Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (3)

Глава 3

Пулсираща болка в главата ме върна в реалността. Ушите ми пищяха и когато отворих очи, ме посрещна мрак. За миг не осъзнавах къде се намирам и какво се е случило. Нещо тежко притискаше гърдите и краката ми и щом помръднах, някакви малки метални неща се изтърколиха от тялото ми и паднаха на земята.

— По дяволите! — прошепнах аз, щом си спомних. После трескаво се измъкнах изпод лавицата и закуцуках към стълбите, за да погледна навън. През дупката в покрива видях мъгливо беззвездно небе, но жълтеникавата луна надничаше през облаците като подпухнало око.

Бях загазила.

Глупава грешка, Али. Изкачих се по стълбата и се вгледах в мрака и сенките, сърцето ми сякаш напираше да изскочи. Долу консервите продължаваха да се търкалят със звън по пода, но вече не можех да се тревожа за съкровището, което щях да изоставя. Трябваше да се върна в града, не можех да остана тук. Бях чувала, че Бесните проникват през стените и подовете, за да докопат жертвите си, а усетят ли те, никога не се отказват. Не биваше да се бавя.

Измъкнах се внимателно от дупката, приближих се до вратата и посегнах да я отворя, но се вцепених. Нещо се движеше край стената на бараката.

Бурените жулеха със съсък стената, чуваха се стъпки и тихо ръмжене — вероятно някакво животно се промъкваше през пролуките. Отдръпнах ръка и тихо отстъпих в един ъгъл, като долепих гръб към стената и стиснах ножа, за да спра треперенето на ръцете си. Навън цареше почти непрогледна тъмнина, но успях да зърна някаква бледа мършава фигура през процепите в дъските. Вслушах в стъпките й — първо обикаляше край стената, а после… спря пред вратата.

Затаих дъх, а докато бесните удари на сърцето ми отброяваха секундите, прехапах бузата си отвътре, за да не се задъхам.

Вратата изскърца и бавно се отвори.

Не помръдвах, не дишах. Усещах дървото зад гърба си и си представях, че съм част от стената, дори от сенките, които ме обгръщаха и ме криеха от всичко. От другата страна на вратата дрезгавото ръмжене се усили и някаква сянка завъртя глава насам-натам, за да огледа стените.

Измина цяла вечност. Накрая вратата бавно се затвори със скърцане, а сянката се обърна и лениво пое през бурените. Слушах провлачените й стъпки, а те отслабваха все повече, докато накрая се чуваше единствено жуженето на нощните насекоми.

Измина още миг, преди да успея да се помръдна и дори да задишам нормално. Щом спрях да треперя, се измъкнах от бараката и забързах през бурените, следвайки пътя, по който бях дошла. С ужас забелязах, че той не е единственият — няколко подобни дири кръстосваха високата трева в двора. Явно докато лежах долу, не съм била сама. Ако онова нещо беше открило стълбата…

Потреперих и тръгнах още по-бързо през пустите улици. На лунна светлина руините бяха дори по-страховити — сурови и враждебни към всеки натрапник. По мръкнало зад стените на града хората се изпокриваха и единствено вампирите населяваха нощта, но там сенките бяха познати, а мракът — успокояващ. Тук, в руините, той беше чужд, а сенките сякаш се прокрадваха и посягаха към теб.

Нещо изпищя в нощта с гневен животински крясък и аз хукнах да бягам.

* * *

Това бяха най-дългите няколко минути в живота ми, но успях да стигна до тунелите. Проврях се през отточната тръба, убедена, че зад мен има нещо, което ще ме сграбчи за глезените и ще ме издърпа обратно. За щастие не се случи нищо подобно и аз се облегнах на стената, дишайки бързо и накъсано, докато сърцето ми се поуспокои.

В тунела не виждах дори ръката пред лицето си и колкото и да чаках, очите ми нямаше да свикнат с мрака — той беше непрогледен. Бръкнах в джоба си, извадих запалката, щракнах я и се появи малко пламъче. Едва осветяваше земята пред краката ми, но беше по-добре от нищо. Поех през тунелите, а потрепващата светлинка мъждукаше пред мен.

Странно как само няколко часа могат да променят начина, по който гледаш на света. Преди тунелите ми бяха познати. Сега ми се струваха зловещи, а мракът сякаш бе живо същество, което ме притискаше отвсякъде и ме задушаваше. Стъпките ми кънтяха твърде силно в тишината и на няколко пъти стаявах дъх, заслушана в измислени шумове, само за да се уверя, че съм чула собственото си дишане.

Тунелите не свършваха и въпреки всичките ми страхове и въображаеми заплахи, нищо не ме нападна. Почти си бях у дома. Оставаше ми само още един завой и стотина метра до стълбата, когато чук плясък в мрака. Не беше силен и денем, когато слънчевата светлина проникваше през решетките, сигурно щях да си помисля, че е плъх или нещо подобно. В тишината и мрака обаче сърцето ми почти замря и кръвта ми се смрази. Загасих пламъчето и се шмугнах в един ъгъл, затаих дъх и напрегнато се ослушах. Не се наложи да чакам дълго.

В мрака пред мен изникна лъч на фенерче и между стените закънтяха ниски гърлени гласове.

— … какво има тук? — изхриптя някой и аз се притиснах към стената. — Плъх ли? Голям плъх, изпълзял от мрака. Неподходяща нощ си избрал да бродиш под града, приятел.

Рискувах и надзърнах бързо иззад ъгъла. Четирима мъже заприщваха изхода на тунела — бяха слаби и парцаливи, с мръсни дрехи и рошави коси. Сториха ми се прегърбени, с приведени рамене, сякаш бяха прекарали целия си живот в малки тесни пространства и не бяха свикнали да стоят изправени. В ръцете си стискаха назъбени ръждиви остриета и налудничаво се хилеха на някаква самотна фигура в центъра на тунела, а очите им блестяха от нетърпение и нещо по-зловещо. Отново се скрих зад ъгъла, сърцето ми блъскаше. Не е за вярване, казах си аз и се отдръпнах още по-навътре в мрака с надеждата, че не са ме чули. Май не ми е нощ. Сърна, Бесни, а сега някакви откачени хора-къртици в тунелите. Никой няма да повярва! Поклатих глава и се приведох още повече, стиснала дръжката на ножа. Само вампир липсва и ще стане идеално.

Къртиците се изкикотиха, после ги чух да се спускат напред, вероятно за да обградят клетия нещастник, който се беше натъкнал на засадата им. Бягай, идиот такъв, помислих си аз и се зачудих какво си въобразява, защото не чух панически тропот при бягството му. Не знаеш ли какво ще ти направят? Ако не искаш да те набучат на шиш над огъня, по-добре бягай.

— Не искам неприятности — чу се нисък глас, спокоен и овладян. Въпреки че не можех да видя собственика, защото не смеех да надзърна отново, от гласа му ме полазиха тръпки. — Пуснете ме и ще си замина по пътя. Не ви трябва да ме закачате.

— О… — измърка единият от хората-къртици и аз си го представих как се плъзга напред, мазно ухилен. — Мисля, че бихме…

Гласът му внезапно премина в задавено гъргорене, последвано от плясък. Въздухът се изпълни със слабата бакърена миризма на кръв, чух яростни викове и шум от борба. Остриета се забиваха в плът, разнасяха се болезнени писъци. Стаила дъх, аз останах свита в моя сенчест ъгъл, докато заглъхна и последният писък, докато и последното тяло се стовари на земята и над тунелите отново се спусна тишина.

Преброих до трийсет. Шейсет. Минута и половина. Две. Тунелът още беше тих. Не се чуваха никакви стъпки, никакъв шум, никакво дишане. Пълно мъртвило. Предпазливо надникнах зад ъгъла и прехапах устна.

Четиримата мъже-къртици лежаха безжизнени, а оръжията им бяха разпилени край тях. Фенерчето вяло озаряваше стената, а лъчът му беше насочен към яркочервеното петно, което се стичаше по бетона към едно от неподвижните тела. Отново огледах тунела, търсейки пета купчинка, но на бледата светлина на фенера се виждаха само къртиците. Тъмният непознат беше изчезнал.

Промъкнах се по-близо. Не исках да докосвам телата, но фенерчето беше ценна находка. Щях да се изхранвам няколко дни, ако успеех да го продам на подходящия търговец. Пристъпих край една мръсна бледа ръка, грабнах трофея си, изправих се… и лъчът му озари едно непознато лице, което не потрепна. Дори не примигна. Заотстъпвах назад, като едва не се спънах в простряната ръка и вдигнах ножа пред себе си. Непознатият остана на мястото си, но очите му, по-черни от катран, не се откъсваха от мен. Държах острието и фенера насочени към него, докато стигнах до ръба и се приготвих да хукна към мрака.

— Ако побегнеш, ще умреш, преди да си направила и три крачки.

Спрях, сърцето ми бумтеше. Вярвах му. Сграбчих по-здраво ножа и се обърнах. Втренчих се в него над мъртвите тела и зачаках следващия му ход.

Нямах и капка съмнение, знаех пред какво съм изправена, какво се взира в мен от другата страна на тунела, толкова неподвижно, сякаш беше статуя. Бях сама с вампир. И нямаше кой да ми помогне.

— Какво искаш?

Гласът ми излезе по-треперлив, отколкото ми се искаше, но аз останах на мястото си и се втренчих предизвикателно в него. „Не показвай страх, вампирите го надушват.“ Така поне разправяха всички. Ако налетиш на гладен кръвопиец нощем, не бива да изглеждаш като жертва, за да имаш някакъв шанс да оцелееш.

Аз не вярвах в това, разбира се. Вампирът ще те ухапе, все едно дали се страхуваш от него, или не. Просто не възнамерявах да му доставя това удоволствие.

Той едва забележимо наклони глава, но тялото му остана съвсем неподвижно.

— Опитвам се да реша — рече той с тихия си студен глас, — дали си просто мършояд и си подслушала случайно разговора ни, или си се спотайвала, за да разкажеш на останалите от клана си, че съм тук.

— Да ти приличам на една от тях?

— Е… тогава си обикновен мършояд. Чакаш жертвата да умре, за да се нахраниш, вместо сама да я убиеш.

Тонът му не се беше променил. Оставаше си студен и безизразен, но аз усетих как се наежвам въпреки страха си. Гняв, омраза и отвращение се опитваха да изригнат на повърхността и да ме превърнат в глупачка, която иска да го нарани. Защо този убиец, този лишен от душа кръвопиец си мислеше, че може да ме поучава?

— Е, да, така става, като оставиш добитъка да гладува — озъбих се аз и присвих очи. — Животните започват да се ядат едно друго, не знаеше ли? — Посочих към мъртвите мъже-къртици в краката си и се озъбих. — Аз обаче не съм от тях. И със сигурност не ям хора. Ти си по тази част.

Вампирът само ме гледаше. Достатъчно дълго, за да съжаля, че съм му се изрепчила, което по принцип си беше глупаво, но почти не ми пукаше. Нямаше да пълзя и да се моля, ако това очакваше от мен. Вампирите нямаха души, нямаха чувства и не бяха способни на състрадание. Ако кръвопиецът пожелаеше да ми източи кръвта и да ме остави да изгния тук, не бих могла да го спра, каквото и да му кажех. Само че щях много да го затрудня.

— Интересно — замислено каза той, сякаш на себе си. — Понякога забравям колко сложна е човешката раса. Превърнахме толкова много от вас в животни — диви, страхливи, готови да се обърнат един срещу друг, за да оцелеят. И все пак, в най-тъмните кътчета все още може да се намери някой, който, поне до някаква степен, все още е човек.

Нищо не разбирах от приказките му, но ми беше писнало да чакам, за да видя какво ще стане.

— Какво искаш, вампире? — отново го предизвиках аз. — Защо още приказваш? Ако ще ме хапеш, действай.

Само не очаквай да легна и да кротувам. Преди да умра, ще се сдобиеш с джобно ножче в окото, кълна се.

За мое изумление вампирът се усмихна. Само изкриви леко устни, но с това гранитно лице все едно се беше ухилил до уши.

— Тази нощ вече се нахраних — обяви той спокойно и отстъпи крачка назад, към сенките. — А и ми се струва, че ти, малка тигрице, имаш нокти и няма да се поколебаеш да ги използваш. Не съм в настроение за още една схватка, затова се считай за късметлийка. Срещна един лишен от сърце и душа кръвопиец и оцеля. Следващия път може да е различно.

Той се обърна и се отдалечи, а от мрака долетяха последните му думи:

— Благодаря ти, че поговори с мен.

Миг по-късно беше изчезнал.

Намръщих се — бях съвсем объркана. Що за вампир убива четирима души, провежда загадъчен разговор с момиче от улицата, благодари му и си тръгва? Насочих фенерчето насам-натам из тунела — чудех се дали това не е трик, за да ме подлъже да сваля гарда, дали не ми готви засада. Струваше ми се, че един вампир би направил точно това. Тунелът обаче беше празен и тих и след миг аз прескочих окървавените трупове, тръгнах към стълбата и я изкачих възможно най-бързо.

Градът беше опустял. Нищо не помръдваше, порутените магазини, къщи и апартаменти бяха тъмни и тихи. Над всичко това се извисяваха кулите на вампирите и блещукаха в нощта, студени и безстрастни като господарите си. Мълчаливият час точно преди зазоряване принадлежеше на хищниците, така че никой не се мяркаше по улиците, всички се свиваха в леглата зад заключени врати и закепенчени прозорци. От тази страна на Стената обаче мракът не криеше свирепи безмозъчни ужаси, които навремето са били хора. Тук хищниците бяха по-сложно устроени, макар и също толкова опасни.

Студен вятър помете улицата, една празна консервна кутия се затъркаля по земята. Спомних си какво бях оставила зад себе си от другата страна на Стената и в стомаха ми отново припламна гняв, който изличи и последната капка страх. Толкова много храна! Да оставиш такова богатство…

Кипнах при тази мисъл, изритах един камък към една кола и той отскочи със звън от ръждивата й коруба. Трябваше да се върна там. Нямаше да се свивам зад Стената, да ям хлебарки и да си мечтая за рафтовете с истинска храна, която гние далеч-далеч в нечие мазе. Изключено. По един или друг начин щях да ида пак и да си върна загубеното.

Точно сега обаче стомахът ми беше пълен, всичко ме болеше от падането и бях ужасно изморена. Лъчът на фенерчето едва-едва пробиваше мрака и аз го изключих, не исках да хабя ценните батерии. В Покрайнините не ми трябваше изкуствена светлина. Пъхнах едничкия си трофей в задния си джоб и тръгнах към дома.

* * *

— О, Господи, ти си жива!

Изгледах презрително Лепката, шмугнах се в стаята си и изритах вратата зад себе си. Той стана от матрака ми и ме зяпна с отворена уста, сякаш бях халюцинация.

— Защо ме гледаш така? — смръщих се аз. — И защо си тук, между другото? Да не си ме чакал цяла нощ?

— Не чу ли? — Очите му се стрелкаха неспокойно, сякаш някой можеше да се спотайва в сенките и да подслушва. — Лукас не ти ли каза?

— Лепка — въздъхнах аз и се стоварих на матрака. — Тъкмо се връщам след отвратителна нощ навън. — Закрих очите си с ръка. — Изморена съм, не, скапана съм и освен ако някой бере душа или са нахлули вампири, искам да поспя. Каквото и да е станало, не може ли да почака до сутринта? Така или иначе ще трябва да говоря с Лукас.

— Вампирите идваха тази нощ — продължи Лепката, сякаш не бях казала и дума.

Свалих ръка от лицето си и седнах, по гръбнака ми плъзна студ. Лицето на Лепката бледнееше в тъмната стая, а тънките му устни бяха изопнати от страх.

— Видях ги. Обикаляха от сектор в сектор с питомци, пазачи и всичко останало, разбиваха врати, влизаха в къщите на хората. Тук не са идвали, но Лукас ни премести в мазето, докато не се увери, че са отминали. Чух… чух, че убили някого… когато се опитал да избяга.

— А някой Взет ли е?

Лепката сви кокалестите си рамене.

— Не мисля. Просто дойдоха, влязоха в няколко сгради и си тръгнаха. Лукас каза, че търсели нещо, но никой не знае какво.

Нещо или някого. Пак се замислих за вампира в тунелите под града. Дали и той беше част от групата по претърсването? Може би беше слязъл да огледа тунелите? Или… или пък точно него търсеха всички? Не, в това нямаше никакъв смисъл. Защо вампирите ще преследват един от своите? И ако беше така, защо не го правеха по-често?

— Носят се слухове, че ще въведат извънредно положение — продължи Лепката с тих, изпълнен със страх глас — Вечерен час, пазачи, забранени райони и така нататък.

Изругах шепнешком. Извънредното положение беше лоша новина не само за Нерегистрираните. Бяха го въвеждали два пъти — когато една въоръжена банда сновеше из Покрайнините и осея улиците с мъртъвци и когато епидемия от бяс по плъховете вся паника в целия град. Извънредното положение беше крайната мярка на вампирите, отговорът им, когато нещата излезеха от контрол. Всеки трябваше да си стои у дома след определен час, а по улиците обикаляха въоръжени пазачи. Ако хванеха някого навън, го застрелваха, без да задават въпроси.

— Али, какво ще правим?

— Нищо — Лепката се втренчи в мен, а аз свих рамене. — Тази нощ нищо. След няколко часа ще съмне, кръвопийците ще се приберат в кулите си и ще си стоят там до утре вечер. Тогава ще му мислим.

— Ама…

— Лепка, изморена съм! — Надигнах се от матрака, хванах го за лакътя и го подкарах към вратата. — Ако Лукас е още буден, кажи му, че утре трябва да говоря с него. Важно е. Много важно. — Той понечи да възрази, но аз твърдо го избутах през прага. — Виж, ако държиш да стоиш буден и да се страхуваш заради хайката, можеш да го правиш и за двама ни. Аз обаче ще поспя, докато още имам тази възможност. Събуди ме призори, става ли?

Преди да успее да каже каквото и да било, аз затръшнах вратата в лицето му. После се проснах на матрака, обърнах се към стената и затворих очи. Новините бяха тревожни, но се бях научила, че за неща, които не можеш да промениш, няма смисъл да се тревожиш. Само ще си изгубиш съня. Утре щях да поговоря с Лукас за склада с храна, който бях открила, и той щеше да убеди останалите да отидем. Преди да обявят извънредно положение, разбира се. Заедно можехме да пренесем всичко на два-три пъти и нямаше да се тревожим за настъпващата зима. Плъха беше гадняр и насилник, но бе част от моята банда, а ние се грижехме един за друг. Освен това щеше да ми отнеме цяла вечност да пренеса всичко сама, а не исках да прекарвам в руините повече време от необходимото.

След като взех решение, прогоних от ума си всички мисли за изминалата нощ — за Бесни, за хайки, за вампири в каналите — и се унесох.