Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (17)

Глава 17

ДЖОРДЖ ПОТЪР седи на тесния нар в арестантска килия, която е третата подред в късо коридорче, вонящо на урина и дезинфектант. Гледа през прозореца към паркинга, който напоследък стана арена на бурни страсти и все още е пълен с щуращи се насам-натам хора. При звука от приближаващите стъпки на Джак не се обръща.

На отиване към килията Джак забелязва два надписа: „ЕДИН РАЗГОВОР ОЗНАЧАВА ЕДИН РАЗГОВОР“ — гласи единият, а другият: „СБИРКА А. А. ПОН. 19:00; АН^[1] ЧЕТ. 20:00“. Подминава чешмичка и допотопен пожарогасител, върху който някой умник е написал „Смехотворен газ“.

Застава пред килията и с ключовете от дома си почуква по металните решетки. Потър най-сетне откъсва поглед от прозореца. Тъй като все още се намира в състояние на свръхчувствителност — страничен ефект от пребиваването в Териториите — от пръв поглед Джак отгатва истината за човека. Личи си по тъмните кръгове под хлътналите очи, нездравия тен и леко вдлъбнатите слепоочия, в които са сгушени тънки вени.

— Здравейте, господин Потър. Искам да говоря с вас, но разполагаме с много малко време.

— Искаха да ме линчуват — отбелязва арестантът — Да.

— Може би не биваше да ги спирате. И без друго съм аут, остават ми три-четири месеца, не повече.

Джак вади от горния джоб на ризата си магнитната карта, която му даде Дейл, и отключва килията. При вкарването на картата от устройството се разнася пронизително бръмчене, което спира веднага щом той отдръпва ключа от решетката. В стаята на дежурните на долния етаж сигурно вече свети индикаторът, обозначен с „А. К. № 3“.

Той влиза и присяда на ръба на нара. Прибра връзката ключове, защото не иска дъхът на метал да заличи аромата на момини сълзи по дланите му.

— Къде е?

Потър не пита Джак откъде знае — просто вдига едрата си възлеста ръка — ръка на дърводелец — и докосва корема си. После отсечено я отпуска.

— Започна с болки в стомаха. Преди пет години. Най-послушно вземах хапчета и си слагах инжекции. Тогава живеех в Ла Ривиер. Страдах ужасно… повръщах където ми падне. По ъглите и къде ли не. Веднъж дори бях повърнал в леглото, без въобще да се усетя. Като се събудих на сутринта, повръщаното беше засъхнало по гърдите ми. Знаеш ли ги тия неща, моето момче?

— Майка ми имаше рак — тихо отвръща Джак. — Разболя се, когато бях на дванайсет години. После злокачественият тумор изчезна. — Изкара ли поне пет години?

— Повече. — Извадила е късмет. Но в крайна сметка не и се размина, нали?

Джак кима.

Потър също кимва. На път са да се сприятелят. Открай време Джак умее да предразполага хората.

— Тая гадост се вмъква в човека и си трае — обяснява Потър. — Моята теория е, че никога не изчезва напълно. Както и да е, вече не си слагам инжекции, зарязах и хапчетата. Минах на болкоуспокояващи. Дойдох тук да дочакам смъртта.

— Защо? — Тази подробност не е важна, а времето напредва, но Джак няма никакво намерение да се откаже от метод, който дява резултати, само защото някакви си тиквеници от щатската полиция чакат да отведат този човек. Дейл ще трябва да ги задържи, и толкоз.

— Градчето е доста приятно. И реката много ми харесва. Всеки ден се разхождам по брега. Обичам да гледам слънчевите отражения във водата. Понякога си мисля за местата, на които съм работил — Уисконсин, Минесота, Илинойс, друг път не мисля за нищо определено. Случва се и просто да седя на брега и да ми е леко на душата.

— А в кой бранш работехте, господин Потър?

— Отначало бях дърводелец като Исус. Постепенно се издигнах до строител и накрая станах важна клечка. Като станеш мастит строител, започваш да се наричаш „предприемач“. Направих три-четири милиона долара, карах кадилак, срещах се с една млада жена, която ми топлеше леглото всяка петъчна вечер. Симпатична жена беше. Не ми създаваше никакви неприятности. После изгубих всичко. Липсва ми само кадилакът. Беше по-плавен и от жената. После научих лошата вест и пристигнах тук. — Поглежда Джак.

— Знаете ли какво си мисля понякога? Че Френч Ландинг граничи с един по-добър свят, където нещата изглеждат и ухаят по-хубаво. Може би и хората са по-добри. Аз не си падам по контактите — не се сприятелявам лесно — но това не означава, че съм безчувствен. Върти ми се в главата една мисъл, че още не е късно да направя нещо почтено. Сигурно ще ме помислите за луд.

— Не. Аз самият се заселих тук почти по същата причина.

Ще ви кажа аз какво изпитвам. Нали знаете как, като закриете прозореца с тънко одеяло, слънчевите лъчи прозират през плътната материя?

Очите на Джордж Потър изведнъж заблестяват. Дори няма нужда Джак да си довършва мисълта, което е хубаво. Успя да се настрои на неговата вълна — почти винаги успява, има талант за това — но вече е време да се захваща за работа.

— Значи знаеш — простичко казва Потър, преминавайки на „ти“. Джак кима и пита:

— Знаеш ли защо те задържаха?

— Те смятат, че аз съм убил детето на онази жена. — Кима към прозореца. — Дето размахваше примката. Но не съм. Само това знам.

— Браво, добро начало. А сега слушай внимателно. Набързо излага поредицата събития, вследствие на които Потър се е озовал в килията. Арестантът мълчаливо стиска юмруци и слуша навъсено.

— Рейлсбак! — възкликва най-сетне. — Как не се сетих! Проклет любопитен старик, дето все се навърта около мен и ме тормози с какви ли не въпроси: „Какво ще кажеш за едни карти, дали да не ударим един билярд, дай да изиграем едно парчизи…“ Само и само да ме разпитва, да си пъха носа в чуждите работи, мътните го взели…

Продължава все в този дух, но Джак го оставя да говори. Болен или не, възрастният човек по най-безцеремонен начин е изтръгнат от ежедневния си ритъм и има нужда да разтовари напрежението. Ако сега го прекъсне, за да спести време, всичко ще отиде по дяволите. Трудно му е да запази търпение (Как ли успява Дейл да задържи ония нещастници? Не иска и да знае), но се налага. Когато обаче Потър разширява обхвата на критиките (Морти файн също става обект на тежки думи, както и приятелят на Анди Рейлсбак — Ърв Троунбъри), бърза да го прекъсне:

— Въпросът е там, че Рейлсбак е проследил някого до твоята стая. Не, не се изразих правилно. Рейлсбак е бил заведен до твоята стая.

Старецът мълчи и се взира в ръцете си. Но кима. Може да е възрастен и болен, може болестта му да напредва необратимо, но съвсем не е глупав.

— Почти съм сигурен, че един и същи човек е подмамил Рейлсбак и е подхвърлил в дрешника снимките на мъртвите деца.

— Тъй-тъй, има логика. А след като разполага със снимки на мъртвите дечица, вероятно ги е убил.

— Точно така. Та затова се питам…

Потър нетърпеливо размахва ръка.

— Май се досещам какво се питаш. Кой по тези места иска да види Потси от Чикаго с примка на врата. Или на топките. — Именно.

— Не искам да ти спъвам работата, синко, ама не се сещам за никого.

— Нима? — Джак повдига вежди. — Никога ли не си бил по тези места, не си ли строил я къща, я обществена сграда?

Потър вдига глава и се ухилва:

— Естествено. Как иначе щях да знам, че градчето е толкова живописно… особено през лятото? Има един квартал, „Либъртивил“ се казва — знаеш ли го? Улиците са със „старинни“ имена — Камелот, Авалон — чувал ли си го?

Джак кима.

— Половината сгради там аз съм ги строил. Още през седемдесетте години. Навърташе се тогава един тип… голям манипулатор, когото познавах от Чикаго… или поне бях останал с впечатлението, че познавам… Дали пък не беше и той от гилдията? — добавя старецът, като че говори на себе си. Сетне отривисто тръсва глава и продължава: — Не помня. И без друго няма значение. Пък и как би могло? Още тогава беше на възраст, сигурно вече е е в гроба. Беше много отдавна.

Но Джак, който разпитва заподозрените както навремето Джери Лий Луис свиреше на пиано, смята, че има значение. В онзи кът на съзнанието, обикновено забулен в сумрак, където се помещава главният щаб на интуицията, една след друга светват лампички. Засега не са много, но не са и малко.

— Манипулатор — повтаря, сякаш не е чувал друг път тази дума. — Какво ще рече „манипулатор“?

Потър сърдито го стрелва с поглед:

— Някой, който познава хора с връзки. Или може би хората с връзки го търсят понякога. Да си манипулатор не е най-великото нещо на света…

„Никак даже — мислено отбелязва Джак, — но за това пък може да ти осигури кадилак, който вози плавно.“

— А ти бил ли си манипулатор, Джордж? — Време е да се мине на по-лични теми.

— Може би — кисело отвръща Потър след кратко мълчание. — Може и да съм бил навремето в Чи — така местните викат на Чкаго. Навремето в Чи големите търгове се печелеха само с голямо подмазване и срещу подкуп. Не знам сега как е, но по онова време честен предприемач си оставаше беден предприемач, ако ме разбираш?

Джак кима.

— Най-голямата ми поръчка беше построяването на жилищен комплекс в Саут Сайд. Както в песента за онзи лош, лош Лирой Браун^[2]. — Потър прегракнало се киска. В този миг не мисли за смъртоносната си болест, за несправедливото обвинение или за линча, който му се размина на косъм. Пренесъл се е в миналото, което, макар и не съвсем чисто, със сигурност е по-хубаво от настоящето: нар, прикован с верига към стената стоманена тоалетна и тумор, който бавно унищожава вътрешностите му.

— Ама като казвам голяма, значи голяма — не те будалкам. Отпуснати бяха купища федерални средства, но местните клечки решаваха за какво да се използват паричките. Та с този тип — манипулатора — се конкурирахме кой да… — Внезапно млъква и се облещва: — Да му се не види! Абе, човек, ти какво, да не си магьосник?

— Не те разбирам. Седя си и нищо не правя.

— Именно той се появи тук преди време. Точно той!

— Джордж, не разбирам за какво говориш. — Но май разбира. Обзема го вълнение, ала умело се прикрива както навремето, когато барманката му разказа за навика на Киндърлинг да по-щипва носа си.

— Може би няма значение. Накратко, онзи човек имаше достатъчно причини да не храни особени симпатии към моя милост, но сигурно вече е починал. Иначе трябва да е над осемдесет години, за Бога!

— Разкажи ми за него.

— Ами манипулатор беше — повтаря Потър, сякаш това обяснява всичко. — Трябва да се е забъркал в някакви каши в Чикаго или в околностите, защото като се появи по тия места, си беше сменил името.

— А ти, Джордж, кога го прекара със строителната сделка? Потър се усмихва — големината на зъбите му и начинът, по който изскачат от венците, подсказва на Джак, че старецът вече е с единия крак в гроба. Полазват го тръпки, но с лекота си възвръща усмивката. И това е част от подхода му.

— Ако ще си говорим за слагане и прекарване, по-добре ми викай Потси.

— Добре, Потси. Та кога го прекара тоя тип в Чикаго?

— Чакай да си помисля. Като се обяви търгът, беше лято, но големите клечки продължаваха да опяват как предишната година хипитата дошли в града и натупали кмета и ченгетата. Значи трябва да е било шейсет и девета. Бях направил страхотна услуга на един от съветниците в комисията по строителството, а също и на една бабка, която само си придаваше важности в комисията за равни възможности в жилищното настаняване, създадена от кмета Дейли. Та като отвориха офертите, на моята беше обърнато специално внимание. Онзи тип — манипулаторът — със сигурност е дал по-изгодна цена. Хич не беше вчерашен, имаше си и той връзки, но по онова време аз бях вътрешен човек.

Усмихва се. Ужасяващите зъби пак лъсват, но бързо се скриват.

— И какво стана с неговата оферта? По неведоми начини се изгуби. Получи се след крайния срок за подаване. Куц късмет. И сделката я лапна Потси от Чикаго. Четири години по-късно същият човек цъфна и тук, за да участва в търга за Либъртивил. Само че този път спечелих без връзки, всичко си беше тип-топ. Не съм правил никакви фокуси. Вечерта след като получих поръчката, случайно се срещнахме в бара на хотел „Нелсън“. И той ми вика: „Ти беше онзи човек от Чикаго.“ „В Чикаго има много хора“ — казвам. Честно казано, този беше доста зловещ тип. От него се излъчваше някаква миризма. Не мога да обясня по-точно. Както и да е, по онова време бях едър и силен и хич не си поплювах, но той ме хвана в момент на слабост. „Н-да — продължава оня, — в Чикаго има много хора, ама само един ме изпързаля. Още ме боли задникът, Потси, а аз тия работи ги помня дълго.“ Във всеки друг момент щях да го попитам дали ще му се опресни паметта, като му забият главата в пода, но този път не посмях. Повече и дума не обелихме. Той си излезе. Мисля, че оттогава не съм го виждал, но докато вървеше изграждането на Либъртивил, от дъжд на вятър чувах за него. Най-вече от подизпълнителите. Казваха, че си строял къща във Френч Ландинг, за да се пресели в градчето, когато се пенсионира. Не че беше на пенсионна възраст, но не бе и в първа младост. Да е бил на петдесетина години… а годината трябва да е била седемдесет и втора.

— Значи си е построил къща във Френч Ландинг — размишлява Джак на глас.

— Ъхъ. Дори си имаше име като къщите на английските аристократи. Нали се сещаш — Бърчис, Лейк Хаус, Биърдсли Манър и прочие.

— Какво име?

— Боже, аз не си спомням името на човека, ти искаш да ти кажа как е кръстил къщата си! Едно обаче помня — никой от подизпълнителите не обичаше тази сграда. Даже й беше излязло лошо име.

— Лошо ли?

— Най-лошото. Ставали злополуки. Един работник си отрязал ръката на банцинга и едва не умрял от загуба на кръв, докато го закарат в болницата. Друг паднал от скелето и се парализирал за цял живот… на такова му се вика „кутсуз“. Знаеш ли какво значи?

Джак кима.

— Единствената къща, за която съм чувал да казват, че е обитавана от духове още преди да е построена. Доколкото си спомням, се стигна дотам, че онзи е бил принуден сам да си я довършва.

— И какво още се говореше за това място? — подхвърля Джак небрежно, уж колкото да поддържа разговора, но всъщност отговорът е много важен. Никога не е чувал за съществуването на така наречената „къща с духове“ във Френч Ландинг. Разбира се, не живее тук толкова отдавна, че да знае всички местни поверия… но все му се струва, че подобна история щеше да се разчуе.

— О, знам ли. Помня само… — Потси млъква и се взира през прозореца. Навън хората най-сетне започват да се разотиват, Джак се пита как ли Дейл се справя с Браун и Блак. Времето напредва с бясна скорост, а още не е изкопчил от Потър необходимата информация. Научи съвсем малко, само колкото да се „изостри апетитът му“.

— Един ми каза, че там слънцето не грее дори когато времето е слънчево — внезапно изтърсва Потър. — Обясни ми, че къщата била разположена малко встрани от пътя, на някаква полянка, и би следвало през лятото слънцето да я огрява поне по пет часа дневно, но по някаква причина… не се случвало. Сенките на хората изчезвали като в приказките и това ги плашело. Понякога от гората се чувало ръмжене на куче, което, ако се съди по звука, било доста голямо. И злобно. Но така и никой не го видял. Знаеш как е. Тръгват разни истории, после се доукрасяват едва ли не от само себе си… — Потър изведнъж отпуска рамене. Главата му клюмва.

— Това е, мой човек, друго не си спомням.

— Как се казваше онзи… манипулатор по времето, когато живееше в Чикаго?

— Не помня.

Джак ненадейно пъхва длани под носа на Потър. Старецът, който е навел глава, ги забелязва едва в последния момент, рязко се отдръпва и стреснато ахва. После поема с пълни гърди миризмата, която още лъха от дланите на Джак:

— Какво… Какво, за Бога, е това? — Сграбчва ръцете му и ненаситно ги души. — Господи, каква прелест. Какво е това?

— Момини сълзи — отвръща Джак, макар да си мисли друго: „Споменът за майка ми.“ — Та как се казваше твоят конкурент, когато живееше в Чикаго?

— Беше нещо като… Биърстейн^[3]. Не точно, но нещо от този род. Съжалявам, но не си спомням.

— Бирена халба — повтаря Джак. — А как се казваше, като се появи във Френч Ландинг три години по-късно?

Изведнъж на стълбището отекват ядосани викове:

— Въобще не ме интересува! — крещи някой. Джак подозира, че е Блак, по-досадният. — Случаят е наш, задържаният е наш, взимаме го и толкова! На секундата!

Дейл отговаря:

— Не споря. Но документацията по случая… Браун го прекъсва:

— Майната й на документацията! Ние ще я оформим допълнително.

— Как се казваше той във Френч Ландинг, Потси?

— Не мога… — Потър отново поема дланите на Джак. Ръцете му са сухи и студени. Затваря очи и вдъхва уханието. Бавно издиша и прошепва:

— Бърнсайд. „Приятелчето“ Бърнсайд. Не че беше много приятелски настроен. Прякорът беше майтап. Истинското му име като че ли беше Чарли.

Джак отдръпва ръце. Чарлс „Приятелчето“ Бърнсайд. Някога известен с името Биърстейн. Или нещо подобно.

— А къщата? Как се казваше къщата?

Браун и Блак вече крачат по коридора, а Дейл подтичва след тях. „Няма време — казва си Джак. — По дяволите, ако имах поне още пет минути…“

В този миг Потси изтърсва:

— Блак Хаус^[4]. Не зная дали той я беше кръстил така, или работниците й бяха дали това име, но със сигурност й й викаха така.

Джак се облещва. За миг си представя как седи в уютната дневна на Хенри Лейдън, отпива от уискито си и чете за безкрайното съдебно дело „Джарндис срещу Джарндис“.

— Блийк хаус^[5] ли каза?

— Отваряй си ушите, момче! — нетърпеливо мърмори Потси. — Казах, че беше…

— За Бога! — префърцунено възкликва единият щатски полицай с тон на разглезено хлапе, мрънкащо: „О, я вижте какво е домъкнала котката!“, от който на Джак го засърбяват ръцете да му смени физиономията. Предполага, че е Браун, но като вдига поглед, се оказва, че насреща му стои Блак.

— Здравейте, момчета — поздравява ги и става от нара.

— Ти какво правиш тук, Холивуд?

— Чеша си езика и ви чакам — отвръща той и ги удостоява с ослепителна усмивка. — Сигурно търсите господина.

— Позна! — изръмжава Браун. — Ако си прецакал нашия случай…

— А, не ми се вярва — отвръща той, като се старае да говори любезно. После се обръща към Потси: — С тях ще бъдете в сравнителна безопасност, сър. Опасно е да останете във Френч Ландинг.

Джордж Потър изглежда безразличен и примирен.

— Все ми е едно — отвръща, но явно му хрумва нещо, защото се усмихва: — Ако Приятелчето е жив, може да го питаш още ли го боли задникът, дето го изпързалях през шейсет и девета. И му предай много поздрави от Потси от Чикаго.

— Какви ги дрънкаш? — мръщи се Браун. Приготвил е белезници и очевидно изгаря от нетърпение да ги щракне на китките на Потър.

— Господинът сподели с мен спомени от миналото — отвръща Джак и пъхва ръце в джобовете на панталоните си. Усмихва се на Браун и Блак и добавя: — Това не ви засяга, момчета.

Блак от щатската полиция се обръща към Дейл:

— Ти си вън. Казвам ти го с три едносрични думи, та дано го разбереш. Е, господин началник, искам да ми отговориш веднъж и завинаги: ясно ли е?

— Като бял ден. Имате власт и ми отнемате разследването.

Но искрено препоръчвам на теб и колегата ти да не си придавате големи важности! Ако сте очаквали, че ще стоя със скръстени ръце и ще позволя да линчуват този човек…

— Не се прави на по-голям глупак, отколкото и без друго си — срязва го Браун. — Научили са новината от разговорите по по-полицейските радиостанции.

— Съмнявам се — тихо отвръща Деил, мислейки за синия клетъчен телефон от хранилището за веществени доказателства.

Блак впива пръсти в рамото на Потър и го блъсва толкова силно към вратата в края на коридора, че арестантът едва не се препъва. Лицето на стареца се изкривява от болка, но той съумява да запази и равновесието, и достойнството си.

— Господа полицаи — казва Джак. Не говори нито силно, нито гневно, но и двамата се обръщат. — Ако още веднъж си позволите в мое присъствие да малтретирате задържания, веднага шом напуснете участъка, ще телефонирам на шефовете ви в Мадисън; уверявам ви, господа, че ще се вслушат в думите ми. Вашето арогантно и агресивно поведение възпрепятства разследването. Умения за междуведомствено сътрудничество въобще не притежавате. Или се дръжте прилично, или ви гарантирам, че още следващия петък ще си търсите работа като телохранители.

Въобще не повишава тон, но с всяка следваща дума Блак и Браун като че ли се смаляват. Като престава да говори, двамата имат вид на хлапета, на които са издърпали ушите. Дейл го зяпа със страхопочитание. Само Потър е напълно безучастен — взира се в белезниците така, сякаш се намира на хиляди километри от Френч Ландинг.

— Изчезвайте! — добавя Джак. — Вземете задържания, документацията по случая и вървете по дяволите!

Блак понечва да каже нещо, но бързо затваря уста. Когато вратата се хлопва след тях, Дейл поглежда Джак и прошепва:

— Брей!

— Какво имаш предвид?

— Ако не знаеш, няма да седна да ти обяснявам.

Соиер свива рамене: — Доато тези хубавци се занимават с Потър, ние ще свършим нещо полезно. След всичко, което се случи тази вечер, най-сетне мъничко ни провървя.

— Какво научи от него? Каза ли ти нещо? — Някакво име. Може би не означава нищо. Чарлс Бърнсайд. По прякор Приятелчето. Да си чувал за него?

Дейл издава долната си устна и започва да я пощипва. Отпуска ръка и клати глава:

— Самото име като че ли ми напомня нещо, но може би просто е твърде популярно. А прякорът нищо не ми говори.

— Бил е строител, изпълнител на големи поръчки, въртял е далавери в Чикаго преди трийсетина години Поне според Потси.

— Потси. — Тиксото, с което е прикрепен надписът „ЕДИН РАЗГОВОР ОЗНАЧАВА ЕДИН РАЗГОВОР“, се е забелило и Дейл го приглажда към стената с вид на човек, който не осъзнава какво прави. — Тоя май ти стана приятелче?

— Не. Приятелчето е Бърнсайд. А полицай Блак не е собственик на Блак Хаус.

— Ти си се смахнал. За какво говориш?

— Чувал ли си за къща с подобно име в околността?

— Не, за Бога! — засмива се Дейл.

Джак също се усмихва, но студено, все едно не разговаря с приятел, а разпитва свидетел. Защото в момента е стражар. Пък и в погледа на Гилбъртсън за миг забеляза нещо необичайно.

— Сигурен ли си? Не бързай. Помисли добре.

— Нали ти казвам — няма. В този край не е прието хората да си кръщават къщите. О, май двете стари моми Греъм и Пентъл наричат дома си „Орлови нокти“, защото предната ограда вече съвсем се е скрила под орловите нокти, но това е единствената къща с име в целия окръг, за която съм чувал.

Той отново за миг извръща очи. На Потър предстоеше да бъде обвинен в убийство, но по време на разпита нито веднъж не извърна поглед. Защото казваше истината.

За разлика от полицейския началник Гилбъртсън.

„Трябва да пипам с кадифени ръкавици — мисли си Джак. — Защото той не знае, че лъже. Как е възможно?“

Сякаш в отговор на този въпрос в съзнанието му изникват думите на Потър: „Един ми каза, че там слънцето не грее дори когато времето е слънчево… Сенките на хората изчезвали като в приказките и това ги плашело.“

Паметта е сянка — всеки полицай, който се опитва да възстанови престъпление или злополука по противоречивите разкази на очевидците, го знае много добре. Дали Блак Хаус на Потси е нещо подобно? Нещо, което не хвърля сянка? Поведението на Дейл (обърнал се е изцяло към отлепеното съобщение и го приглажда толкова съсредоточено, сякаш прави изкуствено дишане на човек, припаднал на улицата, докато чака пристигането на линейката) навежда Джак на мисълта, че става дума тъкмо за нещо такова. Преди три дни въобще не би допуснал подобна мисъл, но преди три дни още не се беше връщал в Териториите.

— Според Потси се говорело, че къщата е обитавана от духове още преди да е построена — продължава, сякаш не е забелязал необичайното поведение на Гилбъртсън. — Не съм чувал за такава къща! — Дейл се заема със съобщението за сбирките на А. А. и А. Н. Изследва тиксото с безкрайно усърдие без въобще да поглежда към Джак. — Абсолютно нищо не ми говори.

— Сигурен ли си? Един работник едва не умрял от загуба на кръв. Друг паднал и се парализирал. Хората се оплаквали — моля ти се, Дейл, чуй това — според Потси хората се оплаквали, че оставали без сянка. Не виждали сенките си дори по пладне, когато светлината е най-силна. Много интересно, не мислиш ли?

— Ъхъ, но не помня да съм чувал подобни истории. — Дейл се отдръпва, когато Джак пристъпва към него. По-точно изплашено отскача назад, макар че изобщо не е страхливец. Поведението му е едновременно комично, тъжно и зловещо. Гилбъртсън със сигурност не осъзнава какво прави. Има някаква сянка. Джак я вижда, подсъзнателно Дейл също я забелязва. Ако Джак го притисне до стената, ще го принуди да я види… но не му се ще да го прави. Защото сянката е лоша. Дали е по-ужасна от канибала, който си похапва от дечицата, които е убил? Очевидно дълбоко в себе си Дейл смята, че отговорът е положителен.

„Мога да го накарам да види сянката — разсъждава Джак. — Ще протегна под носа му ръцете си, ухаещи на момини сълзи, и ще го накарам да я види. Подсъзнателно той го иска. Та нали и той е стражар.“

Ненадейно дочува провлечения говор на Спийди Паркър, който си спомня от детството си: „А може и да го докараш до нервна криза, Джак. Господ е свидетел, че човекът и без друго е на ръба — какво ли не му мина през главата, откакто изчезна малкият Ъркнам. Готов ли си да рискуваш? И за какъв дявол?“ Беше искрен, като каза, че не е чувал за такава.

— Дейл?

Гилбъртсън го поглежда, сетне бърза да отмести очи. Макар погледите им да се срещат само за миг, Джак долавя притворството на приятеля си и сърцето му се свива.

— Какво?

— Искаш ли да изпием по едно кафе?

На Гилбъртсън очевидно му олеква, широко се усмихва. Тупва Джак по рамото и възкликва:

— Каква чудесна идея!

„Разбира се, че за теб е чудесна!“ — мислено отвръща Джак, после се усмихва. Има много начини да се провреш през иглено ухо и да откриеш Блак Хаус. Днешният ден беше богат на събития. Може би е най-добре да не се занимават с тази тема. Поне тази вечер.

— Ами Рейлсбак? — пита Дейл, докато шумно слизат по металната стълба към долния етаж. — Още ли настояваш да го разпиташ?

— Разбира се — с престорен ентусиазъм отвръща Джак, макар че не храни особено големи надежди, — Анди Рейлсбак е видял само онова, което Рибаря му е позволил. С изключение на една незначителна подробност — историята с единствения пантоф е доста необичайна. Бог знае дали ще свърши работа, но ако се стигне до съд, по този начин ще докаже връзката между тайнствения посетител в хотела и канибала-детеубиец…

„Този случай никога няма да стигне до съда и ти го знаеш много добре. Може дори да не завърши на този свят…“

Мислите му са прекъснати от жизнерадостната врява, с която ги посрещат в стаята на дежурните, където се помещава и телефонната централа. Служителите на полицейското управление на Френч Ландинг стават на крака и ръкопляскат. Хенри Лейдън също. Гилбъртсън бърза да последва примера на подчинените си.

— За Бога, приятели, престанете! — Джак се изчервява, същевременно го напушва смях. Все пак му е приятно да го аплодират, защото усеща, че тези хора искрено го уважават. По-важното обаче е усещането, че най-сетне се е завърнал у дома.

Когато около час по-късно Джак и Хенри си тръгват от полицейския участък, Клюна, Мишока и Кайзера Бил още са там. Другите членове на „Гърмящата петорка“ са се върнали на Нейлхаус Роу да разкажат на жените новините от вечерта.

— Сойер — казва Клюна.

— Готови сме да помогнем с каквото можем. Схващаш ли? Готови сме на всичко.

Джак замислено се взира в него и се пита какви са мотивите му… изключим страданието, разбира се. Страданието на бащата. Клюна го гледа право в очите. Хенри Лейдън е застанал малко встрани, души мъглата, идваща откъм реката и дрезгаво си тананика.

— Утре към единайсет ще се отбия при майката на Ърма.

Какво ще кажеш по обяд да се срещнем в бар „Санд“? Доколкото разбрах, Танси живее наблизо. Доведи и приятелчетата ти. Ще ви черпя по една лимонада.

Клюна не се усмихва, но погледът му вече не е толкова суров.

— Там сме.

— Хубаво.

— Ще ми кажеш ли какво си намислил?

— Става дума за едно място, което трябва да се намери. — Има ли нещо общо с онзи, който уби Ейми и другите деца? — Може би. Клюна кимва: — „Може би“ ме устройва.

* * *

На връщане към Норуей Вали Джак кара бавно, ала причината не е в мъглата. Въпреки че е сравнително рано, той е капнал от умора, подозира, че и Хенри е в подобно състояние. Не защото мълчи — Джак е свикнал с навика му от време на време да изпада в полусънни състояния. Не, причината е в тишината. Обикновено Хенри неуморно натиска бутона за превключване на радиостанциите, започвайки с местните, после проверява какво излъчват по KDCU, след което, ако метеорологичните условия го позволяват, търси по-далечни станции от Милуоки, Чикаго и може би дори Омаха, Денвър и Сейнт Луис. Бибоп за предястие, спиричуъли вместо салата, хайде и малко Пери Комо за настроение от най-далечния край на скалата. Но тази вечер Хенри кротува в своето ъгълче на кабината, отпуснал ръце на скута си. Най-сетне, когато остават не повече от три километра до отклонението за неговата къща, се обажда:

— Тази вечер няма да четем Дикенс, Джак. Ще си лягам.

Джак се сепва от гласа му и малко се обезпокоява. Това не е обичайният глас на приятеля му, нито пък някое от радио-превъплъщенията му — Хенри говори като старец, който е на прага на пълното изтощение.

— Чудесна идея. И аз бързам да си легна — съгласява се, като полага усилия тревогата да не проличи в гласа му. Хенри долавя и най-малките нюанси.

— Какви са плановете ти за „Гърмящата петорка“, ако смея да попитам?

— Още не съм решил за какво да ги използвам — отговаря Джак и понеже е твърде уморен, успява да заблуди слепеца. Възнамерява да прати Клюна и приятелите му да търсят горската полянка, където сенките на хората като по чудо изчезвали, както твърдеше Потси. Ще разпита и Хенри, дали не е чувал за къща в района на Френч Ландинг, наречена Блак Хаус. Но не сега. Не и след като разбра колко е уморен. Може би утре. Да, непременно ще го разпита, тъй като Хенри е твърде ценен източник на информация. Но най-добре да го остави първо да „презареди акумулатора“.

— Записът в теб ли е?

Хенри показва касетата с обаждането на Рибаря на телефон 911, после я напъхва обратно в горния си джоб.

— Да, мамо. Но тази вечер не съм в състояние да слушам убиец на дечица. Дори ако дойдеш да го прослушаме заедно.

— Спокойно можеш да го оставиш за утре — казва Джак, надавайки се, че по този начин не обрича на смърт поредното дете от Френч Ландинг.

— Но не си много сигурен.

— Не — кимва Сойер, — но ако сетивата и най-вече слухът ти са притъпени, може да усложним нещата, вместо да помогнем. В което пък съм абсолютно сигурен.

— Утре първата ми работа ще е да го прослушам, обещавам ти.

Къщата на Хенри вече се вижда. Изглежда някак самотна, понеже е осветен само гаражът, но, разбира се, на слепеца не му е необходимо осветление.

— Хенри, наистина ли си добре?

— Да — отговаря онзи, макар и не много убедително.

— И никакви Уисконсински плъхове тази вечер.

— Няма.

— Същото важи и за Шейха.

Устните на Хенри трепват в лека усмивка:

— Дори за рекламния спот на Джордж Ратбън за местния представителен магазин на „Шевролет“, където цената е трепач, а при покупка на кредит първите шест месеца не плащаш нито цент лихва. Отивам право в леглото.

— Аз също.

* * *

Но цял час след като си легна и загаси лампата на нощното шкафче, Джак не може да заспи. Лица и гласове се въртят в съзнанието му като полудели часовникови стрелки. Или като въртележка на запустял кръстопът.

Танси Френо: „Изведете чудовището, което уби хубавото ми момиченце.“

Клюна Сейнт Пиер: „Да видим какво ще последва.“

Джордж Потър: „Тая гадост се вмъква в човека и си трае. Моята теория е, че никога не изчезва напълно.“

Спийди, глас от далечното минало, казва по телефона, който беше чиста научна фантастика по времето, когато се запознаха: „Къде се губиш, Пътнико Джак… Виж, синко, като на стражар искам да ти кажа, че трябва да посетиш личната тоалетна на полицейския началник Гилбъртсън, и то на секундата“

Като на стражар, точно така.

Но най-често, отново и отново, гласът на Джуди Маршал: Не бива да стоиш и да повтаряш: „Ами, изгубих се, не знам как да се върна“ — просто продължаваш напред.

Да, но накъде? Накъде?

Най-сетне става, грабва възглавницата и излиза на верандата. Вечерта е топла — в Норуей Вали поначало мъглата не беше гъста, а сега лекият източен вятър напълно я е прогонил. Джак се поколебава, после слиза по стълбите както е само по бельо. Не му се ще да стои на верандата, където намери онази дяволска кутия с марки от пакетчета захар.

Подминава пикапа, подминава къщичката за птици и нагазва в ливадата северно от къщата. На небето блещукат милиарди звезди. Щурчетата тихо свирят в тревата. Пътеката, която бе прокарал сред люцерната и тимотейката, вече не личи, но може да е влязъл от друго място.

Нагазва по-навътре и ляга по гръб, пъха възглавницата под лавата си и се взира в звездите. „За малко — казва си мислено. — Докато главата ми се изпразни от тия призрачни гласове. Само за малко.“

И както си го мисли, започва да се унася.

И както си го мисли, се пренася отвъд.

Звездите в небето са различни. Пренареждат се пред очите му в други съзвездия. Кое ли е онова, намиращо се на мястото, където само допреди миг беше Голямата мечка? Свещеният опопанакс ли? Може би. Чува се тихо, приспивно поскърцване, той се досеща, че това е вятърната мелница, която видя, като се пренесе тази сутрин, макар да му се струва, че оттогава са изминали столетия. Няма нужда да поглежда, за да се увери, или пък да извръща поглед към мястото, където се намираше неговата къща, за да види, че отново се е превърнала в хамбар.

Скръц… скръц… скръц: гигантските крила се въртят под напора на същия източен вятър. Но тук той е несравнимо по-благоуханен, несравнимо по-чист. Джак докосва ластика на гащетата си и напипва груба тъкан. В този свят няма боксерки. И възглавницата се е променила. Дунапренът се е превърнал в гъши пух, но и така е удобна. Всъщност е много по-удобна. И някак ласкава.

— Ще го хвана, Спийди — шепне Джак на новите и непознати съзвездия. — Поне ще се опитам.

Заспива.

Като се събужда, е ранна утрин. Вятърът е утихнал. В посоката, от която духаше, на хоризонта е очертана ярка оранжева линия — слънцето вече се издига. Схванал се е, а дрехите му са се навлажнили от росата, но се чувства отпочинал. Щом отваря очи, разбира, че отново се намира в Уисконсин. Но знае и още нещо — че може да се върне. Когато си поиска, ще се пренесе в истинския Кули Кънтри. Осъзнаването на този факт го изпълва едновременно с радост и страх.

Става, пъхва под мишница възглавницата и прекосява ливадата, за да се върне в къщата. Сигурно е пет сутринта. Още три часа сън и ще бъде готов да се изправи пред всякакви предизвикателства. На стълбите на верандата отново попипва ластика на боксерките. Кожата му е влажна, но гащетата са почти сухи. Разбира се, че са сухи. През по-голямата част от времето, докато е спал на открито (както толкова пъти онази есен, когато беше на дванайсет години), те въобще не са били на него. Били са някъде другаде.

— В Земята на опопанакса — казва Джак и влиза в къщата. След три минути вече спи в собственото си легло. Когато се събужда в осем часа от слънчевите лъчи, които струят през прозореца и в които няма нищо свръхестествено, е почти готов да повярва, че последното пътуване е било само сън.

Но дълбоко в себе си знае истината.