Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (20)

Глава 20

ПРИБЛИЗИТЕЛНО ПО ВРЕМЕТО, по което Клюна и Мишока подминават пътеката в гората и крайпътната табела с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, без да ги забележат, Джак Сойер реагира на досадно писукащия си клетъчен телефон, надявайки се, че се обажда Хенри Лейдън с новини за записа от 911. Ще бъде прекрасно да идентифицират гласа, но Джак не очаква такива подвизи от Хенри — Рибаря Бърнсайд е на възрастта на Потси, тъй че надали води особено бурен обществен живот било тук, било в Териториите. Онова, което Хенри може да направи обаче, е да съсредоточи изключително острия си слух върху нюансите в гласа на Бърнсайд и да опише чутото — Ако не знаехме, че вярата на Джак в дарбата на приятеля му да намира в звуците разлики и особености, които останалите хора не чуват, е напълно оправдана, подобно отношение би ни се сторило ирационално като вярата в магии: Джак вярва, че един освежен Хенри Лейдън, зареден с нови сили, ще разкрие поне една-две важни подробности от биографията на злодея, които ще стеснят периметъра на търсенето. Каквото и да чуе Хенри, то ще представлява огромен интерес за Джак. Мисли си, че ако го търси някой друг, набързо ще се отърве от него.

Обаче чува глас, който бързо осуетява намерението му. Търси го Фред Маршал, при това е толкова възбуден и говори толкова несвързано, че Джак го моли да започне отначало и за говори по-бавно.

— Джуди пак се пренесе в своя свят — съобщава Фред. — Само… бълнува и бръщолеви несвързано, превъртя като преди, иска да минава през стените… Господи, сложили са й усмирителна риза и тя страшно се дразни, иска да помогне на Тай, но всичко е заради онази касета. Божичко, вече почна да ми идва твърде нанагорно, Джак, честна дума… сигурно ти надух главата, но съм много притеснен.

— Само не ми казвай, че някой й е изпратил записа от 911.

— Не, не… какъв запис от 911? Говоря за касетата, която се е получила днес в болницата. Била адресирана до Джуди. И те й я дали да я прослуша, представяш ли си?! Иде ми да го удуша тоя доктор Спигълман и оная Джейн Бонд. Тия хора нормални ли са? Пристига касета, а те какво правят? Казват си: „Виж ти, каква симпатична касета, заповядайте, госпожо Маршал, само бихте ли изчакали за момент, ей-сега ще изтичам за касетофон.“ В психиатрично отделение?! Без дори да си направят труда да я прослушат, преди да й я дадат?! Виж, не знам какво правиш в момента, но ще ти бъда безкрайно задължен, ако се съгласиш ме придружиш до болницата… да поговориш с Джуди. Ти си единственият човек, който е в състояние да я успокои. Ще мина да те взема…

— Не се налага, защото вече съм на път. Какво има на касетата?

— Не разбирам. — Съзнанието на Фред мигом се прояснява. — Защо отиваш без мен?

Джак се замисля за секунда и изрича опашата лъжа:

— Защото мислех, че ще те заваря там.

— Жалко, че не бях до жена ми, когато са й дали касетата. Щях да проявя поне малко здрав разум и да прослушам записа преди нея. И знаеш ли какво е било записано на касетата.

— Изявление на Рибаря.

— Откъде знаеш?

— Той е доста общителен. Много ли е страшно?

— Казва ли ти някой? Опитвам се да отгатна по приказките на Джуди и обясненията, които доктор Спигълман ми даде впоследствие. — Гласът на Фред Маршал се разтреперва. — Рибаря издевателствал над нея, представяш ли си? Казал й: „Вашето синче е много самотно.“ И после нещо от рода на: „Все ме моли, моли да се обади у дома на мама, да й каже «здрасти».“ Но Джуди сподели, че имал изчанчен чужд акцент или говорен дефект, или Бог знае какво, та не се разбирало от първия път какво точно казва. И после викал: „Кажи «здрасти» на мама, Тайлър“ и Тайлър… — Гласът му секва от вълнение и Джак долавя по телефона как горкичкият човек се мъчи да надмогне влудяващата болка, преди да продължи: — Тайлър, ох, Тайлър очевидно е бил твърде изплашен и само извикал за помощ. — От другия край на линията долита дълга, пресеклива въздишка. — И се разплакал, Джак, разплакал се. — Фред не може повече да се сдържа и на свой ред заридава най-открито и безразсъдно. Дъхът му хрипти в гърлото и докато се вслушва в беззащитните звуци, издавани от хората, когато мъката и страданието заличат всички останали чувства, на Джак му става много мъчно за изстрадалия баща. Като се поуспокоява, Фред продължава:

— Извинявай. От време на време си казвам, че мен трябва да ме напъхат в усмирителна риза.

— И как свършва записът?

— Пак говори той. — Фред дълбоко си поема дъх, опитвайки се да проясни съзнанието си. — Хвалел се какво щял да направи. „Жде има нови и нови убийздва. Чуудни, и на взиджги жде ни бъде долгова везело…“ Спигълман ми ги цитира тия дивотии! Децата във Френч Ландинг щели да бъдат пожънати като жито. „Божънади гадо жидои Господи“, кой говори така? Що за човек е този?

— Ще ми се да знаех — отвръща Джак. — Може би е имитирал някакъв акцент, за да изглежда по-страшен. Или пък за да промени гласа си. — Но в същия миг му хрумва, че убиецът за нищо на света не би си преправил гласа: „Твърде е доволен от себе си, за да се крие зад акцент.“ — Ще взема записа от болницата и ще го прослушам. Ще ти се обадя веднага щом ми хрумне някаква идея.

— Има още нещо. Мисля, че допуснах грешка. Преди час идва Уендъл Грийн.

— Всичко, свързано с Уендъл Грийн, е грешка. Какво се случи?

— Държеше се така, сякаш знаеше за Тайлър и просто искаше да потвърдя. Предположих, че е разбрал от Дейл или пък от щатската полиция. Но Гилбъртсън още не е оповестил случая публично, нали?

— Уендъл разполага с цяла мрежа от доносници, които постоянно го захранват с информация. Дори да знае нещо, научил го е по този начин. Какво му каза?

— Горе-долу всичко. Включително за касетата Господи, какъв съм глупак! Мислех, че няма да е кой знае колко фатално… защото и без друго рано или късно ще се разчуе.

— Фред, съобщи ли му нещо за мен?

— Само че Джуди ти има доверие и че и двамата с нея сме ти благодарни за помощта. И май споменах, че днес следобед ще я посетиш.

— А за шапката на Тай каза ли му?

— Да не съм луд? Тия работи са си между вас с Джуди. Аз не ги разбирам, поради което не ги коментирам пред Уендъл Грийн. Поне го накарах да обещае, че няма да закача жена ми. Ползва се с лоша слава, но не ми се стори чак толкова черен, колкото го изкарват.

— Доста неща си му разказал… но… стореното-сторено. Ще държим връзка.

Когато Фред Маршал затваря телефона, Джак набира номера на Хенри:

— Хенри, може би ще позакъснея. Отивам до лютеранската болница. Джуди Маршал получила касета от Рибаря и ако ми позволят да я взема, ще я донеса. Но има нещо странно — на този запис говорел с чуждестранен акцент.

Хенри отвръща, че няма за къде да бърза. Още не бил прослушал първия запис, но сега щял да изчака Джак да донесе и втория. Възможно било да открие нещо важно, ако ги изслуша непосредствено един след друг. Ако не друго, поне щял да разбере дали гласът принадлежи на един и същ човек.

— И не се тревожи за мен, Джак. След малко ще дойде госпожа Мортън да ме закара до студиото. Джордж Ратбън направи голям удар днес — шест-седем радиоспота. „И слепец ще разбере, че искате довечера да зарадвате вашето пиленце, вашето котенце, вашето гълъбче, вашата благоверна съпруга и предана приятелка в радост и неволи, с една м-мм, фантастична вечеря. Няма по-добро място да засвидетелствате своята благодарност към дъртата чанта от «Царството на ребърцата на братовчеда Бъди» на Саут Уобаш Стрийт в живописния център на Ла Ривиер!“

— Дъртата чанта… май си се поувлякъл, а?

— Като искат Джордж Ратбън — ето им Джордж Ратбън с всичките му кусури.

Джак се засмива, обещава да намине по-късно, натиска педала за газта и стрелката на скоростомера отскача на цифрата сто и четйриисет. Какво пък, да не би Дейл да го глоби за превишена скорост?

* * *

Вместо на паркинга оставя колата пред входа на болницата и с пъргава крачка прекосява циментовата площадка, потънал в мисли за Териториите и Джуди Маршал. Събитията се развиват с мълниеносна бързина, набират скорост и той има чувството, че всички нишки водят към Джуди… не, към Джуди и него. Двамата са подбрани умишлено за разлика от първите три жертви — Ейми Сейнт Пиер, Джони Ъркнам и Ърма Френо, които просто са били на подходящата възраст — докато Тайлър е син на Джуди и това го прави различен. Джуди е виждала Теиториите, Джак ги е пропътувал, а Рибаря живее там, както туморните клетки живеят в здравия организъм. Изпратил е на Джуди запис, а на Джак — смразяващ кръвта подарък. Едва когато посети Танси Френо, Джак разбра, че тази жена е неговият ключ и неговата врата, а къде води тя, ако не в нейното Там някъде?

Там някъде. Господи, колко хубаво! Всъщност дори красиво.

А-ах… при тези думи пред очите му изниква образът на Джуди Маршал, а при вида на това лице в съзнанието му се отваря врата, запазена единствено и само за него — поразен от изненада, ужас и радостно очакване, Джак Сойер се вкаменява посред циментовата площадка на два метра от входа на болницата.

През отворената врата в съзнанието му се излива порой от несвързани образи: спряло виенско колело, полицаи от Санта Моника се щурат на местопрестъпление, оградено с жълта полицейска лента; светлините се отразяват в плешивото теме на чернокож мъртвец. Да, точно така, в чернокожото теме на плешив мъртвец, когото Джак искрено и най-откровено, всъщност най-отчаяно, не желае да види, та затова се вгледай добре, малкия, ей го на, пак същият мъртвец. Някъде звучи китара, но тя е другаде — тя принадлежи на великолепния, неумолим, утешаващ и безутешен Спийди Паркър, Бог да го благослови, Бог да прокълне очите му, Божията любов да го споходи, Спийди, който дръпна струните и запява:

Пътнико Джак, хей, пътниче Джак,

дълъг път те чака,

дваж по-дълъг ще е той,

тръгнеш ли назад.

Около Джак се завихрят цели светове в световете и други светове, разделяни от тънка мембрана, състоящата се от хиляди, хиляди врати, стига човек да знае как да ги открие. През една от тях — тази на Спийди — руква водопад от стотици хиляди червени перца, миниатюрни червени перца от гърдите на червеношийка, от гърдите на стотици червеношийки. „Червеношийка“ като в словосъчетанието „бледосиньо яйце от червеношийка“’, благодаря ти, Спийди, и песен, в която се пееше „Събуди се, събуди се, поспаланчо.“

Или по-добре: „Събуди се, събуди се, ЗАПЛЕСАНЧО!“

В моментен пристъп на лудост в съзнанието му не чак толкова жизнерадостно се провиква Джордж Ратбън: „И СЛЕПЕЦ щеше да види какво предстои да се случи, ЗАГУБАНЧО!“

— Айде, бе, сериозно ли? — гласно отговаря Джак. Добре, че старша сестра Джейн Бонд, надзирател Бонд, Агент 00 Нула не е наблизо да го чуе. Ако в този миг неумолимата, но несправедлива случайно изскочи отнякъде, неминуемо ще го окове във вериги, ще го натъпче с успокоителни и ще го завлече в своите владения. — Аз пък искам да те светна, драги ми смехурко, че Джуди Маршал има двойница, която от доста време й шепне през стената. Нищо чудно, че в крайна сметка е започнала да крещи.

В този момент червенокос тинейджър с фланелка на бейзболния отбор на Ардънската гимназия със замах блъсва действителната врата, намираща се на два метра от Джак, и му хвърля подозрителен, леко обезпокоен поглед, с който казва: „Странни хора са тия възрастни, добре, че съм още хлапак.“ Но тъй като не е медицински работник от психиатричното отделение, а най-обикновен гимназист, не оковава нашия герой във вериги и не го помъква упоен към тапицираната стая. Просто заобикаля лудия отдалеч, без да спира, макар и с известна скованост в походката, издаваща смущение.

Естествено ключът към загадката е в двойниците. Укорявайки се за глупостта си, Джак се плесва по челото. Трябваше да прозре по-рано, веднага трябваше да се досети. Единственото му оправдание е, че отначало отказваше да мисли за случая, въпреки усилията на Спийди да го разбуди; сетне така се заплесна с Рибаря, че до тази сутрин, когато видя майка си на телевизионния екран в бар „Санд“, и през ум не му беше минавало за двойниците. Когато Джуди Маршал била малка, двойницата и шепнела през тънката мембрана между двата свята, през последния месец обаче тревогата й толкова е нараснала, че двойницата направо е протегнала ръце през мембраната и е започнала да разтърсва Джуди. Тъй като Джак е уникален и няма двойник, задачата с разтърсването се пада на Спийди. Сега, когато всичко си идва на мястото, Джак не вярва, че му е отнело толкова време да проумее странните съвпадения. Именно поради това толкова се дразнеше от всичко, което го откъсваше от Джуди Маршал: Джуди е вратата към своята двойница, към Тайлър и към унищожаването на Рибаря и неговия антипод в Териториите — създателя на сатанинско, обгърнато от пламъци здание, което гарван на име Горг е показал на Танси Френо. Каквото и да се случи днес в психиатрията, то ще промени съдбата на световете.

Тръпнейки в очакване, Джак се скрива от жаркото слънце в познатото фоайе, осветявано от мека, златиста светлина. Многобройните столове са заети от същите пациенти със същите халати; в по-отдалечения ъгъл същите двама лекари се съвещават, или кой знае — обсъждат десетата дупка на игрището за голф в Ардънския клуб; същите позлатени лилии, любопитно надничащи пред магазинчето за подаръци. Цялото това повторение вдъхва на Джак увереност, кара го да ускори крачка, защото то ще обхване и ще смекчи непредвидимите събития, които го очакват на петия етаж.

В отговор на същата парола същият отегчен чиновник му подава идентичен, ако не и предишния зелен пропуск с надпис „ПОСЕТИТЕЛ“. Асансьорът, поразително напомнящ на своя събрат в хотел „Риц“ на площад „Вандом“, леко се поклаща, безропотно запълзява нагоре, отминава втория, третия и четвъртия етаж, нарушавайки достолепния си ход само веднъж, за да приеме един изпит млад лекар, който извиква в паметта на Джак образа на Родерик Ъшър, и най-сетне отваря врати на петия етаж, където красивата златиста светлина изглежда един-два нюанса по-приглушена отколкото в просторното фоайе на партера.

От асансьора Джак повторно поема по коридора, по който го преведе Фред Маршал, прекосява двата портала, отминава геронтологията, амбулаторията и архива, наближава все повече и повече до непредвидимата непредвидимост, а коридорите стават все по-тесни и по-мрачни; също като при предишното му посещение. Най-сетне го отвеждат в същия онзи огромен салон отпреди един век с високи, неестествено тесни прозорци и лешниковокафява ламперия. И тук магията се разваля, защото служителят на рецепцията, дежурният пазител на това царство — е по-висок, по-млад и значително по-кисел от вчерашния. Когато Джак моли да го пуснат при госпожа Маршал, младежът хвърля презрителен поглед към пропуска за посетители и пита какъв се явява господинът — родственик на болната, или — повторно поглежда пропуска — медицинско лице? Нито едното, нито другото, признава Джак, но ако младият господин няма много да се затрудни да съобщи на сестра Бонд, че господин Сойер иска да разговаря с госпожа Маршал, той е готов да гарантира, че сестра Бонд ще отвори широко страшните метални врати и сърдечно ще го покани да влезе, тъй като вчера в общи линии направи същото. Чудесно, щом е така, надменно кимва младежът, но сестра Бонд днес няма да отключва никакви врати и няма да го кани сърдечно, защото не е дежурна. А случайно при вчерашно си посещение господин Сойер да е придружавал някой от членовете на семейство Маршал, например господин Маршал?

Да. А ако трябва да се потърси мнението на господин Маршал, примерно по телефона, той несъмнено ще прикани младия господин, чието старание е достойно за похвала, незабавно да пусне посетителя.

Може и така да е, отстъпва служителят, но съгласно вътрешния правилник на болницата помощният персонал, към който се числи и самият той, се нуждае от разрешение за провеждането на външни телефонни разговори.

В чия компетенция, би искал да знае Джак, е предоставянето на подобни разрешения.

На изпълняващата длъжността старша сестра на име Рек.

Чашата на търпението, както се казва, започва да прелива и Джак предлага на младежа в такъв случай да потърси почитаемата сестра Рек и да набави от нея необходимото разрешение, за да се развият нещата по начина, по който би желал господин Маршал, съпругът на пациентката.

Не, дежурният не вижда смисъл да предприема подобни действия, които ще бъдат губене на време и енергия. Господин сойер не е член на семейството на госпожа Маршал, следователно почитаемата сестра при никакви обстоятелства няма да издаде подобно разрешение.

— Добре! — тросва се Джак. Идва му да удуши този досаден мухльо. — Какво ще кажете да се придвижим едно стъпало нагоре в йерархията? Дали доктор Спигълман е в болницат?

— Възможно е. Аз откъде да знам? Доктор Спигълман не ми дава отчет къде ходи и какво прави.

Джак посочва телефона на бюрото:

— Аз и не очаквам да знаете, а да проверите. Обадете се по телефона още сега.

Младежът се протяга към апарата, театрално забелва очи, натиска два бутона и се пльосва на бюрото, извръщайки се с гръб към помещението. Промърморва нещо, споменавайки името на доктор Спигълман, после въздъхва и добавя:

— Ами не знам, прехвърлете ме тогава.

Като го свързват, продължава да мърмори, споменавайки името на Джак. Не става ясно какво му отговарят отсреща, но моментално изпъва гръб, обръща се и стрелва с поглед посетителя.

— Да сър. Тук е, да. Ще му кажа.

Затваря телефона.

— Доктор Спигълман ще дойде веднага. — Хлапакът — надали има и двайсет години — се отдръпва и пъхва ръце в джобовете на панталоните си. — Значи вие сте онова ченге, така ли?

— Кое ченге? — Раздразнението още не го е напуснало.

— От Калифорния, дето дойде тука и арестува господин Киндърлинг.

— Да, аз съм.

— Аз пък съм от Френч Ландинг. Боже, какъв шок беше това за нас. За целия град. На кого би му хрумнало? Точно пък господин Киндърлинг? Моля ви се. Никога не съм вярвал, че някой такъв като него би… такова… убива хора.

— Познавате ли го?

— Е, в градче като Френч Ландинг в общи линии всички се познаваме, но всъщност не го знам много-много, бяхме само на „здрасти“. Ама познавам жена му. Беше ми учителка в неделното училище в лютеранската църква.

Джак не може да се въздържи и избухва в смях. Какъв абсурд — съпругата на убиеца да преподава в неделното училище! При спомена за злобата, която се излъчваше от Уонда Киндърлинг при произнасянето на присъдата, смехът замръзва в гърлото му, но вече е твърде късно. Младежът, разбира се, се е обидил.

— Каква беше тя? Като учителка?

— Просто учителка — кисело отвръща хлапакът. — Караше ни да зубрим наизуст цели книги от Библията. — Извръща се и добавя: — Някои смятат, че не го е направил той.

— Моля?

Момчето се обръща към Джак, но вместо да го погледне, забива поглед в кафявата стена насреща:

— Казах: „Някои смятат, че не го е направил той.“ Господин Киндърлинг, де. Смятат, че са го тикнали в затвора само защото е от забтано градче и няма връзки.

— Нима? Искате ли да знаете истинската причина поради която господин Киндърлинг се озова зад решетките?

Хлапакът най-сетне го поглежда изпод око, а Джак продължава:

— Защото беше извършил убийство и направи самопризнания. Това е, друго няма. Двама свидетели са го видели на местопрестъплението, други двама са го забелязали в самолета за Ел Ей, макар да е казал на всички, че заминава за Денвър. След като изслуша показанията им, той заяви: „Добре, признавам, направих го. Винаги съм искал да разбера какво ли е да убиеш момиче и един ден просто не издържах повече, затова пречуках две курви.“ Адвокатът на Киндърлинг се опита да го изкара невменяем, но съдебните заседатели обявиха подсъдимия за виновен и го изпратиха в затвора.

Момчето навежда глава и мърмори нещо.

— Моля? Казахте ли нещо? — иронично подхвърля Джак.

— Има много начини да се накара един човек да признае — повтаря хлапакът достатъчно високо, за да бъде чут.

В този миг в коридора проехтяват стъпки, някакъв позакръглен мъж с бяла престилка, очила с метални рамки и козя брадичка се запътва към Джак и му протяга ръка. Момчето им обръща гръб. Джак с въздишка вижда как отлита възможността да го убеди, че не чрез насилие е принудил Торнбърг Киндърлинг да признае вината си. Усмихнатият мъж с козята брадичка сграбчва дланта му, представя се като доктор Спигълман и заявява искреното си задоволство от запознанството с такъв изтъкнат персонаж („Персонаж, персифлаж“ — мислено апострофира Джак). На крачка зад доктора изведнъж изниква трети човек, незабелязан досега, и казва:

— Ей, докторе, хрумна ми страхотна идея. Какво ще кажеш с господин Известен да разпитаме жената едновременно? Двойно повече информация за двойно по-малко време — от това по-хубаво, здраве му кажи.

Киселини прогарят стомаха на Джак. „Добре дошъл, Уендъл Грийн!“ — мисли си отчаяно.

* * *

Ръкува се с лекаря, сетне се обръща към репортера:

— Какво правиш тук, Уендъл? Обещал си на Фред Маршал да стоиш настрана от жена му.

Уендъл Грийн стиска дланите си, като че ли се здрависва със себе си, и отскача с танцувална стъпка:

— По-спокойни ли сме днес, лейтенант Сойер? Нали нямаме намерение без предупреждение да раздаваме юмруци на трудолюбивите представители на пресата? Честно казано, писна ми полицията да ме подлага на физическо насилие. Доктор Спилгълман смръщва вежди: — Какви ги говорите, господин Грийн? — Вчера, преди онова ченге да ме нокаутира с фенерчето, тук присъстващият лейтенант Сойер ме ръгна в корема съвсем безпричинно. Има късмет, че съм разумен човек, иначе досега да съм завел дело срещу него. Но знаете ли какво, докторе? Не съм заядлив злобар. Вярвам, че животът ще бъде по-хубав, ако взаимно си помагаме.

Слушайки тия безочливи приказки, Джак изтръпва: „Ох, мамка му“ и хвърля поглед към младежа на рецепцията, в чийто поглед съзира неприкрита ненавист. Изгубена кауза — за нищо на света не би могъл да го убеди, че не е изнудвал Киндърлинг. Когато в заключение на тирадата си Уендъл Грийн започва да се самовъзхвалява, на Джак вече му се повдига от благовидни блудкави любезности.

— Господин Грийн ми предложи процент от печалбата срещу правото да продава снимки на трупа на Ърма Френо — обяснява на лекаря. — Онова, което иска сега, е също толкова немислимо. Господин Маршал настоя да дойда и да разговарям със съпругата му, а Уендъл му е обещал да не я безпокои…

— Което в буквалния смисъл може би е вярно — прекъсва го репортерът. — Като опитен журналист зная, че хората често говорят неща, които всъщност нямат предвид и за които в крайна сметка съжаляват. Фред Маршал разбира, че историята на жена му рано или късно ще се разчуе.

— Нима?

— Особено в светлината на последното съобщение на Рибаря. Записът доказва, че Тайлър Маршал е четвъртата му жертва, но по силата на някакво чудо все още е жив. Според вас колко време този факт може да остане скрит от обществеността? И не сте ли съгласен, че на майката на момчето трябва да се предостави възможност да обрисува ситуацията със свои думи?

— Отказвам да бъда шантажиран по този начин — ядно се намръщва докторът и отправя предупредителен поглед на Джак. Господин Грийн, ако продължавате да злоупотребявате с търпението ми, ще разпоредя да ви изведат от болницата. Искам да обсъдя някои въпроси с лейтенант Сойер насаме. Дали и как ще се разберете помежду си, е ваша работа. Със сигурност няма да допусна да разговаряте с пациентката двамата едновременно. Всъщност не знам дали е редно тя да разговаря и с лейтенант Сойер. В сравнение със сутринта сега е по-спокойна, но състоянието й е все още лабилно.

— Най-добрият начин да й се помогне, е да й се даде възможност да изкаже мислите си — заявява Грийн.

— Млъкнете, господин Грийн! — Двойната гуша под козята брадичка на доктора придобива топлорозов цвят. Той намръщено се взира в Джак. — Кажете какво точно желаете, лейтенант!

— Разполагате ли със собствен кабинет, докторе?

— Да.

— Чудесно, искам да поговоря насаме с госпожа Маршал половин час, дори по-малко, и смятам, че във вашия кабинет никой няма да ни безпокои. В отделението има твърде много хора, разговорът постоянно се прекъсва и човек е принуден да говори в присъствието на други пациенти.

— Моят кабинет, значи.

— Ако нямате нищо против.

— Елате с мен. Господин Грийн, ще ви помоля да изчакате отвън.

— Но моля ви, както кажете. — Грийн подигравателно се покланя и с грациозни, почти танцови стъпки се приближава до лъскавия махагонов плот. — Сигурен съм, че ние с този млад господин все ще намерим за какво да си побъбрим във ваше отсъствие.

Уендъл Грийн се облакътява върху плота и с усмивка наблюдава как Джак и Спигълман напускат фоайето. Стъпките им шумно отекват по плочките, но като стигат до средата на коридора, настъпва пълна тишина. Продължавайки да се усмихва, Уендъл се извръща и вижда, че младежът го наблюдава с нескрито възхищение.

— Аз съм ваш почитател! — разпалено възкликва служителят. — Пишете невероятно хубаво.

Уендъл широко се усмихва:

— Хем сте красив, хем интелигентен. Изумителна комбинация. Как се казвате?

— Итън Еванс.

— Итън, нямаме много време, затова дай да действаме по-чевръсто. Смяташ ли, че отговорните представители на пресата трябва да имат достъп до информация в името на задоволяване на духовните потребности на обществото?

— Има си хас!

— Ще се съгласиш ли с твърдението, че информираната преса е едно от по-силните оръжия срещу чудовища като Рибаря?

Между веждите на Итън Еванс се вкопава дълбока отвесна бръчка:

— Оръжия ли?

— Нека се изразя по друг начин. Не е ли вярно, че ако знаем повече за Рибаря, шансът да го спрем е много по-голям? Младокът кима и бръчката се изглажда.

— Мислиш ли, че докторът ще пусне Сойер в кабинета си?

— Ами че да. Само че методите му на тоя господин Сойер хич не ми харесват. Той издевателства над хората. Примерно като ги бие, за да си признаят. Това е издевателство. — Имам още един въпрос. Всъщност два. В кабинета на доктор Спигълман има ли дрешник? И има ли друг път дотам, който не минава през онзи коридор?

— О! — Озадаченият поглед на Еванс мигновено се прояснява. — Искате да подслушвате, а?

— Да подслушвам и да записвам. — Уендъл потупва джоба си, в който крие диктофон. — В името на обществеността като цяло Бог да благослови всички граждани без изключение. — Като по магия в ръката му се появява двайсетдоларова банкнота. — Ако действаш по-живо, доктор Спигълман въобще няма да разбере. Така ли е, Итън?

Младокът грабва банкнотата от ръката му, прави знак на Уендъл да мине зад рецепцията, отваря някаква врата и прошепва:

— Хайде, бързо.

* * *

В двата края на полутъмния коридор са монтирани лампи, които хвърлят приглушена светлина. Доктор Спигълман казва:

— Доколкото разбирам, съпругът на пациентката ви е казал за касетата, която се получи тази сутрин.

— Да, каза ми. Имате ли представа как е попаднала тук?

— Повярвайте ми, лейтенант, като видях как записът се отрази на госпожа Маршал и като го прослушах и аз, се опитах да проследя как касетата е стигнала до пациентката. Цялата ни поща без изключение минава през деловодството, независимо далии е адресирана до пациентите, до медицинския персонал или до административните звена. Оттам няколко доброволци я разнасят по предназначение. Доколкото разбрах, конкретната пратка била намерена тази сутрин в деловодството от някакъв доброволец. Тъй като била адресирана само по име, той се обърнал към отдела за информация. Една от служителките я занесла в отделението.

— А не е ли трябвало да се консултират с вас, преди да дадат касетата и касетофон на Джуди?

— Разбира се. Сестра Бонд би го направила незабавно, но днес не е дежурна. Дежурната сестра Рек помислила, че името върху плика е детски прякор и предположила, че някой стар приятел на госпожа Маршал й е изпратил музика да я поразвесели. В стаята на сестрите има касетофон — тя пъхнала касетата в гнездото и занесла апарата на госпожа Маршал.

В сумрачния коридор очите на лекаря заблестяват сардонично:

— При което, както можете да си представите, е настъпил истински ад. Госпожа Маршал се е върнала към състоянието в което беше хоспитализирана, характеризиращо се с доста тревожни симптоми. За щастие бях в болницата и като разбрах какво се е случило, разпоредих да й се дадат успокоителни и да бъде преместена в изолатора. Стените в тази стая, лейтенант, са тапицирани — госпожа Маршал отново бе разкървавила пръстите си, ето защо исках да я предпазя от други наранявания. Щом успокоителните подействаха, отидох да я видя. Прослушах записа. Може би трябваше незабавно да позвъня в полицията, но тъй като на първо място нося отговорност за пациента, се обадих на господин Маршал.

— Откъде му позвънихте?

— От изолатора… използвах мобилния телефон. Господин Маршал, разбира се, настоя да разговаря с жена си, тя също изяви подобно желание. По време на разговора много се разстрои и се наложи допълнително да й дам слаб седатив. Като се успокои, излязох от стаята и позвъних на господин Маршал повторно, за да му разкажа за записа по-подробно, Искате ли да го прослушате?

— Не сега, докторе, благодаря ви. Но искам да ви задам един съвсем конкретен въпрос, свързан с онова, което сте чули.

— Слушам ви.

— Господин Маршал имитира пред мен начина, по които сте се опитали да пресъздадете акцента на непознатия. Можете ли да го оприличите на конкретен език, например на немски?

— Мислих за това. Наистина наподобяваше на немски, но не съвсем. Ако въобще може да се търси прилика с конкретен акцент, бих казал, че непознатият говореше като французин, който се опитва да произнася английските думи с немски акцент, ако намирате смисъл в подобно определение. Аз, честно казано, никога не съм чувал подобен говор.

От самото начало на разговора доктор Спигълман изучава Джак и го преценява по критерии, които завинаги ще останат тайна за нашия герой. Изражението му остава непроницаемо като на пътен полицай, когато спре някой шофьор.

— Господин Маршал ме осведоми, че възнамерява да ви се обади. Изглежда, между вас и госпожа Маршал е възникнала доста необикновена връзка. Тя уважава вашите професионални умения, което е логично, но явно ви има и доверие. Господин Маршал помоли за разрешение да се срещнете със съпругата му, а тя на свой ред ми каза, че непременно трябва да говори с вас.

— В такъв случай не виждам затруднения да се усамотя с нея за половин час.

Усмивката на доктор Спигълман помръква тъй ненадейно, както се и появява:

— Пациентката и съпругът й демонстрират своето доверие към вас, лейтенант Сойер, но не става дума за това. Въпросът е дали аз мога да ви имам доверие.

— Доверие за какво?

— За няколко неща. Преди всичко, че ще се държите по начин, който няма да навреди на здравословното състояние на моята пациентка. Че ще внимавате да не я натоварвате излишно и няма да й давате празни надежди. Тя си въобразява, че знае за някакъв свят, който по някакъв начин съществува паралелно с нашия. Смята, че синът й е взет за заложник в този друг свят. Трябва да ви кажа, лейтенант, че и пациентката, и съпругът й са на мнение, че вие познавате добре този фантазен свят — или по-точно, тя е напълно убедена в това, а съпругът го приема условно, доколкото измислицата носи утеха на госпожа Маршал.

— Разбирам. — В този момент може да каже на лекаря едно-единствено нещо и го изговаря: — Но искам и вие да разберете, че всички разговори със съпрузите Маршал провеждам в качеството си на неофициален съветник на полицейското управление на Френч Ландинг и неговия началник Дейл Гилбъртсън.

— В качеството на неофициален съветник, така ли? — повтаря лекарят.

— Господин Гилбъртсън отдавна ме моли да му съдействам във връзка с разследването на убийствата, извършвани от Рибаря, и преди два дни, след изчезването на Тайлър Маршал, най-сетне приех. Нямам официален статут. Имам известен опит и се старая да помогна на полицейския началник и неговите служители.

— Да не увъртаме, лейтенант. Да приема ли, че умишлено сте подвели съпрузите Маршал и сте ги накарали да вярват, че сте добре запознат с въпросния въображаем свят?

— Ще ви отговоря по следния начин, докторе. От записа знаем, че Рибаря наистина държи Тайлър Маршал като заложник. В този смисъл спокойно можем да твърдим, че малчуганът вече не е в нашия свят, а в света на Рибаря.

Доктор Спигълман повдига вежди:

— Смятате ли, че обитаваме една и съща вселена с това чудовище? Не мисля така, сигурен съм, че и вие не го мислите. Рибаря живее в свой собствен свят, подчинен на свои правила създавани и развивани до фантастични подробности в продължение на години. Без да отричам способностите ви в полицейската работа, твърдя, че като практикуващ психиатър съм запознат с подобни структури много по-добре отколкото семейство Маршал, полицията и дори вас, освен ако нямате задълбочен опит в работата с престъпници психопати. Съжалявам, ако изявлението ми ви се стори самонадеяно, защото арогантността ми е чужда.

— За психологически проФили ли говорите?

— Преди години бях поканен да участвам в специално звено за разработване на проФили към Програмата на ФБР по проблемите на углавните престъпления, където научих много неща, но онова, за което говоря сега, далеч надхвърля границите на изработването на психологическа характеристика на дадено лице.

При което Джак иронично си казва: „И това ако не е самонадеяност, здраве му кажи. Ти си на ход, докторе.“

Спигълман кимва. Далечните отблясъци на лампите се отразяват в стъклата на очилата му.

— А-ха, да, разбирам. — Замисля се. Въздъхва, скръства ръце на гърдите си и продължава да размишлява. После вдига глава и поглежда Джак в очите:

— Добре. Ще разреша да се срещнете. Насаме. В моя кабинет. За трийсет минути. Не бих искал да преча на разследването в този напреднал стадий.

— Благодаря. Разговорът ще бъде изключително ползотворен за разрешаването на случая, гарантирам ви.

— Работя като психиатър от доста дълго време, за да вярвам на подобни обещания, лейтенант Сойер, но се надявам да спасите Тайлър Маршал. Да отидем в кабинета. Ще ви помоля да изчакате там, докато доведа пациентката по друг, малко по-кратък път.

Доктор Спигълман го повежда към края на сумрачния коридор, завива наляво, отново наляво, изважда от джоба си огромна връзка ключове и отключва врата, на която няма табелка. Джак влиза след него в кабинета, който изглежда така, като че ли се състои от две по-малки стаи. Едната половина се заема от дълго дървено писалище, стол, отрупана със списания стъклена масичка и картотеки, а другата половина почти изцяло се запълва от кушетка и кожено кресло с подвижна облегалка, поставено до кушетката. По стените са окачени репродукции на Джорджия 0’Кийф^[1]. Зад бюрото се вижда врата, вероятно скриваща малък дрешник; отсрещната врата явно води към съседното помещение.

— Както виждате, тук се занимавам с канцеларската работа и давам допълнителни консултации. Повечето пациенти минават през чакалнята, откъдето ще преведа и госпожа Маршал. Изчакайте две-три минути, ако обичате.

Джак му благодари и лекарят изчезва зад вратата към чакалнята.

* * *

В малкия дрешник Уендъл Грийн безшумно вади диктофона от джоба си и притиска до вратата апарата и ухото си. Готов е да натисне бутона за запис, сърцето му бие до пръсване. За пореден път по-изтъкнатият журналист на Западен Уисконсин изпълнява своя дълг към обществото. За огромно негово съжаление в килерчето цари непрогледен мрак, но престоят в тясното и тъмно помещение не е първата жертва, която Уендъл прави в името на свещеното си призвание, пък и без друго му е достатъчно да вижда червената лампичка.

Но виж ти каква изненада — доктор Спигълман излезе от стаята, а гласът му сякаш е останал, защото казва нещо на лейтенант Сойер. Как успя тоя фройдистки шарлатанин да се върне, без да отваря и затваря врати, и какво стана с Джуди Маршал?

„Лейтенант Сойер, вдигнете слушалката. Търсят ви по телесна, струва ми се, че е спешно.“

Ама, разбира се — Спигълман се обажда по интеркома. Кой ли търси Джак Сойер и откъде накъде пък спешно? Уендъл се надява великият детектив от Ел Ей да включи телефона на говорител, но, уви, той не го прави, поради което бдителният репортер чува само неговите думи.

* * *

— Търсят ли ме? — пита Джак. — Кой ме търси?

— Отказа да се представи. Някой, на когото сте съобщили че идвате на посещение в психиатричното отделение. Каза, че е във връзка с Блак Хаус.

— Как да проведа разговора?

— Просто натиснете мигащия бутон. Ще доведа госпожа Маршал, като разбера, че сте приключили разговора.

Джак натиска мигащия бутон:

— Джак Сойер на телефона.

— Слава Богу! — хрипливо възкликва Клюна. — Виж, какво, братче, трябва да дойдеш у нас колкото се може по-скоро. Стана голяма бъркотия.

— Намерихте ли нещо?

— О, да, Блак Хаус я намерихме. Не бих казал, че ни посрещна особено гостоприемно. Това място държи да си остане скрито и го показва недвусмислено. Има пострадали. Повечето ще се оправят, но за Мишока не съм сигурен. Ухапа го куче и го зарази с някаква гадост; мамка му, всъщност изобщо не съм сигурен дали онзи звяр наистина беше куче. Доктора направи каквото можа, но… абе, с една дума — ужас, човекът не е на себе си, а не дава и дума да се издума за болница.

— Слушай, Клюн, защо не го заведете насила, ако наистина има нужда от медицинска помощ?

— При нас нещата не стават така. Мишока не е стъпвал в болница, откакто неговият старец хвърли топа в едно медицинско заведение. Ако го заведем в окръжната болница в Ла Ривиер, сигурно ще се строполи мъртъв насред спешното отделение.

— А пък ако остане сред живите, никога няма да ви го прости.

— Правилно си схванал. Кога можеш да дойдеш?

— Още не съм се видял с жената, за която ти казах. Ще се забавя около час, не повече.

— Ти не чу ли какво ти казах? Мишока умира в ръцете ни. Имаме да си казваме куп неща.

— Добре. Но те моля да ми сътрудничиш. — Джак затваря телефона, обръща се към вратата зад кушетката и зачаква светът да се промени.

* * *

„Мамка му, това пък какво беше?“ — недоумява Уендъл. Бастиса сума ти лента за разговора между Джак Сойер и оня олигофрен, дето му унищожи снимките, с продажбата на които щеше да си купи хубава кола и тежкарска къща на някое стръмно възвишение над реката, сега пак удари на камък — записаха се само пълни безсмислици. Уендъл заслужава хубава кола и тежкарска къща и не само това, ами три пъти по толкова, затова кипи от възмущение при мисълта колко несправедливо е ощетен. На хора като Джак Сойер всичко им се поднася на тепсия, инкрустирана с диаманти, хората се изпотрепват да им предлагат неща, от които те въобще не се нуждаят, а какво прави в това време легендарният, изпълнен със себеотрицание рицар на пресата Уендъл Грийн? Даде цели двайсет долара, за да се свре в някакво тъмно претъпкано килерче, само и само да си върши работата!

Като чува отварянето на вратата, ушите му пламват от любопитство. Червената лампичка примигва, верният диктофон пренавива специално приготвената лента и от онова, което ще се случи сега, зависи всичко — коремът на Уендъл, този безпогрешен орган и негов най-добър приятел, се затопля от увереността, че справедливостта скоро ще възтържествува и той ще получи каквото заслужава.

Иззад вратата на дрешника приглушено долита гласът на доктор Спигълман и се записва на лентата.

Доктор Спигълман: Оставям ви насаме.

Джак Сойер: Благодаря ви, докторе. Много съм ви задължен.

Доктор Спигълман: Трийсет минути, нали? Което означава, че ще се върна в, хм, два и десет. Джак Сойер: Отлично.

Тихо захлопване на врата, изщракване на резе. Безкрайни секунди мълчание. „Защо не си говорят? — Ама, разбира се… въпросът съдържа отговора. — Само чакат дебелогъзият Спигълман да се разкара, за да не ги подслушва.“ Което е направо божествено, точно така! Тихите стъпки на Джак, който застава до вратата само потвърждават интуитивното предположение на безподобния репортер. О, корем на Уендъл Грийн, о, ти, верен, ненадминат инструмент — пак попадна на журналистическа находка! Уендъл напрегнато се вслушва, а устройството записва и следващия неизбежен звук: превъртането на ключ.

Джуди Маршал: Заключи и другата врата.

Джак Сойер: Как си?

Джуди Маршал: Щом ти си тук, вече съм много, много по-добре. Вратата, Джак.

Отново стъпки, последвани от метално дрънчене, означаващо спускане на резето.

Съсипан-в-най-скоро-време: Цял ден мисля за теб. И за всичко това.

Падналата жена, Курвата, Пачаврата: Половин час ще ни стигне ли?

С-главата-в-торбата: Ако не ни стигне, ще му се наложи да блъска по вратата.

Уендъл едва се сдържа да не изкрещи от радост. Ето какво било! Тези двамата ще правят секс, ще се съблекат и ще се нахвърлят един върху друг като животни. Какъв късмет — тъпкано ще му го върне на скапания Холивуд! Когато Уендъл Грийн свърши с Джак Сойер, репутацията на прочутия детектив от големия град ще е по-лоша от тази на Рибаря.

* * *

Джуди изглежда уморена, косата й е на фитили и е някак безжизнена, новите превръзки на пръстите й веднага се набиват на очи, но освен че издава дълбочината на чувствата й. Лицето й е озарено от неземното сияние на въображението, което й бе помогнало да стигне до прозрението. В очите на Джак тя е кралица, хвърлена в затвора по несправедливо обвинение. Болничният халат и избелялата нощница подчертават одухотворената й красота, вместо да я прикриват. Той само за миг откъсва поглед от Джуди, колкото да заключи и втората врата, после пристъпва към нея.

Осъзнава, че тази жена вече знае всичко, което е възнамерявал да й каже. Тя също пристъпва към него и му протяга ръце.

— Цял ден мисля за теб — прошепва Джак, стискайки дланите й. — И за това.

Отговорът й обхваща всичко, което е прозряла, и всичко, което трябва да направят:

— Половин час ще ни стигне ли?

— Ако не ни стигне, ще му се наложи да блъска по вратата. Усмихват се, тя стиска ръцете му по-силно.

— Нека си блъска.

С едва доловимо, съвсем леко движение го придърпва към себе си, сърцето му се разтуптява в очакване на прегръдката. Но постъпката й е далеч по-необичайна: тя свежда глава и сухите й устни за миг докосват ръцете му. После притиска дясната му длан към лицето си и отстъпва назад. Очите й са като пламтяши въглени.

— Предполагам, вече знаеш за записа.

Той кимва.

— Буквално обезумях, като го прослушах, но мисля, че той допусна грешка. Притисна ме твърде жестоко. Защото отново се превърнах в момиченцето, което се вслушваше в шепота на другото дете зад стената. Превъртях и се опитах да я пробия. Чух как синът ми зове за помощ. Беше там — оттатък стената. Където трябва да отидеш и ти.

— Където трябва да отидем заедно.

— Където трябва да отидем заедно. Да. Но за разлика от мен ти можеш да преминеш през стената. Предстои ти да извършиш нещо, която е най-важното дело на света. Трябва да намериш Тай и да попречиш на Абала. Не зная какво е Абала, но твоите служебни задължения изискват да му попречиш. Ти си стражар, ако се не лъжа.

— Наистина съм стражар и ще изпълня дълга си.

— Значи и това е вярно. Трябва да премахнеш Горг и неговия господар Муншун. Това не е истинското му име, но звучи по подобен начин: Муншун. Тя ми каза всичко това, като се побърках и се опитах със сила да проникна в другия свят — стори ми се, че ми говори право в ухото. Бях толкова близо!

* * *

Какво разбира от този разговор Уендъл Грийн, прилепил до вратата ухото си и записващия диктофон? Чутото съвсем не е каквото очакваше — животински стонове и задъханото дишане на двама души, набързо задоволяващи похотта си. Уендъл Грийн скърца със зъби и лицето му се изкривява от безсилен гняв.

* * *

— Толкова се радвам, че с усилие на волята си стигнала до прозрението — казва Джак. — Ти си забележителна жена. Един на хиляда не проумява какво означава всичко това, камо ли да го направи.

— Много говориш.

— Искам да кажа, че те обичам.

— По своему наистина ме обичаш. Но знаеш ли какво? С идването си тук ме превърна в нещо много повече от онова, което съм в действителност. От теб струи някакъв особен лъч и аз само го следвах. Джак, ти си живял там, а аз само успях да надникна за мъничко. Но и това ми стига. Доволна съм. Ти и престоят ми в психиатрията ми дадохте възможността да пътувам.

— Грешиш — помогна ти онова, което носиш в себе си.

— В такъв случай три пъти „ура“ за пристъпа на лудост. Но да не губим повече време, часът удари. Бъди стражар. Аз мога да дойда само до средата на пътя, но ти трябва да вложиш цялата си сила.

— Едва ли подозираш каква сила се крие и в теб.

— Хвани ръцете ми и го направи, Джак. Прехвърли се оттатък. Тя те чака, трябва да те предам на нея. Знаеш името й, нали?

Той отваря уста, но не може да проговори. В тялото му изведнъж се разлива сила, която сякаш извира право от земното ядро, наелектризира кръвта му, кара косата му да настръхне и плътно споява треперещите му пръсти с треперещите пръсти на Джуди Маршал. Изведнъж става лек като перце, същевременно никога не е усещал толкова натрапчиво съпротивлението на тялото си, което му пречи да полети. Откъсването им от този свят сигурно ще бъде като излитане на ракета. Подът като че трепери под краката му.

Съумява да се наведе към Джуди Маршал, която е отметнала глава, затворила е очи и се усмихва, изпълнена с възторг от постигнатото. Обкръжена е от треперлива белезникава светлина, босите й стъпала здраво са стъпили на пода. Светлината обгръща и Джак. „Но всичко идва от нея — казва си той — и от…“

В стаята се извива вихър, репродукциите на Джорджия О’Кийф политат от стените. Ниската кушетка се плъзва по пода, листове хартия се разхвърчават от подскачащото писалище. Елегантна халогенна лампа се разбива на пода. В цялата болница — на всеки етаж, във всяка стая и всяко отделение — леглата се тресат, телевизионните екрани угасват, инструментите дрънчат в дрънчащите метални подноси, светлините примигват. Плюшените играчки падат от лавиците в магазинчето за подаръци, а вазите с лилиите се търкулват по мраморния под. На петия етаж крушките избухват сред дъжд от златисти искри. Ураганният вой все повече се усилва и с оглушително свистене се превръща в бяла завеса от светлина, която след миг се концентрира в една точка и помръква. С нея изчезват и Джак Сойер, и Уендъл Грийн.

Леле, братче, какво преживяване! Усещането да бъдеш пометен от вихъра и буквално да бъдеш засмукан от друг свят, е несравнимо и невероятно, стотици пъти превъзхождащо досегашните добре познати пренасяния отвъд. Джак лежи по гръб и се взира в разкъсана бяла завеса, която плющи като раздрано корабно платно. Преди частица от секундата видя друга завеса, изтъкана от светлина, която за разлика от тази не беше материална. Мекият благоуханен въздух е истинска благодат. Отначало усеща, че някой стиска дясната му ръка, после открива, че до него лежи поразително красива жена. Джуди Маршал. Не, не онази Джуди Маршал, която той обича по своему, а друга поразително красива жена, която някога е шепнала на Джуди през изтънялата напоследък стена от нощен мрак. Тъкмо се кани да изрече името й, когато…

В полезрението му изниква прекрасно лице, което едновременно прилича и се различава от лицето на Джуди. Изваяно е на същото грънчарско колело, изпечено е в същата пещ, моделирано е от същия безумно влюбен скулптор, но е много по-деликатно, с по-изящен и нежен овал. Прехласнат, Джак не помръдва и едва диша. Жената, която се е надвесила над него и се усмихва хем нежно, хем нетърпеливо, никога не е раждала деца, не е пътувала отвъд родните си Територии, не е летяла на самолет, не е шофирала кола, не е включвала телевизор, не е загребвала лъжичка сладолед от кутията в камерата, не е използвала и микровълнова печка — от цялото й същество се излъчва одухотвореност и милосърдие.

Чувство за хумор, нежност, състрадание, интелект и сила озаряват погледа й, загатват се в извивките на устните й, в чертите й. Той знае името й, то е съвършеното име за нея. Смътно осъзнава, че от пръв поглед се е влюбил в тази жена, че на секундата е прегърнал нейната кауза; в този миг открива, че си е възвърнал дар-слово и може да изрече съвършеното й име:

— Софи.