал се е разраснало. Кървавите дири се протягат като пръсти чак до раменете му, а коланът на провисналите му вехти джинси е придобил калночерен цвят. Въпреки това стиска дланта на Тай в желязна хватка.

„Мътните те взели! — пустосва малкият. — Да пукнеш дано!“

Старецът оставя торбата на близката масичка. За миг остава неподвижен, опитвайки се да си поеме дъх. После започва да рови в торбата (отвътре глухо издрънчава нещо метално) и изважда мека кафява шапка като на Шон Конъри, когато играе в някой шпионски Филм. Подава я на момчето и заповядва.

— Сложи си я на главата. И не си помисляй да ме ухапеш, че веднага ще те парна.

Тайлър взима шапката. Очаква да напипа нещо мекичко като велур, но с изненада открива, че шапката е изработена от нещо като алуминиево фолио. Чува зловещо бръмчене, наподобяващо на прашенето на електрошоковата палка, само че потихо. Впива в стареца умоляващ поглед:

— Ама наистина ли трябва?

Бърни вдига оръжието и безмълвно се ухилва.

Тейлър неохотно нахлузва шапката.

Сега бръмченето отеква в съзнанието му. Изгубва за миг способността да мисли… но после усещането преминава и е заменено от странна слабост в мускулите и пулсиране в слепоочията.

— За специалните момченца трябват специални играчки. — „За збедзиалниде мумдженза дрябвад збедзиални играджги.“ Както обикновено това не е чудатият говор на Муншун, а онзи характерен акцент от южните квартали на Чикаго, който Хенри разпозна на записа от 911. — Вече можем да излизаме.

„Защото с шапката съм безопасен“ — казва си Тай, но мисълта се разпада и отлита почти веднага. Опитва се да си спомни второто си име, но открива, че не може. Мъчи се да се досети за името на злия гарван, но и това не успява — не беше ли нещо като Корджи? Не, това е порода кучета. Осъзнава, че шапката го обърква — именно затова е предназначена.

Минават през отворените врати и излизат във вътрешния двор. Въздухът е натежал от аромата на дърветата и храстите, заобикалящи Черния дом, и е някак тленен. Сивото небе е надвиснало съвсем ниско, едва ли не на една ръка разстояние. Вони на сяра и нещо друго — горчиво, електрическо, сочно. Тук тракането на машините се чува по-ясно.

Онова върху натрошените тухли, което Тай преди малко разпозна, е количка за голф. Същият модел като на Тайгър Удс.

— Баща ми продава такива — споделя. — В „Голтсис“, където работи.

— А ти откъде мислиш, се е взела, задник такъв? Качвай се.

Сядай на кормилото.

Тай го зяпа изумено. Сините му очи, може би под въздействието на шапката, са кръвясали и издават доста сериозно обърване.

— Ама аз съм малък да карам. — О, не се притеснявай. Това мъниче и мъниче може да го управлява. На кормилото!

Тай изпълнява нареждането. В действителност е управлявал подобна количка на паркинга на „Голтсис“, но с баща си, който седеше до него и го наблюдаваше внимателно. Сега на същото място се настанява отвратителният старец, пъшка и притиска надупчения си корем.

Но с другата ръка продължава да стиска електрошоковата палка, а стоманеният накрайник остава неизменно насочен към малкия пленник.

Ключът е на таблото. Тай го завърта. Акумулаторът под седалката прещраква. Индикаторът на таблото с надпис „ЗА РЕЖДАНЕ“ се осветява в зелено. Остава само да натисне педала на газта. И да върти волана, разбира се.

— Дотук добре — отбелязва старецът. Снема дясната си ръка от корема си и посочва напред с окървавения пръст От вътрешния двор започва пътека, посипана с посивял чакъл — едно време, преди дърветата и храстите да подивеят, сигурно е била алея, извеждаща от Черния дом. — Карай сега, но бавно А си ускорил, а съм те парнал. Опиташ ли се да преобърнеш количката, ще ти счупя китката. После ще караш с една ръка.

Тай натиска педала. Количката потегля рязко. Старецът полита, ругае и заканително размахва палката.

— Ако си махна шапката, ще ми е по-лесно — обяснява Тай — Моля ти се, сигурен съм, че ако ми позволиш да я сваля…

— Не! Ще стоиш с шапката! Карай!

Тай внимателно натиска педала. Количката плавно прекосява дворчето, натрошените късчета тухли хрущят под новите й гуми. Като слизат на чакълестата алея, количката леко друсва. Месестите листа на дърветата — влажни и някак потни — бръсват Тай по ръцете. Той потръпва. Количката рязко завива. Бърни ръгва с палката хлапака и се озъбва:

— Следващия път ще те изпържа! Обещавам ти!

Недалеч пред тях на буренясалата пътека изпълзява гърчеща се змия и Тай изписква тихо. Никак не обича змии — не пожела да докосне дори безвредния мъничък смок, който госпожа Локър беше донесла в часа по биология — а това чудо е с размерите на питон, има рубиненочервени очи и заострени зъби, които пречат устата му да се затвори.

— Давай! Карай! — Палката се размахва под носа му. Шапката тихо жужи в ушите му. Зад ушите му.

Алеята завива наляво. Някакво дърво, окичено с нещо като пипала, се навежда към тях. Връхчетата докосват раменете на момчето и настръхналите косъмчета на врата му.

Наждо мумдже…

Въпреки шапката думите отекват в съзнанието му. Съвсем слабо и много отдалеч, но все пак ги различава. Нааажждо мумджеее… дааа… нааажждо… Бърни се ухилва:

— Чуваш ли ги? Харесват те. И аз те харесвам. Разбираш ли, тук всички сме приятели. — Усмивката му помръква и се превръща в болезнена гримаса. Бърни отново се превива надве, хваща се за корема и се задъхва: — Проклет, загубен, дърт слепец! Ненадейно дърветата изчезват. Количката се озовава сред мрачно поле, прорязано от пукнатини. Храстите оредяват, накрая отстъпват място на ронлив каменист сипей: под начумереното сиво небе се издигат хълмове. Няколко гигантски птици описват лениви кръгове. Накуцвайки, дрипаво, прегърбено създание се спуска в тясно деФиле и изчезва, преди Тай да го разгледа… не че изгаря от желание. Глухият тътен и тракането на машините се усилват, земята се тресе. Разнася се дрънчене на допотопни трансмисии, писък на зъбчати колела. Тай усеща как воланът на количката вибрира в ръцете му. Нататък пътеката се разширява в отъпкан път. Отсреща се издига стена от кръгли бели камъни.

— Онова, което чуваш, е енергийната централа на Пурпурния крал — обяснява Бърни. Говори с гордост, но момчето интуитивно усеща, че похитителят му се страхува. — Голямата комбинация. Милион деца са умрели, теглейки ремъците, които задвижват машините, и доколкото ми е известно, още три пъти по толкова тепърва ще умрат. Но на теб, Тайлър, ти е отредена друга съдба. Ти може и да имаш бъдеще. Най-напред обаче аз ще си взема своето. Да, да.

Протяга окървавената си ръка и гали задничето на Тайлър.

— Добрият посредник има право на десет процента. Това го знае дори стара кримка като мен.

Ръката се отдръпва. Слава Богу. Тай едва се сдържаше да не се разпищи, спираше го единствено споменът за това как седи на Милър Парк с добрия стар Джордж Ратбън. „Ако наистина се бях записал в голямото джабала на «Бруърс», това въобще нямаше да се случи.“

Но надали е точно така. Някои неща е писано да се случат, това е. Просто е писано.

Дано само онова, за което отвратителното старо чудовище копнее, не е сред тях.

— Завий наляво — ръмжи Бърни и се обляга по-удобно. — Предстои ни да изминем около пет километра.

Вземайки завоя, Тайлър разбира, че тънките струйки, които се вият над земята, не са мъгла. А дим.

— Шеол — пояснява Бърни, сякаш чете мислите му. — А това е единственият път, който го прекосява — Конджър Роуд. Свърнеш ли встрани, край пътя дебнат какви ли не гадини, готови да те разкъсат на парчета, само за да те чуят как пищиш. Моят приятел ми каза къде да те заведа, но току-виж възникнала лееега промяна в плана. — Разкривеното от болка лице застива в сърдита маска, която според Тай придава на Рибаря извънредно глупав вид. — Той ме рани. Дърпаше ми червата. Не му вярвам. — И допълва напевно: — Карл Биърстоун не вярва на Муншун! Не, никога вече! Не, никога вече!

Тай не отвръща. Съсредоточава се върху това да задържи количката по средата на Конджър Роуд. Изкушава се и поглежда назад, но къщата, потънала в ефимерна джунгла от тропическа зеленина, вече не се вижда, скрита зад първия ерозирал хълм, който отминаха.

— Той ще си получи своето, но и аз ще си взема моето. Чуваш ли ме, момче? — Когато Тай не отвръща, Бърни размахва заплашително тейзъра. — Чуваш ли, задръстена маймуно?

— А-ха — отвръща Тай. — Да, естествено. — „Абе що не вземеш да пукнеш? Господи, ако Те има, защо не протегнеш пръст към това прогнило сърце и не спреш туптенето му?“

Когато Бърни се обажда отново, тонът му е закачлив:

— Погледна стената отсреща, но май не я разгледа както трябва. Я й хвърли пак едно оченце.

Тайлър плъзва поглед над прегърбения старец. Отначало не разбира… но изведнъж проумява. Бялата стена оттатък Конджър Роуд, която се губи в безкрайната далечина, въобще не е изградена от камъни… а от човешки черепи.

Какво е това място? Господи, как му се иска да бъде при мама! Как му се иска да си отиде у дома!

Ридаейки и с притъпен разсъдък от бръмченето под шапката, която изглежда платнена, но не е, Тай насочва количката за голф все по-дълбоко във вътрешността на изпепелените земи. На Шеол.

В този миг му се струва, че избавлението никога няма да дойде.