Р. Л. Стайн
Не можеш ме уплаши! (14)

14

В събота следобед всички се събрахме в задния двор на Чарлейн. Щяхме да пробваме новото игрище за крокет, което й бе купил баща й. Денят беше облачен. Слънцето се криеше зад високите облаци, които хвърляха издължени сенки.

Ревът на косачката от съседния двор ни пречеше да се чуваме добре. Въпреки това успях да разкажа на Моли, Чарлейн и Капата за идеята на брат ми как да уплашим Къртни.

— Едно голямо, ядосано куче наистина ще свърши работа — съгласи се пръв Капата. Той удари с чукчето си моята зелена топка и я прати отвъд оградата.

Моли се начумери. Все още не ни беше простила за инцидента с тарантулата, макар да й се бяхме извинили хиляда пъти. Опъна намачканата си тениска и се приготви да нанесе удар.

— Трябва ни куче, което наистина да изглежда страшно — рече тя. Замахна и удари топката с всичка сила.

— Може би моето куче Масльо ще свърши работа — подметна Чарлейн и въздъхна.

— Какво? Масльо ли? — подскочих от изненада. — Не говори смешки, Чарлейн. Масльо е едно голямо и добродушно магаре. Не може да уплаши и муха.

— Не бъди толкова сигурен — възрази тя. — Масльо ще се справи.

— Да бе — рекох и завъртях очи. — Той е ужасно злобен. Затова сте го кръстили Масльо.

— Твой ред е. — Моли ми посочи топката.

— Ама че досадна игра — въздъхнах. — Кой може да я харесва?

— Аз я харесвам — отвърна Капата. Той печелеше.

Чарлейн сви ръце на фуния пред устата си и извика:

— Масльо! Масльо! При мен, чудовище!

Само след секунди иззад ъгъла на къщата се показа големият санбернар и се затича към нас. Пухкавата му бяла опашка описваше широки кръгове, а езикът му бе увиснал навън.

— О, толкова ме е страх. Така се изплаших! — извиках подигравателно. Хвърлих чукчето за крокет и се престорих, че целият треперя.

Масльо не ми обърна внимание. Изтича право при Чарлейн и започна да й ближе ръката, издавайки звуци като мяукаща котка.

— Страшен е — кимнах и се засмях.

Капата се изправи до мен и си нагласи шапката.

— Чарлейн, това е един голям, обичлив санбернар — рече той, наведе се и почеса кучето зад ушите. — Трябва ни вълчак. Или двуметров доберман.

Масльо изви голямата си глава и го близна по ръката.

— Уф! — подскочи Капата. — Мразя кучешката лигня.

— Къде да намерим истинско злобно куче? — попитах, докато се прицелвах с чукчето. — Не познавате ли някого с куче пазач? Някоя едра, злобна немска овчарка?

Чарлейн продължаваше да се усмихва, сякаш знаеше нещо, което ние не знаехме.

— Дайте на Масльо да опита — рече тя. — Ще бъдете изненадани.

Облаците отново закриха слънцето. Изведнъж захладня.

Косачката от другата страна на живия плет замлъкна. В дворчето изведнъж настъпи зловеща тишина.

Масльо се излегна по гръб и вирна лапи.

— Не и в тази поза, Чарлейн — рече Капата и се засмя. Кучето наистина изглеждаше безобидно.

— Още не съм ви показала един фокус — отвърна Чарлейн. — Само гледайте.

Тя се обърна към кучето и му подсвирна. Звукът бе слаб, едва доловим, лишен от мелодия.

Големият санбернар реагира мигновено. Веднага щом чу свиренето, той скочи на крака. Опашката му замръзна, изправена нагоре. Ушите му щръкнаха.

Чарлейн продължаваше да свири. Не беше силно, същите ниски, писукащи звуци.

За наша изненада Масльо започна да ръмжи. Ръмженето извираше дълбоко от гърлото му, гневно и заплашително.

Той оголи зъби. Ръмженето се усилваше. Ставаше все по-злобно.

Очите му гледаха кръвнишки. Гърбът му се изви. Той изправи глава, сякаш се готвеше да нападне.

Чарлейн пое дъх и свирна още веднъж. Тя не изпускаше от погледа си кучето.

— Масльо, дръж Еди — извика неочаквано Чарлейн. — Дръж Еди. Изяж го. ЯЖ!