Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (25)

Глава 25

Слава богу, този път не сънувах кошмари, но това не облекчи усещането за неотложност, когато вечерта се изрових от земята и изтърсих пръстта от косата и дрехите си. Канин още беше някъде там, в беда. Вероятно не можеше да бъде спасен, зловещата тишина в сънищата ми сигурно означаваше, че вече е мъртъв. Аз обаче не можех да го изоставя. Трябваше поне да се опитам да го намеря… скоро.

Измъкнах бучка глина от косата си, обърнах се и видях, че Кейлъб се взира в мен. Клепачите му бяха зачервени и подути, а мръсотията по лицето му бе размазана от сълзите, но той стоеше и ме гледаше със сухи потъмнели очи, сериозно и без никакъв страх.

— Те сложиха Рут в земята — най-сетне каза той и някъде в далечината изтътна гръмотевица. Зад гърба му светна мълния и оповести наближаването на бурята.

Кимнах, чудех се какво ще иска.

— Обаче ти излезе оттам — рече детето и погледна към разровената пръст, пристъпи напред и се взря с надежда в лицето ми. — Щом ти излезе, може би… Рут също ще се върне скоро, нали? Може да почакаме. Да почакаме, докато се върне, също като теб.

— Не, Кейлъб — поклатих тъжно глава. — Аз съм различна. Аз съм вампир. — Замълчах, за да видя дали се е изплашил. Не беше. Клекнах пред него, хванах ръката му и се вгледах в мръсните пръстчета. — Рут беше човек — прошепнах. — Също като теб. И Зийк. И всички останали. Тя няма да се върне.

Долната му устна затрепери, той внезапно се хвърли към мен и започна да ме блъска по раменете с малките си юмручета.

— Тогава я направи вампир! — извика Кейлъб, а сълзите му отново рукнаха. Стъписах се, не знаех какво да сторя. — Накарай я да се върне! — пищеше той. — Върни я веднага!

— Ей, Кейлъб, Кейлъб!

Зийк го хвана за китката и го вдигна на ръце, а детето виеше, заровило лице в рамото му, и не спираше да блъска немощно по гърдите му.

Зийк го прегръща, докато се поуспокои, после сведе глава и прошепна нещо в ухото му Кейлъб подсмръкна.

— Не съм гладен.

— Трябва да хапнеш нещо — настоя Зийк и приглади косата му. И неговите очи бяха зачервени и обградени с тъмни кръгове, сякаш изобщо не беше мигнал. Кейлъб пак подсмръкна, поклати глава и издаде напред долната си устна. — Не искаш ли? — попита Зийк и леко се усмихна. — А знаеш ли, че Тереза намери ябълково желе в мазето? И желе от праскови. Много е сладко.

Кейлъб най-сетне прояви слаб интерес.

— Какво е ябълково желе?

— Иди при нея да ти даде малко — каза Зийк и го остави на земята. — Всички са в кухнята. По-добре побързай, че Матю ще го изяде всичкото.

Кейлъб се отдалечи унило, но като че ли се беше успокоил малко. Зийк гледа след него, докато изчезна зад ъгъла, после въздъхна и разтърка очи.

— Спа ли изобщо? — попитах.

— Около час. — Той свали ръката си, но не ме погледна, взираше се в буренясалите ниви зад оградата. — Намерих малко бензин в гаража и десетина консерви със сладко в мазето, ще ни стигнат за още една нощ. — Зийк въздъхна и сведе глава. — Каза на Кейлъб, че Рут няма да се върне, нали?

Сковах се и кимнах.

— Трябваше да му кажа. Не исках да му давам напразни надежди, че сестра му може да оживее. Би било жестоко.

— Знам. — Зийк най-сетне се обърна и пустотата по лицето му ме шокира. Изглеждаше остарял с години, около очите и устата му се бяха появили бръчки и сенки. — Аз се опитах да му кажа, но… — Той сви рамене. — Предполагам, че е искал да го чуе от теб.

— Знаеш, че вината не е твоя.

— Всички това ми повтарят. — Той се прегърби под порива на засилващия се вятър. — Иска ми се да можех да им повярвам. — Зийк отметна косата от лицето си и поклати глава. — Иска ми се да можех да повярвам… че ще успеем, че Едем е някъде там и ни чака след цялото това време. Че някъде в тази забравена от Бога земя има безопасно място.

Той се обърна, изрита една бутилка от бурените и тя се разби в стената на къщата. Разхвърчаха се зелени стъкла, а аз примигнах и го погледнах с тъга. Зийк отметна глава назад и се втренчи в облаците.

— Дай ми знак — прошепна той и затвори очи. — Някакъв знак. Нещо, което да ми подскаже, че правя каквото трябва, че не бива да се откажа и да спра да търся невъзможното, преди всички около мен да измрат!

Разбира се, не получи никакъв отговор, освен вятъра и наближаващата буря. Зийк въздъхна, отпусна глава и се обърна към мен с напълно пусти очи.

— Да вървим — прошепна той и тръгна напред. — Да тръгваме, преди бурята да ни е връхлетяла.

Озърнах се към стената от облаци, която се надигаше от езерото. Нещо просветна в мрака, само за миг, а аз присвих очи и зачаках да се появи отново.

— Зийк — прошепнах, като се взирах над оградата. — Зийк!

Той се обърна и също присви очи. Стояхме заедно под усилващия се вятър, на хоризонта просветваха мълнии. Гръм изрева страховито, а след него закапаха първите дъждовни капки. Тогава, в далечината, лъч светлина прониза мрака и облаците. След миг изчезна, но скоро се появи отново — прожектор, насочен към небето.

Зийк примигна.

— Какво е това?

— Не зная — отвърнах аз и застанах зад гърба му. — Може би греша, но ми се струва, че идва от изток.

— Където би трябвало да е Едем — довърши той почти шепнешком и хукна към къщата, без да поглежда назад. Чух го да вика останалите и усетих вълнението и тревогата им, когато се надигнаха да тръгват. Надявах се, отчаяно се надявах, че в края на този път наистина ще намерят онова, което търсеха.

* * *

Пътувахме по брега, без да откъсваме очи от слабия лъч над дърветата. Всички мълчаха, но аз чувах колко бързо бият сърцата им. Дъждът трополеше по прозорците и Зийк се взираше с присвити очи през стъклото, напрегнат и съсредоточен. Трудно успявах да различа нещо в бурята, но светлината така и не изчезна — лъч сребриста надежда, който блещукаше в дъжда и ни подканяше да бързаме.

Пътят стана по-тесен и закриволичи през гориста местност. Понякога изчезваше съвсем в тревата, калта и храстите, поникнали по краищата му и в пукнатините в настилката. Скоро видяхме и мъртви коли, изоставени в канавката край пътя. Инстинктите ми се събудиха и ме обзе тревога. Стори ми се, че тези коли някога са принадлежали на хора, привлечени от същата светлина, от обещание за надежда и сигурност, които така и не са стигнали. Нещо ги беше спряло преди Едем. Нещо, което вероятно очакваше и нас.

Бесните винаги ги тегли към места, където има много хора, отекна в главата ми гласът на Канин. Затова руините около вампирските градове са толкова опасни. Бесните са разбрали къде е плячката и въпреки че не могат да прехвърлят стените, не спират да се опитват. Нямат достатъчно ум, за да заложат сложни капани, разбира се, но издебват от засада хора и дори превозни средства, ако знаят къде ще се появят.

Внезапно Зийк удари спирачките, а Кейлъб и Бетани изкрещяха, когато микробусът поднесе на няколко метра по пътя и рязко спря. Вгледах се навън и кръвта ми се смръзна.

Едно дърво препречваше шосето — огромно, дебело, чворесто дърво, което не можехме нито да заобиколим, нито да преодолеем. Може би беше паднало само заради бурята. Вероятно тя го беше изкоренила и то се бе стоварило тук по напълно естествени причини. И все пак… знаех, че не е така.

Зийк ме погледна, пребледнял.

— Там са, нали?

Кимнах.

— Колко остава до изгрев?

— Още няма полунощ.

Същото показваше и вътрешният ми часовник.

Зийк преглътна.

— Ако останем тук…

— Ще разкъсат микробуса, за да се доберат до нас. — Погледнах надолу по пътя — търсех светлината, която грееше над клоните, омагьосващо близо. — Ще трябва да тичаме дотам.

Зийк затвори очи. Трепереше. После пак ги отвори и се озърна крадешком назад, към Кейлъб, Бетани, Сайлъс, Тереза, Матю и Джейк, оцелелите от нашата група. Накрая се наведе към мен и прошепна:

— Няма да се справят. Тереза е с болен крак, а децата… не могат да избягат от онези създания. Не мога да ги изоставя.

Погледнах пак през прозореца. Отвъд светлините на фаровете имаше само дъжд и мрак, но аз знаех, че те са някъде наблизо и ни наблюдават.

Зарежи ги, прошепна инстинктът ми за оцеляване. Свършено е с тях. Изведи Зийк оттук и забрави за останалите. Този път няма да ги спасиш, няма начин.

Изръмжах гърлено. Бяхме стигнали толкова далече, оставаше ни още съвсем мъничко.

— Не се тревожи за Бесните — прошепнах аз и хванах дръжката на вратата. — Заеми се с останалите, отведи ги на безопасно място възможно най-бързо и не се обръщай назад.

— Алисън…

Сложих ръка върху неговата и усетих, че трепери под пръстите ми.

— Довери ми се.

Зийк срещна погледа ми. После, въпреки хората, които ни гледаха и възклицанията, които долетяха отзад, се наведе към мен и притисна устни към моите. Отчаяна целувка, изпълнена с копнеж и мъка. Той сякаш се сбогуваше.

— Внимавай — прошепна Зийк и се отдръпна. Внезапно ми се прииска да имахме повече време. Прииска ми се светът да не поглъщаше всяко късче светлина и доброта, така че двамата със Зийк някак да намерим своя Едем.

Обърнах се, отворих вратата и излязох на дъжда, а после прескочих дървото и извадих катаната. Виждах сянката си, която се точеше пред мен на светлината на фаровете. Добре, чудовища, мислех си, докато вървях напред. Знам, че сте тук. Хайде да приключваме.

Бурята се вихреше наоколо ми, обливаше ме с дъжд и шибаше палтото и косата ми. Просветна мълния, светът побеля и разкри единствено пуста гора и сенки.

Просветна отново и тогава ги видях. Бяха навсякъде, стотици мъртви бели очи се взираха в мен, а Бесните се прокрадваха напред. Бяха безкрайно много, като мравки, изпълзели от мравуняка си, а въздухът се изпълваше със зловещите им писъци и вой.

Стиснах меча и пристъпих напред.

Бесните се хвърлиха към мен с пронизителни крясъци, като хаотично пълчище от бледи тела. Аз нададох бойния си вик и се понесох към края на пътя, за да посрещна първата вълна с проблясващата в ръката ми стомана. Кълцах крайници и разполовявах тела, нокти посягаха към мен и раздираха палтото и кожата ми. Кръв се смеси с влагата във въздуха, с моята кръв и със замърсената кръв на чудовищата, но аз не усещах болка. Изревах, оголих зъби, втурнах се към тях и започнах да ги сека. Всичко се разми в неясен хаос от кръв, зъби и посягащи ръце и аз напълно се изгубих в свирепата касапница.

От микробуса долетя писък. Докато Зийк извеждаше Кейлъб от страничната врата, един Бесен изникна изпод земята до тях и замахна с кривите си нокти. Зийк издърпа Кейлъб с едната си ръка, а с другата извади мачетето. Острието се заби дълбоко в черепа на чудовището, а то падна и се загърчи. Тръгнах към тях, но внезапно пръстта под дърветата се надигна и още една вълна Бесни изригна от земята и се хвърли към микробуса с пламнали очи и смразяващи писъци.

— Зийк! — изкрещях аз и отсякох главата на едно от чудовищата, забило нокти в ръкава ми. — Изведи ги оттук!

— Вървете! — изрева той, а шестимата човеци се покатериха върху дървото и хукнаха надолу по пътя. Водеше ги мълчаливият Джейк. Той стискаше брадва, която беше намерил във фермата, но другите бяха или твърде малки, или твърде стари, за да носят оръжие. Зийк остана до микробуса, докато и последният от групата излезе от него, и чак тогава се обърна да хукне след тях.

Един Бесен изскочи от нищото, хвърли се отгоре му, преди да е направил и крачка и го прикова към предния капак на микробуса. Изтрака със зъби и се стрелна към гърлото на Зийк, но той го стисна за врата и успя да го задържи. Бесният изсъска яростно, посегна с нокти към гърдите му и за един ужасяващ миг аз се върнах в дъждовната нощ на смъртта си, докато удържах чудовището далеч от гърлото си, а ноктите му ме разкъсваха.

— Зийк!

Откъснах се от ордата и хукнах към него, но той успя да вдигне крак, да изрита Бесния и да го отхвърли от себе си. Синият му поглед срещна моя в дъжда.

— Помогни на останалите! — извика той. Бесният се изправи, изсъска и отново налетя. Посрещна го острието на мачетето, което се заби в лицето му. Той отскочи назад с писък и от очите му потече кръв. — Алисън! — Зийк се озърна към мен. — Остави ме, помогни на останалите! Моля те!

Гледах как вдига отново оръжието си с подгизнала от кръв риза. Бесният приближаваше. Тогава взех решение, завъртях се и хукнах след останалите. Настигнах ги точно когато двама Бесни се хвърляха към Бетани и ги посякох, преди да са я докоснали. Те обаче стесняваха обръча — накъдето и да погледнех, към нас прииждаха чудовища, скачаха по дърветата и изникваха от земята. Няколко се хвърлиха напред, но аз ги посякох, преди да са стигнали до останалите. Все пак беше само въпрос на време да ни докопат.

С периферното си зрение виждах хората, бяха се скупчили заедно. Тереза и Сайлъс бяха скрили децата зад себе си и плачеха, а Джейк стоеше зад мен с брадвата, мълчалив и мрачен. Зийк го нямаше. Бесните напираха, вълна подир вълна. Вече нямаше накъде да бягаме.

Бягай, прошепнаха вампирските ми инстинкти. Бесните не искат теб, а хората. Все още можеш да се измъкнеш жива. Тръгвай веднага!

Обръчът от съскащи и ръмжащи Бесни се затваряше. Озърнах се към малката група човеци, а после се обърнах към морето от смърт, което прииждаше към нас от всички страни.

Зийк, помислих си аз и завъртях меча за последен път, това е за теб.

Оголих зъби, изревах и се втурнах напред.

Внезапно ослепителна светлина прониза мрака. Бесните замряха и се обърнаха — огромна машина ревеше сред тях, газеше ги и ги отхвърляше настрани. Тя спря на няколко метра от нас, от покрива й се наведоха няколко униформени мъже и откриха картечен огън по чудовищата.

Бесните запищяха и завиха, когато трясъкът на автоматите се сля с оглушителната какофония. Куршумите се забиваха в плътта им, разбиваха бетона и караха дърветата и пръстта да експлодират. Аз се свих при останалите, възможно най-близо до камиона, с надеждата, че някой заблуден куршум няма да се забие в нас. Бесните скачаха към машината, но бяха поваляни, преди да достигнат огромните гуми, и се гърчеха, докато ставаха на решето. Чу се вик и един от хората хвърли нещо малко във въздуха. След секунди земята избухна и Бесните се разлетяха на всички страни.

Останалите се извърнаха с рев и търтиха да бягат, като хукнаха обратно през гората или се заровиха в пръстта. След секунди цялата глутница изчезна и нощта отново притихна. Чуваше се само дъждът.

Изтръпнах, когато от камиона скочи един мъж и тръгна към нас. Беше едър и мускулест, с униформа в черно и зелено и много, много голям автомат в ръцете.

— Видяхме фаровете ви от пътя — каза той делово. — Съжаляваме, че не успяхме да дойдем по-бързо. Има ли ранени?

Аз се взирах замаяна в него. Другите войници скачаха от камиона, увиваха хората ни с одеяла и ги водеха към машината. Един от тях взе Бетани на ръце, след като я зави добре, а друг подкрепяше Тереза, която закуцука до него. Водачът им ги наблюдава известно време и се обърна към мен.

— Това ли са всички? — рязко попита той. — Тръгнем ли, няма да се връщаме. Това ли са всички?

— Не! — изпъшках аз и се обърнах, за да огледам пътя зад нас. — Не, има още един. Оставихме го при микробуса, сигурно е още жив.

Хукнах напред, но мъжът ме хвана за ръката.

— Мъртъв е, момиче. — Гледаше ме със съчувствие, но аз се извърнах яростно към него. — Ако е останал там сам, значи е мъртъв, съжалявам. Но поне ще откараме оцелелите в Едем.

— Няма да го оставя — изръмжах аз и издърпах ръката си от хватката му. Гърлото ми гореше от гняв заради цялата тази несправедливост. Зийк беше стигнал толкова далеч само за да загине тъй близо до целта. Спомних си за данните, които носеше със себе си, за безценната информация, която можеше да спаси човешката раса, и се обърнах към войника.

— Вие не го познавате, сигурно още е жив. Ако е мъртъв… — Стиснах юмруци и гласът ми потрепери. — Щях да знам. Няма да го оставя. Твърде далече стигнахме, за да го оставя!

— Знам, че е трудно… — започна войникът, но го прекъсна вик:

— Сержант? — Един от войниците се наведе от машината. — Сержант Келър, трябва да видите това!

Извъртях се рязко. Самотен силует вървеше по пътя към нас, с едната си ръка стискаше рамото си, а в другата държеше мачете. Беше покрит с кръв, дрехите му бяха разкъсани и като че ли изпитваше болка при всяка крачка, но беше жив.

Заля ме облекчение. Откъснах се от Келър, хукнах към Зийк и го хванах точно когато се препъна и изтърва оръжието си на пътя. Трепереше, кожата му беше студена и вонеше на кръв — неговата и на Бесните. Усещах как сърцето му бие лудо в гърдите — най-прекрасният звук, който бях чувала някога. Ръката му се уви около мен, притисна ме и той опря чело в моето.

— Зийк! — прошепнах аз. Усещах треперливия му дъх и напрежението в гърба и раменете му. Той не каза нищо, само ме прегърна още по-силно, но аз се поотдръпнах, за да го погледна. — По дяволите, никога не ми го причинявай отново!

— Съжалявам — прошепна той с натежал от болка глас. — Ами… другите? Добре ли са? — Обхванах лицето му с ръце, исках да се смея, да плача и да го зашлевя едновременно.

— Всички са добре — отвърнах аз и усетих как се отпуска. — Успяхме, Зийк. Едем е точно зад ъгъла.

Зийк издиша накъсано и се облегна на мен.

— Благодаря ти — прошепна той точно когато войниците ни обградиха. Вече бяхме в безопасност. Пуснах го и отстъпих назад, за да могат да наметнат одеяло на раменете му, да осветят с фенерче раните му и да му зададат хиляди въпроси.

— Само драскотини са — чух го да отговаря, докато сержант Келър се взираше смръщен в него. — Не ме ухапаха.

— Отведете го в камиона — нареди Келър и махна с ръка. — Ще го прегледат веднага щом се озовем зад стената. Хайде, тръгвайте.

След миг вече седях до Зийк в каросерията на огромния камион. И двамата бяхме завити с одеяла, а ръката му стискаше здраво моята. В присъствието на толкова хора Гладът се размърда неспокойно, докато раните по кожата ми заздравяваха, но аз не му обърнах внимание. Кейлъб и Бетани се бяха свили при възрастните от групата и гледаха с тревога войниците, но останалите бяха като замаяни от облекчение. Дъждът вече отслабваше, аз погледнах през покрива на камиона и видях, че наближаваме две гигантски железни порти в края на пътя. От двете им страни се проточваше ограда, която ми напомни за Стената в Ню Ковингтън — мрачна и масивна, с бодлива тел по ръба. Зад един ъгъл се въртеше прожектор с бял лъч, който пронизваше небето.

Отвътре се чуха викове, масивните порти бавно се отвориха и пропуснаха огромната машина. Край пътя зад портата чакаха още въоръжени униформени мъже, които хукнаха след камиона, а той се насочи към малко селище с разкаляни алеи и дълги бетонни сгради. Покрай стената, на стотина метра една от друга, се издигаха наблюдателни кули. Тук сякаш имаше само военни.

Кейлъб надникна над ръба с ококорени очи.

— Това ли е Едем? — попита той колебливо, а един от войниците се засмя.

— Не, малкият, не е това. Виж. — Той посочи към един пристан над тъмните води на огромно езеро — Едем е на остров в средата на езерото Иъри. Една лодка ще ви отведе там сутринта.

Значи Джеб беше прав, Едем наистина се намираше на остров. Това място беше само пропускателен пункт, последна спирка, преди да влезеш в града.

— Колко далече е? — прошепна Зийк от рамото ми с напрегнат от болка глас. Сержант Келър погледна към него и се намръщи.

— Не е далеч, на около час път с лодка. Първо обаче трябва да се уверим, че не сте заразени, все пак всички сте били в контакт с Бесните. Тук ще ви прегледат, преди да ви позволят да влезете в града.

Оп-па. Това не беше добра новина за мен. Ръката на Зийк стисна моята и ми показа, че и той си мисли същото. Камионът пое през лагера и накрая спря до дълга бетонна сграда близо до езерото. До задната врата ни чакаше плешив човек с дълга бяла престилка, който бързо заговори със сержант Келър, докато ние слизахме от камиона. Видях как сержантът посочва към Зийк и мен, а плешивият ни поглежда тревожно.

Двама мъже с бели престилки изкараха легло на колелца и Зийк беше натоварен на него въпреки протестите му. Накрая се предаде, но не пусна ръката ми, докато го откарваха в една стерилна бяла стая. До стените й бяха наредени болнични легла, а мъже и жени в бяло се втурнаха към нас и подкараха останалите към други части на помещението. Кейлъб се опъна малко, не искаше да пусне Джейк, но се укроти, когато мъжът извади нещо малко и лъскаво от джоба на палтото си. Приличаше на зелено копче на бяла пръчица, но щом го лапна, Кейлъб се ококори и започна да го хруска, широко ухилен. Мъжът му подаде ръка и той се остави да го отведат.

— Извинете ме.

Озърнах се. Бяхме стигнали до двойната врата в края на стаята и дребният плешив мъж ме гледаше извинително.

— Съжалявам — рече той, — но ще трябва да го заведем в хирургията. Някои от раните му са доста сериозни и още не знаем дали не е бил ухапан. Трябва да го пуснете.

Не знаех какво е „хирургия“, но не исках да пусна Зийк. Внезапно се изплаших, че ако го оставя да мине през тези врати без мен, няма да го видя вече.

— Не може ли да вляза с него?

— Съжалявам — повтори мъжът и примигна зад очилата си. — Опасявам се, че не е разрешено. Твърде опасно е, както за пациента, така и за вас. Уверявам ви, че ще направим всичко по силите си. Ще бъде в добри ръце, обещавам.

Погледнах отново към Зийк. Той лежеше пребледнял и окървавен под силните светлини, очите му бяха затворени. Една от жените беше забила игла в ръката му и той вече спеше. Пръстите му не стискаха моите.

— Може да изчакате отвън, ако желаете. — Плешивият ми се усмихна изморено и с разбиране. — Ще ви известим как е още щом приключим, но сега трябва да го пуснете.

Той внимателно ме хвана за китката и я издърпа от ръката на Зийк. За миг устоях, но после се подчиних. Плешивият се усмихна отново и ме потупа по ръката.

Откараха Зийк зад вратата, а аз ги следвах по тесен слабо осветен коридор, докато накрая изчезнаха зад още една двойна врата без прозорци, на която с яркочервени букви пишеше ВХОД ЗАБРАНЕН. Докато се затваряше, отвътре ме лъхна миризма на стара кръв и стомахът ми се преобърна от страх и Глад.

Стоях в коридора, взирах се във вратите и усещах как се нижат часовете. Чудех се как ли са останалите, как е Зийк и дали ще се оправи. Имаше толкова много кръв. Ами ако го бяха ухапали… ако се превърнеше в едно от онези чудовища…

Поклатих глава и прогоних тази мисъл. Облегнах се на стената, загледах се в тавана и позволих на очите си да се затворят.

Не знам дали ме чуваш, обърнах се аз към небето, и дали изобщо ще ме слушаш. Но ако има някаква справедливост на този свят, не позволявай Зийк да умре тук, не и когато е толкова близо, не и когато жертва всичко, за да доведе останалите живи. Знам, че сигурно нямаш търпение да го прибереш, но тук още имат нужда от него. Просто му позволи да остане още малко.

Коридорът си остана пуст и тих. Сведох глава и оставих мислите си да се реят. Внезапно се запитах къде ли е Канин, дали е още жив, дали може да ме усети, да почувства къде съм, дали изобщо го интересува, дали е достатъчно с всичкия си, за да му пука. Запитах се дали съжалява, че едното му дете бе убило другото.

И тогава го почувствах — внезапен проблясък на гняв и омраза, толкова силни, че вдигнах сепнато глава и тилът ми се удари в стената. Потреперих и се втренчих надолу по коридора, усетих как зъбите ми се подават от венците и тихо изръмжах. За част от секундата го бях усетила, бях видяла лицето му. Вях изпитала гнева му, гнева му към мен. Не на Канин, нито на откачения вампир… а на Чакала. Той беше жив.

Вратите в края на коридора се отвориха и аз се изправих рязко, когато плешивият мина през тях. Изглеждаше много изморен, а бялата му престилка беше изцапана с кръв.

— Приятелят ви ще се оправи — усмихна ми се той и аз се отпуснах до стената от облекчение. — Загубил е много кръв, има леко мозъчно сътресение и на крака му има стара рана от куршум, но не е инфектирана. Предполагам, че ще се възстанови напълно.

— Може ли да го видя?

— В момента спи. — Мъжът ме изгледа сериозно. — Може да го посетите по-късно, но ми се струва, че и вие се нуждаете от няколко шева, млада госпожице. Като гледам как са разкъсани дрехите ви, съм изненадан, че сте в такова добро състояние. Прегледаха ли ви вече? Изчакайте за момент. — Той свали едно странно нещо от врата си и пъхна краищата му в ушите си. — Няма да боли — обеща ми докторът и вдигна лъскавия метален кръг, закачен на тръбичката. — Само ще преслушам сърцето ви и ще проверя дишането…

Той посегна с нещото към гърдите ми… и аз го сграбчих за китката, преди да се усетя. Мъжът подскочи, стреснат от бързината ми и ме погледна ококорен иззад очилата. Срещнах тъжно погледа му.

— Няма да намерите нищо там — прошепнах аз и той се смръщи объркано. После пребледня и се втренчи стъписано в мен. Чух как сърцето му ускори ритъма си и видях потта, избила по челото му.

— О… — прошепна той съвсем тихо, а после въздъхна. — Вие сте… Моля ви, не ме убивайте.

Пуснах китката му и отпуснах ръка до тялото си.

— Хайде — казах аз и се извърнах. — Направете каквото трябва.

Той се поколеба, сякаш се боеше, че това е номер и аз ще скоча върху него още щом ми обърне гръб. После чух стъпки — лекарят тичаше по коридора, за да каже на всички, че тук има вампир. Нямах много време. Забързах към вратата на хирургията и я бутнах навътре.

Там беше тъмно, една-единствена ярка светлинка сияеше над леглото в средата на помещението. Около него видях писукащи машини и лавици с метални инструменти. Зийк лежеше по гръб, гърдите му бяха увити с чист бинт, а едната му ръка висеше превързана. Дишаше спокойно, а русата му коса проблясваше на светлината.

Приближих се до леглото, наведох се, отметнах перчема от очите му и се заслушах в ударите на сърцето му.

— Здравей — прошепнах аз, но знаех, че едва ли ме чува. Беше в безсъзнание. — Виж, Зийк, аз трябва да тръгвам. Имам да свърша нещо, трябва да открия някого. Дължа му го, а той е в беда. Само исках да се сбогувам.

Зийк спеше. Стиснах леко здравата му ръка. Очите ми горяха, но не им обърнах внимание.

— Сигурно няма да се видим отново — прошепнах аз и нещо горещо се плъзна по бузата ми. — Дойдох с теб дотук, както ти обещах. Ще ми се да можех да видя твоя Едем, но той не е за мен, никога не е бил. Трябва да намеря своето място в този свят.

Наведох се и докоснах устните му със своите.

— Довиждане, Йезекил. Грижи се за останалите. Сега ще следват теб.

Той се размърда в съня си, но не се събуди. Обърнах се и излязох от стаята, а после — през двойните врати. Щом се затвориха зад мен, ми се стори, че го чух да изрича името ми, но не се обърнах.

* * *

Тръгнах обратно през главната зала, но вече не бях добре дошла там. Докато минавах, мъжете и жените с бели престилки се взираха в мен, отдръпваха се от пътя ми и се свиваха до стената. Не видях никой от групата, за да се сбогувам. Вероятно така беше по-добре. Кейлъб сигурно щеше да се разплаче, а останалите — да ме разпитват къде отивам, само че и аз не знаех отговора. Знаех само, че Канин, а сега и Чакала, са някъде там. Трябваше да открия създателя си и да разбера дали все още мога да му помогна, дължах му го. А колкото до моя „брат по кръв“… бях абсолютно сигурна, че накрая той ще ме намери, а не исках тогава да съм близо до онези, които обичам.

Отвън бурята бе затихнала и звездите блещукаха ярко през облаците. Вятър облъхна кожата ми, понесъл мирис на пясък, риба и езерна вода, на ново начало… но не и за мен.

Отряд войници хукнаха към мен, предвождани от сержант Келър. Когато ме обградиха и насочиха оръжията си към гърдите ми, вдигнах ръце. Лицата им бяха вкаменени от подозрение и страх. Сержантът пристъпи напред, но вече нямаше и помен от предишната му усмивка.

— Вярно ли е? — попита той с присвити очи. — Наистина ли си кръвопиец, както твърди докторът? — Когато не отговорих, изражението му стана още по-сурово. — Отговори, преди да сме те надупчили, за да проверим дали ще умреш.

— Не искам неприятности — отвърнах спокойно аз и протегнах ръцете си така, че да ги виждат. — Искам само да си тръгна. Пуснете ме да изляза и няма да ме видите повече.

Сержант Келър се поколеба. Останалите войници все така се целеха в сърцето ми. С периферното си зрение забелязах някакво движение по повърхността на езерото — едно избеляло бяло корабче тъкмо спираше до пристана. То щеше да отведе в Едем всички освен мен.

— Сержант! — изрева един от мъжете. — Трябва да я убием, преди някой да разбере, че сме пуснали вампир през портите. Ако кметът научи, в града ще настане паника!

Срещнах очите на Келър. Изражението ми остана спокойно, макар че цялото ми тяло се напрегна. Бях готова да упражня насилие, ако се наложеше. Не исках да нараня тези мъже, но откриеха ли огън, нямаше да имам друг избор, освен да ги разкъсам. И да се надявам, че ще успея да избягам, преди да са ме направили на решето.

— Тръгваш си, значи? — попита мрачно Келър. — Ще си отидеш и няма да се върнеш?

— Имате думата ми.

Той въздъхна и свали автомата.

— Добре — отвърна сержантът и неколцина от войниците започнаха да протестират. — Ще те отведем до портите!

— Сержант!

— Стига, Дженкинс! — Келър изгледа войника и добави: — Не е наранила никого, а аз не смятам да се бия с вампир, без да се налага. Млъквай и свали оръжието.

Войниците омекнаха, но усещах как се взират в гърба ми, когато поех през разкаляния двор към огромната желязна порта. Келър извика някаква команда и едната врата се открехна само колкото да премина.

— Добре, вампире — рече той и кимна към портата. Чух как оръжията им изщракаха зад гърба ми, когато дулата се вдигнаха към мен. — Това е вратата. Махай се и не се връщай.

Не казах нищо, не погледнах назад. Отидох до портата, проврях се навън, а тя се затръшна зад мен с трясък и ме откъсна от хората, от Едем и от Зийк.

Ние сме вампири, беше ми казал Канин при една от последните ни нощи заедно. Няма значение кои сме и откъде идваме. Принцове, Господари или Бесни, всички сме чудовища, откъснати от човеците. Те никога няма да ни се доверят, никога няма да ни приемат. Спотайваме се сред тях, но винаги сме сами. Обречени. Самотни. Сега не го разбираш, но и това ще стане. Ще дойде време, когато пътят пред теб ще се разклони и ще трябва да избереш дали да се превърнеш в дявол с човешко лице, или вечно да воюваш със своя демон, макар че знаеш, че ще се бориш вечно, и то сама.

Пред мен се простираше притихналият път, мокър от дъжда и осеян с коли. Бледи фигури започнаха да се промъкват между дърветата и да се изравят от земята. Бесните се приближиха до асфалта и плъпнаха по него, а ръмженето и съскането им изпълни въздуха. Когато се втурнаха напред, празните им бели очи грееха от лудост и Глад.

Посегнах и изтеглих меча си, а той изстърга в ножницата и засия на лунната светлина. Вдигнах глава и тръгнах с усмивка към Бесните.