Р. Л. Стайн
Не можеш ме уплаши! (21)

21

На сутрешната среща говорехме за чудовища.

В началото на всеки учебен ден имаме сутрешна среща. Събираме се около голямата маса в дъното на класната стая. Господин Мелвин сяда на трикракото столче или се подпира на черната дъска. После си говорим за разни неща.

Обикновено дискусията се води от три или четири деца. Останалите просто седим, слушаме и гледаме да не заспим.

Разбира се, Къртни е активна участничка. Винаги е остроумна и ентусиазирана, макар да е толкова рано заранта. Освен това не се бои да изразява мнението си по който и да било въпрос.

Днес господин Мелвин ни разказваше как хората открай време вярвали в съществуването на чудовища.

— Хората имат нужда да измислят подобни неща — говореше той. — Това ни помага да разберем, че истинският свят не е чак толкова страшен. Истинският свят е далеч по-поносим от чудовищата, които измисляме.

Той продължи още известно време да говори по темата. Не мисля, че някой го слушаше. Беше доста рано сутринта.

— Съществуват безброй легенди и митове, разкази и филми за чудовища — обясняваше господин Мелвин. — Но никой досега не е доказал, че има чудовища. Защото те обитават единствено нашето въображение.

— Това не е вярно — прекъсна го Къртни. Винаги започва да говори преди да вдигне ръка. Освен това не я е грижа, ако прекъсне някого.

Големите пухкави вежди на господин Мелвин подскочиха на челото му.

— Къртни, да не би да разполагаш с доказателства за съществуването на чудовища? — попита той.

— Самата Къртни е чудовище — прошепна някой зад гърба ми. Няколко деца се изкискаха.

Седях на перваза на прозореца. Беше ми приятно да си грея гърба на сутрешното слънце. До мен седеше Моли и се опитваше да отлепи дъвката от шините си.

— Чичо ми е учен — продължи Къртни. — Каза ми, че Лохнеското чудовище в Шотландия наистина съществува. Живее в едно голямо езеро и прилича на морска змия. Мнозина са го снимали.

— Снимките не са достатъчно доказателство… — възрази господин Мелвин.

Но Къртни продължаваше. Никога не спира, докато не се изкаже докрай.

— Чичо ми каза, че Голямата стъпка също не е измислен. Виждал е снимки на отпечатъците от краката му в Хималаите.

Децата из стаята започнаха да си шепнат оживено. Погледнах към Капата, който седеше в средата на масата, и двамата завъртяхме очи.

— Хората не си измислят всички тези чудовища — продължаваше Къртни. — Те съществуват. Мнозина, които са се срещали с тях, го потвърждават.

— Много интересна теория — заяви господин Мелвин, докато се чешеше по врата. — Някой съгласен ли е с Къртни? Колко от вас вярват в съществуването на чудовища?

Няколко деца вдигнаха ръце. Не обърнах внимание колко са. Бях унесен в мисли.

Значи Къртни вярва в чудовища, рекох си аз. Наистина вярва, че чудовищата съществуват.

В главата ми започна да се оформя една идея.

Чудовища… чудовища…

Чудовища през нощта. В тъмното…

Благодарение на Къртни започнах да измислям перфектен план, за да я изплаша. Този път щеше да се получи!