Р. Л. Стайн
Не можеш ме уплаши! (18)

18

— Ей! — Един разтревожен глас се обади точно зад мен.

Ръмжащото куче сякаш замръзна насред въздуха.

Очите му все още святкаха като раздухани въгленчета, когато се приземи на четири крака.

— Ей, върви си! — повтори гласът.

Обърнах се и видях Капата, който тичаше към мен, размахвайки дълга пръчка.

— Махай се, куче! — извика той. Кучето наведе глава и изръмжа, без да ме изпуска от очи. След това отстъпи неохотно назад, скрило гладката си опашка между краката. Направи още една крачка. Още една.

— Хайде, махай се! — не се стърпях и аз. — Изчезвай!

Не зная дали защото бяхме вече двама и Капата държеше пръчка, но огромното чудовище изведнъж се обърна и изчезна между дърветата.

— Уф, брей — изпъшках. — Брей, брей. Страшничко беше. — Изведнъж осъзнах, че толкова дълго си бях задържал дъха, та чак ме боляха гърдите.

— Добре ли си? — попита Капата.

— Да, струва ми се — отвърнах неуверено. — Благодаря, че ми спаси живота.

Той се загледа към дърветата, сред които бе изчезнало кучето.

— Това куче ли беше, или кон? — попита Капата. — Ама изглеждаше наистина страшно, нали?

Кимнах. Гърлото ми беше пресъхнало. Трудно ми беше да говоря. Знаех, че отново ще виждам това ръмжащо чудовище — в кошмарите си.

— Намерихте ли Масльо? — сетих се да попитам.

Капата изрита едно паднало дърво. След това поклати глава.

— Не. Още не. Чарлейн направо не е на себе си.

— Аз… зная как се чувства — рекох. Погледнах към дърветата. Стори ми се, че отново видях голямото черно куче да тича към мен.

Но бяха само разлюлени от полъха на вятъра листа.

— Най-добре да се връщаме — предложи Капата.

Последвах го по пътеката. Тя направи завой и се спусна надолу по хълма.

Малко след това открихме Моли и Чарлейн. И двете изглеждаха нещастни.

— Какво ще правим сега? — хленчеше Чарлейн. Беше пъхнала ръце в джобовете на тесните си джинси. Изглеждаше сякаш е готова да се разплаче. — Не мога да се върна вкъщи без Масльо. Не мога!

— Обзалагам се, че кучето ти вече се е прибрало — рече Моли. — Бас държа, че това тъпо псе си е у дома.

Лицето на Чарлейн се поразведри.

— Така ли смяташ? Значи не се е изгубило в гората?

— Кучетата не се губят — намесих се аз. — Само хората.

— Прав е — съгласи се Капата. — Кучетата имат страхотно чувство за ориентация. Масльо сигурно вече се е прибрал.

— Да идем да проверим — подкани ни Моли и положи ръка върху рамото на Чарлейн.

— Ами ако не е там? — попита неочаквано Чарлейн. — Тогава какво ще правим?

— Ще идем в полицията и ще помолим за помощ — каза й Моли.

Отговорът изглежда успокои Чарлейн. Четиримата закретахме унило назад по пътеката.

Тъкмо наближихме покрайнините на гората, когато насреща се показаха Къртни и Денис.

Стояха до един храсталак. При тях имаше две кучета.

Масльо бе приклекнал до Къртни. От другата й страна голямото черно чудовище бе седнало на задните си лапи.

— Здрасти! — посрещна ни Къртни, когато се затичахме към тях. — Тия кучета да не са ваши?

Заковах се на място и се ококорих от изненада.

Масльо ближеше с привързаност ръката на Къртни. Голямото черно куче облизваше другата й ръка също толкова нежно.

— Санбернарът е мой! — извика щастливо Чарлейн.

— Трябваше да го държиш за каишката — укори я Къртни. — Беше се изгубил, когато го хванах. — Тя подаде каишката на Чарлейн.

Чарлейн й благодари.

— Нали е много сладко това кученце? — рече Къртни, наведе се към голямото черно чудовище и го целуна по муцуната.

В този момент реших да се откажа.

Задачата беше невъзможна. Нямаше начин — ама никакъв начин — да изплашим Къртни.

Време е да призная поражението си, рекох си аз.

Ала не знаех колко страшни неща още щяха да се случат.