Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (24)

Глава 24

Д’ЯМБА Е МОГЪЩО заклинание — могъщи нишки оформят мрежа, която обхваща безкрая. Когато Джак Сойер изскубва живата отрова от очите на Мишока, за пръв път д’ямба проблесва в съзнанието на умиращия и за миг той проумява тайната на битието; част от сияйната й сила се разлива по нишките на мрежата и скоро достига до Хенри Лейдън. Пътьом д’ямба докосва Танси Френо, седяща до витрината на бар „Санд“, която изведнъж вижда как в отсрещния край на паркинга сред фонтан ослепителна светлина се появява иронично усмихната млада красавица — миг преди образът да помръкне, Танси осъзнава, че е зърнала своята пораснала Ърма; д’ямба докосва и Дейл Гилбъртсън, който, докато шофира към дома си след работа, внезапно изпитва неудържимо желание да бъде заедно с Джак Сойер — чувството е толкова силно, та чак сърцето му се свива; той се зарича двамата с Джак да преследват Рибаря докрай, независимо от трудностите; д’ямба се спуска като мълния по една от трептящите нишки към Джуди Маршал, открехва пред очите й прозорец към Там някъде, където Тай спи в стоманеносива килия в очакване да бъде спасен; д’ямба достига и Чарлс Бърнсайд, но докосва истинския Рибар — Муншун, известен някога като Мънди Ман — тъкмо в мига, когато Бърни потропва на остъклената врата на студиото. Муншун усеща как в гърдите му като предупреждение прониква студен полъх и буквално се смразява от ярост и омраза при това нагло вмешателство; Чарлс Бърнсайд, който не знае нищичко за д’ямба и следователно не може да я мрази, прихваща настроението на господаря си и си припомня отдавнашна случка в Чикаго, когато едно момче, дето уж беше мъртво, изпълзя от брезентовия чувал на задната седалка на колата, която се просмука с разобличаваща кръв. Дяволски разобличаваща кръв, субстанция, която продължаваше да му се надсмива дълго след като беше заличил видимите следи. Но Хенри Лейдън, с когото започна тази верига от събития, е осенен не от висша благодат или ярост, а от прозрение.

Осъзнава, че появите на Роуда са плод единствено и само на самотата. По стълбите го следваше не друго, а болезнената потребност от присъствието на жена му. А създанието зад вратата е ужасяващият старец от Макстънс, който възнамерява да стори с него същото, което е направил на трите дечица. Кой друг ще чука на остъклената врата в този час? Не Дейл, не Джак, положително не и Елвина Мортън. Всеки от тях би позвънил и изчакал на входната врата.

Няколко секунди са му достатъчни да прецени шансовете си и мислено да нахвърли план за действие. Смята, че е и по-бърз, и за по-силен от Рибаря, който, ако се съди по гласа, е осемдесет и пет — деветдесетгодишен, освен това не знае, че евентуалната му жертва го е разпознала. За да се възползва от предимството си, Хенри трябва да изглежда озадачен, но дружелюбно настроен, сякаш е любопитен да разбере кой е посетителят. А отвори ли онзи вратата на студиото, която за беда е отключена, ще трябва да се действа бързо и решително.

„Способни ли сме на подобно нещо? — пита се и сам си отговаря: — Нямаме избор.“

Лампите светят ли? Не, разбира се — тъй като не очакваше посетители, не си направи труда да изпълнява безсмисления ритуал по включването им. В такъв случай възниква въпросът, дали навън е паднал мрак. Вероятно още не се е мръкнало съвсем — ако събитията се разиграваха след час, щеше незабелязано да прекоси къщата и да се измъкне през задната врата. Сега обаче в най-добрия случай шансовете му са петдесет на петдесет; все пак слънцето вече залязва и всяка секунда забавяне означава една отсянка мрак повече в дневната и кухнята.

Може би са изминали около две секунди, откакто посетителят, притаен зад вратата, потропа на остъклената й горна част, а Хенри, които демонстрира съвършено хладнокръвие, сякаш не е чул и звук, знае, че не може да отлага. Преструвайки се на потънал в размисъл, хваща тежката статуетка, връчена преди няколко години задочно на Джордж Ратбън за забележителни постижения в областта на електронните медии, а с другата си ръка придърпва от плитък поднос автоматичния нож, оставен от един почитател в университетското радио за Уисконсинския плъх в знак на уважение. Използва ножа да разрязва целофановите опаковки на компактдисковете, а неотдавна, чудейки се къде да си дене ръцете, се научи да го точи. С прибрано острие ножът напомня на плоска, малко необичайна писалка. С две оръжия шансовете му се удвояват, смята Хенри, особено ако за едното от тях противникът си въобразява, че е напълно безопасно.

Вече изминаха четири секунди от потропването на стъклото — време, през което и Бърни, и Муншун все повече се изнервят. Муншун се гърчи от погнуса при мисълта, че д ’ямба някак омърси тази иначе прекрасна сцена. Появата на д’ямба означава само едно — че някой, свързан с Хенри, е успял да се доближи до Блак Хаус достатъчно, та да опита отровите на свирепия й пазач. Което на свой ред означава, че омразният Джак Сойер неминуемо е узнал за съществуването на черния дом и възнамерява да го щурмува. Време е да унищожи слепеца и да се прибира.

Тези размишления остават скрити за Бърни, който усеща у господаря си само наченки на ненавист, в която се примесва още някакво чувство, поразително напомнящо на страх. Чарлс Бърнсайд е бесен на Хенри, задето си е присвоил гласа му — знае, че това представлява заплаха; по-силен от инстинкта му за самосъхранение обаче се оказва копнежът по простото, но несравнимо удоволствие от кръвопролитието. След като разфасова Хенри, той иска да вземе още една жертва, преди да се върне в Блак Хаус и да се пренесе в земята, която нарича „Шеол“.

Едрите му, деформирани от ревматизма кокалчета повторно потропват на стъклото.

Хенри извръща глава към вратата, безупречно имитирайки леко учудване:

— Знаех си, че има някой. Кой е там? … Хайде, говори. — Бутва някакво лостче и включва микрофона. — И да казваш нещо, не те чувам. Само момент да приключа тук и идвам. — Отново обръща глава и се привежда над писалището. С лявата си ръка уж най-небрежно докосва престижната статуетка, другата му ръка въобще не се вижда. Дава си вид на човек, потънал в дълбок размисъл. В действителност никога не се е вслушвал толкова напрегнато.

Валчестата дръжка невероятно бавно се завърта по посока на часовниковата стрелка. Вратата се открехва на сантиметър, два, три. В студиото нахлува сладникавото цветно ухание на „Май Син“ и полепва като химически Филм по микрофона, металните кутии за магнетофонни ролки, по индикаторите на апаратурата и по врата на приведения Хенри, сякаш молещ да бъде посечен. Съдейки по шумоленето на стъпките по килима посетителят е обут с пухкави пантофи. Хенри по-здраво стисва оръжията си в очакване на онзи конкретен звук, който ще му послужи като сигнал за действие. Вслушва се в поредната почти безшумна стъпка, последвана от още една, и разбира, че Рибаря стои зад гърба му. И той държи някакво оръжие, от което лъха миризма на трева, окосена от моравите пред къщите, и на машинно масло и прорязва аромата на парфюма. Хенри не се досеща що за оръжие е това, но по движението му във въздуха преценява, че е по-тежко от нож. Това и слепец ще го види. Следващата стъпка — о, колко е тиха! — е малко тромава, което подсказва, че старецът стиска оръжието с две ръце.

Към оформилия се в съзнанието му образ — представя си как противникът зад него се готви за удар — Хенри прибавя вдигнати ръце. Те стискат инструмент, подобен на градинарска ножица. Хенри също е въоръжен — най-ефикасното му оръжие е изненадата, но за да се възползва от нея успешно, трябва да избере подходящия момент. И то безпогрешно, ако иска да избегне бърза и кървава смърт. Навежда се още по-ниско и зачаква сигнала. Изненадан е от собственото си спокойствие.

Нападател, който стои зад седналата си жертва и стиска градинарска или друга тежка ножица, не бърза да замахне, а преди да нанесе удара, си дава време да извие гръб назад и да протегне ръце колкото се може по-високо, за да осигури максимална сила на удара. Докато извършва това движение, я дрехите му ще прошумолят, я коланът му ще проскърца. Нападателят ще поеме дъх. Всеки нормален човек ще пропусне да забележи повечето, ако не и почти всички подобни издайнически знаци, но изостреният слух на Хенри несъмнено ще ги долови.

Онзи най-сетне се раздвижва. Дрехите му прошумоляват, нахлуването на въздух в носната кухина се съпровожда с тихо съскане. Хенри мигновено тласва стола назад, като същевременно се извърта и замахва със статуетката. Планът проработва! Ръцете му изтръпват от силата на удара, чува изръмжаване, изразяващо изненада и болка. Миризмата на „Май Син“ го блъсва в носа.

Столът удря коленете му. Той натиска бутончето на ножа, освобождаващо дългото острие, и замахва право напред. Стоманата потъва в плът. На сантиметри от него проехтява яростен рев. Повторно замахва със статуетката, рязко изважда ножа и отново го забива. Две кльощави ръце се впиват в гърлото и раменете му, изпълвайки го с отвращение; лъхва го вонящ дъх.

Разбира, че е ранен, усеща в лявата плешка пареща болка, която в дълбочина постепенно се притъпява. „Проклетата ножица за плета“ — изпъшква мислено и отново замахва с ножа. Този път острието раздира само въздуха. Мазолеста длан го сграбчва за лакътя, друга се вкопчва в рамото му. Убиецът рязко го дръпва и за да запази равновесие, Хенри се подпира с коляно на стола. Дълъг нос се забива в лицето му и блъсва тъмните очила от носа му. После се случва нещо, което го изпълва с погнуса: два реда зъби, остри като като счупени мидени черупки, се впиват в лявата му страна, врязвайки се в кожата като трион. Лицето му се облива с кръв. Онзи стисва зъби и откъсва овално парче от кожата му; белият писък на неописуема болка, неизмеримо по-силна от болката в гърба, се удавя в плисъка на собствената му кръв, която облива лицето на чудовищния старец. Страхът и погнусата, както и солидната доза адреналин му дават достатъчно сили да замахне с ножа, изплъзвайки се от хватката на нападателя. Острието попада върху движеща се част от тялото на Рибаря — вероятно ръката му.

Хенри не успява да изпита каквото и да било удовлетворение, тъй като острието на тежката градинарска ножица със свистене се забива в ръката, която стиска ножа. Почти не му остава време да проумее случващото се — двойното острие разкъсва кожата, пречупва костите и прерязва безименния пръст и кутрето му.

Изведнъж, сякаш забиващата се ножица е била последният контакт на Рибаря с него, Хенри се оказва свободен. Търси с крак вратата и като я намира, я отваря с ритник и се хвърля през отвора. Просва се на пода, който е толкова лепкав, че докато се мъчи да се изправи, стъпалата му се подхлъзват. Нима е възможно цялата тази кръв да е негова?

През отворената врата на студиото долита същият глас, който през едно друго столетие, през една друга епоха трябваше да изследва:

— Наръга ме, задръстено нищожество такова!

Хенри не се бави да го слуша — докато се движи по коридора, му се иска да не оставя толкова широка и ясна кървава диря. Изглежда, дрехите му са подгизнали от кръв — цялата му риза е напоена, кръв се стича по краката му, продължава да се лее от лицето му; въпреки прилива на адреналин силите започват да го напускат. След този масивен кръвоизлив колко ли време му остава до настъпването на смъртта — двайсет минути?

Стига до края на коридора и тичешком влиза в дневната.

„Няма да ми се размине — казва си. — Изгубих прекалено много кръв. Ако не друго, мога да се добера до входната врата и да изляза навън, та поне да умра на чист въздух.“

От коридора го настига гласът на Рибаря:

— Хапнах си малко от бузката ти, а сега ще схрускам двата ти пръста. Чуваш ли какво ти говоря, задръстен нещастник такъв?

Хенри стига до вратата. Ръката му безпомощно се плъзга по валчестата дръжка, която отказва да се завърти. Търси бутончето за заключване, което явно е натиснато.

— Чуваш ли какво ти говоря? — Рибаря приближава, гласът му трепери от ярост.

Достатъчно е да натисне копчето, което отключва бравата, и да завърти топката. Можеше да е навън само след секунда, но трите пръста, които са му останали, не се подчиняват на заповедите му. „Ясно, ще се мре — мисли си. — Ще отида при Роуда, ще отида при моята Чучулига, при моята красива Чучулига.“

Чува мляскане, придружено с шумно облизване и хрускане.

— Хич не си вкусен, да знаеш! Току-що ти изядох пръстите, бяха адски противни. Знаеш ли какво обичам, а? Знаеш ли кое ми е най-най-любимият деликатес? Крехко детско дупенце. И Албърт Фиш много си е падал по него, о, как си е падал. Ммм-ммм! БЕБЕШКО ДУПЕНЦЕ! На това му викам аз БАНКЕТ!

Хенри осъзнава, че се е свлякъл по затворената врата и се е отпуснал на четири крака на пода, а дишането му е доста затруднено. Изтласква се напред и пропълзява зад канапето, на което, удобно разположен, бе слушал как Джак Сойер чете романа на красноречивия Чарлс Дикенс. Изведнъж му хрумва, че едно от нещата, които никога няма да направи, е да разбере как свършва „Студеният дом“. Няма да види повече и своя приятел Джак.

По стъпките се разбира, че Рибаря е влязъл в дневната, сетне вероятно спира и се озърта.

— Я да видим. Къде си, нещастнико? Не можеш да се скриеш от мен. — Остриетата на ножицата изчаткват.

Или и Рибаря е ослепял като къртица, или в дневната е твърде тъмно. В душата на Хенри като пламъчето на кибритена клечка грейва надеждица. Нападателят може да не забележи ключовете за осветлението.

— Нещастник! — Думата прозвучава като „нежж-дазниг“. „Гъде зи зе згрил, маммгади?“, което в превод означава: „Къде си се скрил, мамка ти?“

Удивително, размишлява Хенри. Колкото е по-ядосан и по-притеснен, толкова по се засилва чудатият му акцент. Това вече не е типичният говор на обитателите на чикагския квартал Саут Сайд, не прилича и на конкретен език. Със сигурност обаче не е немски — не, в никакъв случай. Ако Хенри беше чул формулировката на доктор Спигълман за французина, който се опитва да говори английски с немски акцент, щеше да закима усмихнато. Говорът е като немски от далечния космос или по-скоро диалект, който е мутирал към немски, без говорещият изобщо да е чувал как звучи оригиналният език.

— Ръни ме, звиню мръзнъ. — Рибаря се нахвърля върху фотьойла и го прекатурва. После се обажда с чикагския си акцент: — Аз ще те намеря тебе, братче, и като нищо ще ти отрежа шибаната тиква.

На пода се разбива лампа. Човекът, чиито стъпки донякъде се заглушават от мъхнатите пантофи, тромаво пристъпва надясно.

— Слепец се крие в тъмнината, а? О, това си е направо очарователно, ама наистина очарователно. Ч’ай да ти кажа нещо. Отдавна не съм хапвал език, но мисля да опитам твоя. — Малката маса и поставената отгоре й лампа издрънчават и също се разбиват на пода. — Но трябва да знаеш следното. Странна работа са това, езиците. Езикът на стареца не се различава много на вкус от този на младежа — е, детските езичета, разбира се, са два пъти по-вкусни. Когадо бях Фриц Хааман, ждо езидзи зъм изял, ха ха.

Странно — създава се впечатлението, че Рибаря говори с два гласа, един от които използва извънземната версия на немски език. Върху стената се стоварва юмрук, тежките стъпки се приближават. Помагайки си с лакти, Хенри пълзешком заобикаля канапето и се пъхва под ниска дълга маса, докато се вслушва как онзи шляпа в кръвта. Отпуска глава върху ръцете си, в този миг от раната на лицето му отново руква топла кръв. Агонизиращата болка в пръстите почти заглушава болката в лицето и в гърба.

— Не можещ да се криеш вечно — продължава Рибаря. След което моментално превключва на чудатия акцент: — Здигъ вед-же, Бърн-Бърн. Имъмме бо-важжнъ рабудъ.

Отново се обажда „чикагският“ глас:

— Чакай малко, нали ти сам го нарече „неждаздниг“. Той ме рани и аз страдам!

— Лизидзи в дъмниде бърлоги, охо, и блъхове в дълбогиде зи дубги, и де здрадад. Гледиде залудани деджидза, и де здра-дад, аха, много бо-зилно бо-зилно бо-зилно од деб.

— Ами той?

— Жде му издедже гръвда, издедже гръвта, аха. Оздави го да умре.

В мрака едва различаваме какво става. Чарлс Бърнсайд се държи досущ като двуглавия папагал на Паркъс. Като говори със собствения си глас, извръща глава наляво, като говори с извънземния акцент, се обръща в противоположната посока. Като го гледаме как мята глава насам-натам, все едно наблюдаваме някой комик — примерно Джим Кери или Стив Мартин — пресъздаващ едновременно двете „аз“ на шизофреник… с тази разлика, че той изобщо не е смешен. И двете му превъплъщения са отвратителни и ни заболяват ушите, като го слушаме. Основната им разлика се състои в това, че лявата половина — с гърления извънземен акцент — е тази, която дърпа конците и върти волана, сякаш другият е превозно средство; дясната половина — нашият Бърни — е само един роб. Предвид тази така ясно очертана разлика у нас започва да се оформя впечатлението, че не след дълго Муншун ще се отърве от Чарлс Бърнсайд, ще го захвърли като мърсен чорап.

— Ама аз ИСКАМ да го убия! — изкрещява Бърни.

— Дой е ведже мъррдъв, мъррдъв, мъррдъв. Зърдзето на Жак Зойъ жде зе бръзне од мъга. Жак Зойъ набраво жде зи загуби раззъдъга. Одиваме ли в Магздънз да убием Везеляга? Ди изг-гаж да убиеж Везеляга, дда?

Бърни се киска:

— Аха! Изггам да го убия тоя Веселяк. Искам да го накълцам на парченца и да му схрускам костите. Тъкмо ако оная неговата надута гъска е там, ще й откъсна главата и ще й изпапкам острото езиче.

Докато слуша този „разговор“, Хенри Лейдън си казва, че старецът е слабоумен, обладан от духове или и двете. От гърба и обезобразената му длан продължава да се лее кръв, но той е безсилен да я спре. Повдига му се от миризмата й, но гаденето е най-малкият проблем. Чувства се олекнал като балон, съзнанието му се рее и е приятно притъпено — именно това е сериозният проблем — а най-силното му оръжие срещу него е болката. Не бива да губи съзнание! Трябва да остави съобщение за Джак.

— Знаджи ведже зи дръгваме, Бърн-Бърн, и одиваме да зе позабавляваме с Везеляга, дда? И бозле… охо бозле, бозле бозле одиваме в нажда брегразна брегразна Благ Хуз, мили ми Бърн-Бърн, и в Благ Хуз се здягаме за Бурбурния Грал!

— Как искам да се запозная с Пурпурния крал — казва Бърни. От устата му е провиснала лига, очите му просветват в мрака. — Ще дам на Пурпурния крал копелето на Маршал и той ще ме обикне, защото ще си хапна само мъничко от дупенцето и от ръчичката.

— Дой жде де обиггне заради менн, Бърн-Бърн, заждодо граляд обиджа най-много менн менн менн менн гозбодин Мунн-шунн! И гогадо Гралят влаздва над всиджго, над вси-джго, лизидзите в лизиджите зи бърлоги жде бладжат, жде бладжат, жде зи избладжат оджиде од мъга, заждодо ди и аз, аз, аз, ние с деб жде ядем, жде ядем, жде ядем ядем ядем, догадо взиджги зведове във взиджги бозоги озданат бразни гадо бразни грагхови жужулги!

— Празни грахови шушулки — кикоти се Бърни и шумно преглътва поредната провиснала лига. — Голямо плюскане ще падне.

— Дръгвай.

— Ей-сега. Само да оставя съобщение. Настъпва мълчание.

След това се чува необикновено свистене, придружено от изшляпването на пантофи, подгизнали от кръв, които се отделят от лепкавия под. Вратата на дрешника под стълбището с трясък се отваря, вратата на студиото се затръшва. За миг се усеща миризмата на озон. Рибаря, в който са се вселили двама души, е изчезнал. Хенри не знае как е станало, но е сигурен, че е сам. Кого го е грижа как се е случило? Сега той има по-важна работа.

— Бо-важна рабуда — казва на глас. — Този е германец колкото аз съм кокошка.

Изпълзява изпод масата и се подпира на плота, за да стъпи на крака. Като се изправя, пред очите му причернява, той машинално се вкопчва в поставката на лампата, за да не се строполи на пода.

— Не припадай. Тия с припадането да ги нямаме, в никакъв случай!

Може да ходи, сигурен е. Нали цял живот все е ходил. Като стана дума, и да шофира може — това е по-лесно и от ходенето, само дето на никого никога не му е стискало да му позволи да демонстрира таланта си зад волана. Ама-ха, щом Рей Чарлс умее да шофира — а той можеше и още може, сигурно тъкмо в този миг прави ляв завой на магистралата — защо пък Хенри Лейдън да не умее? Но тъкмо сега няма на разположение автомобил, та ще се наложи да се поразходи пеш. И без друго разходката ще е много, много кратка.

И накъде се е запътил с тази бодра крачка през локвите от кръв на пода на дневната?

— Ами че то е очебийно — отвръща си сам. — Отивам в студиото си. Така ми се иска да се поразходя до прекрасното си студио.

Черната пелена отново заплашва да обгърне съзнанието му, но ние разполагаме с мощен антидот срещу това, нали? Разбира се! Този антидот е порядъчна доза хубава, остра болка. Хенри удря със здравата си ръка чуканчетата на отсечените си пръсти — уха, цялата му ръка пламна. Ръка, обгърната от пламъци — да, това ще свърши работа. Нажежените искри, които хвърчат от горящите пръсти, ще ни помогнат да се доберем до студиото.

А сълзите нека си текат. Мъртвите не плачат.

— Миризмата на кръв е като смеха — казва Хенри. — Откъде беше това? От една книга. „Миризмата на кръв беше като смеха.“ Велика мисъл. А сега стъпи първо с единия крак, после с другия.

Като стига до коридорчето към студиото, за миг се обляга на стената. В гърдите му се надига блажена умора, която се разпростира в цялото му тяло. Рязко вдига глава и стената се изпръсква с кръв:

— Говори, глупако. Да си приказваш сам не е лудост. Напротив, прекрасно е. И знаеш ли какво? Ами че ти така си изкарваш хляба — по цял ден си приказваш сам!

Той се оттласква от стената, пристъпва напред; този път заговаря Джордж Ратбън, използвайки неговите гласни струни:

— Приятели — дайте да се разберем, вие наистина СТЕ мои приятели — тук, в студиото на KDCU, изглежда, са възникнали технически проблеми. Напрежението на електричеството спада, наложени са ограничения в използването му, да, да, действително. Не се плашете, мили мои, само не се плашете! Ето, само докато си приказвам, вече сме на четири нищо и никакви крачки от вратата на студиото и след нула време ще заработим със страшна сила, йессър. Няма дърти канибали, било то и с извънземни съучастници, дето да попречат на тая станция да работи, ъ-ХЪЪ, във всеки случай не и преди да сме излъчили нашето последно предаване.

Като че ли Джордж Ратбън вдъхва живот на Хенри Лейдън, не обратното. Гърбът на слепеца е по-изпънат, брадичката — вирната. На втората крачка се озовава пред затворената врата на студиото.

— Трудно, трудно улавяне, драги слушатели, за да хване Поуки Рийс тази топка, ръкавицата му трябва да блести от чистота. Но какво прави той, приятели мои?! Да не повярва човек на очите си. Възможно ли е да си бърка в джоба? И да вади нещо? Боже Господи, направо свят да ти се завие… Поуки Рийс ЩЕ приложи СТАРИЯ ФИНТ С НОСНАТА КЪРПИЧКА! Точно така! Той ИЗБЪРСВА ръкавицата, ИЗБЪРСВА ръката, с която ще мята, ХВЪРЛЯ кърпата на земята, СГРАБЧВА дръжката… и вратата се ОТВАРЯ! За пореден път Поуки Рийс успя и вече е В СТУДИОТО!

Хенри увива кърпичката около пръстите си и опипом търси стола.

— Но, изглежда, Рафаел Фъркал се лута и търси топката СЛЕПЕШКАТА… чакайте, чакайте, дали пък не я намери? Дали не напипа крайчеца й? ДА! Фъркал докопа ПОДЛАКЪТНИЦИТЕ на топката, а ето я и ОБЛЕГАЛКАТА, той я ИЗПРАВЯ, госпожи и господа, и топката отново е ИЗПРАВЕНА на КОЛЕЛАТА си! Фъркал сяда и се придърпва към пулта. Какво невероятно количество кръв, но бейзболът е доста кървава игра, особено като се нахвърлят върху тебе с БУТОНКИ.

С пръстите на лявата ръка, вече почти почистена от кръвта, Хенри натиска бутона за включване на големия магнетофон и придърпва микрофона. Седи в тъмното, слуша как лентата съска между двете ролки и изпитва странно задоволство от факта, че е тук, че отново прави онова, което е правил нощ след нощ хиляди нощи подред. Изтощението сякаш загръща тялото и съзнанието му с кадифен плащ, който скрива всичко, до което се докосне. Твърде е рано да се предава. Скоро ще капитулира, но първо трябва да си свърши работата. Трябва да говори с Джак Сойер, обръщайки се към себе си, и за тази цел призовава вече познатите ни духове, които му дават глас.

Джордж Ратбън:

— Първа до девета и домакинът вече спринтира към душовете, мой човек. Но играта не СВЪРШВА, докато не ПУКНЕ и последният СЛЕПЕЦ!

Хенри Чаровника:

— Слушай какво ще ти кажа, Джак Сойер, да не вземеш сега Да превъртиш. Запази спокойствие и слушай внимателно какво ще ти каже твоят стар приятел Хенри Чаровника. Рибаря ме навести, сетне се запъти към „Макстънс“. Иска да убие Веселяка, тоест собственика на заведението. Обади се в полицията и го спаси, ако можеш. Ти знаеше ли, че Рибаря живее в „Макстънс“? Той е старец, обладан от демон. Искаше да ми попречи да ти съобщя, че съм разпознал гласа му. Освен това смята да те прецака, като убие мен. Не му доставяй това удоволствие, чу ли? Уисконсинският плъх:

— ЗАЩОТО ТОВА ЩЕ БЪДЕ АДСКИ ТЪПО! РИБЕШКИЯТ МОЗЪК ЩЕ ТЕ ЧАКА НА НЯКАКВО МЯСТО, НАРЕЧЕНО „БЛАК ХАУС“, БЪДИ ГОТОВ ДА СЕ СРЕЩНЕШ С МРЪСНИКА! И ДА МУ ОТКЪСНЕШ ТОПКИТЕ!

Стържещият като трион глас на Уисконсинския плъх секва сред пристъп на кашлица. Хенри Чаровника, задъхано:

— Нашият приятел Плъха беше отзован внезапно. Боя се, че е склонен към превъзбуда.

Джордж Ратбън:

— Слушай какво, СИНКО, ти да не се опитваш да ми КАЖЕШ, че…

Хенри Чаровника:

— Спокойно, спокойно, има право да се вълнува. Но Джак не иска да му крещим. Джак иска информация.

Джордж Ратбън:

— Ами тогава да побързаме да му я дадем. Хенри Чаровника:

— Ето каква е работата, Джак. Рибаря не е особено умен, същото важи и за неговия… да го наречем „демон“, който се казва примерно Мънчинг. Освен това е невъобразимо суетен.

Хенри Лейдън се отпуска на стола и в продължение на секунда-две се взира в нищото. Тялото му е безчувствено от кръста надолу, а кръвта, която изтича от дясната му ръка, образува локвичка около микрофона. Чуканчетата на отсечените пръсти туптят с равномерен пулс, който постепенно се забавя.

Джордж Ратбън:

— Не сега, Смешко!

Хенри Лейдън (поклаща глава):

— А ти лесно ще се справиш със суетата и глупостта, драги. Налага се да приключвам предаването. Не страдай за мен, Джак. Поживях си дяволски добре, а сега отивам при моята скъпоценна Роуда. — Усмихва се в тъмното, усмивката му се разтяга чак до ушите. — А, Чучулиго, здрасти.

Понякога миризмата на кръв наистина е като смеха.

* * *

Какво става там, в края на уличката, наречена „Нейлхаус Роу“? Рояк от едри, жужащи същества кръжат около главата на Джак Сойер и сред падащия мрак греят като сияйните страници на свещен текст. Твърде са малки за колибри, но, пърхайки във въздуха, излъчват собствен, вътрешен блясък. Ако са оси, нашият стар приятел здравата ще загази. Те обаче не жилят — заоблените им телца леко докосват лицето и ръцете му и сляпо се побутват в тялото му като котка, която се отърква в краката на стопанина си, разтушавайки хем него, хем себе си.

За разлика от котката обаче тези създания като че ли само даряват утеха и дори Джак Сойер не може да обясни причината. Те не са нито оси, нито колибри, нито котки, а пчели, медоносни пчели, а при нормални обстоятелства той би се изплашил, ако се озове сред рояк пчели. Особено такива, които явно принадлежат към някакъв особен вид свръхпчели, чиито златни линии са по-златни, а черните им гръбчета — по-искрящо черни. Но Джак не се страхува. Ако имаха намерение да го нападат, досега да са го нажилили. Но той от самото начало си знае, че не му мислят злото. Допирът на мъхестите телца е неизказано нежен, многогласното жужене е тихо и мелодично, благо като протестантски псалм. След първите няколко секунди Джак оставя събитията да следват своя ход.

Пчелите стесняват обръча около него, тихото им жужене пулсира в ушите му. Напомня говор или пеене. За миг вижда само гъстата пелена от пчели, които се стрелкат насам-натам… после изведнъж кацат навсякъде по него с изключение на лицето. Покриват главата му като шлем. Загръщат ръцете, гърдите, гърба, краката му. Така плътно покриват обувките му, че напълно ги скриват. Въпреки огромния си брой са почти безтегловни. Джак има чувството, че откритите части на тялото му — ръцете и врата — са увити в кашмирен шал. Облечен е с лек като перце пчелен костюм в черно и златисто. Вдига ръце, насекомите се вдигат в унисон с движението му.

Виждал е фотографии на пчелари, заобиколени от рояк пчели, но това не е снимка, а той не е пчелар. Удивлението или по-скоро искреното удоволствие от странното преживяване го остава без дъх. Докато се намира в прегръдката на пчелите, забравя за отвратителната, смърт на Мишока и страховитата задача, която му предстои утре. Не забравя обаче Софи — иска му се Клюна и Доктора да излязат да видят какво се случва, но повече от всичко му се иска в този миг да го види Софи. Може би по силата на д’ямба тя дори го вижда. Някой утешава Джак, желае му доброто. Едно любящо, невидимо присъствие му идва на помощ. Тази подкрепа е като Божията благодат. Облечен в своя кадифенозлатен пчелен костюм, Джак чувства, че ако пристъпи към небето, ще полети. Пчелите ще го понесат над долините, над набърчените чела на хълмовете. Като летящите хора в другия свят, с които беше пристигнала Софи — така ще полети и той. Но вместо на две, ще се понесе на две хиляди крила.

Спомня си, че в нашия свят пчелите се прибират в кошера, преди да се мръкне. Тази негова мисъл сякаш напомня на насекомите за обичайния им жизнен ритъм и те се отделят от главата, тялото, ръцете и краката му, но не наведнъж, като жив килим, а една по една, на групички по пет шест; отначало се зарейват безцелно над него, сетне се завъртат, изстрелват се като куршуми на изток и изчезват в една и съща мрачна безкрайност. Джак долавя жуженето им едва когато то заглъхва, след като пчелите вече ги няма.

В секундите преди да си възвърне способността да се движи и да се приближи до пикапа, има чувството че някой бди над него. Току-що му се случи… какво? Точната дума му идва наум, като включва двигателя и натиска педала за газта: някой го прегърна.

Не подозира колко ще му е необходима топлината на тази прегръдка, нито по какъв начин ще се повтори през нощта.

* * *

Първо, силите му са изчерпани. Ден като днешния нямаше как да не завърши с някое сюрреалистично преживяване като прегръдка от пчели: Софи, Уендъл Грийн, Джуди Маршал, Паркъс — какъв катаклизъм, какъв всемирен потоп! — и накрая необикновената смърт на Мишока Бауман — всички тези събития го напрегнаха до краен предел, потресоха го до дън душа. Тялото му жадува за почивка. Като напуска очертанията на Френч Ландинг и навлиза сред необятните мръкнали поля, се изкушава да отбие колата край пътя и да подремне половин час. Сгъстяващият се нощен мрак обещава живителната свежест на съня, но тъкмо в това е бедата — има опасност да проспи цялата нощ в пикапа, в резултат на което утре, тъкмо когато трябва е в блестяща форма, ще бъде кисел и скован от ревматични болки.

Дори в момента далеч не е в блестяща форма — минал е покрай нея, както казваше баща му Фил Сойер. Вече шофира само на бензинови изпарения — друг любим лаф на Фил Сойер — но явно ще трябва да издържи още малко, колкото да се отбие до дома на Хенри Лейдън. Може би приятелят му е сключил споразумение с представителя на ESPN… нищо чудно да направи шеметна кариера и да печели много повече пари. Не че му трябват, защото животът му и сега изглежда идеален, но на Джак много му допада идеята неговият скъп приятел изведнъж да се види червив с пари. Един Хенри с излишни пари за харчене ще му напълни душата. Само като си помисли човек какви фантастични дрехи ще може да си накупи! Джак си представя как ще отиде с него в Ню Йорк, ще отседнат в някой хубав хотел като „Карлайл“ или „Сейнт Риджис“, ще го разходи из пет-шест страхотни магазина за мъжки дрехи и ще му помогне при избора.

На Хенри всичко му стои страхотно, той сякаш облагородява дрехите, при това има подчертано свой, характерен стил. Пада си по класическия, дори малко старомоден шик. Има слабост към платове на райета или карета, туид тип „рибена кост“. Предпочита памучни, ленени, вълнени материи. Понякога се издокарва с папийонка или широка вратовръзка и небрежно бухната кърпичка в горното джобче на сакото. Пада си по плетени мокасини, класически половинки с връзки, трандафори, ниски боти от мека, фина кожа. Никога не обува маратонки или джинси, Джак не помни да го е виждал някога с тениска с надпис. Недоумява как е възможно незрящ да развие такъв специфичен вкус към облеклото.

„Разбира се — изведнъж му просветва отговорът, — от майка си! Придобил е вкуса си от майка си.“

Незнайно защо това „откритие“ го кара да се просълзи. „Като се преуморя, започвам да се разчувствам — си казва. — Не се превъзнасяй много-много, моето момче.“ Но да формулираш проблема е едно, а да го разрешиш — съвсем друго; Джак не може да последва собствения си съвет, фактът, че Хенри Лейдън цял живот се е придържал към представите на майка си за мъжка мода, му се струва поразително красив и трогателен. Говори за определен вид лоялност, която буди у Джак възхищение, а именно — безмълвната лоялност. Хенри може би е наследил много от майка си: бързия ум, любовта към музиката, трезвия разсъдък, липсата на склонност към самосъжаление. Трезвият разсъдък и липсата на склонност към самосъжаление са страхотно съчетание — едно доста точно определение за кураж.

Защото Хенри определено е смел, напомня си Джак. По дяволите, дори безстрашен. Много е забавен, като вземе да го убеждава, че умее да шофира, но е сигурно, че при случай без никакво колебание ще седна зад волана на първата кола, която му попадне, ще включи двигателя и ще потегли към магистралата. Постъпката му ще бъде напълно естествена, не безмозъчно парадиране — подобно поведение е съвсем чуждо на природата му; ще кимне към предното стъкло и ще изтърси нещо от рода на: „Тази година царевицата върви добре, доста е избуяла за сезона“ и „Дуан, разгеле, се накани да си боядиса къщата“. Което напълно отговаря на истината — царевицата е избуяла, а Дуан Ъпхил съвсем наскоро е боядисал къщата си — информация, която той получава чрез загадъчната си система от сетива.

Джак решава, че ако се върне жив от похода до Черния дом, ще разреши на Хенри да направи едно кръгче с пикапа. Какво пък, най-много да се преобърнат в някоя канавка, но си струва дори само заради изражението му. Ще го изведе някой съботен следобед на магистрала № 93 и ще го остави да шофира до бар „Санд“. Ако Клюна и Доктора не бъдат разкъсани от свирепи върколаци и оцелеят след похода до Черния дом, непременно трябва да ги запознае с Хенри, в чието лице, колкото и да е необичайно, ще срещнат достоен събеседник. Той със сигурност много ще им допадне. След някоя и друга седмица току-виж го качили на някой от мощните си мотоциклети, за да отпрашат към Норуей Вали.

Ех, ако можеше той да ги придружи, когато тръгнат към Черния дом! При тази мисъл внезапно го наляга тъга, както се случва, когато ни хрумне гениална, но неосъществима идея. Сигурен е, че слепецът ще бъде смел и непоколебим, ала най го блазни перспективата после да обсъждат преживелицата. Ще бъде фантастично — ще си седят двамата я в едната, я в другата дневна и ще разговарят, а на покрива ще се трупат снежни преспи — ала няма право да изложи Хенри на такава опасност.

— Какви са тия глупости, дето си ги мислиш! — сопва се гласно и си дава сметка, че съжалява, задето не е бил докрай честен и открит с Хенри — упоритото му мълчание е причината за абсурното му безпокойство. Не че няма да му го разкаже — съжалява, задето не го е споделил досега. Трябваше да бъде откровен с него от самото начало. Трябваше да му разкаже за червените перца, за сините яйчица и за растящото си безпокойство. Хенри щеше да му помогне да прогледне, да превъзмогне слепотата си, която е много по-пагубна от физиологичната.

„Край на прикриването — казва си. — Повече никакви тайни!“ Истинско щастие е, че са толкова близки, отсега нататък ясно ще покаже колко много държи на приятелството им. Отсега нататък ще споделя с Хенри абсолютно всичко, ще му разкаже и цялата предистория: Териториите, Спийди Паркър, мъртвеца в Санта Моника, бейзболната шапка на Тайлър Маршал. Джуди Маршал — Софи. Да, непременно трябва да разкаже на приятеля си за Софи — как е възможно досега да го е пазил в тайна? Радостта, споделена с Хенри, ще бъде двойно по-голяма — той ще й придаде деликатност, изтънченост и добросърдечност, които още повече ще стоплят сърцето на Джак. Какъв невероятен, буквално невероятен приятел е Хенри! Ако го опишеш пред някого, който изобщо не го познава, едва ли ще ти повярват. Искате да кажете, че такъв човек живее сам-самичък вдън гори тилилейски?! Не може да бъде! Но Хенри наистина живее в изолираната местност Норуей Вали, близо до Френч Каунти, щата Уисконсин и очаква да му прочетат поредния епизод от „Студеният дом“. Сигурно вече се подготвя за пристигането на Джак и е включил лампите в кухнята и дневната, както прави от години в памет на починалата си многообичана съпруга.

„Сигурно не съм толкова лош, щом имам такъв приятел — мисли си Джак. — Буквално го обожавам този Хенри.“ Сега дори в мрака всичко започва да му се струва красиво. Бар „Санд“, пламнал в неонови светлини сред грамадния паркинг; хилавите дръвчета, които попаднаха в светлините на фаровете, като излезе на магистрала № 93; невидимите полета; блесналите лампички, окачени като коледна украса над входа на магазина на Рой. Изтрополяването на колелата по първия мост и острия завой към сърцето на долината. Отляво на пътя, отдалечена навътре в полето, изниква първата ферма, чиито прозорци светят като църковни свещи. Всичко сякаш е придобило по-дълбоко значение, всичко сякаш говори. Обгърнат от свята тишина, той пътува през свята гора. Спомня си как Дейл за пръв път го доведе тук с колата си, този спомен също е свят. Джак не осъзнава, че по страните му се стичат сълзи. Кръвта пее в жилите му. Бледите очертания на фермерските къщи с осветени прозорци изникват в мрачината, от която се покланят гъсто нацъфтелите кремове, посрещнали го при първото му идване в долината. Оранжевите им цветове припламват под светлината на фаровете, сетне с едва чут шепот изостават от колата. Изгубените им думи пригласят на автомобилните гуми, които нетърпеливо, но плавно се плъзгат към приветливия дом на Хенри Лейдън. Джак знае, че утре ще се изправи пред смъртта и това може би е последната му нощ. Трябва да победи, но това не означава непременно, че ще го стори — историята познава рухването на непобедими империи — възможно е Пурпурният крал да се изплъзне от Кулата и да унищожава свят след свят, докато във вселената настъпи хаос.

Възможно е и тримата да загинат при сблъсъка с Блак Хаус: той, Клюна и Доктора. Ако това се случи, Тайлър Марщал ще бъде не просто Разрушител — роб, прикован към греблата в безвечно Чистилище — а Свръхразрушител, Разрушител с ядрен заряд, когото Абала ще използва да превърне всички светове в пещи, натъпкани с горящи трупове. „Само през трупа ми“ — казва си Джак и се изсмива почти истерично на неволния каламбур.

Какъв необикновен миг — смее се и в същото време бърше сълзите от лицето си. Изведнъж се чувства разкъсан на две. Красота и ужас, красота и болка — главоблъсканицата няма отговор. Изтощен и напрегнат до краен предел, той още по-ясно осъзнава изконната крехкост на света, неговия постоянен, неотменим ход към смъртта, получава и по-дълбокото прозрение, че именно в този неотменим ход към смъртта се корени целият смисъл на битието. Виждате ли тази зашеметяваща красота, от която ви спира дъхът? Вгледайте се внимателно, защото след миг наистина ще престанете да дишате.

В този момент си спомня за рояка златисти пчели, които се спуснаха върху му, и се досеща, че именно от това се опитваха да го предпазят, именно затова го утешаваха. Обичаш ли нещо, трябва да го заобичаш още по-силно, защото някой ден ще го загубиш. Твърдението може би е вярно, но не съдържа цялата истина.

На фона на необятната нощ вижда как исполинът, наречен „Пурпурния крал“, е сграбчил едно момченце, което ще използва като увеличително стъкло, за да подпали световете и да ги превърне в тлееща пустош. Паркъс беше прав: невъзможно е да се изправи срещу този гигант, но поне може да спаси момчето.

Пчелите казаха: „Спаси Тай Маршал.“

Пчелите казаха: „Обичай Хенри Лейдън.“

Пчелите казаха: „Обичай Софи.“

Това вече звучи доста по-близко до истината, по-вярно. За пчелите и трите изречения са означавали едно и също. Пчелите сигурно са казали и „Свърши си работата, стражарю“, но разликата е незначителна. Е, ще си свърши работата, това е ясно. Друго не му остава, особено след като му бе разкрито такова чудо.

Завива по алеята към дома на Хенри и сърцето му се изпълва нежност. Нима приятелят му не е поредното чудо?

Тази вечер, решава Джак, ще възнагради Хенри със зашеметяващ разказ, който приятелят му няма да забрави никога. Тази вечер ще сподели с него цялата история, ще му разкаже за пътуването, което предприе, когато беше дванайсетгодишен, за прокълнатите земи, Здравомислещия Ричард, Ейджинкорт, Талисмана. Няма да пропусне дори кръчмата в Оутли и дома „Слънчева светлина“, защото тези приключения положително ще накарат приятеля му да се развълнува. И да не забрави Вълк! Хенри направо ще се влюби във Вълк; Вълк ще го трогне чак до дъното на шоколадовокафявите му велурени мокасини. Всяка дума, която Джак изрича, ще бъде извинение за дългото мълчание.

А като свърши разказа си, като се старае да представи събитията колкото се може по-правдоподобно — светът, този свят, ще бъде преобразен, понеже и друг освен него ще знае абсолютно всичко. Невъзможно му е да си представи как ще се чувства, когато безмерната му самота бъде заличена, унищожена, но само при мисълта за това вече изпитва облекчение.

Хм, колко странно… Приятелят му не е включил осветлението и къщата изглежда тъмна и пуста. Трябва да е заспал.

Джак се усмихва, изключва двигателя и слиза от пикапа. Опитът му подсказва, че като влезе, Хенри ще го усети още на втората крачка и ще се преструва, че въобще не е задрямвал. Веднъж, като го завари на тъмно, заяви: „Исках да си отморя очите.“ С какво ли ще го изненада тази вечер? Нали се канеше да прави предаване, посветено на рождения ден Лестър Янг и Чарли Паркър — току-виж заяви, че така му било по-лесно да се съсредоточи. Или пък ще каже, че е възнамерявал да пържи риба и е искал да провери дали няма да придобие по-различен вкус, когато е приготвена на тъмно. Каквото и да измисли, сигурно ще е нещо шеговито. Може би пък ще отпразнуват сключването на договор с ESPN!

— Хенри? — Джак потропва на вратата, отваря я и надниква в помещението. — Хенри, мошеник такъв, спиш ли?

Никой не отговаря, въпросът на Джак като че ли увисва в безвъздушното пространство. Тъмно е като в рог. Стаята е като двуизмерна черна плоскост.

— Ехо, Хенри, ето ме и мен. Да знаеш какво имам да ти разправям!

Гробна тишина.

— Хм — недоумява Джак и прекрачва прага. Интуицията му светкавично му изпраща тревожни сигнали да се маха, да изчезва, да се омита на секундата. Но защо се чувства така? В крайна сметка това е домът на Хенри — идвал е тук стотици пъти, при това знае, че онзи или е задрямал на дивана, или е решил да отиде на гости на приятеля си Джак. Като се замисли човек, може би именно това се е случило. Получил е много изгодно предложение от представителя на голямата телевизионна компания и във въодушевлението си — дори Хенри Лейдън може да се въодушеви, просто човек трябва да се вгледа по-внимателно, понеже той не се издава като другите хора — е решил да изненада Джак у дома. А когато Джак не се е появил нито в пет, нито в шест часа, е решил да го изчака. И сега сигурно хърка на дивана само че не в своята къща, а в дома на Джак.

Всичко това е напълно правдоподобно, но ни най-малко не променя оглушителния призив, който тръби от всяко нервно окончание: „Махай се! Тръгвай си! Нямаш работа тук!“

Отново вика името на Хенри, но къщата му отвръща с мълчание, както и очакваше.

Изобщо не забеляза кога се е изпарило възвишеното настроение, което го бе обзело, докато шофираше, прекосявайки долината — знае само, че вече го няма. Ако все още беше детектив от отдел „Убийства“, именно в този момент щеше да извади револвера си. Безшумно пристъпва в дневната. Обонянието му долавя две силни миризми. Миризмата на парфюм. И…

Другата му е добре позната. Наличието й означава, че Хенри е мъртъв. Онази част от съзнанието му, която не принадлежи на ченгето Джак Сойер, възразява, че миризмата на кръв не означава непременно това. Възможно е слепецът да е бил ранен по време на схватка и Рибаря да го е пренесъл в друг свят като Тайлър Маршал. Възможно е да го е скрил някъде в Териториите, за да изнудва Джак, или пък иска да го използва за примамка. Може би в този миг Хенри е при Тайлър и заедно очакват да бъдат спасени.

Джак знае, че нито едно от предположенията не е вярно. Хенри е мъртъв, убит е от Рибаря. Задачата на Джак е да открие трупа. Той е стражар и трябва да си върши работата. Трупът на приятеля му е последното нещо на света, което би искал да види, но е длъжен да изпълни дълга си. Скръбта има много и различни форми, ала онази, която постепенно го завладява, сякаш е от гранит. Той забавя крачка и стисва зъби. Като се извръща наляво и посяга към ключа за осветлението, смразяващата скръб насочва ръката му безпогрешно, сякаш е стопанин на този дом.

При включването на осветлението Джак гледа към стената и стаята попада в периферното му зрение, поради което той остава с впечатлението, че пораженията не са чак толкова страшни. Една прекатурена лампа, преобърнат фотьойл. Но като обръща глава, две неща веднага се набиват на очи. Първото е надпис с червено на кремавата стена отсреща; второто е количеството кръв на пода. Кървавите петна като географска карта очертават пътя, по който Хенри е влязъл и е излязъл от дневната. От коридора започва криволичеща кървава диря, все едно оставена от ранено животно, която води до огромна локва кръв зад дивана. Подобна локва се е образува и под дългата ниска маса, на която понякога Хенри поставяше компактдисковото устройство и натрупваше отстрани купчина дискове, за да ги прослушат вечерта. Изпод масата започва втора диря от съсиреци и кървави пръски, която се връща в коридора. Изглежда, Хенри е загубил твърде много кръв, докато е изчаквал безопасен момент да изпълзи изпод масата. Ако въобще е било така.

Докато е лежал мъртъв, или е берял душа, Рибаря е взел парче плат — от риза? или кърпичка? — и го е използвал вместо четка. Потопил го е в кръвта зад дивана и без да го изцеди, е написал на стената няколко букви. Повтарял е процедурата неколкократно, докато изпише и последната буква.

Здрасти Холивуд Ела ме фаниии

Пк Пк Пк Пк

Ала нито Пурпурният крал, нито Чарлс Бърнсайд са автори на предизвикателното послание. То е дело на господаря на Рибаря, чието име ни звучи като „Муншун“.

„Не се безпокой, ще дойда в най-скоро време“ — мислено отвръща Джак.

Никой не би могъл да го вини, ако в този миг излезе навън, където не вони на парфюм и кръв, и позвъни по клетъчния телефон в участъка на Съмнър Стрийт. Може да е дежурен Боби Дюлак. Възможно е дори самият Дейл още да е на работното си място. Достатъчно е да изрече десетина думи и с това гражданският му дълг се изчерпва. След това може да прибере в джоба си мобилния телефон и да поседне на стълбите пред дома на Хенри, докато воят на сирени оповести пристигането на блюстителите на реда. Патрулните коли ще бъдат най-малко четири, ако не и пет. Дейл е длъжен да позвъни на щатските ченгета, а Браун и Блак вероятно ще информират ФБР. Само след четирийсет и пет минути дневната на Хенри ще бъде претъпкана с хора, които мерят, пишат в бележниците, надписват веществените доказателства и заснемат кървавите петна. Ще пристигнат съдебен лекар и подвижна лаборатория. А когато приключи първият етап от тези дейности, двама мъже с бели престилки ще изнесат през входната врата носилка, която ще натоварят на проклетото превозно средство, с което са дошли.

Този вариант само за секунди се задържа в съзнанието на Джак. Трябва да види какво Рибаря и Муншун са сторили на Хенри… няма избор. Неумолимата скръб го изисква, ако не й се подчини, завинаги ще изгуби целостта на личността си.

Скръбта, която е като стоманена гробница на обичта му към Хенри Лейдън, го кара да пристъпи по-навътре в дневната. Той се движи като човек, който подскача от камък на камък, прекосявайки речен бързей. Старае се да избегне кървавите локви, но не винаги успява. Грамадните алени букви на отсрещната стена, от които сякаш още се стичат капки кръв, като че ли му се подиграват.

Здрасти Холивуд

Струва му се, че мигат като неонова реклама.

Здрасти Холивуд ЕЛА МЕ ФАНИИИ

ЕЛА МЕ ФАНИИИ

Иска му се да изругае, ала бремето на скръбта не му позволява да изрече думите, които му се въртят в главата. В края на коридора, водещ към студиото и кухнята, той прескача поредната локва кръв и загърбва дневната с влудяващите „неонови“ надписи. Светлината от дневната прониква само в началото на тъмния проход. Кухнята е потънала в плътен, безформен мрак. Вратата на студиото е открехната, светлината се отразява в стъклото и хвърля меки отблясъци.

Тук целият под е залят с кръв. Джак пристъпва към студиото, приковал поглед в зеещата врата. Хенри Лейдън никога не я оставяше отворена. Някои биха го обвинил в педантизъм, но за незрящ човек като него спазването на строго определени правила бе задължително — ако оставеше тази врата отворена, имаше опасност да се блъсне в нея на път за кухнята.

Хаосът и безредието, които царят след убийството, тревожат Джак много повече, отколкото му се иска да признае, може би дори отколкото съзнава. Хаосът символизира насилие и намеса, които предизвикват негодуванието му.

Стига до вратата и я побутва. Въздухът е наситен с тежката миризма на парфюм и кръв. В студиото е тъмно почти колкото в кухнята, той различава само неясните очертания на пулта и смътните правоъгълни силуети на тонколоните, монтирани на стената. Прозорецът към кухнята сякаш е надвиснал като невидимо черно платно. Без да изпуска дръжката на вратата, Джак прави още една-две крачки и забелязва — или поне така смята — високата облегалка на стол и очертанията на човек, проснат върху писалището пред пулта. Едва тогава чува съскането на магнетофонната лента, която се е пренавила докрай.

— Милибоже! — изрича на един дъх, сякаш не е очаквал от самото начало именно това. С ужасяващо, непоклатимо упорство съскането на лентата недвусмислено обявява, че Хенри е мъртъв. Скръбта удавя малодушния порив на Джак да се втурне навън и да вдигне на крак всички полицейски служители в щата Уисконсин, заставяйки го вместо това да потърси пипнешком ключа за осветлението. Не може да избяга — трябва да види мъртвеца както ние с вас видяхме трупа на Ърма Френо.

Пръстите му пробягват по пластмасовия панел. В гърлото му се надига кисел металически вкус. Натиска ключа и студиото се облива в светлина.

Мъртвецът седи на високия кожен стол, торсът му е облегнат върху писалището, ръцете му са отпуснати от двете страни на безценния микрофон, лицето му лежи на лявата си страна върху плота. Черните очила като по чудо още са на носа му, но тънката метална дръжка е изкривена. В първия момент на Джак му се струва, че всичко е боядисано в червено, защото кръвта, заливаща бюрото, известно време е продължила да капе в скута на мъртвеца; цялото оборудване е изпръскано с алено. Парче от страната на Хенри е отгризано. Два от пръстите на дясната му ръка липсват. Според Джак, който оглежда стаята и безстрастно отбелязва всички подробности, масивният кръвоизлив е предизвикан от рана на гърба, която е скрита под дрехите, подгизнали от кръв; под стола се е образувала огромна локва като онази върху бюрото. Вероятно Рибаря е разрязал вътрешен орган или е прекъснал артерия.

Магнетофонът почти не е пострадал, като се изключи фината пелена от ситни алени пръски, която покрива командните бутони. Джак е забравил как се борави с подобни машини, но достатъчно често е наблюдавал как Хенри сменя ролките, за да се ориентира какво да прави. Изключва магнетофона и подвива края на лентата в празната ролка. Включва го отново и натиска бутона за пренавиване.

— Запис ли си ми оставил, Хенри? Обзалагам се, че си направил именно това. Дано не си издъхнал, казвайки ми истина която вече знам.

Магнетофонът прещраква, лентата престава да се върти. Джак натиска бутона за възпроизвеждане и затаява дъх.

От колоните еква гласът на Джордж Ратбън в цялото му дебеловрато, червендалесто великолепие: „Първа до девета и домакинът вече спринтира към душовете, мой човек. Но играта не СВЪРШВА, докато не ПУКНЕ и последният СЛЕПЕЦ!“

Джак немощно се подпира на стената.

Появява се Хенри Чаровника и му нарежда да се обади в „Макстънс“. Изведнъж се намесва и Уисконсинският плъх, започвайки да крещи за Блак Хаус. Хенри Чаровника и Джордж Ратбън провеждат кратка словесна схватка, която завършва в полза на Чаровника. На Джак вече му идва твърде много — не може да спре сълзите си, не се и опитва. Последното предаване на Хенри го разтърсва до дън душа. Толкова е красиво, толкова е чисто… толкова типично за Хенри Лейдън. Той се е вкопчвал в живота, призовавайки на помощ различните си превъплъщения и те наистина са му помогнали. Джордж, Чаровника и Плъха бяха сплотен екипаж, ала нямаха избор и потънаха заедно с кораба. Най-сетне отново заговаря Хенри Лейдън, чийто глас отслабва с всяка изречена дума, и казва на приятеля си Сойер, че лесно ще се справи със суетата и глупостта. Прощава се с думите, че си е поживял дяволски добре. Накрая гаснещият глас преминава в шепот и изрича три думи, пропити с радостна изненада: „А, Чучулиго, здрасти.“ Джак все едно вижда усмивката му.

Избухва в ридания и олюлявайки се, излиза от студиото. Идва му да се тръшне на някой стол и да плаче, докато сълзите пресъхнат от само себе си, но няма право да предаде нито Хенри, нито себе си. Крачи по коридорчето, бърше сълзите си и чака смразяващата скръб да му помогне да преодолее болката. Тя ще му помогне да се справи и с Черния дом. Не може да избяга или да се скрие от нея — заседнала е в гръбнака му, сякаш е от стомана.

Призракът на Хенри Чаровника му нашепва: „Джак, наясно ли си, че тази скръб никога няма да те напусне?“

„Не бих приел нищо друго.“

„Стига да го знаеш. Където и да идеш, каквото и да правиш. Тя ще те следва зад всеки праг. С всяка жена. Ако имаш деца — с децата. Ще я чуваш в музиката, която слушаш, ще я виждаш във всяка книга, която разгърнеш. Ще бъде част от храната, която поглъщаш. Ще те следва вечно. Във всички светове. В Блак Хаус.“

„Аз съм скръбта, тя също е част от мен.“

Намесва се Джордж Ратбън, който шепне много по-силно от Чаровника: „По дяволите, синко, искам да чуя как казваш Д’ЯМБА!“

„Д’ямба.“

„Сега вече знаеш защо пчелите те прегърнаха. Не трябва ли да позвъниш по телефона?“

Да, трябва. Но не може повече да понася тази удавена в кръв къща — изпитва необходимост да излезе в топлата лятна нощ. Оставя се краката да го водят сами, прекосява окървавената дневна и прекрачва прага. Скръбта го следва неотлъчно, защото той е скръбта и тя е част от него. Над него се е ширнало необятно небе, украсено със звезди. Той изважда от джоба си верния клетъчен телефон.

Познайте кой вдига слушалката в полицейското управление на Френч Ландинг. Арнолд „Фенерчето“ Храбоуски, разбира се — вече има нов прякор и току-що е възстановен на длъжност в органите на реда. Като чува новината, той едва не изпада в истерия. Какво? Майко мила! О, не! Кой би помислил? Стига, бе! Леле, Боже! Йессър! Веднага ще се погрижа, има си хас.

И докато бившият Луд унгарец набира домашния телефон на полицейския началник и предава двете съобщения от Джак, мъчейки се да овладее треперещите си ръце и треперещия си глас, самият Джак се отдалечава от къщата, от алеята и пикапа, от всичко, което му напомня за хората, и нагазва в ливадата сред избуялите жълтозелени треви. Скръбта го води, защото тя знае по-добре какво му е необходимо.

Преди всичко му трябва почивка. И сън, ако въобще успее Да заспи. Трябва му меко, равно местенце сред тревите, далеч от наближаващите коли с червени сигнални лампи и включени сирени, далеч от разярените, свръхенергични полицаи. Далеч от това отчаяние. Иска му се да бъде на място, на което човек да легне по гръб и да се порадва на местните небеса. На километър навътре в полето открива мястото, което се намира между една царевична нива и каменистото подножие на гористите възвищения. Страдащото съзнание заповядва на страдащото, съсипано тяло да легне и да се настани удобно, тялото се подчинява. Звездите в небесата потреперват и светлината им за миг помръква, макар че истинските звезди на истинското небе не правят така, следователно това е зрителна измама. Джак се изтяга по гръб, меката трева и пръстта са меки като пухен дюшек, макар че и това сигурно е заблуда, понеже, както всички знаят, земята в истинския живот в повечето случаи е корава, неподатлива и камениста. Страдащото съзнание заповядва на страдащото тяло да заспи и колкото и да е невероятно, тялото се подчинява.

След няколко минути спящият Джак Сойер започва да се преобразява. Очертанията на тялото му се смекчават, цветовете — пшениченорусата му коса, жълтокафявото му кожено яке меките кафяви обувки — избледняват. Става почти прозрачен, а на нас ни се струва, че през мъглявината съзираме смачканите зелени стръкове, върху които лежи. Взираме се още по-упорито и все по-ясно виждаме тревата, защото тялото на Джак продължава да избледнява. Накрая се превръща в трепкащо сияние; когато най-сетне тревата, за известно време запазила очертанията на тялото му, се изправя, него вече отдавна го няма.