Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (8)

Глава 8

Една нощ се събудих сама, както обикновено, и тръгнах по коридора към кабинета на Канин, но не го заварих там. На бюрото лежеше бележка, написана с четлив изящен почерк:

На най-долния етаж съм. Упражнявай позиции от 1 до 6. Вече знаеш всичко, на което мога да те науча за обществото на вампирите.

К.

Усетих странно пърхане в стомаха. Това беше, Канин го нямаше и тази нощ можех да правя каквото пожелая. Едва ли щеше да ми се удаде по-добра възможност.

Излязох от кабинета и тръгнах към рецепцията с катаната, съгласно инструкциите в бележката, но не спрях там. Без дори да се замисля, забързах към асансьорната шахта, сграбчих кабелите и се изтеглих чевръсто по тях.

Горе слънцето тъкмо бе залязло зад хоризонта, а небето беше тъмносиньо, осеяно с кървавочервени облаци. Открай време виждах само мрак и за миг се вгледах в ярките багри, изненадана колко бързо съм забравила как изглежда залезът.

Смяташ да стоиш и да зяпаш облаците като идиотка, докато Канин те открие, така ли? Ударих си една мисловна плесница и откъснах поглед от хоризонта. После се отдалечих бързо от болницата, без да смея да погледна назад.

Усетих странна тръпка, докато се промъквах през сенките и алеите сам-самичка. Същото изпитвах и при странстванията си оттатък Стената: вълнение и ужас едновременно. Не биваше да съм тук. Нямах и капка съмнение, че Канин ще побеснее, но вече беше твърде късно да се тревожа за това. Планирах този момент от дни и имах нужда лично да проверя това-онова. Пък и той не можеше да ме държи вечно в онази стара болница, като някакъв тъмничар. Преди да се срещнем, ходех където си поискам когато си поискам и никой не можеше да ме спре. Не възнамерявах да го позволя сега само защото някакъв потиснат неразгадаем вампир ми бил казал, че трябвало да забравя.

Пресякох незабелязано секторите, като минавах по уличките, по които Канин ме беше водил, но използвах и собствените си познания на обитател на Покрайнините. Сега, когато бях мъртва, ми беше много по-лесно да се движа като призрак в мрака, да скачам по покривите на двуетажните сгради, за да избегна пазачите, да застивам и да се превръщам в част от стените и сенките. Невидяна и нечута от никого, аз се промъквах по улиците и криволичех край сградите, докато стигнах до позната телена ограда. Промъкнах се под нея и прекосих бързо празния двор, а после влязох в сенчестите коридори на стария ми дом.

Стори ми се дори по-пуст от преди, притихнал и изоставен. Открих старото си шкафче, отворих го със скърцане и въздъхнах. Беше празно, както и очаквах. Явно бездомниците вече бяха претършували всичко.

Със свито сърце тръгнах към старата си стая, макар че знаех, че сигурно и нея са претърсили. Мършоядите никога не закъсняваха да се появят; надявах се само, че са оставили кутията с книгите. Нямаше как да използват нещо, заради което можеха да ги осъдят на смърт.

Завъртях дръжката, отворих вратата и пристъпих в стаята. Твърде късно осъзнах, че вътре вече има някой. Беше се свил в ъгъла, облегнат на стената и вдигна глава към мен. Сепнах се и инстинктивно посегнах към меча, за миг дори си въобразих, че това е Канин. Грешах, но той все пак беше вампир — слаб и костелив, с бяла кожа и плешива като яйце глава. Усмихна се и показа съвършените си зъби. Лунната светлина струеше през счупените прозорци и осветяваше бледите му черти и плетеницата от белези, които разсичаха лицето му.

— Добър вечер, пиленце. — Гласът му беше мек, дрезгав и толкова неприятен, че потръпнах. — Излязла си за един среднощен полет, а? На криле от болка, които кълцат нощта и карат небето да кърви, като остриета на бръсначи на фона на луната. — Той се изкикоти и по гръбнака ми полазиха тръпки. Отстъпих, а той наклони глава към мен. — О, не се притеснявай от мен, мила. Понякога ставам малко поетичен. Лунната светлина ми действа така.

Вампирът се отърси, сякаш за да се освободи от лудостта и се изправи. Забелязах книга в издължените му кокалести длани и пристъпих напред.

— Хей! Какво правиш? Това е мое!

— Така ли?

Той се отдели от стената. Напрегнах се, но непознатият просто прекоси стаята и внимателно я остави на една полица.

— Грижи се по-добре за книгите си, мила — измърка той и втренчи в мен бездушните си черни очи. — Плъховете топлят с тях гнусните си свърталища.

После кимна към ъгъла, аз се обърнах и видях две човешки тела, проснати на стария ми матрак. Бяха мършави и парцаливи — сигурно на бездомниците, които се бяха нанесли тук. От неестествения им покой и миризмата на кръв заключих, че са мъртви. Вгледах се по-внимателно и видях, че гръкляните им ги няма — кожата около тях беше почерняла, сякаш са били изтръгнати. Обзе ме ужас и едва не избягах от стаята, от този вампир, който беше истинско чудовище.

На пода до матрака обаче видях черно петно и трябваше да разбера от какво е. Тогава видях остатъци от страници, пръснати в пепелта и сърцето ми се сви. Толкова време, толкова труд, а накрая колекцията ми е била изгорена, за да стопли двама непознати.

Странният вампир се изкикоти.

— На тях думи вече не им трябват. Нито за да ги четат, нито за да ги горят, нито за да ги дъвчат. Тези плъхове не престават да дъвчат! Пропълзяват в тъмните ъгълчета, за да се стоплят и да разпространят мръсотията си. Не им трябват вече думи. Нищо не им трябва.

Той пак се изкикоти така, че кожата ми настръхна. Устоях на порива да извадя оръжието си. Не бе направил нито едно заплашително движение, но имах чувството, че стоя до отровна змия.

— Кой си ти? — попитах аз и празният му поглед се спря върху мен. — Какво правиш в Ню Ковингтън?

— Просто търся нещо, пиленце. — Вампирът пак се усмихна зловещо и този път зърнах връхчетата на зъбите му. — А ако искаш да узнаеш името ми, ще трябва да ми кажеш твоето. Така е възпитано, а ние все пак живеем в цивилизовано общество.

Поколебах се. По някаква причина не исках този гаден кръвопиец да научава името ми. Не се притеснявах, че може да докладва за мен на Принца — според Канин той не научаваше името на всеки вампир на мига, особено на утайката от Трети тип. Интересуваше се само от най-близкото си обкръжение, обикновените вампири не влизаха в полезрението му.

Аз обаче не исках този вампир да знае коя съм, защото някак си разбрах, че той ще го запомни, а това ми се струваше много лоша идея.

— Не? — Вампирът се усмихна на мълчанието ми, не беше изненадан. — Няма ли да ми го кажеш? Предполагам, че не мога да ти се сърдя, все пак съм непознат, но и ти ще трябва да ми простиш, ако не разкрия самоличността си. В наши дни трябва да бъдем предпазливи.

— Искам да се махнеш оттук — казах аз, показвайки кураж, който не изпитвах. — Това е моят сектор, моята територия. Искам да се разкараш веднага.

Той се вгледа дълго в мен, сякаш ме преценяваше. Беше съвършено неподвижен, но усещах как сухожилията се изпъват под бледата му кожа, сякаш се готвеше за скок. Внезапно се изплаших от непознатия, от този слаб, неподвижен вампир с очи, тъжни и бездушни като тези на Канин. Ръцете ми затрепериха и аз ги скръстих на гърдите си, за да скрия това. Знаех, че непознатият забелязва и най-дребната подробност. Знаех, че пред мен стои убиец.

Най-сетне той се усмихна.

— Разбира се. — Когато кимна и отстъпи, коленете ми едва не се подкосиха от облекчение. — Ужасно съжалявам, мила. Не исках да се натрапвам. Веднага си тръгвам.

Той пое към вратата, но спря и ме погледна замислено.

— Пиленце, твоята песен е тъй различна от неговата — пропя той за огромно мое изумление — Не ме разочаровай.

Не казах нищо, просто издържах погледа му с надеждата, че ще се махне. Вампирът ме дари с още една отвратителна усмивка, обърна се и излезе. Ослушах се, за да чуя стъпките му, но не долових нищо.

Светът като че ли отново си пое дъх. Изчаках няколко минути, без да помръдвам, исках противният вампир да се отдалечи колкото е възможно повече, преди да тръгна към отворената кутия до стената и да надникна вътре.

Две книги, само толкова беше останало. Две книги след цял живот усилия, като нито една от тях не беше от значение. Коленичих със свито гърло. За миг ми се прииска двамата алчни бездомници да бяха живи, за да мога да ги нараня, да ги накарам да изпитат моята болка. Не ми бе останало нищо, което да ми напомня за миналото. Книгата на мама, единственото, което имах от нея, беше изчезнала завинаги.

Не се разплаках. Изправих се сковано и се обърнах, като потиснах гнева и отчаянието и се оставих на студеното безразличие. Загубата не беше нещо ново за мен. Тези двама непознати бяха сторили нещо, което би направил всеки, за да оцелее. Нищо не траеше дълго в този свят, всеки се грижеше само за себе си. Али от Покрайнините знаеше това. Вампирът Алисън имаше нужда само от припомняне.

Излязох от училището, без да погледна назад. Тук вече нямаше нищо за мен и аз го изхвърлих от ума си, запратих го на най-дълбокото място, където пазех всичко онова, което не исках да си спомням. Не бива да скърбиш за изгубеното. Просто продължаваш напред. Нощта преваляше, а аз трябваше да свърша още нещо, да навестя още едно парченце от миналото си, преди Канин да е открил отсъствието ми.

* * *

Нетърпеливо тръгнах към стария склад, шмугнах се в сградата и огледах помещението и кашоните, заградени с диги от отломки. Търсех познато лице. Голяма част от тайфата като че ли я нямаше. Край огъня се бяха скупчили пет-шест младежи, които бъбреха и се смееха. Вгледах се във всеки от тях, но не видях Лепката.

Внезапно го забелязах — беше се сгушил встрани. Трепереше прегърбен и нещастен и аз изпитах гняв и отвращение — гняв към хората, които го бяха прокудили, които не се грижеха за своите и го бяха оставили да умре от глад и студ пред очите им, и отвращение към него, задето все още не се беше научил да се грижи за себе си и разчиташе на другите да го спасят, когато беше очевидно, че не им пука.

Тръгнах тихо през отломките, без да излизам от сенките и накрая застанах на метри от Лепката. Беше дори по-кльощав от преди, почти като скелет, с изопната кожа, мазна коса и мътни мъртви очи.

— Лепка! — прошепнах аз, като се озърнах бързо към групата около огъня. Всички бяха с гръб към мен (или по-скоро към Лепката) и не ни забелязваха. — Лепка! Насам! Погледни насам!

Той подскочи и вдигна глава. За секунди изглеждаше объркан, озърна се и се втренчи невиждащо в мястото, където се криех. Помахах му и очите му едва не изскочиха от орбитите си.

— Али?

— Тихо! — изсъсках аз и отстъпих в сенките, защото неколцина от другите се извърнаха смръщени. Направих му знак да дойде, но той продължи да си седи и да ме зяпа, сякаш бях призрак.

В известен смисъл може и да беше прав.

— Ти си жива — прошепна Лепката, но не долових в гласа му вълнение или облекчение, както бях очаквала. Прозвуча унило, почти обвинително, макар че изглеждаше объркан. — Няма как да си жива. Бесните… аз чух… — Той силно потрепери и пак се сви. — Ти не се върна — рече Лепката и този път обвинителната нотка беше съвсем отчетлива. — Не се върна за мен. Аз те мислих за мъртва, а ти ме изостави.

— Нямах избор — отвърнах аз през стиснати зъби. — Повярвай ми, щях да дойда по-скоро, ако можех, но и аз не знаех дали си жив. Мислех, че Бесните са те хванали, както Плъха и Лукас.

Той поклати глава.

— Върнах се у дома и те чаках, но ти не дойде. Стоях сам с дни. Къде беше? Къде беше толкова време?

Говореше като сърдито дете и аз се ядосах още повече.

— В една стара болница в сектор 2, но това вече няма значение. Дойдох да видя дали си добре, дали се справяш.

— Какво ти пука? — измърмори Лепката, като си играеше с дрипавия си ръкав. Светлите му очи огледаха палтото ми и се присвиха мрачно. — Никога не ти е пукало за мен. Винаги си искала да се махна. И ти, и останалите. Ето затова не се върна.

Едва се сдържах да не изръмжа.

— Нали сега съм тук?

— Но няма да останеш, нали? — Лепката ме погледна с помътнели очи. — Пак ще си тръгнеш, ще ме зарежеш с тези хора. Те ме мразят. Както ме мразеха Плъха и Лукас. Както ме мразеше и ти.

— Не те мразех, но в момента определено ме тласкаш в тази посока — измърморих аз. Това беше откачено, никога не го бях виждала такъв и нямах представа откъде се е взела тази враждебност. — Господи, Лепка, спри да се правиш на бебе. Можеш да се грижиш за себе си. Нямаш нужда от мен, винаги съм ти го казвала.

— Тогава… значи няма да останеш. — Гласът му потрепери и гневът му се стопи в истинска паника. — Али, моля те! Съжалявам! Просто когато не се върна, се изплаших. — Той запълзя напред и аз се озърнах нервно към групата около огъня. — Моля те, не си отивай — замоли се Лепката. — Остани с нас. Тук не е толкова зле, наистина. Кайл няма да възрази срещу още един човек, особено ако си ти.

— Лепка! — Накарах го да замълчи с рязък жест и той утихна, но очите му още ме умоляваха. — Не мога — продължих аз и лицето му се сгърчи. — Иска ми се да можех, но не мога. Аз… вече съм различна. Не бива да ме виждат на повърхността. Затова ще трябва да се справяш без мен.

— Защо? — Лепката запълзя напред. Брадичката му трепереше, беше на път да се разплаче. — Защо просто не останеш? Толкова ли ме мразиш? Толкова ли съм жалък, че ще ме оставиш да умра сам?

— Престани да драматизираш! — Извърнах се, смутена и гневна, както заради него, така и заради себе си. Канин беше прав, не биваше да идвам. — Ти не си безпомощен. Винаги си живял като Нерегистриран, също като мен. Време е да се научиш да се оправяш сам. Не мога да ти помагам повече.

— Не, не е заради това — възрази Лепката. — Има нещо, което не ми казваш.

— Не ти трябва да го знаеш.

— Защо си толкова потайна? Не ми ли вярваш? Никога не сме имали тайни един от друг.

— Лепка, остави това.

— Мислех, че сме приятели — настоя той и се наведе напред. — Тук никой не ме харесва, никой не ме разбира като теб. Мислех те за мъртва! Но ти се върна, а не искаш да ми кажеш какво става.

— Е, добре! — Извърнах се към него и присвих очи. — Добре тогава, наистина ли искаш да знаеш?

Преди да ми отговори, преди дори да помисля колко глупаво постъпвам, аз отворих уста и му показах зъбите си. Лепката така пребледня, че се изплаших да не припадне.

— Недей да пищиш — рекох му бързо и скрих зъбите си. Вече осъзнавах каква огромна грешка съм направила. — Няма да те нараня. Още съм си… аз, но по-различна.

— Ти си вампир — прошепна Лепката, сякаш едва сега загряваше. — Вампир.

— Да. — Свих рамене. — Бесните ме нападнаха и щях да умра, но един вампир се случи наблизо и ме превърна. Другите вампири ни търсят, затова не мога да остана. Не искам да преследват и теб.

Но Лепката вече отстъпваше, всеки мускул в тялото му се беше напрегнал от страх.

— Лепка — опитах отново и протегнах ръка. — Аз съм си аз. Стига, няма да те ухапя.

— Махай се от мен! — изпищя той и останалите около огъня се извърнаха към нас и започнаха да се надигат. Усетих как устните ми се отдръпват от порасналите резци и хвърлих последен отчаян поглед към стария си приятел.

— Лепка, недей така…

— Вампир! — изпищя той, отскочи назад и се просна в прахта. — Вампир, насам! Махай се от мен! Помощ! Някой да ми помогне!

Изръмжах и отстъпих, когато хората около огъня наскачаха с викове и проклятия. Лепката запълзя трескаво към тях, като крещеше и сочеше към мен, а в лагера избухна суматоха. Викове „Вампир!“ ехтяха из склада, а Нерегистрираните тичаха към ъглите, скачаха през прозорците и се блъскаха в опит да избягат. Лепката нададе последен вик и изчезна в мрака.

Глъчката, която Нерегистрираните вдигаха в паниката си, бе почти оглушителна и разбуди нещо първично в мен, което ме подтикваше да се втурна след тях и да започна да разкъсвам гърлата им. Пред очите ми човеците бягаха от хищник, без дори да са го видели, хищник, който можеше да ги избие за секунди. Усещах ужаса им, надушвах топлата кръв, потта и страха им и трябваше да впрегна цялата си воля, за да се отдръпна в сенките и да не ги последвам. Докато бягаха паникьосани пред мен, аз се промъкнах през един прозорец и не погледнах назад, преди виковете и писъците им да заглъхнат в нощта.

* * *

Когато се спуснах по асансьорната шахта в болницата, Канин седеше зад бюрото си в кабинета. Не го видях в приемната, нито в коридорите, така че си помислих, че съм се промъкнала незабелязано и тръгнах към стаята си, но когато подминах вратата на офиса, от там се разнесе глас:

— Е, приятно ли прекара с приятеля си?

Намръщих се и замръзнах в крачка. Канин седеше зад бюрото с купчина папки пред себе си и четеше някакъв документ. Не вдигна поглед и аз пристъпих предпазливо в стаята.

— Трябваше да го направя — казах тихо. — Трябваше да разбера дали е добре.

— И какво, доволна ли си?

Преглътнах с мъка, а Канин най-сетне остави листа и ме погледна с неразгадаемите си очи.

— Малкият развика ли се? — попита спокойно той. — Прокле ли те, избяга ли в ужас? Или прояви „разбиране“ и каза, че нищо няма да се промени, само дето ти видя колко е ужасѐн? — Не отговорих и устните му потрепнаха в безрадостна усмивка. — Предполагам, че е хукнал с писъци.

— Ти си знаел — обвиних го аз. — Знаел си, че ще ида при него.

— Ти не си най-податливият ученик на света. — Канин не изглеждаше нито развеселен, нито гневен или разочарован. Просто оповестяваше фактите. — Да, знаех, че накрая ще потърсиш останките от миналия си живот, всички го правят. Ти не приемаш съвети, с които не си съгласна, имаш нужда сама да се убедиш. От друга страна… — Гласът му стана студен, а в очите му проблесна празен, ужасяващ поглед. — Времето ни заедно е към края си. Ако отново проявиш неподчинение, ще приема това за знак, че вече нямаш нужда от учител. Разбра ли?

Кимнах и изражението му се смекчи, за разлика от гласа му.

— Какво каза момчето? — попита той. — След като му се разкри.

— Нищо — отвърнах нещастно аз. — Само се разпищя „вампир“ и избяга. След всичко, което съм направила за това неблагодарно малко… — Млъкнах, не исках да мисля за това, но Канин вдигна вежди и ме подкани да продължа. — Познавам го от години! — креснах аз. — Давах му от храната си, грижех се за него, защитавах го, когато искаха да му наритат задника… — Усетих тежест в гърдите и скръстих ръце. — И след всичко това той… — Замълчах, не знаех дали ми се плаче, или искам да откъртя вратата от пантите й и да я запратя към стената. — След всичко това той…

— Той вижда в теб само едно чудовище — довърши Канин.

Извиках, обърнах се и забих юмрук в стената. Мазилката хлътна навътре.

— По дяволите! — Отново ударих стената и усетих как поддава със задоволително хрущене. — Аз му бях приятелка! Оцеля само благодарение на мен, толкова години го покривах, толкова години гладувах, за да не умре от глад! — Пак забих юмрук в стената, после се облегнах на нея и усетих късчета мазилка на челото си. Очите ми горяха и аз ги затворих, за да прогоня болката. — Би трябвало да разбере… — прошепнах през зъби. — Би трябвало да ме познава по-добре.

Канин не се помръдваше, беше ме оставил да руша стената му без коментар. Накрая се изправи и застана зад гърба ми.

— Каза ли му къде сме? — тихо попита той.

— Не. — Опрях глава в стената, но после се отдръпнах. — Чакай… Да, май споменах болницата, но той не знае къде е. — Извърнах се и видях, че Канин ме гледа печално. — Така или иначе няма да тръгне да я търси — казах аз и сама чух горчивината в гласа си. — Твърде страхлив е и почти не излиза от скривалището си, от сектора да не говорим.

— Все още си толкова наивна. — Канин потърка очи и направи крачка назад. — Стой тук, не излизай от болницата. Скоро ще се върна.

— Къде отиваш? — попитах аз, внезапно притеснена. Хрумна ми една мисъл, от която стомахът ми изстина. — Нали… нали няма да го подгониш?

— Не — отвърна Канин и спря на прага, а аз се отпуснах, облекчена. — Но трябва да заложа аларми в района. Вече съм сложил няколко, но се боя, че няма да стигнат.

— Защо? — Последвах го по коридора, но той не отговори и аз го зяпнах смаяно, когато най-сетне загрях.

— Мислиш, че Лепката ще каже на някого, така ли? — попитах аз, докато бързах до него. — Изключено. Уверявам те, Канин, не бива да се тревожиш за това. Твърде страхлив е, за да отиде при когото и да било.

— Може би. — Канин влезе в приемната и спря до бюрото. — А може би ще те изненада. Чакай ме тук, упражнявай се с меча. Не излизай от болницата, разбра ли? След тази нощ няма да можеш да отидеш където и да било, без да задействаш някоя аларма, освен ако съм с теб.

— Пак ти казвам, че няма нужда, Канин.

Той ме изгледа състрадателно.

— Може би си права, може би момчето ще изненада мен, само че съм живял твърде дълго, за да оставя нещо на случайността, особено когато става дума за хората и предателствата им. Ако един човек няма какво да губи, винаги можеш да разчиташ, че ще ти забие нож в гърба, дори това да не му донесе особена полза. А сега ми обещай, че няма да излизаш.

— Ами ако се налага?

— Или остани тук, или си иди още сега и не се връщай. Ти избираш.

— Добре. Няма да излизам.

— Извинявай, но не мога да приема просто думи — продължи той студено. — Искам обещание. Заклеваш ли се?

— Да! — оголих зъби аз. — Заклевам се!

Той кимна рязко и се извърна. Гледах го как се изкачва по кабелите в шахтата, докато опитвах да се преборя с кашата от емоции: гняв, безсилие, разочарование, болка. В един момент мразех Лепката, в следващия почти разбирах ужаса му. Презирах го и се чувствах измамена, особено след всичко, което бях сторила за него, но можех да го разбера. Все пак бях вампир, появил се внезапно в дома му. Ако той беше изчезнал, за да се появи пак като кръвопиец, може би и аз щях да действам така. Или пък да се опитам да погледна отвъд страха си и наистина да поговоря с него, в името на приятелството ни. Не бях сигурна, но все пак смятах, че Канин прекалява с тези аларми и забраните да напускам болницата. Струваше ми се съвсем ненужно.

Едва след като излезе, си спомних за странния вампир, който бях срещнала в старата си стая, онзи с мъртвите очи и ужасната усмивка. Зачудих се дали да настигна Канин, за да го предупредя, но му бях обещала да не напускам болницата. Освен това той беше възрастен и много способен. Можеше да се погрижи сам за себе си.

Докато тренирах с меча, си мислех за Лепката, питах се дали е можело да подходя другояче. Бродех из коридорите и чаках моя ментор да се върне. Канин обаче не се прибра онази нощ.