Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (8)

Глава 8

ДВА РАЗГОВОРА по телефона и друга, лична причина, която Джак всячески се мъчи да отрече, го изтръгват от сигурността на къщата му в Норуей Вали, в която се чувства като в пашкул, и го карат да потегли с колата си към полицейския участък на Френч Ландинг, намиращ се на Съмнър Стрийт. Пръв му се обади Хенри, който каза, че се е възползвал от почивката на Симфоничния Стан да позвъни от столовата на „Макстънс“, понеже не можел повече да мълчи. Сигурен бил, че днес на улицата пред пансиона явно е било отвлечено дете. Много съжалява, но каквито и да са причините, Джак да се Държи настрана от разследването — впрочем той дори не си е направил труда да ги изтъкне — отсега нататък не важат. Рибаря взима вече четвърта жертва — нали Джак не си прави илюзии, че Ърма Френо в най-скоро време ще потропа на вратата на дома си. Цели четири деца!

— Не — каза Хенри, — не съм го чул по радиото. Случило се е тази сутрин. Научих го от чистача в пансиона. Видял е как разтревожен полицай прибира в багажника на патрулната кола детски велосипед, изоставен на улицата.

— Добре, де — настоя, — може да не го знам със сигурност, но съм сигурен. До довечера Дейл ще идентифицира изчезналото хлапе и утре името му ще е на първа страница във вестника. Тогава гражданите на окръга наистина ще изгубят търпение. Толкова ли не разбираш? На хората им е достатъчно да знаят, че участваш в разследването — това много ще ги успокои. Вече не можеш да се радваш на лукса да си пенсиониран, Джак. Трабва да се включиш.

Джак му отвърна, че си вади прибързани заключения, и ще обсъдят въпроса после.

Четирийсет и пет минути по-късно позвъни Дейл Гилбъртсън с новината, че в неизяснен момент тази сутрин на улицата пред пансиона „Макстънс“ е изчезнало момче на име Тайлър Маршал, чийто баща — Фред Маршал — се намирал в участъка и настоявал да разговаря с Джак Сойер. Фред бил страхотен човек — мъж на място, със семейство, солиден гражданин и дори приятел на Дейл — но вече бил на ръба на истерията. Освен това Джуди — съпругата му — напоследък явно е страдала от някакви психически проблеми, тъй като случилото се я довело до пълен срив. Говорела несвързано, наранила се, обърнала къщата с главата надолу.

— Познавам Джуди, тъй да се каже — обясняваше полицейският началник. — Прекрасна жена, наистина прекрасна жена — такава една, дребничка, а толкова смела и здраво стъпила на земята, наистина невероятна личност, ще кажеш, че никога не изпуска нещата от контрол. Но явно е знаела или, кой знае — предчувствала е изчезването на сина си още преди да се намери колелото. Късно следобед състоянието й така се влошило, че Фред повикал доктор Скарда и я откарали в окръжната лютеранска болница в Ардън, където от пръв поглед я тикнали в отделение „Д“ — тоест в психиатрията. Представяш си в какво състояние е Фред. Настоява да говори с теб. Каза ми: „Нямам вяра в теб.“ Та ако ти не дойдеш — продължи Дейл, — Фред Маршал ще пристигне у вас, ето какво ще стане. Не мога да го спра, а и нямам намерение да го арестувам, за да не би случайно да те обезпокои. На всичкото отгоре и ние имаме нужда от теб, Джак. Добре, добре Знам, че нищо не обещаваш, но ти е ясно как трябва да постъпиш, нали?

Дали сами по себе си тези разговори бяха достатъчни да го накарат да се качи на пикапа и да отпраши за града? Най-вероятно да, мисли си Джак, като по този начин напълно омаловажава влиянието на третия фактор — тайният фактор, който се опитва да забрави. Той бива лишен от смисъл и отхвърлен с простото обяснение, че всичко е било от нерви, нелеп пристъп вследствие на натрупаното напрежение, което пък е напълно нормално при подобни обстоятелства. Подобно нещо може да се случи на всеки. Искаше му се да се махне от къщи, какво толкова? Никой не може да го обвини в бягство. В момента дори пътува към онова, от което най-много иска да избяга — мъртвото течение под престъпленията на Рибаря. Този Фред Маршал — приятелят на Дейл и бащата на изчезналото момченце, искал да говори с него; чудесно, нека говори. Ако половинчасов разговор с пенсиониран детектив ще му помогне да разреши проблемите си, пенсионираният детектив е готов да му отдели това време.

Всичко останало е чисто и просто лично. Съзнанието на Джак е затормозено от разни сънища наяве и яйца от червеношийки, но това си е негова работа. Може да изчака развитието на събитията, да надхитри проблема, да потърси някакво решение. Разумните хора не приемат подобни глупости насериозно — те са като лятна буря, минават и заминават.

В този миг светофарът дава на зелено и като се спусна по инерция по наклонената улица, пътьом регистрирайки с обиграния поглед на полицай мотоциклетите на паркинга на бар „Санд“, Джак се улавя, че постепенно започва да приема нормално днешните неприятности. Не намира нищо необичайно във факта, че не можеше… по-точно — не искаше, да отвори вратата на хладилника, защото опари ли се веднъж, човек става много предпазлив. Една от крушките в дневната изгоря и като се опита да отвори чекмеджето, в което държеше резервните, то заяде. Всъщност не успя да отвори нито един шкаф, чекмедже или дрешник в къщата, което му попречи да си приготви чаша чай, да се преоблече или да обядва — остана му само възможността апатично да прелиства книги и да зяпа телевизия. Подозираше, че в пощенската кутия се крие цяла планина сини яйчица, затова отложи прибирането на пощата за следващия ден. И без друго получава само сметки, списания и рекламни листовки.

„Не бива да драматизирам — спокойно можех да отворя всички врати, чекмеджета и бюфети, но аз просто не исках. Не съм се страхувал, че от хладилника или от килера Ще се изсипе цял водопад от сини яйца, просто не ми се искаше да се натъкна на поредното от тези отвратителни неща. Покажете ми психиатър, който би окачествил подобно поведение като невротично, и аз ще ви покажа пълен лаик, който не разбира нищо от психология. Ветераните в отдела есе повтаряха, че като разследваш убийства, рано или късно ти се разхлопва дъската. Така де, нали именно по тази причина се пенсионирах!

Какво трябваше да направя — да остана в полицията докато взема да се гръмна ли?! Ти си умен мъж, Хенри Лейдън, и аз много те обичам, но някои работи просто не ги ЧАТКАШ!“

Добре, де, нали все пак отива на Съмнър Стрийт? Напоследък всички го притискат да направи нещо — ето, сега ще направи. Ще поздрави Дейл, ще се отбие при момчетата и ще седне да поговори с този Фред Маршал — солиден гражданин с изчезнал син, заливайки го с обичайната помия: „Правим всичко, което е по силите ни, дрън дрън… конкретното разследване се провежда в тясно сътрудничество с ФБР, а както е известно, те са най-добрите в света.“ И подобни тъпотии все в тоя дух. Най-многото, което може да направи, е да приглади настръхналата козинка на Фред Маршал, както когато искаш да успокоиш пострадало коте; миряса ли Фред, с това предполагаемият дълг на Джак — изцяло плод на външен натиск — се изчерпва и той спокойно може отново да се отдаде на заслужено усамотение. Ако на Дейл не му изнася, да се хвърли в Мисисипи; ако на Хенри не му е по вкуса, ще му откаже да четат Дикенс и ще го измъчва с Лорънс Уелк^[1], Вон Мънроу^[2] или с нещо също така гадно. Например диксиленд, изпълняван от некадърници. Преди години му бяха подарили компактдиск със заглавие „Фетс Манасас и «Ол Старс» в ритъма на стомпа“. Като послуша Фетс Манасас трийсет секунди, на колене ще моли за милост.

Този образ вдъхва на Джак достатъчно увереност, за да си докаже извън всякакво съмнение, че невъзможността да отвори вратите и шкафовете се дължи на моментно нежелание, не на фобия. Но макар вниманието му да е съсредоточено другаде, през целия път го измъчва усещането, че пепелникът под таблото го дразни и му се подиграва. Малкият панел сякаш е обгърнат от аура на прикрита ненавист и злокобна многозначителност.

Страхува ли се, че вътре се спотайва синьо яйчице?

Естествено, че не. Вътрешността на пепелника представлява черна пластмасова отливка и е пълна само с въздух.

Значи спокойно може да го извади.

Зад стъклата се мяркат първите сгради в покрайнините на Френч Ландинг. Скоро ще подмине мястото, където по-рано тази сутрин Хенри спря диска на „Дъртиспърм“ и в купето се възцари благословена тишина. Спокойно може да отвори пепелника — подхваща го отдолу и дърпа, фасулска работа. Протяга ръка, но в последния миг я отдръпва. По челото му се стичат капки пот, които се събират във веждите.

— Какво толкова? — окуражава се гласно. — Да не би да срещаш затруднения, Джаки?

Отново протяга ръка към пепелника. Изведнъж си дава сметка че въобще не внимава къде кара, вдига глава и отпуска педала за газта. Не спира само от упорство. Това е просто един пепелник, за Бога. Пак поглежда шосето. Изпълнен е с решителност като медицинска сестра, която трябва да отлепи пластир от гъсто окосмения корем на пациент, издърпва пластмасовото приспособление. Запалката, която неволно е разместил при сутрешното излизане, отхвърчава на десет сантиметра, преобразявайки се пред ужасения му поглед в сребристо-черно яйце.

Рязко извива волана, излиза от очертанията на шосето и се носи по буренясалия банкет право към най-близкия телеграфен стълб. Запалката се приземява в пепелника със силно металическо дрънчене, което никое яйце на земното кълбо не е в състояние да произведе. Стълбът танцува пред стъклото и застрашително го изпълва. Джак набива спирачки, колата се заковава на място, дълго след това запалката тихо потропва в пепелника. Ако не беше намалил скоростта, преди да го извади, щеше да се забие право в стълба, от който в момента го дели точно един метър. Избърсва потта от лицето си и вдига запалката.

— Да му се не види. — Поставя приспособлението на мястото му и изтощен се отпуска на седалката. — Не случайно казват, че тютюнопушенето е смъртоносно.

Шегата е твърде плоска, за да го развесели; в продължение на няколко секунди неподвижно съзерцава нарядко преминаващите автомобили по Лайол Роуд. Когато пулсът му се нормализира, си напомня, че все пак съумя да извади пепелника.

* * *

Том Лънд с рошавите руси къдрици явно е подготвен за посещението му, защото щом Джак влиза в участъка, подминавайки трите велосипеда на входа, младият полицай скача от мястото си и се втурва да го посрещне, като шепнешком обяснява, че Дейл и Фред Маршал го чакат в кабинета на началника, ей-сега ще го заведе при тях. Несъмнено много ще му се зарадват.

— Самият аз много се радвам, лейтенант Сойер — добавя Лънд. — За Бога, не мога да крия. Мисля, че в момента много се нуждаем от вас.

— Можеш да ме наричаш Джак. Вече не съм лейтенант. Дори не съм полицай.

Двамата се запознаха по време на разследването на случая Киндърлинг и още тогава Джак бе приятно впечатлен от Лънд, който не жалеше време и усилия. Обожаваше работата си, униформата и значката, уважаваше шефа си и бе изпълнен с истинско преклонение пред лосанжелеския детектив, поради което часове наред безпрекословно дежуреше на телефона, обикаляше държавните регистри и не слизаше от колата, докато по няколко пъти проверяваше противоречивите данни за конфликта между един уисконсински застрахователен агент и две момичета от Сънсет Стрип. През цялото време младежкият му ентусиазъм не секваше — напомняше на защитник от гимназиалния отбор, участващ в първия си мач.

Сега изглежда променен. Под очите му има тъмни сенки, лицето му е изпито, скулите изпъкват. Но безсънието и умората не са единствената причина за състоянието му — погледът му издава безпомощното изумление на човек, преживял шок. Рибаря е откраднал голяма част от младостта на Том.

— Ще видя какво мога да направя — отвръща Джак, чувствайки се неловко, че дава напразни надежди.

— Каквото и да направите, все ще ни е от полза.

Това е прекалено — прекалено сервилно, докато Лънд го води към кабинета, Джак си казва: „Аз да не съм месия.“

Мисълта го кара да изпита чувство на вина.

Том почуква, отваря вратата, обявява пристигането на посетителя и след като го въвежда в стаята, изчезва като призрак, незабелязан от двамата мъже, които стават да посрещнат новодошлия и се взират в него: единият с видима благодарност, другият — с огромна признателност, примесена с неприкрита надежда, които карат Джак да се почувства още по-неловко.

Дейл промърморва нещо, за да представи посетителя, а Фред Маршал бърза да подхване:

— Много ви благодаря, че се съгласихте да дойдете, толкова съм ви задължен. Това е всичко, което съм в състояние да… — Протегнатата му ръка щръква като дръжка на помпа. Когато Джак поема дланта му, лицето на Фред се сгърчва от нов прилив на чувства. Буквално се вкопчва в ръката му, едва ли не като животно в плячката си. Стиска я нееднократно. Дори се просълзява.

— Не мога… — Издърпва длан и избърсва сълзите си. Чистосърдечният му поглед издава болезнена уязвимост. — Боже Господи! Толкова се радвам, че сте тук, господин Сойер. А може би трябва да ви нарачам „лейтенант“, а?

— Казвайте ми Джак. Хайде сега вие двамата разкажете какво се е случило.

Дейл му прави знак да заеме свободния стол; тримата мъже се настаняват и болезнената, но по същество простичка история за Фред, Джуди и Тайлър Маршал започва. Пръв взема думата Фред и обяснява надълго и нашироко. Според неговата версия една храбра и безстрашна жена, любяща съпруга и майка, се огъва под натиска на много и необясними промени и развива загадъчни симптоми, с лека ръка пренебрегнати от нейния неук, глупав и себичен съпруг. Бръщолеви несвързано, изписва с налудничави излияния цели листове, които после тъпче в устата си и се мъчи да погълне. Предусещала е трагедията и е обезумяла. Звучи абсурдно, но себичният съпруг смята, че това е причината за психическото разстройство. По-точно мисли, че мисли, защото разсъждава по този въпрос още от първия си разговор с Дейл, и макар подобно твърдение да звучи налудничаво, в известен смисъл е логично. Как иначе да си го обясни човек? Мисли, че жена му е започнала да се побърква, защото е предчувствала наближаването на нещастието. Подобни неща сигурно са възможни, кой знае. Ето и пример — безстрашната, умствено разстроена жена е знаела, че прекрасното й хубаво момченце е изчезнало още преди глупавият и себичен съпруг, който днес както обикновено е отишъл на работа, да й съобщи за намерения велосипед. Което само доказва заключението, до което е стигнал. И така, доброто момченце излязло с трите си другарчета, но те се върнали у дома, а полицай Чита намерил на тротоара пред „Макстънс“ само колелото на синчето им и самотната маратонка „Рийбок“.

— Дани Чита ли? — пита Джак, който също като Фред Маршал започва да смята, че мисли някои доста тревожни неща.

Сетне Дейл разказва своята версия на историята, която е значително по-кратка: момче излиза на разходка с велосипеда си и изчезва, вероятно е отвлечено на улицата пред „Макстънс“. Това е всичко, което знае, но се надява, че Джак Сойер ще съумее да запълни много от белите полета.

Джак Сойер, в когото другите двама настойчиво се взират, не отговаря веднага, тъй като се нуждае от време, за да привикне към трите мисли, които смята, че мисли. Първата не е точно съждение, а по-скоро емоционална реакция, въплъщение на скрита мисъл: Джак установи, че Фред Маршал му е симпатичен още от мига, когато се вкопчи в десницата му и възкликна „Боже Господи!“ — с което предизвика неочакван обрат в в сюжета на деня. Фред Маршал е олицетворение на рекламен образ на живота в малкия град. Ако негова снимка се постави на билборд, рекламиращ агенция за недвижими имоти във Френч Ландинг, гражданите на Милуоки и Чикаго ще се втурнат да купуват къщи в този край. С хубавото си, приветливо лице и стройното телосложение на спортист Маршал излъчва отговорност, почтеност, любезност и добросъседство, скромност и щедрост. И постоянно се обвинява в глупост и себичност, с което буди нарастваща симпатия у Джак. Наред с нея нараства и съчувствието за сполетялото го ужасно нещастие, което на свой ред усилва желанието да му помогне. Дойде в участъка с нагласата да разреши проблема като полицай, но детективските му инстинкти явно са закърнели от неупотреба и в действителност реагира като обикновен съгражданин. Много добре знае, че ченгетата рядко приемат като обикновени граждани хората, впримчени в последствията на едно престъпление, определено не и в началните етапи на разследването. (Отношението му към този човек се гради на наблюдението, че Фред Маршал — такъв, какъвто е — е неспособен да храни подозрения към никого, с когото е в добри отношения.)

Второто хрумване е по-присъщо на полицай и докато свиква с третото, което е изцяло плод на все още точните, макар и позакърнели детективски рефлекси, споделя второто гласно:

— Велосипедите, които видях отвън, са на приятелите на Тай, нали? Някой разпитва ли хлапетата?

— Боби Дюлак — обяснява Дейл. — Отначало и аз говорих с тях, но нищо не научих. Казват, че са били заедно, после Тайлър си тръгнал. Твърдят, че не са видели нищо, което е възможно…

— Но ти смяташ, че крият нещо.

— Честен кръст, така е. Но въобще не ми идва наум какво би могло да бъде, пък и трябва да ги пуснем да се прибират у дома, преди родителите им да са откачили.

— Кои са, как се казват?

Фред Маршал леко свива юмрук, сякаш стиска невидима бейзболна бухалка:

— Ъби Уекслър, Ти Джей Реникър и Рони Мецгър. Тай вече цяло лято се мъкне с тях.

Второто изречение съдържа неясен намек за неодобрение. — Изглежда, не ги намирате подходяща компания за сина ви.

— Ами, не — отвръща Фред, разкъсван между порива да каже истината и вродения си инстинкт към справедливост. — Не и в този смисъл. Ъби си пада малко побойник, а другите двама като че ли не са особено… схватливи. Надявам се… надявах се Тай да разбере, че може да прекарва времето си по-пълноценно с деца, които са повече или по-малко, как да кажа…

— На неговото ниво.

— Именно. Проблемът е в това, че синът ми е малко дребен за възрастта си, а Ъби Уекслър е… хм…

— Доста едър и висок за възрастта си. Чудесна предпоставка да стане побойник.

— Да не искате да кажете, че познавате Ъби Уекслър? — Не, но го видях тази сутрин. Беше с другите две момчета и сина ви.

Дейл подскача на стола, а Фред Маршал изпуска невидима: та бухалка.

— Кога беше това? Къде? — един през друг питат двамата.

— На Чейс Стрийт, в… приблизително в осем и десет. Бях тръгнал да посрещна Хенри Лейдън и да го закарам у тях. На излизане от града момчетата изскочиха с велосипедите точно пред колата ми. Видях сина ви добре, господин Маршал. Изглежда страхотно хлапе.

В ококорените очи на Фред Маршал се заражда някаква надежда, някакво обещание, а Дейл се отпуска:

— Е, това до голяма степен се покрива с техните твърдения. Сигурно е станало тъкмо преди Тайлър да си тръгне. Ако наистина си е тръгнал.

— Или те са го изоставили — допълва бащата. — Те карат по-бързо и понякога, как да кажа, се опитват да го дразнят.

— Избързват напред и го изоставят — уточнява Джак. Фред Маршал мрачно кима, което издава, че е наясно с униженията, които малкият споделя със своя тъй отзивчив баща. Джак си припомня пъпчивото враждебно лице на Ъби Уекслър, размахал среден пръст, и си задава въпроса, дали и как хлапакът се опитва да се защити: Дейл спомена, че усетил нещо фалшиво в твърденията им, но защо им е да лъжат? Каквито и да са причините, автор на лъжата несъмнено е Ъби Уекслър. Другите двама изпълняват заповеди.

За момента решава да остави настрана третото хрумване.

— Искам да говоря с момчетата, преди да ги освободите. Къде са те?

— В помещението за разпит на горния етаж. — Дейл сочи тавана. — Том ще те заведе.

Със сивите си стени, напомнящи на военен кораб, сивата метална маса и тесния като бойница на замък прозорец, стаята за разпит сякаш е нарочно създадена да изкопчва признания, като нагнетява у разпитваните отегчение и отчаяние; когато Том Лънд въвежда Джак при четиримата й настоящи обитатели, от пръв поглед личи, че „оловната“ атмосфера е оказала върху тях подтискащото си въздействие. Боби Дюлак се обръща, престава да барабани с молива по масата и казва:

— О-хо, ура за Холивуд. Дейл спомена, че ще идвате. — Всеобщото униние е помрачило дори неговия блясък. — Искате ли да разпитате тези хулигани, лейтенант Сойер?

— След малко. — Две от хлапетата, седнали на срещуположния край на масата, проследяват движенията на Джак, сякаш се страхуват, че ей-сега ще ги тикне в ареста. Думите „разпитате“ и „лейтенант“ са им подействали като леден канадски вятър. Ъби Уекслър се опитва да мине за голям смелчага и измерва Джак с присвити очи, а момчето до него — Рони Мецгър — се гърчи на стола, забелило очи като палачинки. Третият хлапак — Ти Джей Реникър — е скръстил ръце на масата и сякаш спи.

— Събудете го — нарежда Джак. — Искам всички да ме чуят. — Няма какво да им каже, целта е да привлече вниманието им. Вече е убеден, че Дейл е прав. Може би не лъжат, но със сигурност крият нещо. Поради това внезапната му поява в царящото сънно униние ги е стреснала. Ако той трябваше да ги разпитва, щеше да ги раздели и да разговаря с тях поотделно, но при това положение се налага да поправи грешката на Боби Дюлак. Което означава да въздейства на тримата едновременно, а също и да възбуди страха им. Няма да ги тероризира — иска само да им се поразтуптят сърцата, след което може да ги раздели. Вече си личи кой е най-слабият и най-гузният. Джак не изпитва никакви угризения да изрича лъжи, за да получи необходимата информация.

Рони Мецгър разтърсва Ти Джей за рамото и казва:

— Събуди се, бе, пътунгер… тъпунгер.

Спящият неволно изстенва, вдига глава и понечва да се протегне. Погледът му попада върху Джак, малкият преглъща, примигва и моментално изпъва гръб.

— Добре дошъл — приветства го Джак. — Искам да се представя и да обясня защо съм тук. Казвам се Джак Сойер и съм лейтенант в отдел „Убийства“ на Лосанжелеската дирекция на полицията. Притежавам отлична характеристика и цяла стая, пълна с грамоти и медали. Когато преследвам някой престъпник, обикновено го залавям. Преди три години бях тук във връзка с едно разследване. Две седмици по-късно заведох в Лос Анжелес един човек на име Торнбърг Киндърлинг окован в белезници. Тъй като познавам този край и местните правозащитни органи, Лосанжелеската дирекция на полицията ми възложи да съдействам на силите на реда при разследването на престъпленията на Рибаря. — Плъзва поглед към Боби Дюлак, за да се увери, че той не се кикоти на тези глупости, но младежът се взира пред себе си с каменно изражение. — Вашият приятел Тайлър Маршал е бил с вас преди изчезването си тази сутрин. Рибаря ли го е отвлякъл? Колкото и да ми е неприятно, мисля, че отговорът е положителен. Може би ще успеем да го върнем на родителите му, а може и да не успеем, но ако искаме да хвана Рибаря, трябва да ми разкажете точно какво се е случило, от игла до конец. Трябва да сте напълно откровени с мен, защото ако излъжете или запазите нещо в тайна, ще бъдете обвинени във възпрепятстване на правосъдието. Възпрепятстването на правосъдието е изключително тежко престъпление. Полицай Дюлак, каква е минималната присъда за подобно престъпление в щата Уисконсин?

— Пет години, почти съм сигурен.

Ъби Уекслър прехапва устни, Рони Мецгър отмества поглед и се мръщи, а Ти Джей Реникър с безразличие съзерцава тесния прозорец.

Джак се настанява до Боби Дюлак.

— По една случайност аз бях водачът на пикапа, на когото един от вас тази сутрин показа среден пръст. Не бих казал, че повторната ни среща ме изпълва с особено въодушевление.

Две глави моментално се извръщат към Ъби, който ожесточено присвива очи, опитвайки се да разреши нововъзникналия проблем.

— Не е вярно — заявява, очевидно избирайки пътя на пълното отрицание. — Може да ви се е сторило така, но не е вярно.

— Още не сме започнали да говорим за Тайлър Маршал, а ти вече лъжеш. Ще ти дам още един шанс. Кажи ми истината.

Ъби се усмихва престорено:

— Аз не показвам среден пръст на хора, които дори не познавам.

— Стани.

Той се озърта, но приятелите му нямат сили да го погледнат в очите. Отмества стола си и колебливо се изправя.

— Сержант Дюлак, изведете това момче и го затворете в ареста.

Боби изпълнява ролята си безпогрешно. Надига се от стола, приковава поглед върху Ъби и бавно и застрашително се приближава към него. Напомня на пантера, която безшумно дебне жертвата си. Хлапакът отскача назад и протяга ръка, опитвайки се да го спре:

— Не, не, не… взимам си думите назад… наистина бях аз!

— Вече е късно — отсича Джак. Боби сграбчва хлапака за лакътя и понечва да го повлече към вратата. Плувнал в пот и зачервен до уши, Ъби упорито не помръдва, но полицаят го дръпва по-силно и малкият се превива на две. Полита напред, започва да хленчи и да рони сълзи. Боби Дюлак отваря вратата и го измъква в студения коридор на втория етаж. Разнася се уплашен вопъл, ненадейно прекъснат от хлопването на вратата.

Лицата на другите момчета са придобили цвета на бита сметана, двамата очевидно са изгубили способността да се движат.

— Не се тревожете за него — успокоява ги Джак. — Нищо лошо няма да му се случи. След петнайсетина минути и тримата ще можете да си вървите у дома. Не виждам смисъл да разговарям с човек, който лъже от самото начало. Запомнете от мен — дори най-некадърните ченгета усещат кога ги лъжат, а аз съм велик полицай. Ето какво ще направим сега. Ще си поговорим за случилото тази сутрин, за Тайлър, за това как сте се разделили с него, на кое място, къде сте отишли след това, кого сте видели — такива неща. — Обляга се назад и разперва длани на масата. — Хайде, разкажете ми всичко, от игла до конец.

Момчетата се споглеждат. Ти Джей пъхва показалец в устата си и започва да изтезава нокътя си.

— Ъби ви показа среден пръст — започва Рони.

— Нима? И какво стана после?

— Ъ-ъ, Тай каза, че си тръгва.

— Тай каза, че си тръгва — напевно приглася Ти Джей.

— Къде точно се намирахте в този момент? — Ъ-ъ… пред „Шмитс Помориъм“

— „Емпориъм“ — поправя го Ти Джей. — Не е „помориъм“, а е „ем-по-ри-ъм“, тъпунгер такъв. — И?

— И Тай каза… — Рони извръща поглед към Ти Джей. — Тай каза, че си тръгва.

— Накъде тръгна — на изток или на запад?

Момчетата безмълвно се споглеждат, сякаш въпросът е зададен на патагонски.

— Към реката или в обратната посока?

Отново се споглеждат. Въпросът е зададен на чист английски език, но правилен отговор не съществува.

— Не знам — най-сетне отронва Рони.

— Ти Джей, ти знаеш ли? Хлапакът клати глава.

— Точно така. Ето това е честен отговор. Не знаете, защото не сте видели как си тръгва, нали? Пък и всъщност не е казал, че си тръгва. Бас държа, че това е измислица на Ъби.

Ти Джей неспокойно се върти на стола, а Рони зяпа Джак с нескрито удивление — този тип е самият Шерлок Холмс.

— Нали помните, че ви подминах с пикапа? — Кимат в унисон. — Тайлър не беше с вас. — Кимат. — Вече си бяхте тръгнали от „Олсортс Емпориъм“ и карахте на изток по Чейс Стрийт, тоест отдалечавахте се от реката. Видях ви в страничното огледало. Ъби въртеше педалите много бързо. Вие двамата криво-ляво съумявахте да поддържате неговото темпо. Но Тайлър е по-дребен и изостана. Зная, че не си е тръгнал по своя воля. Просто не е могъл да ви настигне.

— И е останал много, много назад, и Бираря е дошъл и го е отвлякъл — плачевно нарежда Рони Мецгър и избухва в сълзи.

Джак се привежда над масата:

— Видяхте ли как стана това? Ти или той?

— Нееее — хлипа Рони. Ти Джей колебливо клати глава.

— Не сте видели да спира кола, някой да заговаря Тай, или той да влиза в някой магазин или нещо подобно?

Едно през друго момчетата издават нечленоразделни звуци, означаващи, че нищо не са видели.

— Кога разбрахте, че го няма?

Ти Джей понечва да каже нещо, но затваря уста. Рони отговаря на въпроса:

— Като пихме „Слърпи“.

Сбърчил чело от напрежение, Ти Джей кима в знак на съгласие.

С помощта на още два въпроса става ясно, че открили отсъствието на Тайлър, докато се наслаждавали на студените напитки в „Севън-Илевън“, откъдето си купили и карти за „Маджик“ — следователно едва няколко минути по-късно.

— Ъби каза, че Тай ще ни купи още карти — услужливо уточнява Рони.

Наближава дългоочакваният миг. Джак знае, че онова, което крият — каквото и да е то — се е разиграло малко след като са излезли от „Севън-Илевън“ и са открили, че Тайлър още го няма. При това в заблудата е замесен само Ти Джей. Буквално лее кървава пот за разлика от другарчето си, което видимо се успокои при спомена за фрапето и картите. Остава да им зададе един последен въпрос:

— Значи Ъби е искал да намери Тайлър. Заедно ли тръгнахте да го търсите или той изпрати само един от вас?

— А? — изненадва се Рони. Брадичката на Ти Джей увисва и той кръстосва ръце над главата си, сякаш да се предпази от удар. — Тайлър си тръгна — настоява Рони. — Не сме го търсили отидохме в парка… Да разменяме карти.

— А-ха. Рони, благодаря ти. Беше много отзивчив. Искам да изчакаш навън при Ъби и сержант Дюлак, докато си поговоря с Ти Джей. Ще ни отнеме най-много пет минути.

— Значи мога да си ходя? — Джак кимва и Рони колебливо се надига от стола. Като стига до вратата, Ти Джей изхлипва. В следващия миг остава насаме с лейтенанта; плътно се долепва до облегалката на стола, сякаш му се иска да се смали, вперил в Джак окръглените си блеснали очи.

— Ти Джей, няма от какво да се страхуваш, давам ти честната си дума. — Насаме с хлапака, който се преструваше на задрямал на масата и по този начин се издаде от самото начало, Джак Сойер се заема най-напред да му опрости греховете. Знае тайната му, но тя не е съществена и е напълно безполезна. — Каквото и да ми кажеш, няма да те арестувам. Обещавам ти. Не те грози никаква опасност. Дори се радвам, че с приятелите ти дойдохте и ни помогнахте да изясним ситуацията.

Нарежда в този дух още три-четири минути, докато Ти Джей постепенно проумява, че присъдата за разстрел от взвод снайперисти се отменя, а избавлението му от наказанието, което неговият приятел Рони би нарекъл „строг ръмничен тежим“, е неминуемо. Лека-полека страните му отново поруменяват. Престава да се гърчи, опитвайки се да се смали, и да се взира в Джак с очи, изцъклени от ужас.

— Разкажи ми какво направи Ъби. Ще си остане между нас. Няма да му кажа нищо. Честна дума. Няма да те издам.

— Искаше Тай да ни купи още карти — колебливо отвръща хлапакът, сякаш плува в непознати води. — Ако беше с нас, със сигурност щеше да ни купи. Понякога Ъби е голям гадняр. И… и ми каза да се върна и да извикам оня мотльо, иначе ще ми лепне една запалка.

— А ти яхна велосипеда и се върна по Чейс Стрийт, така ли?

— А-ха. Гледах, гледах, ама Тай никакъв го нямаше. А бях сигурен, че ей-сега ще се покаже отнякъде. Иначе къде ще иде?

— И… — Джак размахва ръка и, образно казано, леко придърпва шарана, закачен на въдицата.

— Ами не го видях. Завих по Куин Стрийт, дето е старческият дом с големия плет. Там… такова… видях колелото му. На тротоара пред входа. Маратонката му също беше там. А от плета бяха изпадали листа.

Това е безполезната тайна. Е, може би не е чак толкова несъществена — поне става ясно, че Тайлър е изчезнал някъде към осем и петнайсет. Което означава, че велосипедът и маратонката са стояли на тротоара в продължение на четири часа, преди Дани Чита да ги забележи. Онази част на Куин Стрийт почти изцяло е собственост на пансиона, а гостите за Празника на ягодите са започнали да прииждат едва към обяд.

Ти Джей разказва как го хванало страх — ами ако Рибаря е дръпнал Тай зад плета и се върне за друго дете?! В отговор на последния въпрос на Джак обяснява:

— Ъби ни заръча да казваме, че сме се разделили с Тай пред „Олсортс“, да не би после хората, такова, да ни обвинят. Ако е убит, де. Ама той нали не е убит? Деца като Тай не ги убиват.

— Надявам се да е така.

— И аз се надявам. — Хлапакът избърсва носа си с опакото на дланта си.

— Време е да си вървиш у дома — заявява Джак и става.

Ти Джей също се изправя, тръгва покрай масата, но изведнъж възкликва:

— О! Сетих се още нещо!

— Какво?

— На тротоара имаше пера.

Подът сякаш започва се накланя ту наляво, ту надясно като палубата на кораб. Джак се вкопчва в облегалката на стола, за да не падне.

— Наистина ли? — Обръща се към момчето едва когато си възвръща самообладанието. — Как така пера?

— Ами едни такива черни, големи. Приличаха на гарванови пера. Едното беше до колелото, а другото беше забучено в маратонката.

— Чудна работа. — Джак печели време, докато престане да потръпва от неочакваното повдигане на темата за перата. Как да реагира на подобна дреболия — само по себе си това е пълен абсурд, да не говорим, че едва не припадна, което пък си е живо излагане. Ти Джей е видял истински пера от истински гарван на истински тротоар, а неговите са въображаеми — въображаеми пера от въображаеми червеношийки — та нали в сънищата всичко е въображаемо. Наум си повтаря подобни полезни съвети и скоро си възвръща нормалното състояние на духа, но през цялата нощ и до утре късно следобед думата „пера“ ще кръжи в съзнанието му като гръмотевична буря, която от време на време пронизва мислите му със съскащи мълнии.

— Чудна работа. Как е възможно перото да влезе в маратонката?

— Може би вятърът го е духнал — предполага Джак, като за удобство пренебрегва факта, че днес времето е тихо. Като се уверява, че подът не се люлее, прави знак на Ти Джей да си върви и го последва в коридора.

При отварянето на вратата Ъби Уекслър се оттласква от стената, на която се подпира, и се изпъва до Боби Дюлак. Продължавайки да играе ролята си, новакът не трепва, сякаш е изсечен от мрамор. Рони боязливо се отдръпва.

— Момчетата могат да си вървят. Изпълниха дълга си.

— Ти Джей, какво каза? — Ъби мята на приятеля си кръвнишки поглед.

— От думите му недвусмислено се убедих, че не знаете нищо за изчезването на вашия другар — отвръща Джак.

Ъби си отдъхва, но за всеки случай продължава да се мръщи застрашително на всички. Накрая вперва злобен поглед в Джак, който повдига вежди.

— Не съм ревал. Може да ме беше страх, обаче не ревах.

— Да, уплаши се наистина. Друг път да не ме лъжеш. Имаше шанс да помогнеш на полицията, но ти го пропиля.

Хлапакът се мъчи да осмисли думите му и донякъде успява:

— Добре, ама аз показах пръст на тъпата музика, не на вас.

— И на мен не ми хареса. Обаче онзи човек, с когото бях, много настояваше да я изслушаме. Знаете ли кой беше той? — Сервира отговора право в мнително смръщената му физиономия: — Джордж Ратбън.

Сякаш е произнесъл Супермен или Арнолд Шварценегер. Подозренията на Ъби се изпаряват на секундата, в резултат на което лицето му се преобразява. Малките тесни очички се изпълват с невинно изумление:

— Ама вие познавате Джордж Ратбън?

— Той е един от най-добрите ми приятели. — Джак не уточнява, че в известен смисъл другите му най-добри приятели също са Джордж Ратбън.

— Супер!

На заден фон Ти Джей и Рони пригласят:

— Супер!

— Самият Джордж е страхотен. Ще му предам думите ви. Време е обаче да слизаме долу и да се качвате на велосипедите.

Все още зашеметени от мисълта, че са зърнали великия, върховния Джордж Ратбън, хлапетата яхват велосипедите, отдалечават се по Съмнър Стрийт и след малко свиват по Втора улица.

— Този трик с Джордж Ратбън много ми хареса. Хлапетата си тръгнаха щастливи.

— Не беше трик.

От изумление Боби не уцелва входната врата:

— Джордж Ратбън наистина ли ви е приятел? — Да. Но понякога е страшно досаден.

Дейл го посреща с предпазливо очакване, ала надеждата в погледа на Фред Маршал къса сърцето на Джак.

— Е? — пита полицейския началник, (пера)

— Прав си, че крият нещо, но е несъществено.

Фред Маршал се сгърчва на стола, а част от вярата му в бъдещето се изпарява под формата на звук, подобен на свистене на спукана автомобилна гума.

— Малко след като излезли от „Севън-Илевън“, Уекслър изпратил Ти Джей да се върне да потърси сина ви. Ти Джей стигнал до Куин Стрийт, където видял велосипеда и маратонката на тротоара. Естествено хлапетата веднага си помислили, че е замесен Рибаря. Ъби Уекслър се досетил, че може да ги обвинят, задето са изоставили приятеля си, и съчинил историята, която вече знаете — че Тай сам си е тръгнал, докато всъщност е било обратното.

— Ако си ги видял заедно към осем и десет, значи Тайлър е изчезнал едва няколко минути след това. Тоя какво, да не причаква децата по храсталаците?

— Може би именно това прави. Прати ли хора да огледат плета?

(пера)

— Щатските го претърсиха най-щателно. Намериха само листа и кал, нищо повече.

Фред стоварва юмрук на масата, сякаш набива клинци, и заявява:

— Велосипедът на сина ми е забелязан едва четири часа след изчезването му. Вече наближава седем и половина! Детето го няма цял ден! А аз се мотая тук, вместо да изляза да го търся.

— Фред, всички търсят сина ти. За Бога, дори щатските ченгета, че дори и ФБР.

— Не им вярвам — отсича Фред. — Още не са намерили Ърма Френо. Защо смяташ, че ще намерят моя син? Мисля, че оставя един-единствен шанс. — Обръща към Джак и от вълнение очите му грейват като електрически крушки. — И този шанс сте вие господин лейтенант. Ще ми помогнете ли?

Воден от третото хрумване, изцяло породено от професионалния му опит, но временно изтикано настрана, Джак ненадейно изтърсва:

— Бих искал да говоря със съпругата ви. Имате ли нещо против да ви придружа, ако утре ходите на свиждане?

Дейл мига учудено:

— Може би не е зле най-напред да го обсъдим.

— Мислите ли, че ще има полза?

— Възможно е — отвръща Джак.

— Във всички случаи на нея ще й се отрази добре. Вие нали живеете в Норуей Вали? Тъкмо сте ми на път. Мога да ви взема в девет.

— Джак — отново прави опит да се намеси Дейл.

— Чакам ви в девет — заключава Сойер, пренебрегвайки сигналите на пълно объркване и гняв, които излъчва неговия стар приятел полицейският началник, както и гласчето, което нашепва

(перо).

* * *

— Невероятно — диви се Хенри Лейдън. — Не зная благодарности ли да изказвам или поздравления. Може би и двете. Вече е твърде късно да се изкараш „суперяк“ като мен, но може и да го докараш до „пълен маниак“.

— Виж, не прекалявай. Отидох само защото не исках бащата на детето да цъфне у дома.

— Това не е единствената причина.

— Прав си. Мъчеше ме странно безпокойство и се чувствах като звяр в клетка. Исках да сменя обстановката.

— Има и друга причина.

— Хенри, ти си голямо прасе, ясно ли ти е? Иска ти се да мислиш, че съм се втурнал да помагам от чувство за граждански дълг, благородство, състрадание или Бог знае какво, само че не е вярно. Колкото и да ми е неприятно, ще те открехна, че далеч не съм добросърдечен и отговорен, за какъвто ме мислиш.

— „Голямо прасе“ ли казваш? Улучи право в десятката, приятелю. Истината с, че цял живот съм бил непоносимо, да не кажа непоправимо прасе.

— Радвам се, че го признаваш.

— Работата е там, че не ме разбра. Прав си, наистина смятам, че си добър и почтен човек. Не просто смятам, а знам, че си. Наистина си скромен, състрадателен, благороден и отговорен — независимо как гледаш на себе си в настоящия момент.

— Тогава какво се опитваш да кажеш?

— Другата причина да отидеш в участъка е свързана с проблема или тревогата — не знам точно как да го нарека — която те мъчи от няколко седмици насам. Блуждаеш наоколо като сянка.

— А-ха.

— Имам чувството, че този проблем, тази твоя тайна, заема половината ти внимание, вследствие на което напоследък си станал половин човек — мислите ти са другаде. Драги мой, да не мислиш, че не усещам кога си разтревожен и умислен? Може да съм сляп, но всичко виждам.

— Добре, де, да допуснем, че напоследък нещо ме безпокои. Но какво общо има това с отиването в участъка?

— Имал си две възможности — да се изправиш пред проблема или да го загърбиш.

Джак мълчи.

— От което следва, че този проблем има връзка с работата ти като полицай. Може би те измъчва споменът за отдавнашно разследване. Или някой главорез, когото си тикнал в затвора, вече е на свобода и заплашва да те убие. Вече не знам какво да мисля; да му се не види — преследват ме какви ли не налудничави хрумвания, например, че са ти открили тумор и… хм… ти остават три месеца живот.

— Доколкото ми е известно, не съм болен от рак, не са ме заплашвали и главорези. Всичките ми разследвания — във всеки случай по-голямата част от тях — отдавна прашасват на сигурно място в архива на Лосанжелеската дирекция на полицията. Вярно, че напоследък съм малко обезпокоен и трябваше да се досетя, че това ще ти направи впечатление. Но не ми се щеше, как да кажа, да те обременявам, преди аз самият да съм наясно какво става.

— Искам да ми отговориш на един въпрос. Какво целеше с тази постъпка — да се справиш с проблема или да избягаш от него?

— Нямам отговор на този въпрос.

— Ще видим. Какво става с храната? Буквално умирам от глад. Много си бавен. На твое място щях да съм готов преди десет минути.

— Потрай малко. Ей-сега свършвам. Причината е в шантавата ти кухня.

— Най-рационалната кухня в Америка. Може би дори в целия свят.

След като побърза да си тръгне от полицейския участък, за да избегне евентуални безсмислени разговори с Дейл, Джак реши да се поддаде на импулсивното желание да се обади на Хенри с предложение да вечерят заедно — пържоли, бутилка хубаво вино, печени гъби, голяма салата; може да купи необходимите продукти от Френч Ландинг. Тук е мястото да отбележим, че вече няколко пъти е канил на вечеря приятеля си. Веднъж дори самият Хенри се зае с приготовлението на храната и постигна поразително озадачаващ резултат. (Като чистила полицата, домашната помощница бе разместила бурканчетата с подправките.) По телефона Хенри го попита какво прави във Френч Ландинг. Джак отговори, че ще му обясни, като се видят. Пристигна в просторната бяла къща точно в осем и трийсет, здрависа се с домакина и занесе в кухнята продуктите и личния си екземпляр на „Студеният дом“. Остави книгата в най-отдалечения край на масата, отвори бутилката с вино, напълни две чаши и се зае да готви. Отне му известно време да си припомни чудноватата организация на тази кухня, в която предметите не бяха подредени по видове — тиганите на едно място, ножовете — на друго, тенджерите — на трето, а според вида на ястието, за чието приготвяне се използват. Например, ако човек иска да изпече пъстърва на скара с гарнитура пресни картофи, достатъчно е да отвори предназначения за целта шкаф, който съдържа всички необходими съдове и прибори. Шкафовете се делят на четири основни категории (месо, риба, птици и зеленчуци) с множество подгрупи и подгрупи на подгрупите. Джак много се затрудняваше от тази система и често му се налагаше да тършува къде ли не, докато открие необходимия тиган или шпатула. Тази вечер Хенри подрежда сребърните прибори, настанява се на мястото си и започва да разпитва обезпокоения си приятел.

Най-сетне готовите пържоли алангле, гарнирани с печени гъби, са поднесени в чиниите, а в средата на масата е поставена огромна дървена купа със салата. Хенри заявява, че храната е невероятно вкусна, отпива от виното и добавя:

— Ако не ти се говори за проблема, какъвто и да е той, можеш поне да ми разкажеш какво се случи в участъка. Явно няма съмнение, че е отвлечено поредното дете.

— Почти никакво, опасявам се. Изчезнало е момченце на име Тайлър Маршал. Бащата се казва Фред Маршал и работи в „Голтсис“. Познаваш ли го?

— Отдавна не съм си купувал комбайн.

— От самото начало Фред ми направи впечатление на изключително симпатичен човек — споделя Джак и се впуска в най-подробен разказ за случките и прозренията, осенили го тази вечер, пропускайки да спомене третото си хрумване, което остана неизказано.

— Наистина ли прояви желание да посетиш съпругата на Маршал? В психиатричното отделение на лютеранската болница ли е настанена?

— Да. Утре ще я посетя.

— Не разбирам. — Хенри се храни по следния начин: побутва с ножа пържолата, набожда с вилицата месото и отрязва тънка ивичка. — Защо искаш да се запознаеш с тази жена?

— Защото смятам, че по някакъв начин е замесена.

— Хайде стига, собствената му майка?!

— Не твърдя, че тя е Рибаря, защото, разбира се, не е. Но според съпруга й поведението й започнало да се променя още преди изчезването на Ейми Сейнт Пиер. При всяко следващо убийство състоянието й се влошавало и така до деня, в който изчезва синът им и тя превърта окончателно. Съпругът й каза, че нямал друг избор, освен да я закара в психиатрията.

— Не мислиш, че поводът е достатъчно красноречив?

— Чалнала се е още преди да й кажат за момчето. Мъжът й дори смята, че тя притежава някаква свръхестествена дарба! Твърди, че е предусещала убийствата и чувствала, че се задава нещастие. Знаела за изчезването на сина си още преди да открият велосипеда — като се върнал вкъщи, Маршал я заварил да къса тапетите и да бръщолеви някакви безсмислици. Не била на себе си.

— Чувал съм за подобни случаи, когато майки внезапно усещат, че децата им ги грози или вече ги е сполетяла опасност, тоест съществува някаква телепатична връзка. Звучи малко като врели-некипели, но сигурно е възможно.

— Не вярвам в телепатията, нито в съвпаденията.

— И как виждаш нещата?

— Джуди Маршал знае нещо; подозирам, че каквото и да е то, със сигурност ще бъде гвоздеят на програмата. Фред не е забелязал нищо нередно в поведението й — той е твърде близо до нея — но и Дейл го е пропуснал. Да го беше чул какви ги говори за нея.

— Какво толкова може да знае бедната жена?

— Например кой е извършителят. Вероятно е някой, който по някакъв начин е свързан с нея. Който и да е той, тя знае името му и това я побърква.

Хенри се мръщи и вилицата му подскача из чинията, търсейки пържолата.

— Значи смяташ да посетиш госпожа Маршал и да я накараш да проговори.

— В общи линии, да.

Признанието е последвано от мълчание. Хенри безмълвно дялка месото, внимателно сдъвква отрязаните ивички и обилно полива храната с каберне от Йордания.

— Как мина танцовата забава? Хубаво ли беше?

— Истинска прелест. Очарователните старчоци до един излязоха на дансинга, включително прикованите в инвалидни колички. По едно време някакъв тип малко ме изкара от равновесие. Държа се грубо с възрастна дама на име Алис и ме помоли да пусна „Кошмарът на лейди Магъуон“, но както ти е известно, подобно парче не съществува…

— Казва се „Сънят на лейди Магъуон“ и е на Уди Хърман.

— Браво на теб. Работата е там, че гласът му беше отвратителен. Стори ми се, че говори адско изчадие! Така или иначе, не носех тази плоча и той помоли за „Не мога да започна“ на Бъни Бериган. По една случайност това беше любимата песен на Роуда. Имайки предвид сантименталните ми слухови халюцинации напоследък, тази молба ме разтърси до мозъка на костите. Не зная защо.

В продължение на няколко минути двамата мълчаливо се хранят.

— Какво си мислиш, Хенри? — обажда се по едно време Джак. Домакинът скланя глава, сякаш се вслушва във вътрешния си глас. Смръщва вежди и оставя вилицата. Явно вътрешният глас продължава да настоява. Най-сетне той намества очилата си и се извръща към госта:

— И въпреки това продължаваш да разсъждаваш като ченге. Джак решава да запази за себе си подозрението, че това не е комплимент:

— Какво искаш да кажеш?

— Гледната точка на ченгетата се различава от онази на неченгетата. Полицаят срещне ли някого, веднага вижда в негово лице закононарушител. И през ум не му минава, че човекът може да е невинен. Старите кучета, които работят в полицията от десет и повече години, подозират всеки цивилен гражданин в някакво престъпление, което за момента е неизвестно. На Джак му хрумва, че нагласата, която слепецът описва, е много често срещана сред бившите му колеги от полицията.

— Хенри, откъде знаеш?

— Усещам го интуитивно. Такъв е мирогледът на всички полицаи. А ти си полицай.

— Аз съм стражар — ни в клин, ни в ръкав изтърсва Джак и се изчервява, ужасен от себе си. — Съжалявам, тази глупост постоянно ми се върти в главата и ми се изплъзна от езика.

— Хайде да разтребим масата и да започнем четенето на „Студеният дом“.

Като измиха чиниите, Джак взе книгата, която кротко очакваше своя ред на другия край на масата, и последва в дневната домакина, като пътьом не пропусна както винаги да надникне в студиото на приятеля си. През остъклената врата се вижда малко помещение със звукоизолирани стени, натъпкано с електроника: микрофонът и грамофонът, докарани от „Макстънс“ и поставени на обичайните им места пред мекия, въртящ се стол на Хенри; сидиплейър с няколко гнезда и тунер, миксер и огромен студиен магнетофон край големия прозорец, който гледа към кухнята. Когато навремето проектирали студиото, Роуда помолила Хенри да направи вътрешни прозорци, за да го гледа как работи. В студиото не се забелязва нито един кабел, цари изряден ред като в капитанска каюта.

— Май се каниш да работиш довечера.

— Искам да завърша още две предавания на Хенри Шейка, а междувременно подготвям нещо като поздрав за рождения ден на Лестър Янг^[3] и Чарли Паркър.^[4]

— В един и същи ден ли са родени?

— Датите са много близки. Единият е на двайсет и седми, а другият — на двайсет и девети август. Виж, не мога да преценя дали ти е необходима светлина.

— Предпочитам да е по-светло.

Хенри Лейдън включва двете лампи до прозореца, а гостът му премества до камината огромното меко кресло и нагласява абажура на високия лампион така, че светлината да пада точно над кръглата облегалка; проследява с поглед безпогрешните стъпки на приятеля си до ключа на лампата над входната врата и декоративното осветление над неговото любимо място — подобния на кошара диван в стил „Мишън“ с големите правоъгълни възглавници, на който се настанява и протяга крак по дължината на седалката. В продълговатата стая се разлива равна, приглушена светлина, съсредоточена в ярко петно около креслото на четеца.

— „Студеният дом“ от Чарлс Дикенс — обявява Джак и се прокашля. — Започваме, Хенри.

— „Лондон. Архангеловденската сесия на съда е започнала наскоро и лорд-канцлерът заседава в Линкълнс Ин Хол“ — прочита и се впуска в описанието на свят, потънал в сажди и кал Покрити с кал кучета, коне и хора, ден, лишен от светлина. Вторият абзац гласи: — „Мъгла навсякъде. Мъгла се стели над горното течение на реката, лъкатушеща сред островчета и зелени ливади; мъгла е надвиснала и над мътните й води, промъкващи се между редиците товарни кораби по долното течение и крайбрежната смет на голям (и мръсен) град. Мъгла над блатата в Есекс, мъгла по Кентските възвишения. Мъгла прониква в кухните На двумачтовите въглищарски кораби. Мъгла тегне по бордовете на шлеповете и малките съдове. Случайни минувачи се взират през перилата на мостовете в ниско надвисналото мъгливо небе, самите те обгърнати от мъгла, сякаш са в балон и висят сред непрогледни облаци.“

Гласът му секва и вниманието му за миг се разсейва. Описанието злощастно напомня Френч Ландинг — Съмнър Стрийт и Чейс Стрийт, светлините зад прозорчетата над пивницата „Дъбово дърво“, членовете на „Гърмящата петорка“, които се спотайват на Нейлхаус Роу, сивкавите постройки по хълма над реката, Куин Стрийт и живия плет около пансиона „Макстънс“, къщурките в покрайнините — всички те, сякаш са задушени от невидима мъгла, която обвива очуканата табела с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, поглъща бар „Пясък“ и гладно пълзи по долините.

— Извинявай. Тъкмо си мислех, че…

— И аз си го помислих. Чети по-нататък, моля те.

Без въобще да подозира, че един ден ще трябва да влезе в черния дом, чиято очукана табела за миг прелита през съзнанието му, Джак отново се съсредоточава върху текста и продължава да чете „Студеният дом“. Навън притъмнява и светлината на лампите създава впечатление за уют. Случаят Джарндис срещу Джарндис се влачи от съдилище на съдилище, къде подпомаган, къде възпрепятстван от адвокатите Чизъл, Мизъл и Дризъл; лейди Дедлок изоставя сър Лестър Дедлок в огромното им имение с плесенясалия параклис, застоялата река и алеята на призраците; на сцената се появява Естер Съмърсън, която въпреки нерадостните обстоятелства в живота си почти винаги чурулика жизнерадостно, когато повествуванието се води от нейно лице. Нашите приятели решават, че появата на тази героиня изисква малко да се подкрепят, щом се налага да изтърпят жизнерадостно чуруликане в големи дози. Хенри се надига от дивана и грациозно се запътва към кухнята завръщайки се с две ниски, тумбести чаши, в които е налял малцово уиски „Балвени Дъбълуд“, както и с чаша вода за четеца. Джак отпива няколко глътки, промърморва няколко хвалебствия по адрес на питието и продължава да чете. Естер, Естер, Естер, но под бълбукащия словесен водопад на неумолимата й лъчезарност локомотивът на сюжета набира скорост и отнася четеца и слушателя по релсите на историята.

Джак избира подходящо място и преустановява четенето за тази вечер, затваря книгата и се прозява. Хенри се изправя и се протяга. Изпраща госта чак навън, за да се полюбуват заедно на ширналото се лятно небе, осеяно с ярки звезди.

— Я ми кажи нещо — започва Хенри. — Давай.

— Когато днес беше в участъка, като полицай ли се чувстваше? Или имаше усещането, че се преструваш?

— Аз самият много се изненадах от реакцията си. За нула време отново станах ченге.

— Това е хубаво. — Защо?

— Защото означава, че напредваш към мистериозната тайна, вместо да се опитваш да избягаш от нея.

Джак клати глава и безмълвно се усмихва, преднамерено лишавайки Хенри от удоволствието да получи отговор; качва се в пикапа и пожелава на домакина лека нощ. Двигателят се закашля и забръмчава, фаровете оживяват и Джак потегля към дома.