Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (11)

Глава 11

Когато се надигнах вечерта, труповете още лежаха на пътя, неподвижни, сковани и восъчнобледи и вече бяха привлекли ято гарвани и други мършояди. Разпъдих птиците и издърпах телата във високата трева. Поне това можех да направя за тях — оставих ги на природата. На машините, които бяха карали, явно им беше свършило горивото, електричеството или каквото там ги задвижваше, защото фаровете им бяха изгаснали. Зачудих се дали ще успея да подкарам някоя от тях, но никога не бях шофирала, а и дори още да работеха, те ми се струваха твърде сложни за управление. Затова ги оставих до шосето и продължих по пътя си, накъдето и да водеше той.

Още една-две нощи минаха, без да се случи нищо необичайно. Вървях през градове и села — мъртви, изоставени и обрасли с бурени. Минах през няколко кръстовища, където други пътища се разклоняваха в различни посоки и изчезваха в мрака, но не напуснах шосето, по което вървях.

Свикнах с тишината, пустотата и необятността на небето над мен. Звездите бяха единствените ми неизменни спътници, макар че видях и един елен, няколко дребни животни и стадо рунтави рогати създания да бродят из равнините. Когато слънцето заплашваше да се издигне над хоризонта, се заравях в земята и спях, за да се надигна отново и да повторя същото през следващата нощ. Всичко се беше превърнало в навик: ставах, изтръсквах пръстта от себе си и потеглях по пътя, все в една и съща посока. Не мислех за града, за Канин или за онова, което оставях зад себе си. Вместо това се залисвах с догадки какво ме очаква зад следващия хълм. Понякога ми се привиждаше далечен град с проблясващи светлини, друг път — сиянието на наближаващи фарове или дори силуетът на друг пътник, който върви към мен в мрака. Нямаше нищо подобно, разбира се нито светлини, нито коли, нито хора, само пусти равнини и скелети на някогашни къщи и ферми. Срещата с двамата мъже вече ми изглеждаше като неясен, почти забравен сън, нещо, което не се е случило наистина, и скоро започна да ми се струва, че съм сама в целия свят.

Не се натъкнах на никакви Бесни, което отначало ме изненада. Очаквах досега да ми се е наложило да се бия поне с неколцина, но те може би дебнеха единствено край градовете, където се криеха жертвите им. Или пък, подобно на мечката, не нападаха вампири. Може би плячката трябваше да е жива, за да привлече вниманието им. Може би смятаха, че вампирите са като тях.

Накрая пътят ме поведе през още един мъртъв град, който много приличаше на предишните — пуст и обрасъл, с рушащи се сгради и гниещи по улиците изоставени коли. Докато минавах край останките на една стара бензиностанция, се зачудих дали вече е била претършувана за храна и стоки. После осъзнах, че няма нужда да проверявам, което ми се стори голяма ирония, а и малко тъжно. За предишната Али тя би била потенциална съкровищница. Стари сгради, изоставени магазини, празни бензиностанции — там може би имаше безброй провизии, които само чакаха някой да ги отнесе, но на мен вече не ми трябваше нито храна, нито вода. Единственото, от което се нуждаех, го нямаше тук.

Въздъхнах без особена причина и продължих през града. Докато минавах край едно дърво, прораснало през покрива на някаква кола, долових в тревата шумолене и тихо скимтене. Не беше животинско, звучеше като човек.

Поспрях. Вяха минали четири дни от… инцидента с мъжете на пътя. Дали все още бях опасна за хората? Можех ли да се контролирам в присъствието на плячка? Гладът ми като че ли беше задоволен засега, но аз все пак трябваше да бъда много внимателна.

Чух го отново. Притеснена, че може да е Бесен, аз извадих меча си и тръгнах да заобиколя колата, готова да посека всичко, което изскочи от бурените, но когато видях какво се крие зад дървото, внезапно ми олекна.

Едно малко изплашено лице ахна насреща ми и очите му се разшириха. По бузите на момченцето се стичаха сълзи, тъмната му коса беше сплъстена, кожата — мръсна. Вероятно беше на не повече от шест години.

Дете? Какво прави тук едно дете, при това само?

Все още нащрек, аз свалих меча. Малкият подсмръкна и се втренчи в мен с влажни очи, но мълчеше. Огледах телцето му — търсех рани, следи от ухапвания или драскотини, но не открих никакви. Не се виждаше кръв, макар че хлапето беше плашещо слабо — нещо много характерно за хората там, откъдето идвах.

— Коя си ти? — изсумтя то и се притисна към дънера. — Не те познавам. Ти си непозната.

— Точно така. И няма да те нараня. — Прибрах меча в ножницата, клекнах до детето и му подадох ръка. — Къде живееш? — попитах го внимателно, смаяна, че някой го е оставил да броди само нощем по улиците. Да не би да искаха да го изядат Бесните? — Къде са мама и татко?

— Аз не живея тук — прошепна то и хлъцна от усилието да не се разплаче. — Нямам мама и татко. Живея с всички, но не мога да ги намеря!

Нищо не разбирах, а последното му изречение преля в изплашен рев, от който настръхнах. Така доникъде нямаше да стигнем, а и този вой можеше да привлече бесни животни, ако не друго. Сигурно нямаше да нападнат мен, но ако усетеха малкия, щяхме да загазим.

— Добре — отвърнах бързо, когато то набута малкото си юмруче в устата си. — Всичко е наред, ще ги намерим. Тук има и други хора, нали? В града?

Момченцето кимна.

— Търсят храна и други неща. — То неопределено посочи с мърлявото си пръстче. — Май че ей там. Трябваше да акам, обаче като се върнах, ги нямаше.

Е, надявах се да са някъде наблизо, които и да бяха. Вероятно леля, чичо или друг роднина, щом детето нямаше родители. Долната му устна потрепери и то разтърка очи.

— Да идем да ги потърсим — рекох аз и се изправих. — Ела. Сигурна съм, че и те те търсят.

Какво? Бездомницата от Покрайнините се сви ужасена в мен. Какво правиш, Алисън? Не познаваш това дете. Защо се забъркваш?

Не обърнах внимание на този глас. Какво друго можех да направя? Как да оставя едно дете тук само? Не бях чак толкова коравосърдечна. Щях да го заведа при близките му или при когото трябва, а после…

Потиснах една тръпка. Кога ли щях да се натъкна отново на хора? Ако върнех това дете на близките му, те сигурно щяха да изпитат огромно облекчение, да ме поканят да вляза, да ми предложат да нощувам у тях. И тогава, докато спяха, щеше да ми бъде съвсем лесно да се промъкна и…

Ужасих се и прогоних тези мисли, но какво можех да сторя? Бях вампир и ако не овладеех Глада, отново щях да се превърна в ръмжащо обезумяло създание. Добре, трябваше да се храня, но това щеше да става по моите правила.

— Е? — Обърнах се към момченцето и протегнах пак ръка. — Идваш ли, или не?

То засия. Изправи се, посегна към ръката ми, стисна здраво пръстите ми и аз го поведох. Нито плачеше, нито подсмърчаше, докато вървяхме между прогнилите сгради по тъмните улици и заобикаляхме смазаните ръждиви коли. Или беше твърде изплашено да продума, или беше свикнало да върви през такива страховити непознати места посред нощ.

— Как се казваш? — попита малкият, когато се качихме на друг тротоар, като прескачахме стъклата и падналите улични лампи. Вече изглеждаше спокоен, облекчен от присъствието на възрастен, макар и непознат.

— Алисън — отвърнах аз и се вгледах в мрака и сенките, търсейки някакво движение. Една сива лисица вдигна глава и се стрелна към бурените до една стена, но иначе нощта беше съвсем тиха.

— Аз съм Кейлъб.

Кимнах, завих по друга улица и се озовахме до голям площад. Останките от пейките по напуканите алеи бяха покрити с мъх, а каменният фонтан в центъра бе пресъхнал и напълно порутен. Листа хрущяха под краката ни, докато вървяхме към другия край на площада по една от алеите, край беседка с продънен покрив.

Внезапно спрях и дръпнах Кейлъб за ръката. Зад нас, сред останките на беседката, чух тихото пулсиране на сърце.

— Защо спираме? — прошепна Кейлъб.

— Обърни се нареди един глас. Зад гърба ми, колкото и да е невероятно. — Бавно.

Без да пускам ръката на Кейлъб, аз се обърнах.

Зад нас, само на метри от беседката, стоеше човек. Беше слаб, с около педя по-висок от мен, с руса коса и ярки пронизващо сини очи, които не се откъсваха от лицето ми.

Към главата ми беше насочено дулото на пистолет.

— Зи! — извика Кейлъб и хукна напред. Пуснах го и той се хвърли към непознатия, който се наведе, вдигна го с една ръка и се изправи, без да откъсва поглед или да отмества пистолета си от мен.

— Здравей, плъхче такова — прошепна непознатият на Кейлъб. — Много си загазил, ситнеж. Със сестра ти те търсихме къде ли не. — Той присви очи. — Приятелката ти коя е?

— Кейлъб!

Към нас се втурна стройно тъмнокосо момиче на около шестнайсет години и протегна ръце.

— Кейлъб! О, слава богу, открил си го! — Тя взе детето от „Зи“, прегърна го, а после го пусна на земята и се втренчи строго в него. — Къде беше? Изплаши ни до смърт! Никога, никога повече не прави така, разбра ли?

— Рут — рече тихо русото момче, което още ме гледаше. — Имаме си компания.

Момичето вдигна рязко глава и щом ме видя, отвори широко очи.

— Ама коя е…?

— Това е Алисън — изчурулика Кейлъб и ми се усмихна. Отвърнах на усмивката му, но и аз не свалях очи от момчето с пистолета. — Тя ми помогна да ви намеря.

— Така ли? — Момчето се намръщи и пристъпи напред, за да защити поверениците си. — И защо скита сама из града посред нощ?

— И аз това се питам — рече момичето, Рут, и ме погледна кръвнишки над рамото му. — И каквото точно смяташе да правиш с брат ми? — добави тя, доста смело за човек, който се крие зад оръжие. — Коя си ти?

Не й обърнах внимание, защото беше ясно, че трябва да убедя момчето. Той ме гледаше спокойно, сините му очи следяха всяко мое движение. Вече го виждах ясно и осъзнах, че вероятно не е по-голям от мен. Носеше прашни джинси и съдрано яке, а русата коса падаше над очите му. Отвърна на усмивката ми с явното поведение на човек, който владее положението, но това може би се дължеше на оръжията му. Освен пистолета, който бе насочил към мен, той носеше брадвичка от едната страна на колана си и кама от другата. Ремък минаваше през гърдите му, а над рамото му стърчеше дръжката на мачете. Не се съмнявах, че има и други, например нож, скрит в ботуша или в ръкава. Освен това подозирах, че знае как да използва всяко едно от тях. На верижка на шията му висеше сребърно кръстче, което проблясваше върху дрипавата риза.

Очите му отскочиха към дръжката, която стърчеше зад моето рамо, после към кръста ми — търсеше оръжия. Стоях напълно неподвижно и се чудех дали ще успея да го достигна и да издърпам пистолета, без да ме простреля в лицето. Ако се стигнеше дотам. Странното момче изглеждаше предпазливо, но не и враждебно. Подозирах, че не иска схватка, аз също. Не и след…

Прогоних спомена и се съсредоточих върху хората, които още ме гледаха с боязън.

— Е, ще ме застреляш ли? — попитах, след като се позяпахме известно време. — Или ще стоим така и ще се гледаме цяла нощ?

— Зависи — отвърна момчето с усмивка, но не свали пистолета. — Коя си ти? Не са много хората, които бродят нощем с Бесните. А и не си тукашна, доколкото виждам. Откъде идваш?

— От Ню Ковингтън.

Момчето се намръщи, името не му говореше нищо.

— Един от вампирските градове — уточних аз, преди да се усетя.

Рут ахна.

— Вампирски град! Зийк, хайде! — подкани го тя и го дръпна за ръкава. — Трябва да се върнем да предупредим останалите! — Тъмните й очи се втренчиха в мен над рамото му. — Тя сигурно е от онези питомци, за които ни каза Джеб! Може би търси нови кръвни роби.

— Не съм питомец — сопнах й се аз. — А и те не си правят труда да ловят кръвни роби, за това си имат ловни хайки. Да виждаш хайка тук?

Зийк се поколеба и отдръпна ръката си от Рут.

— Щом си от вампирски град, какво правиш тук? — разумно попита той.

— Ами, напуснах го. — Вирнах брадичка и се втренчих предизвикателно в него. — Изморих се да ме преследват и да правя каквото наредят вампирите. За тях ние сме просто животни. Реших, че е по-добре да рискувам, да мина под Стената и да бъда свободна, отколкото да стоя в града и да робувам на някой кръвопиец. Затова си тръгнах. И няма да се върна. Ако искаш да ме застреляш, давай. За предпочитане е пред онова, от което избягах.

Момчето примигна и като че ли щеше да каже нещо, но Кейлъб извика, втурна се към него и го удари по крака.

— Не стреляй, Зи! — нареди Кейлъб и момчето потрепна, по-скоро от изненада, отколкото от болка. — Тя е добра! Помогна ми да ви намеря. — Детето отново го удари по крака с малките си юмручета. — Ако я застреляш, ще съм ти сърдит завинаги. Остави я!

— Ох! Добре, добре, няма да я застрелям. — Зийк трепна и свали пистолета, а Рут хвана Кейлъб за ръката и го дръпна назад. — И без това нямаше да го направя — въздъхна Зийк и прибра оръжието в кобура на кръста си. После се обърна към мен и сви примирено рамене. — Извинявай. Всички откачихме, когато плъхчето се изгуби, а тук рядко се натъкваме на хора. Не съм искал да те изплаша.

— Няма нищо — отвърнах аз и напрежението понамаля. Рут още ме гледаше кръвнишки. Сега беше вдигнала Кейлъб на ръце, а той се въртеше като шило в торба и искаше да го пусне. Тя обаче ми се струваше жалка и незначителна в сравнение с момчето.

Той се усмихна. Така изглеждаше още по-млад и не толкова страшен.

— Е, нека се запознаем още веднъж — предложи той с извинителен поглед. — Благодаря ти, че доведе Кейлъб. Аз съм Зийк Крос. Това е Рут… — Той кимна към момичето, което присви очи още повече, — … а това, както вече знаеш, е Кейлъб.

— Алисън. Или Али. — Кимнах в отговор и се огледах дали наблизо няма и други хора. Нямаше. — Какво правите тук? Само тримата ли сте?

Той поклати глава и отметна косата от очите си.

— Просто минаваме, както и ти. Спряхме да потърсим провизии, преди да продължим.

— А колко сте?

— Към десетина души. — Зийк примигна и ме огледа внимателно. Аз отвърнах на погледа му, като повдигнах вежда. — Наистина ли идваш от вампирски град? — попита смаяно той. — И пътуваш съвсем сама? Знаеш ли колко опасно е тук?

— Знам. — Посегнах зад гърба си и докоснах дръжката на катаната. — Не се безпокой, умея да се грижа за себе си.

Зийк подсвирна тихо.

— Не се и съмнявам. — Стори ми се, че зърнах уважение под спокойното му изражение. Той издиша и се усмихна. — Виж, трябва да ги заведа при другите, преди Джеб да е откачил. Имаш ли нужда от нещо? Нямаме много, но съм сигурен, че ще можем да отделим малко картофи или консерва боб. Струва ми се, че напоследък не си се хранила често.

Примигнах от изненада. Предложението му изглеждаше искрено и това ме свари неподготвена. Отново станах предпазлива — хората никога не деляха храната си с непознати — но преди да кажа каквото и да било, Рут остави Кейлъб и тръгна напред с пламтящи очи.

— Зийк! — изсъска тя и пак го дръпна за ръкава. Той въздъхна, а Рут се наведе към него. — Не знаем нищо за нея — прошепна му тя, но аз чувах всяка дума. — Може да е крадла или питомец, или да отвлича хора. Какво ще каже Джеб, ако се върнем с напълно непознат човек? И то такъв, който е живял с вампири?

— Тя просто ни помогна да намерим Кейлъб — смръщено отвърна Зийк. — Не мисля, че е възнамерявала да го отвлече в Ню Ковингтън или откъдето идва всъщност. Освен това ти не възрази, когато позволихме на Дарън да се присъедини към нас, а той идваше от бандитски лагер. От какво се боиш сега?

— Искам и тя да дойде — обяви Кейлъб и се вкопчи в крачола на Зийк. — Не я оставяйте да си тръгне. Трябва да дойде с нас!

Е, всичко това беше много забавно, но беше време да си ходя. Нямаше как да пътувам с групата им през деня. Макар че, ако ги последвах и изчаках да заспят…

— Наистина нямам нужда от нищо — казах аз. — Все пак благодаря. Тръгвам си.

Кейлъб се нацупи, Зийк се втренчи гневно в Рут, а тя се изчерви и отстъпи.

— Твоя работа, Алисън — рече Зийк, — но наистина не е проблем. Свикнали сме да взимаме непознати, нали така, плъхче? — Той разроши косата на Кейлъб и го разсмя, а после пак ме погледна сериозно. — Добре дошла си при нас, поне за тази нощ, Джеб никога не отпраща човек в нужда. Всъщност… ако искаш — продължи той и наклони замислено глава, — може дори да пътуваш с нас известно време. Май се движим в една и съща посока. Само трябва да свикнеш със странния ни режим — денем спим, а нощем пътуваме.

Примигнах. Не вярвах на ушите си.

— Пътувате нощем? — попитах аз и Зийк кимна. — Защо?

Сянка прекоси лицето му, а Рут пребледня и се озърна към Кейлъб. И двамата притихнаха за миг.

— Това е… дълга история — прошепна Зийк някак смутено или може би тъжно. — Друг път ще ти кажа.

Той наклони глава към детето, вкопчено в крака му, сякаш казваше: „Попитай ме, когато Кейлъб не е наблизо.“

Тук със сигурност има нещо.

Мрачното му лице говореше по-красноречиво от всякакви думи и аз бях заинтригувана.

Какво ли се е случило с тях? Нещо толкова ужасно, че Кейлъб не бива да го чува…

— Е — продължи Зийк, а Рут се намръщи, — предложението важи, Алисън. Идваш ли, или не?

Не биваше. Трябваше просто да се обърна и да си тръгна, без да поглеждам назад. Според Зийк с тях пътуваха поне десетина души, които миришеха на плячка и кръв и бяха в блажено неведение, че в малката им група се е промъкнал вампир. Ако приемех предложението на Зийк, колко време щеше да мине, преди да разберат, че не съм човек, особено докато Рут кръжеше наоколо като подозрителен лешояд с надеждата да ме разобличи? И колко време щях да издържа, без да поискам да се нахраня с тях?

Само че ако останех далеч от хората, сама и гладна, накрая пак щях да изгубя контрол, а тогава със сигурност щях да убия някого. Може би някое дете, като онова до Зийк. Ами ако бях открила първо него, а не двамата мъже? Призля ми от тази мисъл. Не можех да го сторя пак. Не можех.

Ами ако… Ако пийвах само по малко, може би щях да удържа демона. Трябваше да има някакъв начин. Никой нямаше да разбере, естествено, а аз трябваше да бъда много, много внимателна, но това май беше по-добър план, отколкото да бродя в мрака и да чакам Гладът да ме превземе отново.

— Моля те, Али — погледна ме умолително Кейлъб. Още се колебаех. — Моля те, ела с нас. Моля те-е-е!

— Нали го чу — усмихна се Зийк, красив и чаровен на лунната светлина. — Трябва да дойдеш, иначе ще се разплаче.

Рут стисна здраво устни и се втренчи ненавистно в мен, но тя нямаше значение. Въздъхнах, защото ми се прииска, а и за да създам впечатлението, че дишам.

— Е, добре — отвърнах накрая и свих рамене. — Печелите, водете ме.

Кейлъб се ухили, върна се при мен и ме хвана за ръката. Рут изсумтя презрително и се отдалечи в сенките, като си мърмореше нещо под нос, а Зийк поклати глава, погледна ме извинително и ни поведе напред.

Детето стискаше здраво ръката ми и аз малко се притесних. Идеята беше ужасна, но вече не можех да спра. Картите бяха раздадени и аз трябваше да блъфирам до края на играта. Освен това, макар че не ми се искаше да го призная, разговорите с други хора ми липсваха. Дългите тихи нощи в пустошта ме бяха накарали да осъзная какво социално създание съм всъщност. Със Зийк се разговаряше лесно, а аз не бях готова отново да остана сама.

Въпреки това само няколко минути по-късно той започна да ми задава трудни въпроси.

— Е, Алисън — рече тихо Зийк, докато вървяхме през участък, осеян с пирони, дъски и стъкла, които блещукаха на лунната светлина. Сега Кейлъб беше в ръцете му, отпуснал глава до врата му, а Рут се влачеше на няколко крачки след нас. Усещах как погледът й прогаря дупки в гърба ми. — Колко време живя във вампирския град?

— Цял живот — отвърнах аз. — Там съм родена.

— И как беше?

— Какво имаш предвид?

— Ами, никога не съм виждал такъв град — отвърна Зийк и премести Кейлъб на другото си рамо. — Само съм чувал разкази и слухове. Които, разбира се, са все едни и същи, нали знаеш?

— Всъщност не знам. — Извърнах поглед, чудех се как да сменя темата. — Какви са тези слухове?

Той криво се ухили.

— Мога да ти кажа, но се опасявам, че ще бъде твърде страшно за нечии ушенца — отвърна Зийк и посочи със свободната си ръка към Кейлъб, който изглеждаше в блажено неведение. — Да кажем само, че в някои от тях присъстват огромни фризери и висящи от тавана куки.

Сбърчих нос.

— Няма такова нещо. Ню Ковингтън е голям град, пълен със стари сгради, вампири и бедни хора. Има голяма Стена, която спира Бесните, както и втора около Вътрешния град, където живеят вампирите. Между двете стени живеят хората или поне онези, които не са били Взети във Вътрешния град, за да работят за вампирите. — Спрях да ритна една счупена бутилка, която издрънча по паважа и се изтъркаля в бурените. — Не е нищо особено.

— А ти виждала ли си вампир?

Потрепнах. Още един въпрос, на който не исках да отговарям.

— Те не излизат често от Вътрешния град — неопределено отвърнах аз. — Защо, ти виждал ли си?

— Никога — призна Зийк. — Бесни съм виждал с хиляди, но никога истински вампир. Джеб обаче е виждал. Казва, че били зли бездушни демони, които могат да те разкъсат на две и да пробият дори метална стена. Ако някога срещнеш истински вампир, можеш само да се молиш и да се надяваш да не те забележи.

Тревогата ми нарасна.

— Все говориш за този Джеб — отбелязах аз. Онова, което чувах, не ми харесваше. — Той водач ли ви е?

— Той ми е баща — отвърна Зийк.

— О, извинявай.

— Не ми е истински баща — усмихна се той, развеселен от смущението ми. — Баща ми умря, когато бях на три, мама също. Убиха ги Бесните. — Зийк сви рамене, сякаш за да каже, че е било много отдавна и не е нужно да показвам съчувствие. — Джеб ме осинови. Но, да, предполагам, че ни е водач. Беше свещеник в нашата църква, преди да решим да тръгнем да търсим Едем^[1].

— Какво да търсите?

Едва не се препънах в една счупена щайга. Отначало реших, че не съм го чула добре. Наистина ли това каза? Не бях религиозна, но дори аз знаех какво е Едем. Какво би трябвало да бъде.

Вгледах се в момчето, което крачеше спокойно до мен и се зачудих как такъв млад и хубав човек може да страда от подобни самозаблуди. Зийк извъртя очи.

— Да, знам. — Той ми хвърли кос поглед и вдигна вежда. — Звучи откачено — луди фанатици, тръгнали да търсят Обетованата земя. Вече съм го чувал, няма защо да задълбаваме.

— И без това не ти влиза в работата — добави остро Рут. — Няма нужда да ни казваш колко било глупаво.

— Нищо нямаше да кажа — отвърнах аз, макар че точно това си мислех.

— Ние обаче не търсим библейското място — продължи Зийк, сякаш не бях казала и дума. — Едем е град, огромен град. В него има технологии от миналото, отпреди заразата. И се управлява изцяло от хора. В Едем няма вампири.

Спрях и го погледнах.

— Шегуваш се.

Той поклати глава.

— Не, според мълвата Едем се намира на огромен остров, обграден от огромно езеро. Толкова е голямо, че Бесните не могат да го прекосят, а вампирите не знаят за него.

— Вълшебен остров без Бесни и вампири — презрително се усмихнах аз. — Звучи ми като приказка.

Долових горчивина в гласа си, макар че не бях сигурна откъде се е взела. Може би се дължеше на това, че новината за изцяло човешки град, който не е под контрола на вампирите и не е заплашен от Бесните, идваше малко късно за мен. Ако бях чула този слух по-рано, когато още бях жива, можеше да ида да го потърся… или пък не. Може би щях само да се изсмея на тази безумна фантазия и да продължа да живея както си знам, но поне щях да съм чувала за него. Щеше ми се да бях имала този шанс — шанса да направя избор. Сега Едем вече нямаше да ми бъде от полза.

Зад нас Рут изсумтя с отвращение.

— Ако не му вярваш, махай се — предизвика ме тя и се приближи до Зийк. — Никой не те спира.

Устоях на изкушението да я шамаросам и се съсредоточих върху Зийк.

— Наистина ли съществува? — попитах аз, решила, че такава утопия заслужава поне да допусна мисълта, че я има. — Наистина ли смяташ, че ще го откриете?

Зийк сви рамене, сякаш беше чувал всичко това и преди.

— Кой знае? Може би все пак не съществува. Или е някъде там, но ние никога няма да го открием. Във всеки случай, търсим го.

— Ще го открием — обади се Кейлъб и кимна сериозно. — Ще го открием скоро, така казва Джеб.

Не исках да убивам надеждите им, затова замълчах. След няколко минути минахме покрай ръждива желязна ограда и влязохме в двора на малък жилищен комплекс. Друго момче, с няколко години по-голямо от мен, чернокосо и жилесто като вълк, стоеше на пост до входа. Усмихна се на Зийк, а мен погледна с изненада.

— Зийк! Намерил си го. Обаче… коя е тази?

— Още една скитница, която обикаля из пустошта — отвърна Зийк и ми се усмихна накриво. — Алисън, това е Дарън, и той беше скитник. Сигурно ще намерите за какво да си поговорите.

— Йезекил!

Всички изправиха рамене. Обърнахме се и видяхме, че към нас върви мъж, облечен изцяло в черно. Осанката му излъчваше решителност и сякаш целият беше някак остър и ръбест, като се започне от изпитото ъгловато лице и кокалестите рамене и се стигне до белия белег, който пресичаше слепоочието му, чак до брадичката. Дългата му коса сигурно е била катраненочерна някога, но сега беше сива като стомана и вързана на опашка на тила. Очите му бяха с цвета на косата и бързо ни огледаха, преди да се обърнат към Зийк.

— Намери го, значи — отсечено заяви той. Това не беше въпрос.

— Да, сър. Всъщност… — Зийк посочи към мен — Тя го намери. Дали… е възможно да остане известно време при нас?

Острите сиви очи се впиха в мен, без да пропускат нищо.

— Още една странница? — попита той. — Сигурно вече си говорил с нея, Йезекил?

— Да, сър.

— И тя е наясно с положението ни, така ли? Знае ли какво търсим?

— Казах й, да.

Очаквах Рут да се обади и да огласи подозренията си пред очевидния лидер на групата, но тя мълчеше. Просто стоеше неподвижно до Дарън и се взираше в земята. Кейлъб също беше тих и стискаше ръката й. Само Зийк изглеждаше спокоен, макар че се беше изпънал с ръце зад гърба като войник, който очаква заповеди.

В какво се забъркваш, Алисън?

Възрастният мъж продължи да ме оглежда, без да покаже никаква емоция.

— Име? — попита той. Сякаш питомец лаеше заповеди на подчинените си. Опитах да не изръмжа и посрещнах проницателния му поглед.

— Алисън — отвърнах аз и се ухилих. — Ти сигурно си Джеб.

— Аз съм Джебедая Крос — рече мъжът, леко засегнат. — А Йезекил знае, че не връщам никой нуждаещ се, затова си добре дошла тук. Ако обаче решиш да останеш, има правила, които всеки трябва да спазва. Пътуваме нощем и вървим бързо. Ако някой изостане, не го чакаме. Всички помагат — тук няма безплатен обяд, затова от теб ще се очаква да работиш. Да ловуваш, да търсиш храна, да готвиш, ако има нужда. Кражби от всякакъв род не се толерират. Ако мислиш, че можеш да спазваш тези правила, тогава си добре дошла да останеш.

— Ами? — отвърнах аз възможно най-саркастично. — Много благодаря.

Не се сдържах. Не се спогаждам с хора, които ми налагат правила и очакват да ги спазвам само защото така са решили. Рут и Дарън примигнаха смаяни, но Джебедая само изви леко вежда.

— Йезекил е мой помощник, ако имаш някакви проблеми, обръщай се към него — продължи той и кимна рязко на Зийк. — Браво, че си намерил момчето, синко.

— Благодаря ви, сър.

На устните на Джебедая изплува едва забележима горда усмивка. После той се обърна рязко към Рут, която се смали под тежестта на погледа му.

— Очаквам занапред да се грижиш по-добре за малкия Кейлъб. Подобна небрежност е непростима. Ако Йезекил не го беше намерил тази нощ, той щеше да остане сам. Разбираш ли?

Долната й устна затрепери и тя кимна.

— Добре. — Джеб отстъпи и ми кимна, стоманените му очи бяха неразгадаеми. — Добре дошла в семейството, Алисън! — обяви той и се отдалечи, стиснал длани зад гърба си. Изкуших се да направя физиономия, но Зийк ме гледаше, затова устоях.

Дарън го плесна по рамото и се върна на поста си. Кейлъб се засмя, а Рут го хвана за ръката и го поведе нанякъде.

Стрелнах Зийк и вдигнах вежда.

— Йезекил?

Той трепна.

— Да. Това е името на един архангел, но вече само Джеб ме нарича така. — Зийк прокара ръка през косата си и се обърна. — Ела, ще те запозная с другите.

Не след дълго бях представена на почти всички в малката им общност, макар че забравих имената на повечето още щом ги чух. Бяха към десетина души, до един кльощави. Половината бяха възрастни, а останалите — хлапета, на моите години или по-млади. При толкова деца без родители предположих, че групата преди е била по-голяма. Зачудих се откога ли странстват, водени от онзи фанатичен старец, който търсеше някакъв митичен, вероятно несъществуващ град. Запитах се и колко от тях не са оцелели.

Отначало възрастните се държаха хладно с мен. Бях непозната, поредното гърло за хранене — и в Покрайнините беше същото. След като Зийк им разказа историята ми, влагайки много повече омраза и гняв към вампирите, отколкото в моята версия, те вече ме гледаха със съчувствие, възхита и уважение. Това беше облекчение за мен — отведнъж бях спечелила група непознати, без да се налага да казвам или доказвам каквото и да било. Е, всъщност Зийк го направи вместо мен, но не възнамерявах да се оплаквам. Щеше да ми бъде достатъчно трудно да остана с тези хора и без да съм обект на постоянни подозрения и недоверие.

— Добре, слушайте всички! — извика Зийк накрая. — След два часа ще съмне, няма време да продължим пътя си тази нощ. Затова ще установим лагер тук. Искам първа и втора смяна от часовите до зазоряване да се удвоят. Дарън, не видях Бесни в околността, но не искам да поемаме рискове. Алисън… — Той се обърна към мен и ме изненада. — Видя ли Бесни по пътя насам?

— Не — отвърнах аз, възхитена от него. Включваше ме, правеше ме част от групата. — Пътят беше чист.

— Добре — Зийк пак се обърна към останалите. — Повечето апартаменти са относително чисти и с бетонен под, така че сме в безопасност там. Починете си колкото можете, Джеб иска да потеглим рано утре вечер.

Групата се пръсна из жилищния комплекс, а аз останах до Зийк. Докато гледах след тях, долових няколко любопитни погледа, особено от страна на децата и младежите. Рут направо ме прогаряше с очи, докато водеше Кейлъб към руините и аз й се ухилих злобно.

— Йезекил!

Джеб беше изникнал отново точно пред нас, сякаш от нищото.

— Сър.

Джеб сложи ръка на рамото му.

— Искам да поемеш първата смята заедно с останалите, поне до зазоряване. Не че не вярвам на Джейк и Дарън, но в град като този е нужен някой по-опитен. Погрижи се демоните да не ни нападнат в съня ни.

— Да, сър.

Джеб погледна към мен, а после пак към Зийк.

— Вземи и Алисън, покажи й как действаме. Може да започне да помага още днес.

О, страхотно. Надявам се, че не очакват да дежуря през деня. Как ще се измъкна от това?

Джеб внезапно погледна право към мен и нещо в приличните му на кремък очи ме изкуши да отстъпя с ръмжене.

— Нали нямаш нищо против, момиче?

— Нямам — казах аз, като отвърнах на погледа му, — стига да ме помолиш любезно.

Едната му вежда потрепна.

— Йезекил, ще ни извиниш ли за малко? — попита Джеб с нетърпящ възражения тон. Зийк ми хвърли безпомощен поглед, но веднага кимна и се отдалечи към портата.

Аз вирнах брадичка пред Джебедая Крос и се ухилих дръзко. Ако този откачен старец смяташе да ме поучава, очакваше го голяма изненада. Не се страхувах от него, не бях част от стадото му и спокойно можех да му обясня какво да направи с лекцията си.

Джеб ме гледаше безизразно.

— Вярваш ли в Бог, Алисън?

— Не — отвърнах веднага аз. — Сега ли ще ми кажеш, че ще ида в ада?

— Това е адът — отвърна Джебедая и посочи града около нас. — Това е нашето наказание, нашето Изпитание. Господ изостави този свят. Верните вече си отидоха и това бе наградата им, а нас Той остави тук, на милостта на демони и дяволи. Греховете на бащите се стовариха върху децата им и върху техните деца, и така ще продължи, докато този свят не бъде напълно разрушен. Затова няма значение дали вярваш в Бог. Него го няма тук.

Примигнах, бях изгубила дар слово.

— Ама…

— Не това очакваше, нали? — попита Джеб с горчива усмивка. — Няма смисъл от обнадеждаващи думи, когато надежда няма. Виждал съм какво ли не и съм убеден, че Господ вече не бди над нас. Не съм тук, за да проповядвам посланието Му или да покръстя целия свят, за това е твърде късно. Само че — продължи той и се вгледа сурово в мен, — тези хора очакват да ги отведа до целта ни. Йезекил сигурно ти е разказал за Едем. Знай едно — няма да позволя нищо, нищо, да ни попречи. Ще направя всичко необходимо, за да стигнем, дори ако това означава да оставим някого по пътя. Онези, които не помагат и създават проблеми, ще бъдат прогонени. Предупреждавам те, а ти прави каквото желаеш.

— Надяваш се да стигнеш до Обетованата земя, въпреки че не вярваш в нея?

— Едем е истински — уверено каза Джеб. — Това е град и нищо повече. Не храня илюзии, че е Обетована земя или Раят, но е човешки град без вампири и за нас това е достатъчно. Не мога да им предложа Божията утеха — продължи той и погледна към жилищните сгради. — Ще ми се да можех, но Той вече е недостижим. Мога обаче да им дам надежда за нещо по-добро. По-добро от това. — Изражението му стана още по-сурово. — Когато стигнем в Едем, вероятно ще им предложа и друго.

Погледът му отново стана остър и студен.

— Този свят е изпълнен със зло — рече Джеб, докато се взираше в мен, сякаш се опитваше да надникне в главата ми. — Господ ни изостави, но това не означава, че трябва да се предадем на дяволите, които ни управляват сега. Не знам какво ни очаква след този ад, това сигурно е изпитание. Един ден сигурно ще прокудим демоните, но първо ще трябва да стигнем до Едем. Дотогава нищо друго няма значение.

Може и да не беше истински религиозен фанатик, но решителният налудничав блясък в очите му определено ме плашеше.

— Не се тревожи — отвърнах аз. — Щом искаш да стигнеш до този Едем на всяка цена, давай. Няма да ви преча.

— Не, няма да ни попречиш. — Джебедая отстъпи назад, сякаш беше приключил разговора. — Върви при Йезекил — добави той и махна с ръка, за да ме освободи. — Кажи му да ти намери палатка и раница, от загиналите останаха няколко. И се приготви, защото ще тръгнем по залез. Много път ни чака.

Когато си тръгна, аз сериозно се замислих дали да не се махна, да се разкарам от тези откачени маниаци и фанатичния им водач, от когото вече ми беше дошло до гуша. Как щях да се храня под бдителния взор на господин Налудничави очи? Нещо ми подсказваше, че Джеб няма да прояви разбиране. Ако откриеше какво представлявам, вече виждах факлите, гневните тълпи и кладите в бъдещето си.

За миг се зачудих дали просто да не изчезна през нощта. Беше глупаво и рисковано да идвам при тези хора. Може би трябваше да обикалям като хищник около малката им групичка и да отмъквам по някой в мрака. Само че когато Зийк изникна иззад един ъгъл със зелена раница на рамо, усетих как решителността ми отслабва.

— Дръж — рече той и ми хвърли раницата. — Палатка и малко провизии — обясни Зийк, когато я хванах и се изненадах, че е толкова лека. — Не е голяма, но ще те предпази от дъжда, когато лагеруваме на открито. Знаеш как да я разпънеш, нали?

— Не съвсем.

— Ще ти покажа — ухили се той. — Утре, обещавам, но сега трябва да поема първата стража до зазоряване. Ела да поседиш малко с мен, а после ще идеш да поспиш. Сигурно имаш нужда след такава нощ.

Усмихнах се и го последвах до поста му, като си мислех, че заради това момче — това добро, дружелюбно, искрено и мило човешко същество — вероятно ще си изпрося смъртната присъда.