Р. Л. Стайн
Не можеш ме уплаши! (19)

19

Ледени ръце, студени като смъртта, обвиха гърлото ми.

Изпищях.

Чарлейн се засмя.

— Еди, какво ти става? Нещо си напрегнат.

— Защо ръцете ти са толкова студени? — попитах, докато си разтривах врата.

Тя ми подаде кутия кола.

— Току-що я извадих от хладилника.

Всички започнаха да ми се смеят.

Няколко дни след случката в гората четиримата седяхме в къщата на Чарлейн и се опитвахме да измислим какво да правим по-нататък. Беше осем и половина в четвъртък вечер. На родителите си казахме, че ще решаваме заедно задачи.

— Мисля, че трябва да се откажем — рекох мрачно. — Не можем да изплашим Къртни. Просто не можем.

— Еди е прав — съгласи се Капата. Седеше на дивана до Моли. Аз се бях сгушил в големия фотьойл. Чарлейн се изтягаше на килима.

— Трябва да има някакъв начин — упорстваше тя. — Къртни не е робот. Все нещо може да я изплаши!

— Не съм сигурен — поклатих глава.

В този момент в стаята влезе Масльо, размахвайки щастливо опашка. Отиде при Чарлейн и я близна по ръката.

— Разкарай тоя предател оттук! — сопнах се ядно.

Масльо вдигна глава и ме изгледа с влажните си, натъжени очи.

— Чу ме добре, Масльо — повторих. — Ти си предател.

— Той е само едно куче — опита се да го защити Чарлейн. Тя дръпна косматото чудовище да се излегне до нея на килима.

— Кучетата май харесват Къртни — посочи Моли.

— А също змиите и тарантулите — добавих огорчено. — Нищо не може да уплаши Къртни. Нищо.

На лицето на Моли внезапно се появи дяволито изражение.

— Искате ли да ви покажа нещо наистина страшно? — попита тя. Пресегна се и неочаквано свали шапката от главата на Капата.

— Ау! — извикахме тримата в един глас. — Страшно!

Черната коса на Капата бе прилепнала към главата му. Приличаше на полирано дърво. По челото му имаше червени резки от ластика на шапката.

— Ей! — извика ядосано Капата. Той дръпна шапката и си я нахлупи обратно на главата.

— Никога ли не си миеш косата? — попита Чарлейн.

— За какво ми е? — отвърна Капата. Той стана, отиде при огледалото и си нагласи шапката.

Още известно време обсъждахме как да изплашим Къртни. Всички бяхме доста обезсърчени. Нямахме никакви подходящи идеи.

Малко след девет се обади майка ми и каза, че трябва да се прибирам у дома. Пожелах на останалите лека нощ и тръгнах към вратата.

Беше валяло почти през целия ден. Сега въздухът бе хладен и влажен. Моравите пред къщите лъщяха с отразена светлина от уличните лампи.

Нашата къща е на четири преки по-надолу на същата улица. Съжалих, че не си бях взел колелото. Хич не ми беше приятно да вървя по тъмното. Някои от уличните лампи бяха изгорели и тъмнината изглеждаше зловеща.

Добре, добре. Признавам, че не съм смел като Къртни.

Студени ръце по врата ми бяха достатъчни, за да ме накарат да подскоча.

Може би точно това трябваше да се случи с Къртни, помислих си, докато подминавах втората пресечка. Леденостудени ръце на шията й…

Тъкмо подминавах големия пуст паркинг, когато зърнах някакво движение с крайчеца на окото.

Някаква черна сянка претича през осветения кръг.

Нещо се приближаваше към мен откъм тръстиките.

Преглътнах уплашено. Гърлото ми се беше свило. Изведнъж се затичах.

Сянката се носеше след мен.

Чух тихо стенание.

Може би вятърът?

Не. Беше човешки глас.

Още едно стенание, или сподавен вик.

Внезапно всички дървета наоколо започнаха да се поклащат и да шепнат. Черни сенки се плъзнаха към мен.

Сърцето ми се разтуптя, затичах се още по-бързо. Пресякох улицата и продължих да тичам.

Но сенките ме наближаваха. Всеки миг щяха да ме застигнат.

Знаех, че няма да се прибера у дома.