Р. Л. Стайн
Не можеш ме уплаши! (13)

13

Върлинестото чудовище се наклони към мен и протегна ръце, готово да ме сграбчи.

— Кевин, разкарай се оттук! — извиках. — Нацапа пода с кал!

По-големият ми брат Кевин отпусна ръце.

— Това не е кал, нещастнико. Това е грим.

— Не ме интересува — отвърнах пискливо, скочих от леглото и го блъснах в корема. — Всичко изпоцапа.

Той се разсмя.

— Обаче те уплаших, нали?

— Надявай се! — подразних го. — Знаех, че си ти.

— Помисли си, че е Калното чудовище — настояваше той иззад дебелия пласт грим на лицето си. — Признай си, дребосък.

Мразя да ми вика дребосък. Предполагам, че се досеща и го прави нарочно.

— Не приличаш на Калното чудовище, а на купчина боклуци.

— Днес следобед изплашихме едни хлапета в гората — похвали се доволно Кевин. — Трябваше да им зърнеш личицата. Затичахме се към тях и извикахме: „Бау“. Двама направо се разреваха. — Той се захили.

— Махай се — рекох и отново го блъснах към вратата. Само си намацах ръцете с грим.

— Филмчето е почти готово — продължаваше да нарежда той, докато си бършеше ръцете в една от моите тетрадки. По листата оставаха големи кафяви петна. — Може би ще ти го покажа, когато приключим.

— Остави ми нещата, Кевин! — викнах ядосано. Изведнъж си спомних, че исках да го помоля за нещо и смених тона. — Може ли и мен да ме снимате? Моля те! Нали каза, че ще го уредиш, помниш ли?

— Ами, дребосък… — Той поклати глава. — Твърде лесно се плашиш.

— Какво? — Подиграваше ли ми се?

— Твърде лесно се плашиш, Еди. Представи си, съвсем самичък в тъмната гора с три кални чудовища. Направо ще се побъркаш.

— Ей… — подхванах ядосано. — Кевин, не си никак смешен. Ти обеща…

— Не, не съм — отричаше Кевин. Една голяма топка гел се откъсна от рамото му и пльокна на пода. — Хе-хе. Сега ще трябва да почистиш.

— По-скоро ще те накарам да го изядеш! — отвърнах и скръстих ръце на гърдите.

Той само се разсмя.

Изведнъж ми хрумна нещо.

— Кевин, ще ми помогнеш ли за една работа? — попитах замислено.

— Сигурно не — изхили се той. — За какво става дума?

— Да имаш някоя хубава идея как да изплашим един човек?

Той присви очи. След това махна с ръка към намацотеното си тяло.

— Това не е ли достатъчно страшно?

— Имах предвид някакъв друг начин — казах, като се чудех как да му обясня. — С едни приятели се опитваме да изплашим едно момиче — Къртни.

— Защо? — попита Кевин и положи изцапаната си длан на бюрото ми.

— Нали знаеш? За забавление — отвърнах.

Той кимна.

— Но досега все не успявахме — продължих. — Всичките ни опити се провалиха. — Отпуснах се на леглото.

— Какво опитахте? — поинтересува се Кевин.

— Уф. Разни неща. Змия и тарантула. Но нищо не стана.

— Дреболии — промърмори брат ми. Беше оставил сума ти петна по пода.

— Така ли? Какво искаш да кажеш?

— Казах дреболии — повтори той. — Опитвате се да я изплашите с дребни неща. Трябва ви нещо голямо. Нали знаеш. Нещо, което да е по-голямо от нея.

Замислих се върху думите му. Стори ми се, че в тях има смисъл.

— И какво искаш да кажеш с това по-голямо? — попитах. — Нещо като слон например?

Той се намръщи и поклати глава.

— Еди, откъде ще вземеш цял слон? Имах предвид някое голямо куче. Едро, ръмжащо псе.

— Куче ли? — почесах се по главата.

— Аха. Представи си, че тази твоя Къртни си ходи по улицата или се разхожда в гората — и изведнъж чува гневно ръмжене и лай. Вдига глава и вижда едно грамадно куче, с отворена уста и настръхнали нокти, което тича право към нея. Това вече ще я изплаши. Няма начин.

— Не е зле — кимнах замислено. — Никак не е зле, Кевин. Ти си гений.

— Ти ли ми го казваш? — усмихна се той и си тръгна. След него оставаше тъмна диря.

Едро, ръмжащо куче, рекох си. Опитах се да си го представя. Нещо като вълк, който вдига глава и вие на луната.

След това си представих, че Къртни се разхожда, нищо неподозираща, по някоя тъмна улица. Тя чува някакви звуци. Ниско ръмжене. Спира. Очите й се разширяват от ужас.

Какви са тия звуци? — пита се тя.

И тогава го вижда. Най-голямото, най-страшното, най-бясното куче, което някога е съществувало. Очите му са кървясали. То разтваря уста и показва два реда огромни, остри зъби.

Кучето изръмжава и скача. Хвърля се право на шията й.

Къртни вика за помощ. Обръща се и побягва. Пищи като уплашено дете.

— Тук, момче — викам аз на преследващото я чудовище.

Кучето спира. Обръща се. Идва кротко при мен, като маха с опашка. Къртни продължава да плаче и да трепери, а кучето ме близва по ръката.

— Това е само едно кученце — казвам й. — Кучетата няма да те ухапят, освен ако не усетят, че си изплашена!

Скочих от леглото и се разсмях.

Определено си заслужава да опитаме, рекох си.

Определено си заслужава.

Въпросът е откъде да намерим това едро, свирепо, ръмжащо куче?