Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (20)

Глава 20

— Слава богу, че си с каска, а?

Заклещен под мотора си, бандитът ме гледаше с облещени от болка и страх очи. Чувах как сърцето му препуска лудо и долавях миризмата на кръвта, която капеше някъде под машината. За човек беше доста корав, трябваше да му го призная. Като знам как се беше блъснал в стената, очаквах да заваря труп със счупен врат. Което щеше да осуети плана ми.

Усмихнах му се и показах зъбите си.

— Жалко обаче, че си строши крака. Това ще те затрудни малко, нали? Трябва да ти кажа, че ми е малко мъчно, че нещата се развиха така. Преследването може да е също толкова вълнуващо, колкото убийството.

— О, мамка му! — изпъшка мъжът и лицето му пребледня под слоя пот. — Какво искаш, вампире?

Колко интересно. Боеше се от вампира, но не беше изненадан.

— Ами, виж сега — продължих разговорливо, — чух слухове, че шефът ти не бил съвсем човек. Бил малко като мен. — Клекнах до него и му се ухилих. — Искам да знам къде е, къде е леговището му, коя е територията му. Не съм срещала много вампири, които скитат извън градовете. Любопитна съм какъв е този „бандитски крал“ и ти ще ми разкажеш за него.

— Защо? — опъна се мъжът. Куражлия беше. — Да не искаш да станеш член на бандата? Кралица на краля?

— И какво, ако искам?

— Чакала не обича да дели.

— Е, това не е твой проблем, нали? — отвърнах аз и присвих очи. — Къде е той?

— Ако ти кажа, ще ме убиеш ли?

— Не. — Пак се усмихнах и оголих зъби. — Ако ми кажеш, няма да те използвам за лична закусвалня, докато стигнем до територията на Чакала. Ако ми кажеш, няма да ти строша и двете ръчички, както и другия крак и да те влача наоколо, докато сдадеш багажа, а накрая да те хвърля край пътя, за да те намерят Бесните. Ако ми кажеш, най-лошото, което ще направя, е да те оставя да умреш както си пожелаеш. Всъщност в момента съм малко гладна…

— В Старо Чикаго! — извика мъжът. — Чакала е в руините на Старо Чикаго. — Той посочи наслуки. — Просто продължи на изток по магистралата. Пътят свършва в един град до брега на огромно езеро. Няма как да го пропуснеш.

— Колко далече е?

— Около ден път с мотор. Не знам колко бързо вървите вие вампирите, но ако пътуваш нощем, ще стигнеш утре вечер.

— Благодаря — казах аз и се изправих. Хвърлих поглед към мотора му, който лежеше вляво от него малко посмачкан и изподран, но иначе изглеждаше наред. — А сега ще трябва да ми покажеш още нещо.

* * *

Когато се върнах, Зийк беше заспал на канапето. Лежеше по гръб, грозно изпружен, а едната му ръка висеше настрани. В съня си изглеждаше още по-млад, болката бе напуснала лицето му и сега бе просто беззащитен. Не ми се искаше да го будя, но той се размърда още щом влязох в стаята и отвори рязко очи.

— Заспал ли съм? — изпъшка той и се изправи с гримаса, а после свали крака от канапето. — Защо не ме събуди? Колко време съм спал?

— Минава полунощ — отвърнах аз, хвърлих една раница на канапето и тя вдигна прах. — Това е за теб. Вътре има храна, вода, лекарства и други провизии, ще стигнат за няколко дни. Как е кракът ти?

— Боли — рече Зийк, стисна зъби и бавно се изправи, — но ще оживея. Поне ще мога да изляза оттук. — Той нарами внимателно раницата. — Разбра ли къде са ги отвели?

— Да. — Усмихнах се леко, когато вдигна поглед и мярнах в очите му надежда. — Територията на Чакала е в руините на някакъв град, който се намира на ден-два път на изток оттук. Старо Чикаго. Там са отвели групата.

— Два дни път на изток — прошепна Зийк и закуцука към вратата. Отидох да му помогна, но той се скова, поклати глава и аз се отдръпнах. — Значи на нас ще ни трябват поне няколко, за да стигнем дотам. Не мисля, че ще бъда особено бърз.

— Не е нужно — казах аз и бутнах вратата. Зийк вдигна вежди от изненада, а аз се ухилих.

Мотоциклетът бръмчеше на края на тротоара, малко посмачкан и издран, но иначе нищо му нямаше.

— Отне ми известно време, докато се науча как работи тая тъпотия — казах аз, щом слязохме по стълбите и тръгнахме към улицата, — но мисля, че схванах. Е, донякъде. Нашите приятели бандитите ни го дават на заем. Много мило, нали?

Зийк се обърна към мен. Облекчение и благодарност бяха прогонили подозрението от очите му, поне засега и той отново приличаше на онзи Зийк, когото познавах. Грабнах смутено каската от седалката и му я хвърлих, а той примигна и я улови.

— На мен не ми трябва — обясних аз и се намръщих от притеснение. — Ти обаче си я сложи, още не съм много добра. Дано не налетя на всички стени по пътя.

Прехвърлих крак над седалката, стиснах дръжките и усетих мощта, която буботеше в машината. Да, определено можех да свикна с това.

Зийк се поколеба. Стискаше каската и гледаше мотора с боязън, сякаш щеше да го ухапе. Внезапно осъзнах, че не се притеснява точно от него… а от мен. Стиснах лоста до ръкохватката и накарах машината да изреве силно, а той направо подскочи.

— Е, идваш ли?

Зийк се взираше в мен. Стисна зъби, внимателно прехвърли ранения си крак над седалката и се намести зад гърба ми. Усетих топлината на тялото му, макар че се опитваше да не се притиска до мен, долових бесните удари на сърцето му. Бях благодарна, че моето не бие, иначе и то щеше да блъска така.

— Дръж се здраво — рекох, докато той си слагаше каската. — Това чудо е много мощно.

Дадох газ, може би малко повечко от необходимото и моторът подскочи напред. Зийк изхълца и се вкопчи в раменете ми.

— Извинявай! — извиках аз и той неохотно плъзна ръце към кръста ми. — Още не съм му хванала цаката.

Пак се пробвах, този път по-лекичко, а моторът се плъзна напред и залъкатуши по улицата. Щом стигнахме до главния път, спрях и се озърнах през рамо. Лицето на Зийк беше напрегнато, а ръцете и гърбът му изглеждаха сковани от смущение или болка, или и двете.

— Готов ли си? — попитах аз и той кимна. — Тогава се дръж. Ще проверя колко бързо върви това нещо.

Той ме стисна през кръста и сърцето му задумка в гърба ми. Обърнах мотора на изток и потеглих, а двигателят изрева, когато се стрелнахме напред. Набирахме скорост и вятърът пищеше в ушите ми, докато летяхме все по-бързо и по-бързо по пустото шосе. Усетих ръцете на Зийк на ребрата си, а бузата му — долепена до гърба ми, вдигнах лице към вятъра и нададох тържествуващ вой.

Над нас пълната луна сияеше огромна и ярка над равнината и озаряваше пътя ни, докато летяхме на изток. Към края му.

* * *

Можех да пътувам така вечно, с вятър в косите и пътя пред мен, да летя с главоломна бързина — никога нямаше да ми омръзне. За нещастие скоро щеше да се зазори, а и заради състоянието на Зийк бяхме принудени да спрем два часа преди изгрев до една порутена ферма, за да си починем и да сменим превръзката му. След като прогонихме колонията плъхове, които се бяха заселили в кухнята, аз го сложих да седне на масата, за да проверя превръзката му. Раната не изглеждаше инфектирана, но все пак излях щедро количество кислородна вода отгоре й, преди да я превържа с чиста марля. Силната миризма на химикали се смеси с аромата на кръвта му и леко ми се догади, но го приех като истинска благословия. Нямах желание да го хапя, когато вонеше така силно на дезинфектант.

— Благодаря — рече той, щом се изправих и взех старата превръзка, за да я заровя навън. Не мислех, че наблизо има Бесни, но нищо не пречеше да бъда предпазлива. Те сигурно не биха отказали кръв, която мирише на кислородна вода.

— Алисън.

Обърнах се притеснена. От тона му разбрах, че още се чувства неловко край мен. Той помълча малко, сякаш се чудеше дали да заговори, но после отпусна рамене с въздишка.

— Защо се върна?

Свих рамене.

— Ами, доскуча ми; нямаше къде другаде да ида; по него време идеята ми се видя добра. Избери си едно от трите.

— Щях да те застрелям — продължи той тихо, като се взираше в земята. — Ако те бях видял да се навърташ около нас, щях да направя всичко по силите си, за да те убия.

— Обаче не го направи — отвърнах аз, по-остро, отколкото възнамерявах. — А и вече няма значение. Само че ако следващия път не искаш да ти спася живота, просто ми кажи.

Обърнах се и тръгнах към вратата.

— Чакай! — извика Зийк подире ми и пак въздъхна, после прокара ръце през косата си. — Извинявай — каза той и най-сетне ме погледна. — Опитвам се, Алисън, наистина. Но просто… ти си вампир и… — Той направи безсилен жест. — И аз не очаквах… такова нещо.

— Не съм ухапала никого — спокойно казах аз. — Това е истината, Зийк. Не съм се хранила от групата.

— Зная. Просто си мислех…

— Но исках да го направя.

Той ме изгледа рязко, а аз се обърнах към него и продължих:

— Много пъти можех да се нахраня от теб, от Кейлъб, от Дарън, от Бетани. И ми беше много трудно да се сдържа. Гладът никога не те напуска — това е да си вампир, за нещастие. Не можеш да останеш дълго сред хора, без да ти се прииска да ги ухапеш.

— Защо… ми казваш това?

— Защото трябва да го знаеш — простичко отвърнах аз. — Защото съм такава и ти трябва да си наясно, преди да продължим.

Гласът му пак стана студен.

— Е, значи казваш, че… край теб никой от нас няма да бъде в пълна безопасност.

— Не мога да ти обещая, че никога никого няма да ухапя. — Свих безпомощно рамене. — Заради Глада постоянно копнеем за човешка кръв, не можем да оцелеем без нея. Вероятно с право ме прогони онази нощ. Но мога да ти обещая друго — че ще продължа да се боря. Само толкова мога да предложа. Ако не е достатъчно… — Пак свих рамене. — Ще мислим за това, след като спасим останалите.

Зийк не отговори. Изглеждаше дълбоко замислен, затова излязох, без да кажа нищо повече и отидох да се отърва от окървавената превръзка.

Зарових я бързо в двора, изправих се и погледнах към пътя. Старо Чикаго чакаше в края на магистралата заедно с цяла армия и мистериозния й крал-вампир. Който управляваше вампирски град. Голяма ирония — накрая пак щях да се върна към онова, от което толкова отдавна бягах.

Небето на изток изсветляваше. Върнах се в къщата и видях, че Зийк още седи на масата. Беше отворил раницата и ядеше сухари, които бях открила в града. Когато влязох, вдигна очи, но не престана да яде. Познавах този инстинкт от времето, прекарано в Покрайнините. Каквото и да става, колкото и ужасно да се чувстваш, колкото и да е неуместно, просто продължаваш да ядеш, щом ти се е отворила възможност. Никога не се знае кога ще намериш пак храна и дали тази няма да ти е последната.

Забелязах също, че е оставил пистолета на масата, но така, че лесно да го стигне. Реших да не обръщам внимание на това.

— Почти се съмна — казах аз и Зийк кимна. — Има болкоуспокояващи, ако имаш нужда, и малко вода. Превръзките и кислородната вода са в предния джоб.

— Ами патрони?

Поклатих глава.

— Не можах да намеря в града, а и нямах много време да търся. — Нарочно не погледнах към пистолета до ръката му. — Колко са ти останали?

— Два.

— Тогава ще гледаме да ги използваме разумно. — Погледнах през прозореца и потрепнах. — Трябва да тръгвам. Внимавай с крака, ясно? Ако стане нещо, до мръкване няма да мога да ти помогна. Ще се видим вечерта.

Той кимна, без да вдига глава. Тръгнах по коридора, като си пробивах път през паяжини и отломки и стигнах до спалнята в дъното. Вратата още се крепеше на пантите си и се отвори със скърцане.

До стената, под един счупен прозорец, видях голямо легло. Завесите се вееха леко на вятъра, матракът беше прояден от молци, а на него един до друг лежаха два скелета, покрити с изгнили останки от дрехи. Ръцете на единия прегръщаха трети, много по-мъничък.

Вгледах се в тях — картината ми се стори странна, нереална. Бях слушала истории за заразата, разбира се, особено когато мама ми разказваше какъв е бил животът преди. Понякога поваляла хората така бързо и внезапно, че цели семейства се разболявали и умирали само за дни. Тези кости… това семейство беше от друга ера. От друго време, преди нашето. Какво ли е било да живееш тук преди заразата, когато е нямало Бесни, вампири и тихи, пусти градове?

Прогоних тези мисли, нямаше полза да се чудя какво е било. Излязох от стаята, прекосих коридора и отворих вратата на отсрещната спалня. Тя беше по-малка, с единично легло до стената, но съвсем тъмна — капаците на прозорците скриваха слънцето. Тук нямаше скелети.

Легнах по гръб и сложих меча до себе си. Ако някой се промъкнеше през деня, щях да бъда лесна жертва, разбира се — изпружена и непробудно заспала, като мъртвец.

Погледнах към затворената врата и ми хрумна нещо, от което вътрешностите ми се смразиха. Зийк още беше там, буден и разтревожен. Дали щеше да се промъкне тук, докато спях, за да ми отсече главата? Дали щеше да ме убие, докато лежах беззащитна, в името на принципите, които Джеб му беше втълпил? Дали мразеше вампирите толкова много? Или просто щеше да вземе мотора и да отпраши, за да се изправи сам срещу бандитите?

Внезапно ми се прииска да бях легнала отвън, за да мога да се заровя дълбоко в земята, далече от отмъстителни убийци на демони, но през капаците вече проникваха сивкави лъчи и аз усещах как крайниците ми натежават. Трябваше да се доверя на Зийк, да повярвам, че е достатъчно умен да разбере, че не би могъл да спаси другите сам и да се надявам, че принципите му не са непоклатими като на учителя му. Надявах се да разбира, че макар да съм вампир, аз още съм човекът, когото познава.

Очите ми се затвориха и точно преди да изгубя съзнание, ми се стори, че вратата се отваря със скърцане.

* * *

Светът се беше преобърнал с главата надолу.

Ръцете ми бяха вързани зад гърба, не можех да помръдна нито тях, нито каквото и да било. Лек полъх облъхваше голите ми рамене. Ръцете ми бяха счупени. Или вързани. Или и двете. Странно защо не усещах болка.

На няколко крачки под главата ми беше бетонният под. Стените около мен също бяха бетонни. Имах чувството, че се намирам дълбоко под земята, макар че не помнех как съм се озовала тук. Обърнах глава и на няколко метра от мен видях (на обратно) маса, върху която блещукаха инструменти.

Чух стъпки, после зърнах два ботуша и нажеженият до бяло връх на ръжен внезапно изникна пред лицето ми. Отдръпнах се рязко, когато от мъглата над мен се разнесе глас.

— Добре дошъл у дома, стари приятелю. Дано ти харесва — струва ми се, че ще поостанеш известно време. Може би завинаги, няма ли да е вълнуващо? О, преди да отговориш, нека те приветствам официално в ада.

Върхът на ръжена внезапно се заби в стомаха ми, изскочи през гърба ми и миризмата на кръв и изгорена плът натежаха във въздуха.

После дойде болката.

* * *

Събудих се рязко и изръмжах, отскочих от непознатите сенки над мен и се прекатурих от леглото. Изсъсках, скочих на крака и започнах да се оглеждам, а фантомната болка от металния ръжен, който бе пронизал тялото ми, бавно отшумя.

Успокоих се и зъбите ми се прибраха. Пак тези странни кошмари… само че този беше по-ужасен от предишния, толкова истински, че сякаш наистина се бе случил. Сякаш наистина висях от тавана, а нажеженият ръжен се заби в мен. Потреперих и си спомних онзи студен глас. Беше ми познат, бях го чувала някъде…

— Алисън. — На вратата се почука. — Добре ли си? Стори ми се, че чух вик.

— Добре съм — отвърнах аз. Във вените ми се разля облекчение и удави всичко останало. Той още е тук. Не си е тръгнал, не ми отсече главата, докато спях. — Ей сега идвам.

Когато отворих вратата и излязох в коридора, Зийк вдигна вежди. Чувствах се смазана и изтощена.

— Лош сън, а? — попита той, а аз само го изгледах. — Не знаех, че вампирите сънуват кошмари.

— Много неща не знаеш за нас — измърморих аз и минах покрай него на път към кухнята. Свещ гореше на масата, сред отворени консерви с фасул и празни опаковки. Явно беше намерил храна. — Ела, не е зле да проверим пак превръзката, преди да тръгнем.

— Всъщност си мислех… — призна Зийк, докато влизаше с куцукане в дневната. Определено изглеждаше по-добре тази вечер — храната, почивката и лекарствата бяха свършили добра работа. — … за това, което каза снощи. Искам да науча повече за вампирите… от теб. Онова, което знам за тях, ми го каза Джеб.

Изсумтях и грабнах раницата от пода.

— Че сме зли бездушни демони, чиято единствена цел е да пият кръв и да превръщат хората в чудовища?

Бръкнах в раницата и затърсих превръзките и бинта.

— Да — отвърна той сериозно.

Погледнах го и сви рамене.

— Ти беше искрена с мен снощи. Не ми каза онова, което исках да чуя, което очаквах да кажеш. Затова си помислих, че бих могъл… да чуя и твоята версия. Да те изслушам, ако така предпочиташ да го наречем. Защо си станала вампир? Какво те накара да поискаш да бъдеш…

Зийк замълча.

— Да бъда немъртва? Да пия кръвта на живите?

Извадих кислородната вода, марлите и бинта и ги сложих на пода пред канапето, а той ме изгледа смръщено.

— Ако не искаш да ми кажеш, добре, няма проблем.

Посочих към канапето, Зийк седна и опря лакти на коленете си. Клекнах и започнах да свалям превръзката от крака му.

— Какво искаш да знаеш?

— На колко си години? — попита той. — Всъщност откога си… вампир?

— Отскоро. От няколко месеца.

— Месеца ли?

Стори ми се изненадан и аз вдигнах глава, за да срещна погледа му.

— Да. Ти какво си мислеше?

— Е, не предполагах, че говорим за месеци. — Той поклати глава. — Вампирите са безсмъртни, затова реших, че… че може би…

— Какво? Че съм на стотици години? — Изхилих се при тази мисъл и отново се наведох над крака му. — Ако искаш вярвай, но това е ново и за мен, Зийк. Още се опитвам да го проумея.

— Не знаех — рече той, вече по-меко. — Е, значи си на моите години. — Замълча, за да смели тази информация, после поклати глава. — Какво ти се случи?

Поколебах се. Не исках нито да обсъждам, нито да си спомням предишния си живот. Миналото си е минало — защо да се занимаваме с неща, които не можем да променим? Зийк обаче се опитваше да ме разбере и чувствах, че му дължа обяснение. Истината.

— Не те излъгах, когато казах, че съм родена във вампирски град — започнах аз, съсредоточена върху превръзката, така че да не се налага да го поглеждам. — С майка ми… живеехме в малка къща в един от секторите. Тя беше Регистрирана, а това означава, че два пъти в месеца трябваше да ходи до клиниката за „кръвопускане“. Правеха го много цивилизовано… или поне така искаха да си мислим. Без насилие, без смърт. — Изсумтях. — И все пак хората постоянно изчезваха от улиците. Вампирите са ловци, не можеш да ги промениш… нас, де, колкото и цивилизовано да е всичко.

Почувствах, че той се напряга при признанието ми, че всички вампири са повече или по-малко убийци. Но нали искаше истината? Без лъжи, без илюзии. Е, аз бях вампир и така стояха нещата. Надявах се само да успее да го приеме.

— Както и да е — продължих аз и отлепих марлята от раната. Тя изглеждаше доста болезнена и дълбока, но не беше възпалена. — Един ден мама се разболя. Не можеше да стане от леглото и пропусна насроченото кръвопускане. След два дни питомците дойдоха и взеха съответното количество насила, без дори да помислят, че е толкова слаба, че не може дори да помръдне, за да яде. — Замълчах, спомних си малката студена спалня и мама, която лежеше под тънките одеяла бяла като сняг. — Така и не оздравя — довърших аз и отново прогоних образа й в най-тъмните кътчета на паметта си. — Скоро след това просто… угасна.

— Съжалявам — прошепна Зийк. Прозвуча искрено.

— След това намразих вампирите. — Напоих едно парче плат с кислородна вода, притиснах го към раната и усетих как той се скова и стисна зъби. — Заклех се да не ставам Регистрирана, за да не могат да ме използват като някаква мръвка и че никога няма да им дам и капка от кръвта си. Открих други като мен, други Нерегистрирани, и заедно се опитвахме да оцелеем, както можем — крадяхме, тършувахме за храна, просехме. Постоянно гладувахме, особено през зимата, но пак беше за предпочитане пред това да станеш дойно добиче за вампирите.

— Какво се промени? — попита тихо Зийк.

Взех бинта и започнах да го развивам, но всъщност не го виждах. Спомените отново изплуваха, мрачни и ужасяващи. Дъждът, кръвта, Бесните. Лежа в ръцете на Канин и усещам как светът около мен избледнява…

— Нападнаха ме Бесни — рекох накрая. — Убиха приятелите ми и ме разкъсаха, стана извън града. Умирах. Един вампир ме откри и ми предложи избор — бърза смърт или да стана една от тях. Още ги мразех и дълбоко в себе си разбирах в какво ще се превърна, но знаех и друго — че не искам да умра. Така избрах… това.

Зийк мълча няколко минути.

— Съжаляваш ли? — попита най-сетне той. — Че си станала вампир? Че си избрала този живот?

Свих рамене.

— Понякога. — Вързах бинта и срещнах очите му, за да видя дали в тях има укор. — Но ако изборът е да съм мъртва — наистина мъртва — или да живея, вероятно отново ще направя същото. — Зийк кимна замислено. — Ами ти? — предизвиках го аз. — Ако умираш и някой ти предложи изход, няма ли да го приемеш?

Той поклати глава.

— Не се страхувам да умра. — В гласа му нямаше нито самохвалство, нито упрек, просто тиха увереност. — Знам… вярвам, че нещо по-добро ме чака отвъд. Само трябва да бъда търпелив и да правя всичко по силите си, докато стане време да си отида.

— Хубава мисъл — казах искрено. — Но аз възнамерявам да живея възможно най-дълго, което в моя случай означава вечно, ако имам късмет, де. — Събрах нещата, изправих се и се вгледах в него. — Е, кажи, какво става с вампирите, когато най-сетне се гътнат окончателно? Според Джеб ние вече нямаме души. Тогава какво става, след като умрем?

— Не зная — прошепна Зийк.

— Не знаеш или не искаш да ми кажеш?

— Не зная — повтори той малко по-твърдо и въздъхна. — Искаш ли да ти кажа какво би отговорил Джеб, или предпочиташ да чуеш моето мнение?

— Мислех си, че си научил всичко от Джеб.

— Така е — отвърна Зийк и устоя на погледа ми. — Той упорито се опитва да ме превърне във водача, който иска да бъда. — Зийк въздъхна, изглеждаше смутен, непокорен и засрамен едновременно. — Но ако не си забелязала, с него невинаги сме на едно мнение. Той твърди, че съм упорит и неподатлив, но аз имам други виждания за някои неща.

— Така ли? — вдигнах вежда. — За какво например?

— Той не беше прав за теб. Аз… също не бях прав.

Примигнах. Зийк внезапно се изправи — изглеждаше притеснен, сякаш казаното му се беше изплъзнало, без да иска.

— Трябва да тръгваме — рече той и избегна погледа ми. — До Старо Чикаго не остава много, нали? Искам да намеря другите възможно най-скоро.

Отвън звездите тъкмо изгряваха. Забелязах три купчини прясна рохкава пръст в предния двор — до всяка бяха струпани няколко камъка — и се обърнах въпросително към Зийк.

— Трябваше да ги погреба — каза той, вгледан в пресните гробове. Сините му очи потъмняха и той въздъхна. — Само се надявам да са единствените.

Не исках да му давам напразни надежди, затова не отговорих. Качих се на мотора и изчаках да се настани зад мен и да ме хване през кръста, този пък без колебание. Моторът се понесе към улицата, аз дадох газ и двамата се устремихме към вампирския град, който ни чакаше в края на пътя.

* * *

Навремето си мислех, че Ню Ковингтън е голям, но той беше нищо в сравнение със Старо Чикаго.

Бризът, развял косата ми, идваше от най-големия воден басейн, който бях виждала някога. Езерото се простираше чак до хоризонта, а там се срещаше с небето. Тъмни вълни се надигаха и разбиваха в скалите, а на брега към облаците се издигаше Старо Чикаго.

В Ню Ковингтън трите вампирски кули бяха най-забележителните сгради в града и се извисяваха гордо над всички останали. Хоризонтът на Чикаго обаче бе осеян със сгради, пред които дори вампирските кули биха изглеждали незначителни. Тук небостъргачите бяха много и макар и порутени, все още стояха. Силуетът на града приличаше на уста с изпочупени зъби, налудничаво ухилена към нощното небе.

Зад мен Зийк подсвирна и дъхът му погали ухото ми.

— Еха, огромен е! — рече той. — Как изобщо ще открием нещо тук?

— Ще ги намерим. — Надявах се, че не давам празни обещания. — Просто ще търсим голяма банда, предвождана от вампир. Колко трудно може да е?

След няколко минути съжалих за думите си.

Старо Чикаго беше дори по-огромен отблизо, отколкото отдалеч. Струваше ми се, че продължава до безкрай — километри напукан асфалт, мъртви коли и празни сгради. Докато минавахме по осеяните с отломки улици край чудовищните небостъргачи, аз се зачудих какъв ли е бил градът приживе. Колко хора бяха живели тук, за да са нужни толкова много и нагъсто построени сгради, устремени към небето? Не можех дори да си го представя.

В края на една улица завихме зад ъгъла и открихме алея, блокирана от останките на огромен небостъргач. Спрях мотора и се огледах, за да се ориентирам.

— Безнадеждно е — рече Зийк, като погледна покрай мен към срутената сграда. — Този град е твърде голям. Можем да го обикаляме със седмици, дори с месеци, а кой знае какво ще се случи с тях дотогава.

— Не можем да се откажем, Зийк — отвърнах аз и обърнах мотора. — Тук някъде са, просто трябва да…

Замълчах, защото още някой бе завил зад ъгъла и се насочваше към нас — двама бандити на дълги елегантни мотори с кормила, извити като рога. Те изръмжаха в сенките и светлината на фаровете ни улови. Сковах се и усетих как Зийк се стяга зад мен, когато мъжете спряха на няколко метра от нас и ни загледаха с любопитство. Видях, че зад единия седи жена. Ситно къдравата й коса се вееше на вятъра.

Единият бандит кимна към нас.

— Към Плаващата яма ли сте тръгнали? Сигурно сте чули новините.

Към какво?

— Ами… да — отвърнах аз и свих рамене. — И вие ли там отивате?

— Аха. — Той се извърна и се изплю на паважа. — Сигурно тази нощ ще стане голямо шоу. — Погледна ни и сбърчи чело. — Не съм ви виждал тук преди. Нови ли сте в Ямата, малката?

Ръцете на Зийк ме стиснаха по-здраво. Надявах се, че няма да ги отпусне. Тъкмо щях да отвърна, че сме нови в града, когато жената на другия мотор плесна шофьора по рамото.

— Ще закъснеем — измрънка тя и мъжът извъртя очи. — Чакала ни обеща шоу и не искам да го пропусна. Да вървим.

— Млъкни, Айрийн! — Бандитът се намръщи, но се обърна към другия: — Хайде, Майк, после ще си бъбриш с новобранците. Да вървим. — Той даде газ и подкара мотора по една рампа, която минаваше през порутения небостъргач. Другият също извъртя очи и понечи да го последва.

— Може ли да карам след вас към Ямата? — попитах любезно. Той ме погледна изненадано, но сви рамене.

— Мамка му, не ми пука, заек. Просто гледай да не изоставаш.

* * *

Скоро разбрах, че Плаващата яма напълно заслужава името си.

Следвахме бандитите по улиците на Старо Чикаго, заобикаляхме изоставени коли, отломки и паднали небостъргачи и карахме по-бързо от необходимото. Ревът на моторите отекваше сред сградите и понякога едва си проправяхме път покрай някоя стена, през тунел или край преобърната кола, като минавахме на сантиметри от тях. На мен ми хареса, но Зийк не беше особено възхитен. Бузата му се притискаше към гърба ми, а ръцете му бяха сключени здраво около кръста ми. Слава богу, че не се налагаше да дишам.

Накрая спряхме зад друг срутен гигант и пред нас се откри изглед към центъра на някогашно Чикаго (поне аз така си помислих). Макар и оголени и разнебитени, небостъргачите тук бяха невероятни. Един от тях се беше килнал встрани и се облягаше страховито на друг, като скъсяваше и неговия живот. На хоризонта имаше няколко пролуки, които издаваха, че навремето там са се издигали също толкова впечатляващи сгради.

От мястото си можех да различа дълга железопътна линия, която се издигаше над земята и обикаляше около сградите като огромна змия. Мама ми беше разказвала, че навремето имало машина, която се движела по такива релси и пренасяла хората от място на място с невероятна бързина. Под релсите имаше множество платформи, мостчета и пътечки, които бяха свързани едни с други. Простираха се между сградите и се кръстосваха над улиците като огромна паяжина. Което се налагаше, защото тук земята беше под вода.

Хора пъплеха като мравки по тесните платформи и пътечките над тъмните завихрени води. Бяха цели пълчища, повече, отколкото очаквах. Това не беше просто леговище на бандити, а истински град като Ню Ковингтън и всяка друга вампирска територия. Тук нямаше стена (предполагам, че дълбоката вода държеше Бесните настрана) и хората можеха да идват и да си отиват, когато решат, но нямаше никакво съмнение, че навлизаме във владенията на крал-вампир. От друга страна, като гледах колко хора има тук, реших, че няма да е толкова трудно да се движим незабелязани.

Бандитите, които следвахме, не спряха да разглеждат града; светлините на фаровете им плъзнаха по една рампа, после — по порутен мост и накрая — към един огромен шлеп до брега. Там, в неравни редици, бяха паркирани десетина мотора. Видях и два бронирани микробуса и предположих, че бандитите не могат да минават с моторите си по тесните проходи над наводнения град.

Усетих как Зийк наднича над рамото ми и го чух да си поема дълбоко дъх.

— Готов ли си?

Той кимна мрачно.

— Да вървим.

Поехме след моторите — първо по рампата, а после по моста и към шлепа. Намерих едно свободно ъгълче, изгасих двигателя и слязох от машината. Малко ми беше мъчно, че трябва да я оставя, не знаех дали ще имам шанса да се върна за нея. Вероятно не.

Бавно се обърнах и огледах огромното количество вода, заляло всичко наоколо. Чувствах се странно над нея, шлепът ми се струваше някак нестабилен, сякаш внезапно можеше да потъне в черните дълбини. Студен вятър съскаше сред паркираните мотори, а лодката се поклащаше леко над вълните. Зийк застана до мен и залитна, а аз го стиснах притеснено за лакътя.

— Как е кракът ти? — попитах, забелязала, че не отпуска тежестта си на него. — Ще се справиш ли?

— Добре съм. — Той издърпа ръката си и се изправи, но лицето му беше бледо и лепкаво от пот въпреки студа. — Не се тревожи за мен, ще се оправя.

Разсея ни рев на двигатели. Идваха още бандити, смееха се и надвикваха ръмженето на моторите. Със Зийк се скрихме зад купчина щайги и ги наблюдавахме, докато гасяха машините и тръгваха към мостчето от другата страна, към града.

Спогледахме се.

— Сигурен ли си, че не искаш да ме изчакаш тук? — попитах аз и той се намръщи. — Още те боли, Зийк. Мога да ги намеря и сама.

— Не — отвърна той грубо и категорично. — Това е моето семейство, аз трябва да го направя. И не ме питай повече.

— Добре — изгледах го аз и поклатих глава. Упорит идиот. — Но поне се опитай да изглеждаш малко по-бандитски, става ли? Не бива да привличаме вниманието.

Сумтенето му подозрително ми заприлича на смях.

— Али, ти си красиво, екзотично на вид момиче-вампир с катана. Повярвай ми, ако някой привлече вниманието, няма да съм аз.

Не отговорих и двамата прекосихме криво-ляво скърцащото мостче към леговището на краля-вампир. Мълчахме още няколко минути. Ако Зийк ме беше попитал, щях да му кажа, че се чудя как да открием групата, но всъщност не беше точно така. Мислех за тях, питах се как ще ги открием живи, но ме разсейваше фактът, че той ме бе нарекъл красива.

* * *

Градът приличаше на лабиринт от проходи, мостчета и пътечки, свързани по възможно най-объркващия начин. Една пътечка ни изведе на платформа, която водеше към мост, който пък ни заведе до покрива на потънала сграда, от която се стигаше до пътечката, от която бяхме дошли. След като се повъртяхме в кръг известно време, вече бях готова да се хвърля в тъмните води и да се измъкна с плуване. Факли и метални варели горяха по рампите и проходите, а в тъмната вода се отразяваха блещукащи светлини и само подсилваха усещането за безредие.

Хора бързаха по тесните проходи, блъскаха се в нас и ни избутваха от пътя си, понякога нарочно, като се хилеха и ругаеха. Аз вървях с наведена глава и всеки път, щом някой ме удареше, стисках зъби, за да не отвърна. Тук нямаше закони, нито питомци, които да поддържат реда, нито пазачи, които да потушават изблиците на насилие. Двама бандити се сбиха и започнаха да си разменят удари на една тясна платформа, единият извади нож и го заби във врата на другия. Той се задави, прекатури се от платформата, падна във водата и изчезна. Останалите само му хвърлиха по един поглед и продължиха по пътя си.

— Това е лудост — прошепна Зийк и се приближи до мен. Сините му очи оглеждаха нервно тълпата. — Джеб ми е разказвал за такива места. Трябва да намерим другите и да ги измъкнем, преди някой да ни застреля в гръб без причина.

Кимнах.

— Бандитите казаха, че Чакала щял да „устрои шоу“ в Плаващата яма. Той ни трябва. Намерим ли го, вероятно ще намерим и останалите.

— Точно така. Затова нека първо да открием Плаващата яма. — Зийк се огледа, забеляза една жена с рошава тъмна коса да върви към нас и въздъхна. — Извинете — рече той и посегна да я спре. — Ще ни помогнете ли, моля?

Тя отскочи назад, огледа го с присвити очи и се усмихна.

— „Извинете“? — повтори подигравателно тя с висок и носов глас. — Извинява се момчето. О, ама много си любезен, караш ме да се чувствам като истинска дама! — Усмивката й стана още по-широка и разкри липсващи зъби. — Как да ти помогна, любезни младежо?

— Търсим Плаващата яма — отвърна спокойно Зийк, без да обръща внимание на похотливия поглед и на езика й, който се стрелкаше в дупките между зъбите. — Ще ни кажете ли къде е?

— Бих могла. — Жената се приближи. — А мога и да ти я покажа. К’во ще кажеш, момченце? Нямаше да ходя, представленията на Чакала ми идват в повече, но за теб мога да направя изключение.

Застанах до него и устоях на порива да изръмжа.

— Само ни обяснете, ако нямате нищо против — казах любезно, но в тона ми се усещаше предупреждение. Остави го или ще ти разкъсам гърлото. Жената се изкикоти и се отдръпна.

— Е, много жалко. Щеше да му хареса. — Тя изсумтя и посочи към една пътека, по която вървяха група хора. — Тръгнете по нея и ще стигнете до Ямата. Тази нощ ще бъде ярко осветена, няма начин да я пропуснете.

— Благодаря — отвърна Зийк, а жената се изкикоти и притисна ръка към сърцето си.

— Какво възпитание! — възкликна тя и се престори, че бърше сълза. — Ако моят мърляч бълваше такава поезия, щях наистина да искам да бъда с него. Е, забавлявайте се. Това първото ви шоу ли е? — Тя пак се изкикоти и мина покрай нас, като клатеше глава. После извика през рамо: — Няма да е зле да си вземете нещо, в което да повръщате!

Със Зийк се спогледахме притеснено.

— Звучи зловещо — казах аз.

* * *

Жената беше права, нямаше как да пропуснем Плаващата яма. Намираше се на един ъгъл — квадратна каменна сграда, която беше по-ниска от небостъргачите, но все пак се извисяваше внушително. До входа сияеше неонов надпис ЧИ АГО. Освен че му липсваше буква, целият беше напукан и надупчен, но още работеше. С каква цел и представа си нямах.

— Сигурно това е Плаващата яма, а? — прошепна Зийк, взирайки се в тълпата на входа. Тъй като първият етаж беше под водата, пътечката се свързваше с дървена платформа, която водеше навътре. — На мен не ми прилича на яма. А и пише „Чикаго“. Не мислиш ли, че трябва да я наричат по друг начин?

— Предполагам, че грамотността не е особено важна за повечето бандити — отвърнах аз, когато наближихме сградата и проточих врат да огледам табелата. После погледнах надолу и видях един портик да се мержелее под водата. Сигурно там беше истинският вход. Сега в сградата се влизаше през извита каменна арка без врати и аз предположих, че навремето е била прозорец.

Още пътечки и мостчета опасваха наводненото фоайе. Не можех да видя първия етаж, но от водата се издигаше стълбище, което водеше към балконите на втория. Натам вървеше тълпата. Последвахме я по стълбите, после — през вратите към сумрачна арена, където вече беше пълно с хора и цареше напрегнато очакване.

— Ето защо я наричат „Ямата“ — казах аз и се озърнах, изумена.

Залата беше огромна и увенчана с купол, който се издигаше величествено над главите ни. Опасваше я балкон, в който имаше редици плесенясали столове със сгъващи се седалки. Вляво част от него бе пропаднала и там зееше дупка, но все още имаше достатъчно места, за да се съберат всички бандити в града. Тесни пътечки водеха към края на галерията, под която зееше тъмна водна бездна.

Долу, в дъното на залата, беше опъната огромна червена завеса, която се спускаше към плаваща дървена сцена. Голяма част от платформата бе заета от висока шест метра клетка, покрита с телена мрежа. Завесата скриваше задната част на подиума и аз се зачудих какво има там.

Зийк докосна ръката ми и посочи към клетката.

До една от стените й бяха избутали по-малка кутия с тънки метални пречки вместо прозорци. От време на време се разклащаше, сякаш нещо мърдаше вътре, но беше твърде тъмно, за да мога да го различа през решетките. По дървения под червенееха петна от кръв.

— Кървав спорт — прошепна Зийк, докато се провирахме към дъното на залата. — Сигурно Чакала това разбира под „забавление“, обзалагат се кое животно ще оживее. — Той огледа развълнуваната тълпа и потрепери. — Не ми се гледа как две кучета се разкъсват на парчета. Трябва да потърсим нашите хора.

Преди да отвърна, блесна прожектор и освети арената. Примигнах — само преди секунди беше празна, сигурна бях в това. Сега на нея стоеше мъж и се усмихваше на тълпата. Беше висок и строен, но мускулест, виждах изваяните му гърди под ризата и избелялото кожено яке. Гъстата му черна коса беше прихваната на опашка и разкриваше младо красиво лице с гладка бледа кожа. Очите му бяха златисти.

Мъжът вдигна ръце, сякаш за да прегърне всички и тълпата полудя — ревяха, тропаха по пода, дори стреляха във въздуха. Тогава разбрах — бяхме го открили. Това беше Чакала, вампирът-крал на бандитите.

— Добър вечер, любимци мои! — изрева той и веднага се изви вихрушка от викове, подсвирквания и писъци. — Тази нощ съм в изключително настроение, а вие? — Гласът му се носеше из залата, ясен, уверен и магнетичен. Дори най-изпечените бандити го слушаха захласнати. — Няма значение! Наистина не ми пука как се чувствате, но ви благодаря, че дойдохте на малкия ми спектакъл. Както сигурно сте чули, имам вълнуваща новина! През последните три години и половина всички търсехме нещо, нали? Нещо важно! Нещо, което ще промени не само нашия, но и целия познат свят! Знаете за какво говоря, нали?

Аз не знаех, но слушах краля на бандитите и той ми се струваше някак познат. Като че ли се знаехме от… някъде, но не знаех откъде. Сигурна бях, че не съм го срещала преди.

— Както и да е — продължи Чакала, — исках всички да узнаете, че търсенето най-сетне приключи.

До мен Зийк се скова. Зад Чакала двама бандити отметнаха завесата и избутаха някого напред. Чакала се завъртя с изненадваща грация, грабна човека за яката и го повлече към светлината.

Джебедая. Китките му бяха вързани, а лицето му бе цялото в синини, но той стоеше гордо изправен до краля на бандитите и се взираше в тълпата с ледено презрение. Докоснах предупредително ръката на Йезекил, в случай че забрави къде се намира. Бандитите бяха стотици, а ние — само двама. Сега не беше време за самоубийствени спасителни мисии.

Хората започнаха да дюдюкат и да крещят подигравки. Джеб ги гледаше студено, а Чакала се усмихна, прегърна го през раменете и го потупа по гърдите.

— Е, стига, стига — сгълча ги той. — Бъдете любезни, хубава работа. Гостът ни ще реши, че не се радвате да го видите. — Чакала се ухили и заприлича на животно. — Все пак това е човекът, който държи ключа към вашето безсмъртие, човекът, чрез който ще постигнем славата си. Човекът, който ще излекува Беса!

Тълпата сякаш се взриви, но въпреки това аз чух как Зийк си поема рязко дъх. Извърнах се и видях, че е пребледнял, сякаш вече знаеше. Внезапно всичко си дойде на мястото.

— Ето защо ви е търсил — изсъсках аз и се наведох, за да ме чуе въпреки виковете на тълпата. — Мисли си, че Джеб може да намери лек за вируса, затова ви е преследвал толкова дълго! Всеки би го направил. — Зийк се извърна, но аз го стиснах за ръката и го дръпнах към себе си. — Джеб наистина ли има лекарството? Затова ли се криете толкова време?

— Не — изпъшка той и най-сетне се обърна към мен. — Не, той няма лекарство. Лекарство няма. Но…

Вдигнах ръка, за да го накарам да млъкне — тълпата най-сетне се беше укротила. Чакала изчака и последните викове да утихнат, после се обърна и потупа Джеб по рамото.

— За нещастие — продължи печално той, — нашият добър приятел не изгаря от желание да сподели знанията си с нас! Представяте ли си? Обзавел съм му такава хубава лаборатория, която го чака от три години. Там има всичко, от което би могъл да се нуждае, а той като че ли не я оценява!

Пак се надигна хор от обиди и дюдюкания, но Чакала вдигна ръка.

— Знам, знам, но ние не можем да го принудим да работи. Искам да кажа, че няма как да му строша пръстчетата или да му разбия главата, за да го накарам да направи каквото искам, нали? — Той се засмя сърдечно и по гръбнака ми плъзна тръпка. — Ето защо сме тук тази нощ. Уредил съм малко забавленийце за нашия почетен гост, но се надявам, че и вие ще му се насладите. Надявам се, че няма да свърши твърде бързо, но си имаме цяла трупа нови актьори, които можем да включим в спектакъла, ако ни доскучае. — Чакала се обърна, вгледа се в Джеб и устните му се извиха в демонична усмивка, преди отново да се извърне към тълпата. — Е, предполагам, че няма какво повече да кажа, освен… нека шоуто да започне!

Чакала слезе от сцената, сподирен от бурните възгласи на публиката, и повлече Джебедая след себе си. Зийк ме хвана за ръката и я стисна здраво, сякаш за да намери опора за онова, което предстоеше.

Завесата се раздели и двама мъже изведоха мъж с черна торба на главата. Отвориха клетката, дръпнаха торбата от главата му, изблъскаха го в клетката и затръшнаха вратата.

— Дарън! — изстена Зийк и се наведе напред. Аз стиснах по-силно ръката му и го дръпнах обратно.

— Зийк, недей! — Той ме погледна отчаяно, но аз не го пусках. — Слезеш ли, ще те хванат или ще те убият — добавих, като срещнах измъчения му поглед. — Нищо не можеш да направиш за него сега.

Смразяващ писък ме накара да погледна отново към сцената. Дарън стоеше разтреперан в средата на клетката и се взираше в по-малката. За решетката на вратата й беше вързано въже, което не бях забелязала досега, и един от бандитите го държеше, готов да го дръпне. Внезапно разбрах какво има вътре, и то с ужасяваща сигурност.

За част от секундата цялата зала притихна и зрителите затаиха дъх. Дарън стоеше самичък на арената и отчаяно търсеше някакъв изход, но такъв нямаше. Зийк се скова, усещах как трепери под ръката ми, неспособен да извърне поглед. За миг Дарън вдигна глава и очите им се срещнаха…

След това в тишината прокънтя кух звън и вратата на клетката се отвори, а Дарън дори нямаше време да се извърне, преди Бесният да връхлети отгоре му и да го повали с писък.

Тълпата зарева и скочи на крака. Изведнъж Дарън изчезна от погледа ми, макар че писъците му ясно се чуваха над рева на зрителите. Зийк изохка, извърна се и се откъсна от ръцете ми, но аз се насилих да гледам и да запечатам сцената в ума си. Това бе най-малкото, което можех да сторя за Дарън — да запомня последните му мигове и да не забравям в какво е можело да се превърна. Не в Бесен, а в нещо още по-страшно, още по-безмилостно и свирепо, още по-лакомо за власт. В истинско чудовище като краля на бандитите. Чакала беше изгубил човечността си много, много отдавна, но аз нямаше да забравя това. Щях да запомня този момент и Дарън нямаше да е дал живота си напразно.

Слава богу, всичко свърши много бързо. Крайниците му още потрепваха, когато Чакала отиде до една пейка, качи се на нея и вдигна ръце към ликуващата тълпа. Джеб стоеше зад него с пребледняло лице, разтреперан от мъка и ярост.

— Как върви забавлението? — извика Чакала и зрителите изреваха одобрително. Осъзнах, че ги мразя до един, исках да се спусна долу и да разкъсам зиналите им усти. — Ето я и добрата новина — ще има още много! — Той се извърна към Джеб с пламнали очи. — Е, какво ще кажеш, старче? Мисля, че сега в клетката трябва да влезе онова хубаво момиче. Или някое от децата, за мен няма значение. Или пък… ти имаш ли нещо предвид?

Не чух Джебедая заради виковете на тълпата, но видях, че устните му се движат, докато се взираше в Чакала със страх и омраза едновременно.

— Нямам избор — помислих си, че каза той и Чакала кимна ухилен. — Ще изпълня молбата ти.

— Ето, не беше толкова трудно, нали? — Кралят махна на един от хората си и те отведоха Джеб. После се обърна към тълпата, усмихна се и показа дългите си вампирски зъби. — Любимци мои, обещах ви безсмъртие и ще го получите! Сега остава само да изберем кой ще се превърне първи, щом открием лекарството. Кой ще има тази чест? Мм-м? — Той щракна с пръсти. — Може би трябва да устроим един голям въргал и който оцелее, ще стане безсмъртен. А, какво ще кажете?

Хората пак зареваха. Тропаха по седалките, размахваха юмруци и оръжия и крещяха името му. Чакала вдигна отново ръце, за да приеме овациите и обожанието им, а зад него кръвта на Дарън течеше по пода на клетката и капеше във водата.

Зийк издаде задавен звук и тръгна с препъване към вратата, сякаш щеше да повърне. Никой не го забеляза, всеобщото внимание бе приковано в Чакала и в зрелището, което се разиграваше на сцената. Само че щом се отдръпнах, за да последвам Зийк, вампирът вдигна сияещите си жълти очи към тълпата и срещна погледа ми. После примигна и на лицето му се появи объркване.

След миг се оказах навън и следвах Зийк към тъмния коридор.