Р. Л. Стайн
Не можеш ме уплаши! (25)

25

Усетих да ме побиват хладни тръпки, когато двамата с Моли доближихме Калния поток. Въздухът бе неочаквано хладен и влажен. От време на време сивкави облаци закриваха луната, която бе увиснала ниско над дърветата.

— Колко вълнуващо — каза Моли, докато оглеждаше тъмната гора около нас. — Не мога да повярвам, че най-сетне ще изплашим Къртни.

— И аз не мога да повярвам — рекох. — Все се питам какво ще се провали този път.

— Нищо няма да се провали — успокои ме Моли. — Престани да бъдеш такъв песимист. Тази вечер ще удари жадуваният час, Еди.

Чарлейн и Капата ни очакваха в покрайнините на гората. Моли ги видя първа и им помаха. Изтичахме при тях.

— Да сте виждали брат ми и двамата му приятели? — попитах.

— Не — отвърна Капата.

— Но видяхме Къртни — докладва Чарлейн. — Двете с Денис отиваха към къщичката.

— Взела е и Денис? — подскочих аз. Тъкмо ще изплашим и нея!

— Видяха ли ви? — обърна се Моли към Чарлейн.

— Как ще ни видят? Двамата с Капата се скрихме. Ето там. — Тя посочи един гъст шубрак.

В гората изведнъж стана по-светло. Погледнах нагоре и видях, че облаците са се отдръпнали от луната. Окъпа ни зловеща, бледожълта светлина.

Изведнъж дърветата се залюляха от повея на вятъра. Листата им сякаш шепнеха.

— Брат ми и приятелите му сигурно се крият при потока — рекох. — Хайде. Да вървим. Не искам да пропусна големия момент.

Четиримата тръгнахме през гората. Стараехме се да се придвижваме безшумно, но от време на време настъпвахме по някой клон.

Заковах на място, когато дочух тихо стенание.

Беше като далечен слаб вик. Скърбящ.

Спрях и наострих слух. Още едно стенание.

— К-какво беше това? — попитах със сподавен шепот.

— Заприлича ми на птица. Може да е гугутка — предположи Чарлейн.

Още едно стенание. Да. Сигурно беше гугутка горе на дървото.

— Ей, Еди, да не си напълнил вече гащите? — пошегува се Капата и ме тупна по гърба. — Дръж се мъжки, момче.

— Държа се — промърморих. Малко ме беше срам задето се бях изплашил от една глупава гугутка. Добре че беше тъмно, та не можеха да видят, че се изчервявам.

Пресегнах се и бутнах шапката на Капата — колкото да разсея мислите си от гугутката.

— Ей! — извика Капата и се завъртя, ядосан.

— Шшшшт. Тихо. Къртни и Денис могат да ни чуят — скастри ни Моли.

Приближавахме се безшумно към къщичката. Гората ставаше все по-тъмна, докато вървяхме между шептящите дървета. Неусетно се притиснахме един към друг. Никой не смееше да се обади.

Отново дочух стенанията. Тихи викове.

Опитах се да не им обръщам внимание. Нямаше да позволя повече да ме плашат някакви птички.

Имах чувството, че вървим от часове, макар да знаех, че са изминали само няколко минути. Гърлото ми беше пресъхнало и коленете ми трепереха. Сигурно от вълнението, рекох си.

— Ох! — извиках тихо, когато се спънах в нещо. Беше клон или камък. Полетях напред и паднах по корем. — Ох.

Капата и Чарлейн побързаха да ме вдигнат.

— Добре ли си? — прошепна Чарлейн.

— Да. Нищо ми няма — промърморих, докато се отърсвах. Бях си ударил лакътя и усещах, че пулсира.

— Престани да се опитваш да ни изплашиш — скара ми се Чарлейн.

— Не се опитвам — възразих, докато разтърквах удареното.

Стигнахме покрайнините на полянката. Като се придържахме към сенките на дърветата, загледахме се към къщичката.

По-скоро беше площадка със стени, отколкото истинска къща. Искам да кажа, че нямаше покрив. Къртни и Денис вече се бяха покатерили горе и надзъртаха през стените.

Лунната светлина огря поляната и сега вече ги виждах съвсем ясно. Къртни бе опряла бинокъл до очите си. Денис осветяваше дърветата с фенерче. На шията си носеше фотоапарат.

Чудесно, рекох си и се изхилих беззвучно. Нали и двете все се мислят за големи учени. Дори бях изненадан, че не са взели тетрадки, за да си водят записки, докато наблюдават Калните чудовища.

Ние четиримата приклекнахме зад една висока тръстика и продължихме да ги следим. Къртни и Денис разговаряха безгрижно, докато зяпаха наоколо. Не можех да чуя какво си казват.

— Нямам търпение! — прошепна Капата, докато се облягаше на мен. Черните му очи святкаха развълнувано изпод козирката. — Къде е брат ти?

Затърсих с очи сред дърветата и около брега.

— Не го виждам — прошепнах. — Но той и приятелите му трябва да са някъде наблизо. Всеки момент ще се появят.

— И тогава ще започне забавата — ухили се Капата.

— Аха — съгласих се. — Тогава ще започне забавата.

Само дето ме глождеше някакво съмнение.

Къде бяха Кевин и приятелите му?

Къде се спотайваха?

В този момент забелязах нещо да се движи зад горската къщичка, в другия край на поляната.