Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (2)

Глава 2

ВЕЧЕ СЕ ЗАПОЗНАХМЕ с Веселяка. Преди да се настани в пансиона, Алис Уедърс обитаваше грамадна къща в старата част на Гейл Стрийт във Френч Ландинг, където надживя двама съпрузи, отгледа петима синове и изучи четири поколения местни деца да свирят на пиано; никое от тях не стана професионален музикант, но всички я помнеха с обич и я споменаваха с умиление. Както повечето обитатели на пансиона Алис пристигна тук със сина си, изпитвайки едновременно неохота и примирение. Бе вече твърде възрастна да живее сама в голямата къща на Гейл Стрийт — двама от синовете й вече бяха възрастни, семейни мъже и я обграждаха с грижи, но тя не искаше да им е в тежест. Алис Уедърс бе прекарала целия си живот във Френч Ландинг и никак не й се щеше да напуска дома си, макар в известен смисъл да знаеше открай време, че ще свърши дните си в пансиона „Макстънс“ — заведението не предлагаше кой знае какъв лукс, но иначе бе съвсем прилично. Когато синът й Мартин я закара с автомобила си да го разгледа, Алис установи, че познава поне половината обитатели.

За разлика от госпожа Уедърс обаче високият, кльощав старец, който лежи в металното легло, завит с чаршаф, нито е наред с ума, нито сънува Фрсд Астер. Олиселият му череп е осеян с множество жилки и завършва с издадено чело, увенчано с рошави вежди като кълба сивкава тел, изпод които две святкащи тесни очи от двете страни на месест нос се взират през прозореца в горите северно от пансиона. От обитателите на „Маргаритка“ само Бърни не спи. Очите му блестят, устните му са разтегнати в странна усмивка, но тези подробности нищо не означават, тъй като съзнанието му вероятно е изпразнено от съдържание досущ като стаята му. От години страда от болестта на Алцхаймер, тъй че външните признаци на задоволство са може би проява на физическо удовлетворение на най-примитивно ниво. Ако все още не сме отгатнали кой е източникът на гадната воня в стаята, петната по чаршафа недвусмислено издават отговора. Бърни току-що е изпразнил дебелото си черво в леглото, но тази ситуация, меко казано, въобще не го интересува — о, не, той е напълно лишен от чувство за срам. За разлика от прелестната Алис той вече няма власт над лостчетата в мозъчната си кутия, но ако се съди по симптомите, не се числи към типичните случаи на заболяването. Ден-два мърмори над овесената каша като останалите зомбита, после изведнъж се съживява и отново преминава в лагера на живите. В подобни моменти обикновено съумява както се полага да прекоси коридора до тоалетната, после часове наред се крие в усамотение или пък се разхожда нагоре-надолу из пансиона и дразни — буквално тормози — всички без изключение. В моментите, в които се завръща към живота, е лукав, потаен, безочлив, язвителен, инатлив, вулгарен, злонамерен и сръдлив, с други думи е напълно адекватен според разбиранията на Веселяка — тоест от един дол дренки с останалите старци в пансиона. Сред медицинските сестри, сътрудниците и обслужващия персонал се шири подозрението, че Бърни не страда от Алцхаймерова болест. Те смятат, че се преструва, като нарочно им създава допълнителна работа, докато си почива и събира сили за поредното си преобразяване в заядлив гадняр. Едва ли можем да ги виним за подобни подозрения. Ако диагнозата му не е погрешна, Бърни е единственият пример в света за пациент с Алцхаймерова болест, който се радва на продължителни периоди на възвръщане на разума.

През 1996 година Чарлс Бърнсайд, който по онова време бе седемдесет и осем годишен, не бе докаран в „Макстънс“ от услужливи роднини, а с линейката на районната болница в Ла Ривиер. Една сутрин се появил в спешното отделение на здравното заведение, помъкнал два тежки куфара с мръсни дрехи, и гръмко оповестил, че се нуждае от медицинска помощ. Говорел несвързано, но ясно се разбирало какво иска — твърдял, че е извървял пеш огромно разстояние, за да се добере до болницата, поради което лекарите трябвало да се погрижат за него. Историята всеки път се променяла — извървяното разстояние било ту петнайсет, ту двайсет и пет, ту четирийсет километра. Бърни твърдял, че е спал на полето или в крайпътната канавка, после се отмятал. По външния вид и миризмата му можело да се заключи, че се е придвижвал пеш и е спал на открито около седмица. Ако изобщо е притежавал портфейл, то го е изгубил по пътя. Приели го в болницата, изкъпали го и го нахранили, след което се опитали да разберат нещо за него. Отговарял на въпросите им, но постепенно губел нишката и започвал да бръщолеви несвързано; въпреки че не притежавал документи за самоличност, от приказките му все пак станало ясно, че години наред е работил по този край като майстор-дърводелец, кофражист и мазач, понякога частно, друг път за строителни фирми. В град Блеър имал леля, която го била приютила.

Разговорът преминал горе-долу така. „Разстоянието от Блеър до Ла Ривиер е трийсет километра — нима изминахте целия този път пеш?“ Не, тръгнал бил от друго място, но не помнел къде се намирало, може би на около петнайсет километра, всъщност на четирийсет километра — някакъв град, чиито жители били безнадеждни задръстени нищожества. „Как се казва леля ви?“ „Алтия Бърнсайд.“, „Адрес и телефон?“ Няма представа, не помни. „Какво работи леля ви?“ „Задръстено нищожество на пълен работен ден.“ „Все пак ви е приела да живеете в дома й.“ „Кой? Какво?“, „Леля ви изпъди ли ви?“ „Какви ги дрънкаш, задръстено нищожество такова?“

Дежурният лекар поставил на новопостъпилия диагноза „Алцхаймерова болест“ и назначил изследвания, а служителката от „Социални грижи“ започнала да издирва адреса и телефона на Алтия Бърнсайд от Блеър. От телефонната компания я осведомили, че нямат подобен абонат нито в Блеър, нито в Етрик, Кокрейн, фаунтън, Спарта, Оналаска, Ардън или Ла Ривиер, нито в което и да било друго селище в радиус от осемдесет километра. Служителката разширила проучването и подала запитване за лицата Алтия и Чарлс Бърнсайд до регистъра на населението, Министерството на социалните грижи, службата за документи на пътната полиция и данъчната дирекция. В базите данни фигурирали само две лица на име Алтия — едната притежавала крайпътно заведение в Бътърнът, в северния край на щата, а другата била чернокожа и работела в център за социални грижи в Милуоки. И двете нямали никаква връзка с пациента в районната болница в Ла Ривиер. Единственият Чарлс Бърнсайд, вписан в регистъра на населението, със сигурност не бил онзи, когото издирвала служителката от болницата. Леля Алтия не съществувала. Очевидно Чарлс бил един от онези фантоми, които цял живот не плащат данъци, не са включени в избирателните списъци, нямат осигурителен номер и банкова сметка, не са служили в армията, не притежават шофьорска книжка и никога не са имали вземане-даване с държавата.

След втора поредица от телефонни разговори неуловимият Чарлс Бърнсайд пристигна в пансиона „Макстънс“ като повереник на общинската управа, докато бъде настанен в държавната болница в Уайтхол. Докараха го с линейка за сметка на щедрия данъкоплатец. Веселяка се нацупи и го тикна в отделение „Маргаритка“. След месец и половина в държавната болница се освободи легло. Броени мигове, преди завинаги да се освободи от човека-фантом, Веселяка получи по пощата чек от разплащателна сметка в банка в Дъ Пер „за покриване на разходите по престоя на Чарлс Бърнсайд в поверената Ви институция“, подписан от Алтия Бърнсайд. В графата „адрес“ бе вписан номер на пощенска кутия. Веселяка заяви на служителя от държавната болница, че гражданският дълг му повелява да задържи господин Бърнсайд в „Макстънс“. Заяви, че старецът му станал любимият пациент. Присъствието на Бърни удвои „частния“ приход на директора, като при това му спести обичайните формалности.

През следващите шест години старъцът все повече затъваше в мрака на ужасното заболяване. Ако наистина симулираше, то бе блестящ актьор. Състоянието му постепенно се влошаваше, преминавайки през междинни стадии: Бърни загуби способността да контролира отделителната си система и да говори свързано, после започна да изпада във внезапни изблици на ярост, последвани от сериозни нарушения като загубата на паметта, на умението да се храни сам и накрая — на цялостната идентичност. Деградира до инфантилност, след което съвсем загуби разсъдъка си и прекарваше цели дни закопчан с предпазните колани в инвалидната количка. Веселяка мислено се тюхкаше заради неизбежната загуба на един толкова „разбран“ пациент. И тогава, през лятото на годината, предшестваща настоящите събития, се случи чудо. Съвършено неподвижното лице на Бърни отново се оживи и той яростно забълва безсмислени фрази: „Абала! Горг! Муншун! Горг!“ Прояви желание да се храни сам, да се раздвижи, да опознае околностите. След седмица започна да настоява на прекрасен английски език да носи собствените си дрехи и да ходи до тоалетната без придружител. Понапълня, заякна и отново взе да тормози всички. Често в един и същ ден пълната безжизненост, характерна за пациенти в напреднал стадий на Алцхаймерова болест, се редуваше с краткотрайни пристъпи на сприхавост, които у един осемдесет и три годишен мъж може да се смятат за признак на крепко здраве. Бърни бе като поклонник в Лурд^[1], който отпътува преди пълното си излекуване. Веселяка се прекланяше пред това чудо. Стига старецът да е жив, кой се интересува дали се разхожда из гората, или седи в инвалидната си количка, придържан единствено от предпазния колан?

Приближаваме се. Стараем се да не обръщаме внимание на вонята. Ще се помъчим по изражението му да отгатнем нещо повече за този необичаен човек. Лицето му никога не е било красиво, а сега кожата вече е посивяла от възрастта, а страните са хлътнали като дупки в пътната настилка. Сини вени набраздяват сивкавия череп, осеян с петна досущ яйце на дъждосвирец. Носът на Бърни изглежда като гумен и е леко закривен встрани, което допълнително затвърждава впечатлението за прикрит, лукав характер. Подобните на червеи устни са сгърчени в смущаваща, може би неволна гримаса, която напомня усмивка на пироман, прехласнат пред горяща сграда.

Това се казва истински американски самотник, залутан в дебрите на собствената си душа, обречен да се влачи по бедняшки квартири и долнопробни кръчми, да предприема безцелни пътувания и вечно да бъде мишена за безброй оскърбления, нанасящи му душевни рани, които ближните му с радост разчоплят отново и отново. Той е същински таен агент, който служи на най-висша кауза — на себе си. Истинското му име е Карл Биърстоун; под него се подвизаваше в Чикаго от двайсет и петатата до четириисет и шест годишната си възраст и водеше своя тайна война, като извършваше неописуеми гадости, доставящи му неизказано удоволствие. Бърни пази Карл Биърстоун в дълбока тайна, тъй като никой не бива да узнава за предишното му съществуване, за предишното му аз, което още живее в него. Мръсните удоволствия и страховитите играчки на Карл Биърстоун принадлежат и на Бърни, затова трябва да ги крие в мрака, където само той може да ги намери.

Това ли е отговорът на загадката, която Веселяка възприемаше като чудо? Карл Биърстоун е открил пролука в слабоумието на Бърни и е поел в свои ръце руля на кораба, изоставен на произвола на вълните. В края на краищата човешката душа е като огромна къща с хиляди стаи — до просторни салони се гушат килерчета, множество врати са заключени, но облените в светлина зали са истинска рядкост. Навеждаме се над стареца с плешивия череп, изпъстрен с изпъкнали вени, с кривия нос и бухлатите вежди, щръкнали като телена четка, и се насилваме да издържим гадната воня, за да разгледаме по-отблизо тези интересни очи. Те приличат на черни неонови реклами и блещукат като лунен лъч, отразен в хлъзгавата кал на речен бряг. Излъчват задоволство, но в тях не е останало нищо човешко, поради което не ни помагат да проумеем що за човек е Бърни.

Старецът продължава да се усмихва, ако тази предсмъртна гримаса изобщо може да се нарече усмивка, изведнъж раздвижва устни и зашепва. Какво казва?

— … в гървавите дупки дреперят и здискат очи, и вияд от ужаз, люи малки изгубени дечица… Не, не, дова не болгага. Ах, вижде мажините, о, дези брекразни брекразни мажини, гаква гледка, гразиви брекразни мажини, оградени з дел, и гак замо дракат, джукат и дракат… виждам дубка, едо я едо я тъй ярка и голяма…

Може би тъкмо в този миг тялото е подвластно на Карл Биърстоун, но по несвързаното ломотене не проумяваме нищо. Нека проследим посоката на искрящия му поглед с надеждата, че ще ни подскаже на какво толкова се радва този юнак. И кое го възбужда сексуално, както подсказва характерната издутина под чаршафа. В това отношение двамата с Веселяка много си приличат — винаги са готови за подвизи, но докато директорът има щастието да се радва на изкусните умения на Ребека Вилас, то единственият стимул на Бърни е гледката през прозореца.

Тя едва ли може да се мери с госпожица Вилас. Възглавницата леко повдига главата на стареца, който унесено съзерцава тясната ливада и кленовите дървета в началото на гъстата гора. По-навътре се издигат могъщите листати корони на дъбовете. Белите стволове на брезите мъждукат като свещици в полумрака. Съдейки по височината на дъбовете и по разнообразието на дървесните видове, заключаваме, че се намираме пред гора, която някога е заемала почти целия район. Подобно на всички следи от древността дърветата нашепват тайни слова, но толкова тихо, че малцина ги чуват. Под зеления покров времето и тишината обгръщат ужасни кръвопролития и смърт; насилието подсеща за себе си чрез пейзажа, който се променя непрекъснато, но с вледеняващо спокойствие. Под земята, осеяна с израстъци от дъбовите дървета, са заровени купища кости — всичко тук се храни с гнилоч. Безброй светове чукат и тракат, заключени един в друг; необятни и стройно подредени вселени тихо бръмчат една до друга и причиняват разцвет и бедствия във владенията на съседите си, за чието съществуване дори не подозират.

Горите ли съзерцава Бърни или е въодушевен от тайните, които съзира в тях? Дали наистина спи? Дали зад необикновените очи на Чарлс Бърнсайд палува Карл Биърстоун?

„Лизици в дъмните бърлоги, и блъхове в дълбоките си дупки, хиени грозни, всички вият зъз зтомаси празни, охо, аха най-хубавото е, бриятели, това, че взе бовече и бовече хлапета с разгървавени крачета ремъка деглят и опъват…“ — шепне Бърни.

Май е време да си обираме крушите.

Стига сме дишали вонящия дъх на стария Бърни — всяко нещо си има граници. Хайде да излезем на чист въздух и да се насочим на север, над горите. Лисиците и плъховете може и да вият от глад в дупките си — такъв е животът — но в Западен Уисконсин виещи хиени не се срещат. Пък и те винаги са гладни. Само че на никого не му е жал за тях. Човек трябва да притежава изключително добро сърце, за да съжали създание, което вечно дебне своите събратя от животинското царство в очакване на мига, в който ухилено ще се нахвърли да оглозга останките им. Ние се оттегляме през комина.

* * *

На два-три километра източно от „Макстънс“ от магистрала № 35 се отклонява тясна просека, която прорязва гората като небрежно сресан път в гъста коса. След още стотина метра дърветата отстъпват пред жилищен квартал отпреди трийсет години, състоящ се от две улици. Пред скромните къщурки на Гейл Стрийт и Шубърт Стрийт са монтирани баскетболни кошове и люлки, край които са захвърлени велосипеди, триколки и най-различни надуваеми играчки от „Фишър-Прайс“. Децата, за които са предназначени, в този ранен час още са в леглата си и сънуват захарен памук, кученца, хоумръни, пътешествия в далечни страни и други непостижими удоволствия. Спят и разтревожените им родители, които неминуемо ще се притеснят още повече, като прочетат творението на Уендъл Грийн, поместено на първата страница на днешния брой на „Хералд“.

Нещо привлича погледа: същата онази тясна просека, която се отклонява от магистрала № 35. Тя не е точно път; по-скоро изглежда като тайна пътека, което пък противоречи на очевидната й безполезност. Описва завой и един километър по-нататък свършва. Накъде води и за какво служи? От височината, на която се намираме, прилича на черта, драсната с молив — забелязва се само ако човек се взира много внимателно — но все пак някой е положил доста усилия, за да я прокара. Трябвало е да се отсекат дървета и да се изкоренят дънери. Ако е дело на един човек, навярно му е отнело месеци тежък, изнурителен труд. Пътеката, която очевидно е резултат от нечовешки усилия, притежава забележителното свойство да се спотайва, да отбягва погледа и да се разтваря в небитието, когато вниманието на наблюдателя се отклони; загуби ли я, човек наново трябва да се взира да я търси. Навежда ви на мисълта за джуджета и тайни мини или за златното съкровище на някой дракон, ревниво охранявано с магии и вълшебства. Само че вълшебните мини, драконовите съкровища и магиите са детински измишльотини; като се снишим обаче да разгледаме мястото поотблизо, ще забележим очукана стара табела с надпис: „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, която е доказателство, че наистина нещо се охранява, пък макар и усамотението на собственика на имота.

След като откриваме табелата, се напрягаме да видим накъде води алеята. На едно място полумракът сякаш се сгъстява. Макар и скрито в сенките, тъмното петно притежава необикновена плътност, която го отличава от околните силуети. „Охо! — възкликваме като ехо на брътвежите на Бърни. — Какво виждат очите ни, може би стена?“ Вероятно някаква повърхност, на пръв поглед гладка и равна. Като стигаме до завоя, тъмният триъгълник под короните внезапно придобива очертанията на заострен покрив. Постройката идва на фокус едва когато заставаме пред нея — оказваме се пред необичайно разкривена триетажна дървена къща с продънена веранда. Изглежда отдавна запустяла. Като привикнем с ексцентричния й вид, забелязваме, че е доста негостоприемна. На подпорната колона на парапета под най-невероятен ъгъл е окачена втора табела с идентичен надпис, която само допълва неприятното впечатление от самата къща.

Заостреният покрив обхваща само централната част, Отляво се издига двуетажна пристройка, която се крие в гората. Отдясно като издънки, избуяли от само себе си, се издигат пристройки, подобни на грамадни бараки. Къщата изглежда неуравновесена и в прекия, и в преносния смисъл на думата — сякаш е замислена от архитект с изкривено съзнание. Резултатът от усилията му не се поддава нито на описание, нито на тълкувание. Макар и повредени от времето и метеорологичните условия, гредите и тухлите, от които е изградена тази грамада, внушават странна, някак монолитна неуязвимост. Очевидно създателят на дома е търсел уединение, може би дори пълна изолация, които делото му пази и до ден-днешен.

Най-странното е, че цялата къща изглежда боядисана в черно — не само стените, но и всеки сантиметър от верандата, первазите, олуците, та дори прозорците. Черна е от горе до долу. Не е възможно — в това простосърдечно, добродушно кътче на света дори най-човеконенавистният строител не би превърнал творението си в собствената си сянка. Спускаме се почти над земята и се насочваме към постройката в края на тясната просека…

Колкото и неприятно усещане да ни вдъхва, за да преценим добре, се налага да разгледаме отблизо, и така откриваме, че мизантропията е взела далеч по-сериозни размери. Къщата действително е била черна, но цветът вече е избелял. Изучавайки я, заключаваме, че първоначалният нюанс вероятно би предизвикал неодобрението ни. Сега е сиво-черна като градоносен облак, като бурен океан, който подмята останките от фрегати, претърпели крушение. Все пак черното като че ли е за предпочитане пред този мъртвешки цвят.

Сигурни сме, че почти никой от пълнолетните граждани, обитаващи съседния район, целия Френч Ландинг и дори околните градчета, не е престъпвал забраната, указана с очуканата табела на отклонението от магистрала № 35, нито пък се е осмелявал да тръгне по тясната просека. Хората дори не забелязват надписа и въобще не подозират за съществуването на черния дом, иначе отдавна щяха да са му дали названието „Блак Хаус“. Сигурни сме обаче, че повечето от децата им са изследвали алеята, а някои дори са стигали до къщата. При това са я виждали по начин, недостъпен за родителите им, и видяното със сигурност ги е накарало да хукнат обратно към шосето. Блак Хаус е съвършено не на място в Западен Уисконсин — все едно да се натъкнем на небостъргач или на замък с крепостен ров. Всъщност би изглеждал като аномалия в което и да било кътче на земното кълбо освен може би в някой лунапарк, където биха го нарекли „Къщата на призраците“ или „Замъкът на ужасите“, и където присъщото му свойство да отблъсква посетителите вероятно би накарало собственика да го затвори само след седмица. По свой специфичен начин обаче напомня за неугледните сгради на Чейс Стрийт в стръмната й част над Нейлхаус.

Роу и речния бряг преди началото на порядъчния квартал. Занемареният хотел „Нелсън“, неугледната кръчма, магазинът за обувки и другите сгради, чиито стени реката е белязала с напречна ивица, сякаш начертана с пастел, притежават същия зловещ, призрачен, недействителен облик като Черния дом.

* * *

Сега е моментът да отбележим — и оттук нататък не бива нито за миг да забравяме — че странното усещане за недействителност и безредие е характерно за границите. То се поражда на всяка граница между две територии независимо от значимостта на самата гранична линия. Пограничните области се различават от останалите — те са погранични.

Да кажем, че за пръв път прекосявате провинциална местност в окръг Устър Каунти в родния ви щат на път към новия дом на ваш приятел, който след неотдавнашния си развод внезапно е обзет от хрумването (което според вас е твърде неразумно) да се пресели в малък град в съседния окръг Орлост Каунти. На дясната седалка върху кошницата, съдържаща две бутилки първокачествено бордо и какви ли не лакомства, сте разгънали пътна карта на местността, през която пътувате. Не знаете точно къде отивате, но се движите в правилна посока и все още не закъснявате.

Пейзажът постепенно се променя. Пътят рязко заобикаля брега на канал, който не е означен на вашата карта, и започва да описва безбройни необясними завои; крайпътните дървета са приведени към земята, тук-там под преплетените клони се гушат грозни къщурки, коя от коя по-занемарена. От пролуката в един плет изскача трикрако куче и с яростен лай се хвърля към колата ви. От разнебитена веранда ви наблюдава старче с малка сламена шапка, загърнато с нещо подобно на саван. През Две къщи момиченце с мърлява рокличка от розов тюл и станиолена корона размахва над купчина тлеещи автомобилни гуми блещукаща пръчица, украсена със звезда. На следващия завой изниква грамадна табела с тривиален надпис: „ДОБРЕ ДОШЛИ В ОРЛОСТ КАУНТИ“. Скоро дърветата възвръщат нормалния си вид и пътят се изправя. Отдъхвате си след обзелата ви тревога, която осъзнавате едва когато ви напуска; натискате педала на газта и се устремявате към дома на изпадналия в нужда приятел.

В пограничните райони цари безредие и всеобща деформация. Там пускат корени и избуяват гротескното, непредвидимото и престъпното. Най-характерната им черта е техният упадък. И макар да се намираме сред чудни природни красоти, току-що преминахме над една естествена граница, обозначена от могъщата река и нейните притоци, от глетчерни морени, отвесни варовикови скали и скрити, невидими като Черния дом долини, които човек забелязва едва когато се озове близо до тях.

* * *

Срещали ли сте на безлюдна улица разгневено старче с опърпани дрехи, което бута празна пазарска количка и държи гръмка реч за „проклетите крадци“? Обикновено е с бейзболна шапка или пък с тъмни очила със счупено стъкло.

Случвало ли ви се е разтреперани от страх да се скриете в някой вход, откъдето да наблюдавате как мъж с военна униформа и с мълниеобразен белег на лицето разгонва тълпа пияни зяпачи и се натъква на трупа на момче с размазана глава, проснато на земята с ръце, разперени като криле, а джобовете му са претършувани? Виждали ли сте как обезобразеното лице на мъжа пребледнява от гняв и жалост?

Това са типичните признаци за упадък.

В покрайнините на Френч Ландинг е скрит още един подобен признак, който не можем да пропуснем, макар гледката да е ужасяваща и сърцераздирателна. Така ще засвидетелстваме своята почит, доколкото ни позволяват възможностите; той пък ще ни се отплати щедро чрез тайната, която ще разкрие пред смаяния ни поглед.

Отново се издигаме във въздуха — разперваме криле, така да се каже — и Френч Ландинг се разстила под нас като топографска карта. Утринното слънце грее по-ярко над зелените полета, разграфени на правоъгълни селскостопански блокове, лъчите му се отразяват в гръмоотводите по покривите на хамбарите. Шосетата сред полето са пусти. Към града се движат само няколко коли, чиито покриви блестят като разтопен метал. Породисти крави побутват с муцуни портите на пасищата, готови послушно да бъдат вкарани в краварника за сутрешната среща с апарата за доене.

Като се отдалечаваме на безопасно разстояние от черния дом, който е чудесен пример за упадък, се насочваме на изток, пресичаме Единайсета улица, опъната като кордела, и се впускаме да изследваме крайния квартал, където сред къщите се издигат складове, а отвъд започва полето. Отминаваме „Севън-Илевън“ и телевизионната кула, на чийто пилон американското знаме ще се развее чак след четирийсет и пет минути.

В този миг в схлупена къщурка встрани от пътя се събужда Уонда Киндърлинг, съпруга на Торнбърг Киндърлинг — жесток и глуповат човек, който излежава доживотна присъда в Калифорнийския затвор — и пред погледа й се изпречва бутилката водка поставена на нощното й шкафче; Уонда решава да отложи закуската с още един час. На петдесетина метра от дома й се издига гигантски купол от стъкло и стомана, пред който в права редица е строена цяла армия нови-новенички лъскави трактори — това е търговското предприятие на Тед Голдс „Земеделско оборудване Френч Каунти“, където работи един почтен, разтревожен съпруг и баща на име Фред Маршал, с когото не след дълго ще се запознаем.

Оттатък ефектния стъклен балон и асфалтирания паркинг с размерите на океан в продължение на километър се простира отдавна запусната камениста нива, а отвъд започва пущинакът. Сред високите бурени се извива дълга пътека, която води към купчина гниещи трупи между стара дървена барака и допотопна бензинова колонка. Това е нашата цел. Спускаме се на земята. Като се приближаваме, различаваме силуета на разнебитена постройка, килната на една страна, която сякаш всеки миг ще се срути. На входа е окачена тенекиена рекламна табела на кока-кола, осеяна с дупки от куршуми. Сред храсталаците се търкалят бирени кутии и угарки. Отвътре долита монотонното, дремливо жужене на цели пълчища мухи. Иска ни се да се върнем на чист въздух и да се махаме оттук. Черният дом беше много противен, буквално отвратителен, но това място… то обещава още по-неприятни изживявания.

Едно по-разширено определение на понятието „упадък“ включва усещането, че нещата се влошават или съвсем скоро ще тръгнат на зле.

Навремето в тази порутена барака, която прилича на депо за товарни вагони, се помещаваше едно комично безобразно и мръсно заведение за бързо хранене, наречено „При Ед — кренвирши и други вкусотии“. Сто и трийсет килограмовият шишко Ед Гилбъртсън, свещенодействащ зад вечно мръсния тезгях, сервираше мазни, препържени кюфтета, сандвичи с наденички и майонеза, гарнирани с черни отпечатъци от пръсти, и разчекнат сладолед във фунийки на малцината непретенциозни Клиенти, предимно местни хлапета, отишли да се поразходят с велосипеди в гората. Ед, който отдавна бе починал, беше един от многобройните чичовци на полицейския началник Дейл Гилбъртсън и приживе бе добросърдечен мърляч и тъпак, ползващ се с огромна популярност сред местното население. Престилката му повече приличаше на мръсен парцал; при евентуална санитарна проверка на хигиенния инспектор би му се доповръщало от състоянието на ръцете и ноктите на Ед, а домакинските прибори щяха да са по-чисти, ако котките ги облизваха. Сладоледът стоеше в качета зад тезгяха и се топеше от близостта с нагорещения мазен тиган. От тавана висяха мухоловки, които приличаха на кожени яки от полепналите по тях мъртви мухи. Нелицеприятната истина бе, че десетилетия наред микробите се множаха тук на воля: по пода, по тезгяха, по тигана — не се свеняха да завземат дори самия Ед, бъкаха по шпатулите, вилиците и немитата лопатка за сладоледа, откъдето плъзваха по гнусната храна, с която проникваха в уетите и стомасите на децата и на някоя и друга заблудена майка.

Струва си да се отбележи, че никой не бе умрял от храната на Ед и след като един хубав ден позакъснелият сърдечен пристъп покоси собственика на мизерната закусвалня тъкмо когато се бе покачил на столче най-сетне да подмени старите мухоловки с десетина нови ленти, никой не намери сили да разруши барачката и да разчисти сметта. В продължение на двайсет и пет години сумрачната съборетина приютяваше влюбени тинейджъри и компании момичета и момчета, които се нуждаеха от усамотение, за да изследват за пръв път в историята на човечеството — поне така им се струваше — освобождаващата сила на алкохола.

Възторженото бръмчене на мухите ни подсказва, че едва ли ще се натъкнем на влюбена двойка или на група празноглави пияни хлапета. Безшумното брожение на това стръвно гъмжило не се чува от главния път и ни подготвя за нещо ужасяващо. Можем да кажем, че то е като своеобразна порта.

Влизаме. През пролуките на източната стена и продънения покрив се процежда светлина, която чертае сияйни ивици по неравния под. Прах и перушина се стелят върху застиналите в пясъка животински следи и множество заличени отпечатъци от подметките на отдавна изхвърлени обувки. Отляво край стената са захвърлени на топка протрити войнишки одеяла, потънали в плесен; встрани се вижда керосинова лампа със спукано стъкло, край която се въргалят бирени кутии и смачкани фасове. Топлите слънчеви лъчи осветяват пресните стъпки, които описват широка дъга край останките от тезгяха и водят към празното място, където навремето стояха печката, мивката я лавиците с продукти. Там — в едновремешната светая светих на Ед — изведнъж изчезват. Мястото очевидно е било арена на ожесточена схватка, пясъкът е разпилян по пода. Край отсрещната стена е захвърлено нещо друго, което със сигурност не е протрито войнишко одеяло, макар много да ни се иска да беше; то е наполовина проснато сред локва лепкава течност. Мухите улисано кръжат над тъмното петно и от време на време кацат върху него. В ъгъла улично куче с пухкава рижа козина глозга костта стърчаща от белия предмет, който стиска между лапите си. Взираме се в предмета. Това е гуменка. Марка „Ню Баланс“ ако трябва да бъдем точни. Детска гуменка, ако искаме да бъдем напълно изчерпателни.

Ще ни се да се възползваме от способността си да летим и па изчезнем оттук на секундата. Копнеем да полетим право през прогнилия покрив и да вдъхнем чистия въздух, но не можем — обречени сме да бъдем свидетели на тази гледка. Пред очите ни уродливо куче глозга откъснато детско краче и всячески се опитва да го измъкне от бялата гуменка марка „Ню Баланс“. Животното ту извива, ту протяга мършавия си гръбнак, свежда тясната си муцуна, без да изпуска плячката от кокалестите си лапи; дърпа ли дърпа, но връзките са здраво вързани — какъв лош късмет.

Погледите ни отново попадат върху онова, което не е протрито одеяло, а е труп на момиченце, лежащо по гръб в локвата лепкава течност. Едната му ръка е безжизнено отпусната на неравния под, другата е подпряна на стената. Дланите са свити в юмруци. Ягодово-русата коса, обрамчваща дребното личице, е изгубила блясъка си. Ако в изцъклените очи се чете някакво изражение, то е на почуда. Но това е случайно и не означава нищо, тъй като приживе това дете изглеждаше изненадано дори насън. Скулите, слепоочията и вратът му са покрити с тъмни синини, подобни на мастилени петна, размазани с гумичка. Горната половина на тялото е скрита от бяла фланелка с логото на бейзболния отбор „Милуоки Бруърс“, изцапана с кал и засъхнала кръв. От кръста надолу телцето е бяло като дим и е проснато насред локвата, над която кръжат възбудените мухи. Голият строен крак с ожулено коляно завършва с окървавена гуменка марка „Ню Баланс“, завързана с двоен възел, а пръстите сочат тавана. Там, където следва да е другият крак, няма нищо, тъй като десният хълбок завършва с нащърбено чуканче.

Намираме се пред третата жертва на Рибаря — десетгодишната Ърма Френо. Паниката, предизвикана от изчезването й от тротоара пред видеотеката вчера следобед, ще нараства, докато Дейл Гилбъртсън открие трупа след малко повече от двайсет и четири часа.

Рибаря отвлече малката Френо и я донесе тук, незнайно как преминавайки по цялата Чейс Стрийт и Лайол Роуд, покрай „Севън-Илевън“ и телевизионната кула, покрай къщата, където Уонда Киндърлинг злобее и се налива с алкохол, покрай блестящия стъклен купол на Голдс, прекосявайки накрая граница, та между земеделските земи и града.

Ърма бе още жива, когато влязоха в бараката с надупчената тенекиена реклама на кока-кола. Сигурно се е дърпала и е пищяла. Рибаря я е довлякъл в задната стаичка и я е принудил да млъкне, като я е ударил с юмрук по лицето. Твърде вероятно е да я е удушил. Хвърлил е трупа й на пода и е нагласил крайниците по свое желание. Свалил е всичките й дрехи от кръста надолу — бельо, джинси, шорти или с каквото е била облечена в момента на покушението, но е оставил гуменките. След това е ампутирал десния й крак. Съумял е да отдели плътта от костта само с помощта на голям нож с дълго острие, без да използва сатър или трион, докато най-сетне е успял да отреже крака. После вероятно го е разфасовал на две-три части, като е отсякъл стъпалото. Захвърлил го е встрани, без да сваля бялата гуменка. То не е представлявало интерес за него — искал е крака й.

Ето това, драги приятели, е истински упадък.

Дребното неподвижно телце на Ърма Френо сякаш се е разстлало на пода, като че ли иска да се просмуче през изгнилите дъски. Мухите все така възторжено бръмчат. Кучето се опитва да измъкне сочната си плячка от гуменката. Ако можехме да възкресим простодушния Ед Гилбъртсън и да го изправим пред тази гледка, той би се строполил на пода и би заплакал. Ние от своя страна…

Ние не сме дошли тук да роним сълзи. Във всеки случай не и като Ед — от ужасяващ срам и изумление. В този коптор витае страховита мистерия, белязала всичко, което ни заобикаля. Задачата ни е добре да се огледаме и да запомним отпечатъка на тази тайна, останала като опашка на комета, тайна, която витае около нас. Покъртителната сцена поражда дълбоко смирение. В случая това е най-подходящата реакция. Инак ще пропуснем най-важното — мистерията ще ни се изплъзне и ще останем слепи и глухи, в пълно неведение. Да не продължаваме напред, без да отдадем дължимото на тази сцена — мухите, кучето, което ръфа отрязания крак, дребното бледо телце на Ърма Френо и величината на сполетялото я нещастие — като признаем собствената си незначителност.

Трупът лежи на два метра встрани от прозорец с избити стъкла, през който тържествено влита огромна пчела и започва бавно да кръжи в дъното на бараката, като че ли изследва обстановката. Сякаш увиснала на пърхащите си крилца, пчелата изглежда на пръв поглед твърде тежка, за да лети, но се носи във въздуха с премерена лекота и предпазливост, без да се доближава до кървавия под. Мухите, помиярът и Ърма не й обръщат никакво внимание.

За нас обаче пчелата, която доволно пърха в тази камера на смъртта, не е удобен повод да разсеем вниманието си — тя вече е част от заобикалящата ни мистерия и донякъде я обяснява. Тя е детайл от сцената, който също изисква нашето внимание. Приглушеното й жужене сякаш очертава епицентъра на звуковите вълни с по-голяма височина на тона, произвеждани от лакомите мухи: пчелата доминира звуковия фон като солист на хор. Своеобразният й глас се концентрира и зазвучава тържествено. Пчелата попада под лъча, който прониква през една пролука в стената, гръбчето й засиява в златисти и кадифено-черни райета, а крилцата й трептят като перка — изведнъж тя се разкрива пред нас като изключително сложно творение, способно да лети. Мъртвото дете сякаш се просмуква в окървавените дъски. Изпитвайки смирение от осъзнаването на собствената ни незначителност и пред строгата тържественост на мига, се досещаме, че тук са замесени сили отвъд пределите на нашия разум — върховни сили, които неизменно действат около нас, но ние долавяме съществуването им единствено в моменти като настоящия.

Оказана ни е чест, но бремето й е непосилно. Насекомото полита обратно към прозореца и преминава в друго измерение на съществуването; ние го следваме навън, излизаме на слънце и се издигаме във висините.

Миризмата на урина и екскременти в старческия приют, несигурното, сякаш изплъзващо се усещане за упадък, породено от странната къща северно от шосе № 35, бръмченето на мухите и кървавата локва в едновремешното заведение „При Ед“ — брр! Отврат! Питаме се дали навсякъде във Френч Ландинг зад лицеприятната външност се крие разочарование. Няма ли поне нещо, чието съдържание да отговаря на опаковката, така да се каже?

Отговорът е кратък: „Не!“ На всеки подстъп към Френч Ландинг трябва да се постави огромна табела с надпис: „ВНИМАНИЕ! ОПАСЕН УПАДЪК! ПРЕМИНАВАНЕ САМО НА ЛИЧНА ОТГОВОРНОСТ!“

Тук властва магията на Рибаря. Поради това думата „лицеприятно“ временно е извън употреба. Защо да не се оттеглим на някое по-приятно място? Ако наистина имаме тази възможност, трябва да се възползваме от нея, тъй като се нуждаем от почивка. Може би няма да съумеем напълно да се отървем от вездесъщия упадък, но поне няма да се занимаваме със старци, които се изпускат в леглото, и трупове, проснати в локви кръв насред пода (поне засега).

* * *

И така, пчелата поема по своя път, а ние — по нашия, който води на югозапад, над друга гора, ухаеща на живот и кислород — такъв въздух няма да намерите никъде, най-малкото не и на този свят — и отново се завръщаме към човешките дела.

Този район на града се нарича „Либъртивил“ по решение на общинския съвет на Френч Ландинг от 1976 година. Ще ви се стори невероятно, но самият Ед Гилбъртсън с голямото шкембе, Царят на кренвиршите, бе част от това двестагодишно сдружение на основоположниците; тогава бяха странни времена, мили Боже, наистина доста особени. Не чак като днес — сега Френч Ландинг се намира в ерата на Рибаря, времето на съвършения упадък.

Възрастните намират имената на улиците в този квартал колоритни, но според децата те са извратени. Известно е, че помежду си го наричат на шега „Педаливил“. Нека се снишим сред благоуханния утринен въздух (вече се затопля — очертава се идеален ден за Празника на ягодите). Бавно се носим по Камелот Стрийт, завиваме по „Авалон“ и продължаваме по улица, наречена „Девицата Мариан“. Оттам продължаваме — каква изненада, а? — по Робин Худ Лейн.

Номер 16 е кокетна къщурка с островърх покрив — типичната къща на Младото Почтено Трудолюбиво Преуспяващо Семейство — чийто кухненски прозорец е отворен. Ухае на препечени Филийки и на кафе — божествен аромат, който сякаш отрича упадъка (но за съжаление ние знаем истината и не се поддаваме на заблуди — де да не бяхме видели кучето, което ръфаше детското краче с гуменката, все едно е хотдог), ни приканва да влезем. Колко е хубаво да си невидим, нали? Да наблюдаваш безмълвно като някой бог. Само да не беше толкова дяволски тягостно онова, което виждат божествените ни очи! Това между другото. За добро или зло вече се забъркахме и е най-добре да се захващаме за работа. „Денят клони към заник“, както се казва в този край.

В кухнята на номер 16 заварваме Фред Маршал, чиято снимка е окачена на таблото „Продавач на месеца“ в изложбения салон на „Земеделско оборудване Френч Каунти“. През три от последните четири години Фред бе избиран за „Служител на годината“ (преди две години Тед Голдс присъди приза на Ото Айсман само за разнообразие), и когато е на работното си място, той излъчва неповторим чар и лично присъствие — с други думи, е идеален пример за нещо лицеприятно. Нали искахте нещо лицеприятно? Дами и господа, представяме ви Фред Маршал. Само че в момента уверената му усмивка не се вижда, а косата му — винаги изрядно пригладена, когато е на работното си място, тази сутрин още не е виждала гребен. Вместо обичайните сиво-зелени идеално изгладени панталони и спортна риза Фред носи гащета „Найки“ и тениска с отрязани ръкави. На кухненския плот е разгърнат вестник „Ла Ривиер Хералд“.

Напоследък Фред има проблеми — или по-скоро жена му Джуди има проблеми, но нали трябва да споделят всичко, както каза отчето, като ги свързваше навремето в свещен брак, пък и сутрешните новини хич не му вдъхват увереност. Тъкмо напротив. Тревожният материал е поместен в отделно каре до уводната статия на заглавната страница и с написан не от друг, а от всеобщия любимец, всепризнатия ловец на скандални сензации Уендъл Грийн, така наречения остроумник: „РИБАРЯ ВИЛНЕЕ НА ВОЛЯ ИЗ ФРЕНЧ ЛАНДИНГ И ОКОЛНОСТИТЕ“.

В дописката накратко са описани първите две убийства („От страшно по-страшно“ — е мнението на Фред) и докато чете, той разтяга първо левия, после десния си крак, подготвяйки квадрицепсите на бедрата — най-важните мускули — за сутрешното тичане. Нима има по-добър лек на усещането за упадък от сутрешното тичане? Нима има нещо по-хубаво? Нима съществува сила, която е в състояние да помрачи прекрасното начало на такъв красив уисконсински ден? Какво ще кажете за следното:

„Мечтите на Джони Ъркнам били съвсем простички“, разказва съсипаният от мъка баща. [„Съсипаният от мъка баща — мислено повтаря Фред и разгрява, представяйки си сина си, който спи на горния етаж. — Господи, моля те никога да не бъда съсипан от мъка баща“ — мисли си, разбира се, без да подозира, че съвсем скоро ще бъде причислен към тази категория.] „Джони искаше да стане адвокат — разказва Джордж Ъркнам и по прежълтялото му лице за миг преминава усмивка. — Когато не мечтаеше да се запише в службата по противопожарна охрана на Френч Ландинг или да се бори с престъпността, като стане прочут адвокат.“

Тези невинни мечти свършват с неизказан кошмар. [„Но аз съм сигурен, че ти ще намериш подходящите думи да го опишеш“ — мислено репликира Фред и започва да разгрява на стъпалата.] В началото на настоящата седмица Спенсър Ховдал открива обезобразено тяло с отсечени крайници в Сентралия. В качеството си на кредитен инспектор от Първа държавна фермерска банка Ховдал бил на оглед в запустяла ферма във Френч Ландинг, собственост на жител от съседен окръг на име Джон Елисън, с цел откриване на процедура по възстановяване в права. „Изобщо не исках да ходя — заяви Ховдал за нашето издание. — Ако мразя нещо на този свят, то това са тия щуротии с възстановяването.“ [Фред добре познава Спенс Ховдал и силно се съмнява, че е употребил тъкмо думата „щуротии“.] „Но като влязох в кокошарника, искрено съжалих, че съм отишъл. Ако не бях чул жуженето на пчелите, изобщо нямаше да стъпя в схлупената, разнебитена барака. Предположих, че вътре има кошер. Интересувам се от пчели и проявих любопитство. Да ми прости Господ, но действително ми стана интересно. Надявам се никога повече да не проявявам любопитство.“

В кокошарника Ховдал открива тялото на седемгодишния Джон Уесли Ъркнам. Крайниците са отсечени и окачени на вериги по мухлясалите рафтове в барачката. Полицейският началник Дейл Гилбъртсън отказва информация по въпроса, но по сведения на достоверни полицейски източници от Ла Ривиер торсът, краката и задните части на трупа са били нахапани…

А, не, стига толкова, на Фред му дойде до гуша, край на представлението. Сгъва вестника и го запраща чак на другия край на кухненския плот, до кафемашината. Когато той беше дете, във вестниците никога не се пишеха такива работи, ей Богу. И защо Рибаря, да му се не види?! Защо трябва да лепват лесно запомнящи се прякори на всички ненормалници и да превръщат изроди, които са способни на подобни деяния, в Най-знаменития Психопат на Месеца?

Разбира се, когато беше на годините на Тайлър, подобни неща въобще не се случваха, но въпросът е в принципа… в проклетия принцип…

Фред приключва разгрявката и си напомня на всяка цена да говори със сина си. Разговорът ще бъде по-труден от обсъждането на неудобни въпроси от рода на защо оная работа на малкия понякога щръква, но със сигурност трябва да се проведе. „Минаваме на система — ще започне. — Виж, Тай, вече не бива да се отделяш от приятелите си. И не се размотавай наоколо сам, разбра ли?“

Но мисълта Тай да стане жертва на престъпление се струва на Фред твърде невероятна — подобни неща се случват само в телевизионните драми по истински случай или във Филмите на Уес Крейвън^[2]. Примерно заглавие: „Писък 4: Рибаря“. Всъщност нямаше ли подобен Филм? Един тип с дъждобран ходи нагоре-надолу и избива с кука разни тинейджъри. Но не и мъничета като Ейми Сейнт Пиер и Джони Ъркнам. За Бога, светът се разпада пред очите му.

Човешки крайници, окачени на вериги в порутен кокошарник — тази подробност го тревожи най-много. Нима е възможно? Нима подобно нещо може да се случи тук, точно тук и сега, в страната на Том Сойер и Беки Тачър?! Както и да е. Време е за сутрешното бягане. „Може пък днес вестникът да не е доставен по някаква причина — разсъждава наум Фред и започва да го сгъва, докато заприличва на дебела книга джобен формат (но заглавието продължава обвинително да му се натрапва: «РИБАРЯ ВИЛНЕЕ НА В…»). — Може пък да е попаднал право в стария контейнер за смет до къщата, знам ли.“

Каква блестяща мисъл. Напоследък Джуди се държи много странно и бомбастичните писания на Уендъл Грийн за Рибаря никак не й понасят („Торсът и краката били нахапани… — повтаря си той и тръгва към вратата. — Впрочем, келнер, ако може и една крехка пържола от задничето.“). Жена му поглъща статиите с маниакален интерес и макар да не коментира, Фред не харесва шавливия й неспокоен поглед, нито пък тиковете, които е придобила напоследък: например непрестанно да облизва горната си устна… в последните два-три дни му направи впечатление, че езикът й понякога стига чак до юздичката в основата на носа й — подвиг, който Фред би отхвърлил като невъзможен, ако сам не бе станал свидетел на явлението снощи, докато гледаха новинарската емисия по телевизията. Ляга си все по-рано и понякога бълнува — изрича странни, неясни думи, които не звучат като нормален човешки език. Случва се да говори на жена си, но тя не отвръща, а само се кокори в една точка, като леко помръдва устни и стиска юмруци (целите й длани са в драскотини и ранички, макар че си подрязва ноктите сравнително късо).

Необичайното й поведение прави впечатление и на Тай. В събота бащата и синът обядваха сами — Джуди отново бе налегната от дълбока и продължителна следобедна дрямка, поредният повод за тревога — когато малкият изтърси като гръм от ясно небе:

— Какво й е на мама?

— Тай, на мама й няма…

— Има й! Томи Ърбтър казва, че се държи така, все едно в Макдоналдс са й дали детско меню „Хепи Мийл“ без кока-кола.

Тогава не му ли се прищя на Фред да се пресегне над чинията с доматена супа и препечените Филийки със сирене и да го зашлеви? Да удари единственото си дете! Милият Тай, той просто се безпокоеше за майка си. Боже опази, наистина му се прищя.

Фред излиза на прага, застава на циментовата алея, водеща към улицата, и бавно разгрява на място, като диша дълбоко. Обикновено това е най-приятната част от деня му (с изключение на безценните мигове, когато правят любов с Джуди, но напоследък те са изключително малко). Харесва му усещането — съзнанието — че оттук може да отиде навсякъде и като тръгне от Либъртивил, Френч Ландинг, може да се окаже в Ню Йорк… Сан франциско… Бомбай… Непал. Прекрачиш ли прага на дома, светът (може би дори вселената) е твой — прозрение, до което Фред Маршал стига интуитивно. Може и да продава трактори марка „Джон Деър“ и култиватори „Кейс“, но не му липсва въображение. Като се запозна навремето с Джуди — и двамата следваха в Уисконсинския университет „Мадисън“ — се срещаха в едно кафене недалеч от университетския комплекс, което бе истински рай на италианското еспресо, джаза и поезията и се наричаше „Чоклит Уочбенд“. Може да се каже, че двамата се влюбиха сред гневни пиянски крясъци и декламации на стиховете на Алън Гинсбърг и Гари Снайдър под оглушителния рев на евтината, но изключително мощна стереоуредба на „Чоклит“.

Фред поема дълбоко дъх и хуква по улицата. Стига до пресечката с „Мариан“ и помахва на Дийк Първис. Съседът му е излязъл по халат и чехли да прибере дневната доза апокалиптична сензационност, поднесена от Уендъл Грийн. После свива по „Авалон“ и позабързва крачка — плюе си на петите, образно казано.

„Джуди, Джуди, Джуди“ — повтаря мислено, имитирайки Кари Грант (отдавна изтъркана шегичка между него и дамата на сърцето му).

Първо, бълнува насън. И очите й тревожно се стрелкат насам-натам. Да не забравяме как (едва преди три дни), като я последва в кухнята, нея я нямаше — изведнъж се оказа, че била зад него и тъкмо слизала по стълбите. Не е важно как го постигна а защо го направи: защо се шмугна по външното стълбище за да слезе с гръм и трясък по вътрешното (сигурно така е станало — Фред не намираше друго обяснение на случката). На всичкото отгоре непрестанно хапе устни и протяга език към носа си. Той знае какво означава всичко това — Джуди се държи така, сякаш е обезумяла от паника. Всичко започна още преди убийството на Ейми Сейнт Пиер, тъй че причината не е Рибаря — във всеки случай не е единствената причина.

Но проблемът не се изчерпва с това. Само преди няколко седмици Фред би казал, че жена му не знае що е страх. Висока е едва метър и петдесет и пет („Ех, какво си ми дребосъче!“ — възкликна баба му, когато Фред представи бъдещата си съпруга на семейството си), но има лъвско сърце и е неумолима като викинг. И това не са само приказки, суперлативи или поетически волности, а голата истина; именно разликата между онова, в което никога не се бе съмнявал, и онова, което наблюдава сега, го тревожи най-много.

От „Авалон“ завива по „Камелот“ и пресича кръстовището, без да се огледа; днес неволно тича много по-бързо от обичайното — буквално спринтира. Припомня си една случка от времето, когато току-що бе започнал да излиза с Джуди.

* * *

Както винаги отидоха в „Чоклит Уочбанд“, но по-рано от обикновено, защото свиреше един джаз квартет, който се оказа много добър. Като си припомняше случката, Фред си даваше сметка, че въобще не бяха слушали изпълнението — почти през цялото време се бе оплаквал на Джуди как не се чувства никак на място в Колежа по селско стопанство (съкратено „МУ-У“, както се гавреха снобите от хуманитарните факултети) и как никак не му допада негласното мнение в семейството, че като завърши, ще се върне право вкъщи да помага на Фил да управлява семейната ферма във Френч Ландинг. Направо му прилошаваше от мисълта да прекара целия си живот впрегнат в един хомот с Фил.

— А ти какво искаш да правиш? — попита Джуди. Преплетените им длани лежаха върху масата край стъкления буркан, в който гореше свещ, а квартетът на сцената свиреше нежно, мелодично парче със заглавие „Можеш да разчиташ на мен“.

— Не съм наясно — отвърна той, — но знаеш ли какво, Джуд, смятам, че трябва да уча търговия, не в МУ-У. Сто пъти по ме бива да продавам, отколкото да ора.

— Защо не се прехвърлиш?

— Защото близките ми смятат…

— Зарежи близките, Фред, няма да ти живеят живота! „Лесно ти е да говориш“ — рече си тогава, но на връщане към университета се случи нещо изумително, което напълно противоречеше на схващанията му за живота, и то до такава степен, че тринайсет години по-късно с удивление продължаваше да си спомня случката.

Бяха погълнати в разговор за личното и съвместното им бъдеще („Не ми тежи да бъда съпруга на фермер — отсече Джуди, — стига мъжът ми искрено да желае да върши именно това.“). Не забелязваха нищо. Беше им все едно къде отиват — краката ги водеха сами. Изведнъж разговорът им бе прекъснат от скърцане на спирачки й оглушителен метален трясък — намираха се на кръстовището на Стейт Стрийт с Горам Стрийт. Огледаха се и забелязаха додж и остарял Форд комби, които току-що се бяха сблъскали.

От форда, чийто водач очевидно беше пренебрегнал знака „СТОП“ на Горам Стрийт, слезе мъж на средна възраст с кафяв костюм също на средна възраст. Човекът бе уплашен и потресен, при това с пълно право — от пикапа изскочи як младеж, който заплашително закрачи към по-възрастния мъж (Фред съвсем ясно помнеше как коремчето му провисваше над колана на джинсите) с манивела в ръка.

— Абе, заплес! — крещеше Якия. — Гле’й к’во ми направи колата! На всичкото отгоре е на баща ми, тъпак загубен!

Онзи с костюма на средна възраст се беше ококорил и отстъпваше назад с окръглени очи и вдигнати ръце, а Фред стърчеше като истукан на тротоара пред железарията „Рикманс“ и си мислеше: „О, не, сър, за нищо на света не правете така. От такъв като тоя не бива да се отстъпва заднишком, а да се върви право срещу него, колкото и да е вбесен. Вие го предизвиквате — не виждате ли как го предизвиквате?“ Изобщо не забеляза кога ръката на Джуди се е изплъзнала от дланта му, докато той с ужасно предчувствие слушаше приказките на господин Костюм на средна възраст, който продължаваше да отстъпва и да бърбори как много се извинявал… грешката била изцяло негова, не гледал, не мислел… застраховки… застрахователна компания… да начертае схема… да повикат полицай и да дадат показания…

През цялото това време Якия въобще не го слушаше, а напредваше застрашително, удряйки манивелата в дланта си. Поведението му беше повече от красноречиво — въпросът въобще не е в застраховката или обезщетението, а в това, че господин Костюм на средна възраст му е изкарал акъла, докато си е карал най-спокойно и е слушал парчето на Джони Пейчек „Заври си я отзад тази скапана работа“. Възнамеряваше да си уреди сметките с тоя загубен чичко, задето му изкара акъла и го накара да се разтрепери зад волана… не можеше да не му отмъсти, защото онзи направо си го просеше с тази предизвикателна миризма — жълтата като урина воня на страх и беззащитност. Също като заекът и овчарското куче — заекът отстъпва, отстъпва и изведнъж се оказва притиснат до стената — господин Костюм на средна възраст се оказа притиснат до очукания си Форд и желязото всеки миг щеше да се развърти и да рукне кръв.

Но не се развъртя и не рукна кръв, тъй като изведнъж Джуди Делойс — истинско дребосъче — се изтъпани между тях и безстрашно се вторачи в пламналото лице на Якия.

Фред примигна, питайки се как, за Бога, се е озовала там толкова бързо. (Години по-късно си задаваше същия въпрос, когато влезе след нея в кухнята и в същия миг чу тежките й стъпки по вътрешното стълбище.) И какво? Джуди плесна Якия по месестия бицепс! Шляп! — белият отпечатък от дланта й изпъкна върху зачервената от слънцето луничава кожа, контрастираща с ръкава на раздраната му синя тениска. Фред видя всичко с очите си, но не можеше да повярва.

„Веднага престани! — кресна Джуди право в изненаданата физиономия на Якия, който май започваше да се обърква от възникналата ситуация. — Остави това желязо и веднага престани! Не си търси белята! Да не искаш да идеш в затвора заради купчина ламарина за седемстотин долара?! Хвърли манивелата! Казах… хвърли… тази… МАНИВЕЛА!“

В продължение на цяла секунда Фред бе напълно сигурен, че Якият все пак ще размаха желязото и някой ще го отнесе — например Джуди. Но тя въобще не трепна и нито за миг не изпускаше очите на младежа, който се извисяваше най-малко една глава над нея и тежеше поне сто кила повече. Тогава от нея със сигурност не се разнасяше вонята на страха, а и езикът й не се стрелкаше тревожно към носа, блестящите й очи не шаваха неспокойно.

След миг Якия отпусна ръка.

Фред забеляза тълпата едва когато чу бурните ръкопляскания на събралите се най-малко трийсетина зяпачи. Преизпълнен с гордост от постъпката на приятелката си, заръкопляска и той. Едва сега Джуди се стресна, осъзнавайки на каква опасност се е изложила. Но не си тръгна, а остана при двамата мъже и дори ги задърпа един към друг, принуждавайки ги да си стиснат ръцете. Като пристигнаха ченгетата, Якия и господин Костюм на средна възраст седяха мирно и кротко на бордюра и сравняваха документите за застраховките си. Точка по въпроса.

Фреди и Джуди отново се хванаха за ръце и продължиха към общежитията. В продължение на цели две пресечки Фред не проговори. Дали е бил изпълнен с благоговение? От дистанцията на времето му се струваше, че отговорът е положителен. Най-сетне изтърси:

— Това беше феноменално.

Тя вдигна глава и смутено се усмихна:

— Ами! Ако трябва да го окачествим по някакъв начин, по-добре да го наречем проява на гражданска съвест. Този се беше засилил право към затвора. Не исках това да се случи… Нито пък другият да пострада.

Добави последното изречение след кратък размисъл и в този миг Фред разбра, че дребничката му приятелка е непоколебима като викингски воин. Тя бе на страната на Якия, защото… е, защото другият се изплаши.

— Не се ли разтревожи? — Фред бе толкова зашеметен от случилото се, че до този миг въобще не му бе идвало наум да се засрами: в крайна сметка в свадата се намеси неговата приятелка, не самият той, както повелява холивудският кодекс на честта. — Не те ли беше страх, че оня тип с манивелата ще си го изкара на теб?

Джуди видимо се озадачи, сетне отговори:

— И през ум не ми мина.

* * *

„Камелот“ извежда чак до Чейс Стрийт, откъдето в ясни дни като днешния се вижда как проблесва Мисисипи, но Фред не стига чак дотам. Изкачва се на върха на възвишението Либърти Хайтс, после тръгва по обратния път — фланелката му е подгизнала от пот. Безстрашната Джуди, която геройски се беше намесила в свадата между двамата шофьори, няма нишо общо с онази Джуди със замъгления разсъдък, която живее в дома му и която кърши ръце и следобед спи с часове — разликата е толкова поразителна, че Фред се принуди да говори по въпрса с доктор Пат Скарда. Това стана вчера, когато лекарят дойде в Голдс да оглежда косачките машини със седалка.

Фред му показа различните модели марка „Диър“ и „Хонда“, поинтересува се как е семейството му и попита (надявайки се, че е прозвучало съвсем небрежно):

— Докторе, я ми кажи нещо — мислиш ли, че е възможно човек да полудее току-тъй? Искам да кажа, без предупреждение. Проницателният поглед на Скарда хич не му хареса.

— За възрастен ли става дума или за дете, Фред?

— Е, не става дума за конкретен човек. — Той избухна в смях, който прозвуча неубедително в собствените му уши, а съдейки по изражението на Пат Скарда, и той не го прие за чиста монета. — Искам да кажа, за действителен човек. Интересувам се хипотетично. Да вземем за пример възрастен човек.

Лекарят се замисли, поклати глава.

— Абсолютните истини в медицината са малко, а в психиатрията се броят на пръсти. Ако питаш мен, няма начин човек да полудее „току-тъй“. Възможно е процесът да се развие много бързо, но във всички случаи с процес. Хората казват: „Еди-кой си откачи“, но това почти не се случва. Психическите нарушения — проявите на невротично и психотично поведение — настъпват постепенно и обикновено са предизвестени от определени признаци. Между другото, как е майка ти, Фред?

— Мама ли? О, страхотно. В цветущо здраве. — А Джуди?

Отне му известно време да извика на лицето си усмивка, но затова пък я докара доста уверена.

— Джуди ли? И Джуди е в страхотна форма, докторе. Тя е непоклатима — отговаря той.

Разбира се. Непоклатима е като Гибралтарската скала. Само от време на време се появяват тревожни признаци. „Може би ще отминат — разсъждава Фред. Добрите стари ендорфини най-сетне се раздвижват и подобна перспектива изведнъж започва да му се струва съвсем реална. Оптимизмът е нормалното състояние на Фред, който не вярва в упадъка, на устните му разцъфва усмивчица — първата за деня. — Може би признаците постепенно ще изчезнат. И ще й мине бързо, както започна. А пък знае ли човек, може да е свързано с цикъла й.“

Г осподи, колко хубаво би било именно това да е причината! Междувременно трябва да се погрижи за Тай. Трябва да поговорят сериозно, защото макар да не приема теориите, които Уендъл Грийн се опитва да пробута на читателите си, а именно, че призракът на известния канибал от началото на двайсети век и всепризнат върколак Албърт Фиш по някакви причини броди из Кули Кънтри, Фред си дава сметка, че наоколо все пак шета някой, който вече уби две дечица и извърши неописуеми с думи (освен ако човек не е Уендъл Грийн) гаври с труповете им.

„Торсът и краката били нахапани“ — повтаря си Фред и отново ускорява ход, въпреки че вече го присвива отдясно. Но си заслужава да повторим: Фред не допуска, че тези ужаси могат да сполетят собствения му син и не вижда абсолютно никаква връзка между трагичните събития и състоянието на Джуди, тъй като се държи странно още от времето, когато Ейми Сейнт Пиер и Джони Ъркнам са били още живи и здрави и са си играели на воля в задните дворове на къщите си.

Може би, може би… но стига сме се занимавали с Фред и неговото безпокойство. Нека оставим тази тревожна душа и да избързаме напред към Робин Худ Лейн № 16 — нека потърсим източника на неговите тревоги.

* * *

Прозорецът на съпружеската спалня на втория етаж е отворен, а мрежата със сигурност няма да ни затрудни — влизаме в стаята заедно със свежия утринен полъх и първите звуци на новия ден.

Но пробуждането на Френч Ландинг и придружаващата го шумотевица не могат да нарушат съня на Джуди Маршал, понеже нощес тя се ококори още в три часа — до сутринта се взира в сенките, опитвайки се да забрави кошмарите. Но колкото и да не й се ще, помни някои неща.

— Пак видях окото — съобщава на празната стая. Тъй като Фред не е тук да я следи (много добре знае, че я следи — може да е вманиачена, но със сигурност не е глупава), изплезва език и не просто докосва носа си, а обхожда цялата юздичка между носа и устата си като куче, което се облизва, след като е изплюскало пълна паница с остатъци от вчерашната яхния. — Окото е червено. Неговото око. Окото на Краля.

Отмества поглед към сенките на дърветата. Те танцуват по тавана, образуват странни форми и лица, форми и лица.

— Окото на Краля — повтаря, кърши ръце и впива нокти в дланите си. — Абала! Лисици в бърлоги! Абала-дун, Пурпурният крал! Плъхове в дълбоки дупки! Абала Муншун! Кралят е в кулата, похапва мед и хляб! Разрушителите в подземието се бъхтят от зори до мрак!

Отривисто клати глава. О, тези гласове, които извират от мрака — понякога се буди нощем и пред очите й сякаш пламти видение на тъмносива кула сред поле, обрасло с рози. Кърваво поле. После се обаждат гласовете, които говорят на непознати езици бръщолевят несвързано, изричайки странни думи, които Джуди не разбира и над които няма власт. — С разкървавени крачета все повече и повече хлапета ремъка теглят и опъват… за Бога, няма ли да има край? Езикът се протяга, близва връхчето на носа й и ноздрите потръпват, раздразнени от собствената й слюнка, а в главата й кънти „Абала, Абала-дун, Кан-та Абала…“ и се блъскат още куп ужасяващи чуждоезични думи и потресаващи видения: кулатата с пламтящите пещери под нея, където хлапетата с разкървавени крачета ремъка теглят и опъват. Съзнанието й се измъчва до смърт. Има само един начин да сложи край на мъките и да си отдъхне.

Джуди Маршал сяда в леглото. На нощното шкафче са поставени лампа, последният роман на Джон Гришам, бележник (подарък от Тай за рождения й ден, всяка страница е украсена с надпис „ХРУМНА МИ СТРАХОТНА ИДЕЯ!“) и рекламна химикалка на хотел „Шератън — Ла Ривиер“.

Тя грабва писалката и трескаво започва да драска в бележника.

Няма Абала няма Абала-дун и никакви Кули никакви Разрушители никакъв Пурпурен крал това са сънища просто сънища моите сънища.

Достатъчно! Но писалките са и пътища за навсякъде — преди да е успяла да вдигне ръка, на белия лист се появява следното: Блак Хаус е път към Абала входът към Ада Шиол Муншун всички тези светове и духове.

Стига! Боже милостиви, стига! Но най-страшно е друго: ами ако всичко написано изведнъж придобие смисъл?

Захвърля обратно върху нощното шкафче писалката, която се търкулва и се удря в лампата. Откъсва от бележника листа, смачква го и го напъхва в устата си. Яростно го сдъвква и го поглъща, навлажнен и поомекнал. В един ужасяващо неприятен миг топчето хартия засяда в гърлото й, но накрая все пак успява да го преглътне. Думите и световете избледняват, тя изтощено се отпуска на възглавницата. Лицето й пребледнява, в очите й блестят неизплакани сълзи, но подскокливите сенки на тавана вече не й приличат на лица — лицата на дечицата с разкървавени крачета, които ремъка теглят и опъват, плъхове в дълбоки дупки, лисици в бърлоги, окото на Краля, Абала, Абала-дун! Те са най-обикновени сенки на дърветата на двора. Тя е Джуди Делоис Маршал, съпруга на Фред и майка на Тай. На мира се в Либъртйвил, Френч Ландинг, Френч Каунти, Уисконсин, Америка, северното полукълбо, планетата Земя, друг свят освен този няма. Дано да е така.

Ах, дано да е така!

Затваря очи и най-сетне я наляга дрямка; ние се оттегляме, но тъкмо да прекрачи границата, разделяща я от съня, Джуди Маршал изрича нещо:

— Ти не се казваш Бърнсайд. Къде ти е дупката?

Вратата на спалнята е затворена, тъй че се налага като въздишка да се промъкнем през ключалката. Носим се по коридора и разглеждаме семейните снимки на Джуди и Фред, включително изглед от фермата на семейство Маршал, където младата двойка изтърпя мъчително, но, слава Богу, кратко гостуване скоро след брачната церемония. Искате ли един съвет? Не споменавайте пред Джуди за Фил, брата на Фред. Веднага ще почне да пили — както несъмнено би казал Джордж Ратбън.

Другата врата в дъното на коридора няма ключалка, тъй че се плъзваме отдолу като телеграма и веднага разбираме, че сме се озовали в момчешка стая — личи по смесената миризма на мръсни спортни чорапи и терпентин. Макар и малка, тази стая изглежда по-голяма от спалнята на родителите, може би защото не е пропита с тревога. По стените са налепени плакати на Шакил О’Нийл, Джеръми Бърниц, миналогодишния състав на отбора на „Милуоки Бъкс“… и на идола на Тайлър Маршал: Марк Макгуайър. Макгуайър играе за Кард и те са врагът, но, по дяволите, „Милуоки Бруърс“ всъщност не са достоен противник за никого. „Бруърс“ са последна глуха и в Американската лига, и в Националната лига. А Макгуайър… е, той е герой. Той е силен, сдържан и може да запрати бейзболната топка чак някъде си. Дори бащата на Тайлър, който винаги е на страната на уисконсинските отбори, смята, че Макгуайър не е като другите. „Той е най-великият, откакто съществува тази игра“ — заяви по време на седемдесетия сезон и макар че през онази легендарна година Тайлър бе още невръстно хлапе, запомни тези думи завинаги.

На стената в стаята на хлапето, което скоро ще стане четвъртата жертва на Рибаря (вече има трета, както се уверихме сами), на почетното място над леглото е окачен плакат на туристическа забележителност: грамаден мрачен замък в дъното на поляна, обвита с мъгла. В долния край, прикрепен към стената с тиксо (мама изрично забранява стената да се дупчи с кабърчета), с големи зелени букви е написано: „ЗАПОВЯДАЙТЕ ОТНОВО В ОЛД СОД“. Тай размишлява дали да не изреже надписа. Плакатът му харесва не защото замъкът е в Ирландия, а защото картината му нашепва за далечни земи и за „някъде другаде“ — Някъде Съвсем Другаде с главни букви. Сякаш е снимка на приказно кралство, където из горите бродят еднорози, а в пещерите се крият дракони. В сравнение с тази чудесия Хари Потър ряпа да яде! Хогуортс^[3] става за убиване на времето в летните следобеди, но този замък се намира в кралството Някъде Съвсем Другаде! Тай се събужда и заспива с образа на този замък — защото така му харесва.

Лежи свит на кълбо и прилича на запетайка в човешка форма, с гащета и рошава тъмноруса коса, чийто палец се намира на сантиметър от устата, на косъм да бъде засмукан. Тай сънува — виждаме как очните ябълки се движат под затворените клепачи. Устните му се движат… шепне нещо… Абала? Наистина ли повтаря неразгадаемите думи на майка си? Разбира се, че не, но…

Навеждаме се по-близо, но не успяваме да чуем нищо, защото в този миг червеният джазов радиочасовник на Тай светва и в миг гласът на Джордж Ратбън изпълва стаята, сякаш зове Тай да се върне от страната на сънищата, каквото и да му се случва там.

— Фенове, слушайте внимателно, колко пъти съм ви го казвал? Ако не знаете мебелна къща „Хенрайд Брадърс Фърничър“ във Френч Ландинг и Сентралия, значи нищо не разбирате от мебели. Точно така, „Хенрайд Брадърс“, тъкмо тях имам предвид, раят на колониалните мебели. Комплексни трапезарии, дневни и спални, обзаведени с познати и любими марки мебели „Лейзи Бой“, „Бретън Удс“ и „Мусхед“, И СЛЕПЕЦ ЩЕ ВИДИ, ЧЕ „ХЕНРАЙД БРАДЪРС“ ОЗНАЧАВА КАЧЕСТВО!

Тай Маршал се смее още преди да е отворил очи. Обожава Джордж Ратбън — Джордж е безбожно отракан.

След което без никаква пауза рекламата се прелива в нов въпрос:

— Хора, готови ли сте за голямата джабала на „Бруърс“? Нали не сте забравили да ми изпратите картичките с името, адреса и вашия telefono? Надявам се да сте го сторили, защото крайният срок изтече в полунощ. Ако сте го изпуснали… сори, батко!

Тай затваря очи и три пъти по ред изрича: „Егати“. Беше забравил за томболата и единствената му надежда бе баща му (който знае колко е разсеян понякога синът му) да се е сетил и да е изпратил заявка за участие от негово име.

— Голямата награда? САМО шансът вие или ваше любимо момче или момиче да бъде батър на „Бруърс“ по време на цялото първенство в Синсинати. САМО шансът да спечелите бухалка с автограф на Ричи Сексън, ДЪРВОТО, в което е скрита СВЕТКАВИЦА! Да не говорим за петдесетте места в сектора зад първа база с мен, Джордж Ратбън, пътуващата енциклопедия по бейзбол на Кули Кънтри. НО ЗАЩО ВИ ГОВОРЯ ВСИЧКО ТОВА? Ако сте изпуснали срока, вече е твърде късно. Точка по въпроса, край, това е, вдигни си ципа! А, да, сетих се защо заговорих за това — за да ви подсетя следващия петък непременно да ме слушате, за да разберете няма ли да чуете ВАШЕТО ИМЕ в списъка на наградените!

Тай изпъшква. Възможностите Джордж да обяви неговото име са две: никаква и почти никаква. Не че умира да бъде батър и да търчи пред цял Милър Парк с размъкнатата униформа на „Бруърс“, но виж — да притежава собствената бухалка на Ричи Сексън, дървото, в което е скрита светкавица… не е ли велико?

Тайлър се изшмулва от леглото, помирисва под мишниците вчерашната си тениска, захвърля я и изважда нова от чекмеджето. От време на време баща му го пита защо навива радио-часовника да го буди в такъв нечовешки час — нали е във ваканция — но Тайлър все не успява да му обясни, че всеки ден е важен, но най-вече топлите, слънчеви дни, когато човек няма никакви задължения. Сякаш в дълбините на съзнанието си долавя едно гласче, което му нашепва да не губи нито миг, защото времето е кратко. Следващите думи на Джордж Ратбън в миг напълно събуждат Тай — действат му като леден душ.

— Слушай, окръг Кули, готов ли си да говориш за Рибаря?

Той се вцепенява, а по гърба и ръцете му пробягва лека тръпка. Рибаря. Маниак, който убива деца… и ги яде. Този слух се носеше сред по-големите деца на бейзболното игрище и в спортната зала, но кой би извършил нещо толкова гнусно и отвратително? Само някой канибал!

Джордж понижава глас:

— Сега ще ви кажа една тайна, тъй че слушайте внимателно чичо си Джордж. — Тай тъкмо хваща гуменките си за връзките, но при тази заръка застива на леглото и се заслушва внимателно. За Джордж е много необичайно да обсъжда подобни… подобни неспортни теми, но Тайлър му има доверие. Преди две години, когато „Баджърс“ се издигнаха в Осмицата на елита, макар че всички им предричаха крах още в първия кръг на Големия танц, само Джордж позна, нали? Да, позна. Точка по въпроса, край, това е, вдигни си ципа.

Радиоводещият снишава глас и зашепва едва ли не поверително:

— Истинският Рибар, момичета и момчета, тоест един човек на име Албърт Фиш, е мъртъв от шейсет и седем години и доколкото знам, никога не е пътувал на запад от Ню Джърси. Освен това най-вероятно е бил ФЕН НА ОТБОРА НА ЯНКИТЕ! ТЪЙ ЧЕ СПОКО, КУЛИ КЪНТРИ! НЯ-АААМА СТРАШНО!

Тайлър се отпуска, усмихва се и нахлузва гуменките. Споко, няма страшно — точно така. Започва нов прекрасен ден — е, вярно че напоследък майка му се държи чудновато, но ще й мине.

Нека се разделим с Тай в добро настроение — да се престорим на амеба и да се подложим на клетъчно деление, както би казал страховитият Джордж Ратбън. Като си говорим за Джордж — вездесъщият глас на окръг Кули Кънтри — дали да не го потърсим? Идеята не е лоша. Речено-сторено — тръгваме веднага.