Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (15)

Глава 15

Когато се събудих на следващата вечер, се чувствах… различно. Не зле, нищо не ме тормозеше или притесняваше, но определено имаше някаква промяна. После се сетих. Ами че аз бях чиста.

Отхвърлих завивката и седнах в леглото, после протегнах ръце над главата си и си спомних сутринта как киснех във вана с гореща чиста вода, а парата се издигаше около мен и замъгляваше прозорците. Това беше най-невероятното блаженство, което бях изпитвала от доста време. Да те навали или да паднеш в кална кипяща река не се броеше, а и тук имаше истински сапун, нещо, за което в Покрайнините само бях чувала. Семейство Арчър си правеха сапун от луга, пясък и козе мляко и аз търках пластовете мръсотия и засъхнала кръв със странната жълта буца, докато най-сетне зърнах бледия цвят на кожата си. За съжаление утрото настъпваше и банята ми се посъкрати, но останах във ваната толкова дълго, колкото посмях, докато изгряващото слънце не ме принуди да облека нощницата, оставена на възглавницата ми и да се пъхна под завивките.

Станах и огледах малката стая. Сигурно някога бе принадлежала на дете, ако се съдеше по шарения юрган и избелелите тапети на облачета. Зачудих се какво ли е станало с него, но бързо изоставих тези мисли.

Дочух скръцване в коридора — нещо се движеше по дъските и аз се сковах. Дали имаше някой пред вратата ми? Заслушах се и ми се стори, че чувам стъпки, които бързо се отдалечават и поемат по стълбите.

Леко притеснена, аз се озърнах и видях дрехите си — чисти и спретнато сгънати на една тоалетка. Смръщих се и отново се замислих за изминалия ден. Дали бях заключила вратата? Бях оставила мръсните си дрехи на кървава купчина на пода и явно някой беше влизал, дори само за да ги изпере и да ги върне сгънати, но тази мисъл леко ме изнерви. Какво щеше да стане, ако решаха да ме събудят и не успееха? Ами ако бяха забелязали, че не дишам? Мечът ми лежеше върху дрехите, а не до леглото, където го бях оставила и това ме притесни още повече.

Облякох се и пристегнах катаната на гърба си, като се заклех да не се разделям повече с нея. Не можех да си позволя небрежност, особено сред толкова непознати. Тъкмо наметнах палтото си и се обърнах да изляза, и на вратата се почука.

— Али? — чу се глас. — Стана ли вече? Зийк е.

— Отворено е! — извиках аз. Само че след тази нощ това ще се промени.

Вратата изскърца, отвори се и ми разкри един много чист и усмихнат Зийк, който държеше свещ. Беше облечен с бяла риза и леко торбести джинси, а русата му коса бе бухнала над очите и яката и изглеждаше толкова мека, че сякаш приканваше да я докоснеш. Пистолетът, мачетето, брадвичката и останалите му оръжия си бяха по местата, но той изглеждаше по-спокоен от всякога.

Въпреки че се опитах да го избегна, чувах ударите на сърцето му, тихи и бавни. Усещах как пулсът на шията му отеква в същия ритъм и как кръвта тече из тялото му, гореща и изпълнена със сила.

Веднага прогоних тези мисли. Може би това бе реакция след предишната нощ, когато бях принудена да видя раната на Джо и да усетя миризмата на кръв, която бе пропила всичко. Това да бъда тъй близо до него, без да мога забия зъби в гърлото му, бе засилило копнежа ми още повече. Настъпваше моментът, в който трябваше да се нахраня, иначе щях да обезумея.

А може би се чувствах така заради самия Зийк… което би било проблем.

— Еха! — обади се той тихо, а сините му очи играеха дяволито над пламъка на свещта. — Виж се само. Излиза, че под всичката тази кръв и мръсотия имало момиче! Макар че си по-бледичка, отколкото предполагах.

Изсумтях и се опитах да скрия притеснението си.

— А ти видя ли се?

Той се засмя добродушно.

— Стига де. Тъкмо ставам, но мисля, че Джеб и останалите са в обора. Пристигнали са няколко часа, след като сме си легнали. Поне Марта каза така, след като обясни, че била изпрала долните ми „одежди“ и съм щял да си ги получа утре. — Той сбърчи нос. — Мисля, че старата жена ме сваляше.

— О, моля те, не искам даже да си го представям. — Изгледах го с престорен ужас, когато тръгнахме по коридора. — За протокола ще кажа, че думите стара жена и долни одежди не бива да се използват в едно и също изречение.

Той ми се ухили и тръгнахме по стълбите, а после по тъмните коридори на старата фермерска къща. Тя беше огромна, на два етажа, с високи прозорци, дървени подове и покрив, изкърпван неведнъж. През годините къщата бе разширявана и достроявана и сега задната й част не пасваше особено на предната, но вероятно изпълняваше добре предназначението си — дом за членовете на клана Арчър.

— Къде са всички? — попитах аз, когато слязохме на приземния етаж, без да налетим на нито един от многобройните си домакини. Предната нощ Патриша гордо бе обявила, че три поколения от фамилията Арчър живеят под един покрив: братя, сестри, лели, чичовци, братовчеди, зетьове и снахи, баби, дядовци, изобщо цялото родословно дърво. Бях видяла как поне петима души се засуетиха около Джо, когато последвахме Патриша вътре и предположих, че вероятно поне още толкова спят в стаите си. Къде бяха всички сега? Чувах гласове от кухнята, но останалата част на къщата беше тиха.

Зийк сви рамене.

— Мисля, че почти всички са навън, грижат се за животните, приключват с полската работа и проверяват дали стената е достатъчно сигурна. Марта каза, че денем извеждали козите и овцете на пасището, но нощем ги прибирали. Иначе Бесните щели да ги избият.

— Зийк? — чу се крехък писклив глас от кухнята. — Ти ли си?

Зийк направи физиономия и се скри зад една стена, като дори духна свещта, когато от кухнята излезе дребна белокоса жена, стиснала тиган в кокалестата си ръка. Видя ме и примигна. С дебелите очила и беззъбата си уста ми заприлича малко на гущер.

— О — рече старицата, неспособна да скрие разочарованието си. — Това си ти. Момичето.

— Алисън — поясних аз.

— Да, вярно. — Марта не ме погледна повече, а сълзящите й очи обиколиха осветеното от свещта помещение. — Стори ми се, че чух момчето. Зийк с теб ли е?

— Не — отвърнах категорично, без да поглеждам към ъгълчето, където Зийк яростно клатеше глава. — Не съм го виждала.

— О, жалко — въздъхна Марта. — Сигурно е в обора с останалите. Такова хубаво момче. — Тя подсмръкна, втренчи се в мен и присви очи зад очилата. — А, хубаво, намерила си дрехите си. Мислех да ти кажа, че съм ги изпрала, но ти спеше така дълбоко, че не можах да те събудя. Спиш като мъртвец!

— Така е — размърдах се смутено. Определено ще заключа вратата довечера. Или просто ще я закова. — Сигурно защото бях изморена. Ние… нашата група… спим през деня и пътуваме нощем.

— Спането си е спане. — Марта закима енергично. — А ти, моето момиче, спеше като талпа. — Понечих да отвърна, но тя сякаш изгуби интерес, защото Зийк го нямаше. — Е, ако видиш момчето, да му кажеш, че съм опекла пай специално за него. Момчетата обичат пай. Вечерята ще бъде готова след час. Кажи на твоите хора.

— Ще им кажа — измърморих аз и тя изчезна пак в кухнята. Озърнах се към Зийк с надеждата, че не е усетил смущението ми. Той само сви рамене и аз повдигнах вежда.

— Могъщият ловец — отбелязах саркастично, когато той се измъкна през задната врата към двора. — Може да трепе Бесни и вилнеещи глигани, но бяга като подгонен от една старица.

— Зловеща старица — поправи ме той. Изглежда му беше олекнало, че се е измъкнал от къщата. — Не я чу какви ми ги наприказва, когато станах — толкова си сладък, че ми иде да те сложа в пая. Чувала ли си по-зловещи приказки? — Гласът му се извиси с няколко октави и стана треперлив и накъсан: — Днес за десерт има пай с ябълки, пай с боровинки и пай с Йезекил.

Засмяхме се и гласовете ни отекнаха между стените на къщата. В сумрака навън бе хладно и мъгливо, а когато си поех дъх, усетих миризмата на дим, пръст, животни и тор. Чисти миризми, много по-чисти от тези в Покрайнините и улиците на пустите градове. Пилета щъкаха из двора пред нас, а едно рунтаво черно-бяло куче седеше до ръждясалия трактор и ни зяпаше. Всъщност се взираше в мен и оголи зъби, щом срещнах погледа му, но Зийк не забеляза това.

— Сега е мой ред — рече той, като се взираше в краката си, докато вървяхме по разкаляната пътека към обора. Погледнах го и се намръщих, а той ритна едно камъче в тревата и го проследи с поглед. — Благодаря ти, че ми помогна с Джо и че уби онова прасе… с две думи, че ни спаси живота. Мисля, че ако не… ако не беше ти…

Свих рамене.

— Няма проблеми — смутено отвърнах аз. — Ти щеше да направиш същото за мен, както и Дарън, а и ми се струва, че извадихме голям късмет снощи. Никой не пострада.

— Разминах се на косъм — прошепна Зийк почти на себе си. — Усетих как бивните му одраха крака ми. Слава богу, че не разкъса кожата. Ако Джеб разбере…

— Какво?

— Нищо. Няма значение. Просто ще… ще ми чете конско, това е. — Гледах го настойчиво, но той не срещна погледа ми. — Както и да е, само исках да ти благодаря. — Зийк сви рамене. — Можеш да движиш с мен и Дарън винаги когато пожелаеш.

— Да движа?

— Знаеш какво искам да кажа.

Бяхме стигнали до обора — избеляла сива сграда, която миришеше на слама и кози. Вътре сияеше жълта светлинка, чуваха се гласове на хора и блеене на добитък. Влязохме през големите двойни врати и видяхме, че Джеб стои до тях и говори с Патриша, а останалите се бяха настанили върху бали сено или се облягаха на перилата над яслите. Матю седеше в ъгъла с шише мляко и едно малко козле в скута, а Кейлъб и Бетани го гледаха възхитено.

— Благодарим ви за гостоприемството — тъкмо казваше Джеб. — Благодарим, че ни предлагате подслон, но не искаме да ви притесняваме.

— О, Джебедая, престанете — рече Патриша. — За нас не е проблем. Всички сте добре дошли, останете колкото пожелаете. Имаме достатъчно храна, има и място, ако не възразявате да спите в обора. Е, малко е странно, че спите през деня, но не съм дошла да ви съдя, о, не. — Тя хвърли поглед към останалите от групата и се усмихна на Матю, Кейлъб и малкото козле. — Знам, че е рано за такова решение — продължи тя почти с копнеж, — но ако решите да останете за постоянно, винаги можем да разширим къщата. Вече сме го правили, ще го направим отново.

— Не можем да останем дълго — рече Джеб категорично. — И ви моля да не се намесвате в режима ни, но вероятно ще успеем да се отплатим някак за гостоприемството ви.

— Та вие спасихте един от нашите, това е достатъчно, проповеднико — отвърна Патриша и лицето й стана мрачно и сериозно. — Но ако наистина искате да помогнете, може да изпратите двама мъже да пазят стената нощем, да поддържат огньовете и да наглеждат животните. Нали сте нощни птици.

— Да — кимна Джебедая и ни видя как стоим пред вратата. — Да, това можем да направим — продължи той, кимна на Зийк и го потупа по рамото, щом се приближи. — Вече познавате сина ми — рече Джебедая с гордост. — Йезекил ще се заеме с разпределянето на нощната стража и с всичко останало, което трябва да се направи.

— Хубаво ще бъде да има повече хора на пост — каза Патриша и се усмихна напрегнато на Джеб. — Благодаря, проповеднико, приемаме предложението ви. Ще кажа на Дейвид и Лари да покажат на момчетата ви какъв е редът тук през нощта.

Кимнаха си, и двамата сковани, делови лидери, които явно изпитваха взаимно уважение. За секунда ми хрумна абсурдната мисъл, че биха били доста хубава, макар и ужасяваща двойка и се изсмях с глас.

Три чифта очи се извърнаха към мен.

— А това е Алисън — рече безизразно Джеб без капчица гордост. — Тя е най-новият член на нашето семейство и Йезекил казва, че била доста ловка с меча. Изглежда е посякла развилнелия се глиган почти съвсем сама.

Думите му звучаха кухо и сковано. Не ме обвиняваше, но със сигурност не ме и хвалеше.

Е, явно затоплянето на отношенията ни при срещата край реката е останало в миналото. Предполагам, че държи да запази суровото си амплоа за пред останалите.

— Да, запознахме се — рече Патриша и се усмихна одобрително. — Джо каза, че ви видял от дървото. Била си бърза като вихър.

Свих рамене с неудобство, но за щастие Зийк се намеси.

— Как е Джо?

Стори ми се искрено загрижен. Все още се изненадвах как е възможно толкова да се тревожи за един непознат. Патриша доби мрачно изражение.

— Жив е — прошепна тя. — Сега всичко е в Божиите ръце.

* * *

По-късно през нощта се появиха Дейвид и Лари, двама от по-възрастните мъже и ни обясниха какво трябва да се направи. Най-важна беше охраната на стената, която ограждаше фермата и възпираше Бесните. От вътрешната й страна бяха изградени платформи и пътечки, които осигуряваха на стражата видимост към полето и гората. Постове трябваше да има не само на платформите, но и край огньовете, които горяха отвън и трябваше постоянно да се подклаждат. Налагаше се да оставим някого и в обора, защото животните започваха да нервничат, когато надушеха Бесен.

Зийк, Дарън, Джейк и аз щяхме да помагаме на нощната стража. Рут също изяви желание, за да е близо до Зийк, но за тази работа се искаше да можеш да стреляш с пушка, а деликатната малка Рут се боеше от оръжия. Затова й възложиха да наглежда овцете и козите, а на мен ми показаха как да стрелям с ловна пушка. Опитах се да скрия задоволството си от физиономията й, когато ми подадоха оръжието без капка колебание, но не ми беше лесно.

— Добре — рече Зийк, като гледаше над дулото към полето долу. Намирахме се на платформата, която бе най-близо до гората и до мястото, откъдето бяхме излезли с Джо предишната нощ, а Зийк беше приклекнал, опрял лакти на перилата. — Навремето имах такава пушка, и то с мерник. Много лесно целех дивеча с нея, но я изпуснах от едно дърво и магазинът се счупи. — Той направи физиономия и свали пушката. — Джеб… не остана никак доволен.

— Според теб колко ще останем тук? — попитах аз и се облегнах на перилата. Надявах се паянтовите дъски да успеят да ме удържат. — Не е привично за Джеб да спира за толкова дълго. Защо изобщо реши да останем няколко нощи?

— Каза, че искал да остане, докато „проблемът с Джо“ се разреши — отвърна Зийк. — Патриша го помоли да се моли за него, но ми се струва, че има и нещо друго. Мисля, че иска да се увери, че не сме пуснали демон в къщата.

Демон ли?

В този миг някакво движение в полето привлече вниманието ми.

— Зийк — прошепнах аз и посочих към гората. — Бесни.

Зийк се изправи и вдигна пушката. Гледах как чудовищата приближават, а отвратителната им воня на гнило се носеше по нощния бриз. Бяха трима — бледи и съсухрени — и вървяха през полето право към стената. Движеха се странно, понякога на четири крака, понякога прегърбени и аз настръхнах от конвулсивната им неравна походка. Двама бяха чисто голи, но по тялото на третия още висяха дрипи, които метяха калта.

— Бесни! — извика Зийк и гласът му отекна из ограждението. Дарън и Лари веднага слязоха от отсрещната платформа и забързаха към нас. Качиха се и дъските изскърцаха под тежестта им, а аз отстъпих, за да им направя място. Зийк опря коляно в земята и се прицели в Бесните, но Лари го спря.

— Недей да хабиш патрони — предупреди го той, присви очи и се втренчи през дима от огньовете. — Още са твърде далече и е почти невъзможно да ги убиеш с един изстрел. Нека се приближат, за да се прицелиш по-добре и тогава стреляй. Може изобщо да не стане нужда.

Бесните внезапно спряха и се втренчиха в стената с празни гладни изражения. Зийк и Дарън ги държаха на мушка, но те като че ли знаеха колко могат да се приближат, без да бъдат застреляни. Поеха по края на полето, като се провираха под дърветата и през храстите и така и не се приближиха достатъчно за точен изстрел.

До мен Зийк изсумтя от яд, а аз се взирах изумено в него. Раменете му бяха сковани и напрегнати, в очите му блестеше омраза.

— Хайде, де — шепнеше той и студеният гняв в гласа му ме изненада. — Елате насам, само още няколко крачки.

— Спокойно, момче — обади се Лари. — Не бъди нетърпелив. Не искаме да вдигаме шум и да привлечем още Бесни.

Зийк не отговори, беше съсредоточен изцяло в целта. Сега изглеждаше различен, не като усмихнатото добро момче, което познавах. Сега виждах мрачен непознат със студени безмилостни очи и каменно изражение. Изпитах лека тревога. В този миг приличаше също на Джеб.

— Вече са по-предпазливи — прошепна Лари, като се взираше в мрака с присвити очи. — Преди няколко години идваха на пълчища и по цяла нощ щурмуваха стените, за да намерят пролука. Убихме няколко — тези проклетии не мрат лесно — преди да се сетим за огньовете. Още се мотаят наоколо — посочи той към края на гората, — но много рядко приближават. Обикновено просто проверяват дали има огньове и после си отиват. Вижте, тръгват си.

Бесните изчезнаха сред дърветата, а Зийк и Дарън отпуснаха рамене, изправиха се и свалиха пушките. Зийк изглеждаше разочарован.

— Ще се върнат — рече Лари без тревога или примирение. Просто го обяви, като факт. — Винаги се връщат. — Той потупа Дарън по рамото. — Стига де, какво има? Да се връщаме на поста си. Понякога заобикалят и налитат от другата страна, подлите копелета.

Дарън и Лари слязоха от платформата ни и тръгнаха към тяхната. Лари вече описваше и други „стратегии“ на Бесните, ако може така да се каже. Зийк остави пушката и се облегна до мен на перилата. Раменете ни почти се докосваха, докато се взирахме към полето.

— Добре си живеят тук — рече той, но без подигравка или сарказъм, а почти с копнеж, ако не и завист. Изсумтях и скръстих ръце, за да скрия смущението си от онова, което бях видяла преди миг.

— Какво му е хубавото да живееш зад стена, ограден като добитък, под постоянна заплаха от Бесни? Прилича на миниатюрен Ню Ковингтън, само че без вампири.

Освен един.

— Но имат дом — рече Зийк и ме изгледа косо. — Семейство са, сами уреждат живота си и да, може и да не е съвсем идеален или сигурен, но поне имат нещо, което им принадлежи. — Той въздъхна и прокара пръсти през косата си. — Не са като нас. Все скитаме, без да знаем на какво ще се натъкнем, без да имаме дом, в който да се върнем…

Копнежът в гласа му бе осезаем. Усетих рамото му да се опира в моето и ръцете ни се докоснаха. От Зийк струеше топлина. Не се погледнахме, само се взирахме в тъмната гора.

— Къде беше твоят дом? — попитах тихо аз. — Къде си живял преди всичко това, преди да тръгнете към Едем?

— В малка жълта къщичка — прошепна Зийк, а гласът му бе някак далечен. — В предния двор висеше автомобилна гума. — Той примигна и ме погледна смутено. — О, не ти трябва да слушаш за това, много е скучно. Нищо особено.

Погледнах го объркана. Цял живот бях вярвала, че съществуват само вампирски градове, пустош и Бесни. Фактът, че някъде има селища и градчета, колкото и отдалечени едно от друго да бяха, ме изпълваше с надежда. Може би светът не беше така пуст, както си мислех.

Не му го казах, просто свих рамене и настоях:

— Разкажи ми.

Той кимна и замълча, сякаш събираше спомените си.

— Не помня много — започна Зийк, докато се взираше в мрака. — Живеехме в една котловина в планините. Градчето беше доста малко, всички се познавахме. Бяхме много изолирани и дори не помисляхме за Бесни, за вампири и за всичко, което се случваше навън. Затова когато Бесните дойдоха, бяхме напълно неподготвени. Всички, освен Джеб.

Той замълча и си пое тихо дъх, като се взираше в мрака и в нищото.

— Дойдоха първо в нашата къща. Помня как дращеха по прозорците и разбиваха стените, за да влязат. Мама и татко ме скриха в един дрешник и аз чувах писъците им през вратата.

Зийк потрепери, но гласът му остана спокоен, сякаш това се беше случило на някой друг и той нямаше нищо общо с момчето в тази история.

— Следващото, което си спомням ясно, беше как вратата се отваря, а там стои Джеб и ме гледа. Взе ме при себе си и живяхме заедно няколко години.

— И останалите ли са от твоя град?

— Повечето. — Зийк пак хвърли поглед към мен. — Отначало бяхме повече, а и прибирахме хора по пътя, като Дарън, но да, групата е предимно от моя град. След нападението на Бесните хората се изплашиха, не знаеха какво да правят. Затова слушаха Джеб, обръщаха се към него за помощ, молеха за съвета му. С времето започнахме да се събираме в старата църква всяка седмица за около час и той ни говореше. Не искал пак да става проповедник, все това повтаряше. Но хората идваха. И не след дълго той… се сдоби с последователи.

— Но… Джеб вярва, че Господ е изоставил този свят. — Погледнах го объркана. — Не вярвам това да се е приело добре.

— Ще се изненадаш. — Зийк сви рамене. — Хората имат отчаяна нужда от водачество, а то не е толкова безнадеждно, колкото си мислиш. Джеб вярва, че макар Господ да не бди вече над нас, трябва да продължим да се борим със злото, докато сме на този свят и не бива да се поддаваме на покварата на демоните. Само така ще спасим душите си след смъртта.

— Колко ведро!

Зийк се усмихна леко.

— Той наистина срещна доста силна съпротива, но това като че ли не го притесняваше. Джеб никога не е бил особено привързан към града, за разлика от мен. Като се замисля, той май не смяташе да остане. Особено като се има предвид на какво ме учеше.

— И на какво те учеше?

— На всичко, което знам — да стрелям, да се бия. Отивахме в хълмовете зад града, през деня, разбира се, а той ми показваше как да оцелея в пустошта. Застрелях първия си заек, когато бях на шест. И плаках, докато го чистехме. Но — продължи той — онази вечер една съседка взе заека и го сготви. Всички седнахме около масата в кухнята и го изядохме, а Джеб беше толкова горд. — Зийк се засмя стеснително и поклати глава. — Онова бе моят дом, колкото и откачено да звучи, а не това безкрайно странстване. Не някакъв незнаен град, който може би никога няма да открием. — Той въздъхна тежко и погледна към обора, а изражението му ясно говореше за бремето, което носи. — Е, както и да е — завърши Зийк, прогони меланхолията и пак се загледа в гората. — Затова си мисля, че на Арчърови им е добре тук. Въпреки Бесните, стените, огньовете и всичко останало. — Той най-сетне се обърна към мен и се усмихна дръзко. — Хайде, кажи ми какъв сантиментален идиот съм, но това е моята история.

— Не си — отвърнах. — Мисля, че си твърде суров към себе си, мисля, че Джеб не бива да очаква да се грижиш за всички, но не мисля, че си идиот.

Зийк се усмихна, този път наистина, но продължи закачливо:

— А за какъв ме мислиш?

За наивен, смел, безкористен и невероятен. За твърде добър, за да оцелееш в този свят. Той ще те пречупи, ако продължаваш така. Доброто никога не оцелява.

Не казах нищо подобно, разбира се. Просто свих рамене и отвърнах:

— Няма значение какво мисля аз.

— За мен има — рече Зийк почти шепнешком.

Погледнах го. Очите му изглеждаха тъмносини на лунната светлина, а косата му — сребриста. Кръстчето блещукаше на гърдите му и примигваше с метален блясък, сякаш като предупреждение, но аз не можех да откъсна очи от лицето му. Той съвсем бавно се отдели от перилата, наведе се и посегна да отметне един кичур от бузата ми.

Пръстите му докоснаха кожата ми и в мен избухна топлина, подобна на електричество. Чух сърцето да бие в гърдите му, а вената пулсираше под брадичката му. Миризмата му ме завладяваше — на топлина, кръв и живот, смесена с някак далечен аромат на земя — неговият собствен мирис. Представих си как го целувам, как прокарвам устни по шията му, как топлата кръв нахлува в устата ми. Усетих, че зъбите ми се удължават, докато се накланях към него.

— Зийк!

Гласът на Рут раздра тишината, раздели ни и ми върна разсъдъка. Изправих се ужасена и отидох до ръба на платформата, за да изложа лицето си на вятъра. Какво ставаше, по дяволите, защо си играех с огъня? Ухапех ли сина на проповедника, със сигурност щях да бъда отлъчена и преследвана. Джеб беше непреклонен по отношение на пътя, който трябваше да следват, но имах чувството, че за мен ще направи изключение. По-лошото беше, че Зийк щеше да разбере каква съм и да ме намрази.

Също така, прошепна една мрачна частица от ума ми, какво ще стане, ако не успееш да се спреш? Ако изпиеш до дъно светлината и топлината му, какво ще остане от него?

Потреперих и заповядах на зъбите си да се приберат, като потиснах желанието и Глада, който идваше с него. Спомних си как едва не се целунахме и се зачудих това ли щях да направя, или се навеждах, за да разкъсам гърлото му.

— Зийк! — отново извика Рут, без да подозира какво се разиграва на платформата. — Госпожа Арчър иска да ти кажа, че огънят отвън трябва да се подклажда. Купчината с дърва е зад цистерната с водата. Ще ти я покажа, ако слезеш.

— Аз ще отида — обадих се аз, когато Зийк се наведе над перилата, за да й отговори. Той ме изгледа объркано, но аз се обърнах и тръгнах към стълбата, преди да е успял да каже нещо. Ако Рут искаше да остане насаме с него, така да бъде. Ето, имаше този шанс. Точно сега трябваше да бъда далече от Зийк. За да не направим нещо, за което ще съжаляваме.

— Алисън! — извика той, за да ме спре. Погледнах го от стълбата и видях, че ме наблюдава с тъга и объркване. — Извинявай. Не биваше да… помислих си, че… — Зийк замълча, въздъхна и пак прокара ръка през косата си. — Не си отивай. — Той се усмихна с надежда. — Ще се държа прилично, обещавам.

Но аз няма да мога.

Поклатих глава и слязох, като оставих пушката си горе, опряна на перилата. Усещах погледа на Зийк, но не вдигнах глава.

Рут, естествено, ме изгледа кръвнишки, но аз не й обърнах внимание и продължих към цистерната с вода в другия край на двора. Чух я как се качва по стълбите, за да иде при Зийк и се насилих да продължа. За щастие настойчивото й обожание щеше да му попречи да ме последва, макар че част от мен го искаше.

Така е по-добре, казах си, докато подминавах обора. Оттам се чуваха тихи гласове и блеене — останалите от групата се възползваха от неочакваната почивка, вероятно облекчени, че не трябва да бродят из пълната с Бесни гора. На косъм беше, помислих си аз и бързо продължих нататък, преди да ме е видял някой. Какво ще правиш, ако Зийк разбере? Мислиш ли, че би те харесвал, ако знаеше каква си всъщност? Изсумтях. Нали го видя как гледаше Бесните? Ще ти забие кол в сърцето или куршум в главата, без да се замисли. Ще те предаде, също като Лепката.

Стигнах до една малка барачка до цистерната — дървен навес с три стени и тенекиен покрив. Под него бяха натрупани цепеници и аз тъкмо започвах да товаря дърва в една ръждива ръчна количка, когато чух тих стон.

Хванах дръжката на меча и зачаках неподвижно. Чух го отново — тих, болезнен човешки стон. Идваше от другата страна на барачката. Без да изпускам дръжката на меча, аз я заобиколих, готова да го изтегля. Щом видях кой е, отпуснах ръка.

Зад барачката имаше голяма метална клетка с дебели железни пречки, поставени нагъсто, колкото да се вижда през тях. Вратата беше с две резета от външната страна, заключена с катинар и вериги. Метални решетки минаваха дори по пода на клетката и отделяха затворника от земята. Над тях имаше тънък слой слама, който вече бе просмукан с миризмата на урина, йод и кръв.

На едно одеяло в ъгъла се беше свил човек. Познах брадатото му лице, когато вдигна глава към мен.

Примигнах.

— Джо? — прошепнах аз. Това беше мъжът, когото със Зийк бяхме извели от гората. — Какво правиш тук? — попитах смаяна. Надушвах кръвта му и разкъсаната плът под превръзките. Той беше тежко ранен и трябваше да лежи в легло или поне в стая, където да се грижат за него. — Кой те затвори тук? — Стиснах една от металните пречки. Той се втренчи в мен с мътни очи и аз отстъпих ядосана. — Ще извикам Патриша, тя ще те пусне. Само почакай!

— Не — изхриптя Джо, вдигна ръка и започна да кашля и да трепери под завивката. — Не, всичко е наред — продължи той след малко. — Глиганът разкъса крака ми. Трябва да стоя затворен, докато се уверят, че няма да се превърна.

— Значи са го направили нарочно? — Върнах се, стиснах отново решетката и се вгледах в него. — И ти си им позволил? Как е кракът ти?

— Грижат се добре за него — отвърна Джо и сви рамене. — На сутринта някой ще дойде да смени превръзката. Не е толкова страшно, колкото изглежда. Мисля, че имам шанс.

Вгледах се в изпитото му потно лице, видях болката, която блещукаше в очите му, и поклатих глава.

— Не мога да повярвам, че са те оставили тук като животно. Аз щях да пищя и да изкривя решетките, за да се измъкна.

— Аз искам да бъда тук — настоя той. — Ами ако умра в къщата и се превърна, без никой да забележи? Докато всички спят? Ще избия цялото си семейство! Не. — Джо се облегна назад и придърпа одеялото. — Така трябва, тук не представлявам опасност за никого, семейството е в безопасност. Само това ме интересува.

— Добър човек си — чух глас зад гърба си.

Извъртях се и видях, че Джеб стои до клетката и наднича вътре с безизразно лице. Движеше се безшумно като вампир, изобщо не бях чула приближаването му.

— Виж, Алисън — рече Джеб, но не ме погледна. — Това е човек, който мисли за сигурността на семейството, а не за собствения си кратък живот. Всъщност всички тук разбират какво е нужно, за да опазиш цялото, а не няколко индивида. Именно затова са оцелели толкова дълго.

— Значи според теб като заключиш един ранен човек като куче, без лечение и грижи, правиш най-доброто за него?

Стоманените очи се извърнаха към мен.

— Ако душата на този човек е заплашена от поквара и има риск тялото му да се поддаде на мрака, той вече не е човек. Той е демон, а демонът трябва да бъде възпрян. Да, вярвам, че това е най-доброто решение в случая. Заради безопасността на непокварените хора. — Отворих уста да възразя, но той ме изпревари: — Ти какво би направила?

— Аз… — Джеб вдигна вежди в очакване, а аз го изгледах кръвнишки. — Не зная.

— Ти и Йезекил. — Старецът поклати глава. — И двамата отказвате да видите света такъв, какъвто е. Това обаче не е моя грижа. Сега ме извини, но трябва да се моля за душата на този човек. Вероятно все още може да бъде спасена.

Той се обърна с гръб към мен, сведе глава и тихо заговори, а Джо стори същото в клетката. Аз се върнах при навеса и започнах да трупам дърва в ръчната количка, като ги хвърлях така, че да вдигам възможно най-много шум.

Знаех, че по един нездрав, извратен начин Джеб всъщност е прав. Всеки, ухапан от Бесен, без значение дали е било куче, скункс или човек, можеше да се превърне. Това бе нещо различно от превръщането във вампир; за да станеш вампир, трябва да пиеш кръв от създателя си. В моя случай вампирската кръв на Господаря Канин ме бе направила достатъчно силна, за да се преборя със заразата, а и той ме бе открил веднага след нападението. Въпреки това пак извадих голям късмет — повечето вампири продължаваха да създават Бесни, когато се опитаха да се сдобият с поколение.

Бесът обаче беше много по-силен и сигурен. Всеки случай беше различен, така ми каза Канин. Обикновено зависеше от това доколко сериозна е раната, от силата на духа на жертвата и от волята й да се пребори с инфекцията. Вирусът се разпространяваше бързо, придружен от изгаряща треска и силна болка, докато накрая убиеше гостоприемника си. После тялото се надигаше, напълно променено — като Бесен, който носи същия смъртоносен вирус.

Знаех, че предпазните мерки, взети от семейство Арчър, са необходими. Макар че жертвата бе част от семейството им, те не можеха да рискуват Джо да побеснее. Въпреки това обаче настръхвах при мисълта, че е заключен в клетка съвсем сам и чака смъртта. Запитах се какво ли би казал Зийк. Дали щеше да се разстрои като мен, или да вземе страната на Джеб и да твърди, че така е редно?

Зийк. Прогоних мисълта за него и хвърлих още една цепеница в количката, но толкова силно, че тя отскочи от купчината и се удари в стената на навеса. Онзи миг на платформата нямаше да се повтори, колкото и да ми се искаше. Не можех да си позволя отново да се приближа толкова до него. За доброто и на двама ни.

Рут и Зийк още бяха горе и седяха един до друг, когато се върнах с натоварената с дърва и клони количка. Не се качих при тях. Вместо това гледах как Лари подхранва огньовете — хвърляше дървата по няколко улея, които водеха право към пламъците. Така не се налагаше да излиза от заграждението и това много ме впечатли. Вместо да търчат навън и да изкушават ордите Бесни, които дебнеха в гората, Арчърови бяха измислили много хитър начин да разрешат проблема, без да се излагат на риск. Възхитих се на находчивостта им.

След като подсилихме огньовете, аз тръгнах към обора, за да съм по-далече от Зийк и Рут. Може би той трябваше да й покаже как да стреля с моята пушка. Това щеше да й хареса, а през това време аз щях да се грижа за добитъка. Всичко бих правила, само да съм далече от него.

Когато отворих вратата и влязох в обора, вътре беше топло. Животните дремеха спокойно, а повечето хора от групата ни бяха навън или в къщата, помагаха на стражите или изпълняваха други задачи. Тереза, Сайлъс и най-малките обаче бяха останали тук. Старият Сайлъс дремеше в един ъгъл, завит с няколко одеяла и хъркаше с отворена уста, а Тереза седеше до него, кърпеше една завивка и си мърмореше под нос. Усмихна се и ми кимна, когато влязох.

— Алисън!

Иззад една преграда изникна Кейлъб и тръгна към мен, а срамежливата малка Бетани го следваше, стиснала бутилка в мърлявата си ръка. Кейлъб едва удържаше в ръцете си едно петнисто козле, което блееше и се извиваше немощно. Аз бързо клекнах, взех козлето и го притиснах до гърдите си. То малко се успокои, но още блееше жално.

— Няма си майка. — Кейлъб сякаш щеше да се разплаче, избърса лице и остави мръсна следа на бузата си. — Трябва да го нахраним, но не иска да пие от бутилката. Все плаче, а не иска мляко. Не знам какво иска.

— Дай.

Протегнах ръка и Бетани ми подаде бутилката. Седнах до стената, нагласих малкото създание в скута си, а двете деца ме гледаха с очакване. За миг усетих леко раздразнение, защото Рут трябваше да прави това, а не аз, но после се концентрирах върху задачата. Имах съвсем смътна представа какво да сторя, досега не бях виждала кози, камо ли да държа една в скута си, но трябваше някак да се справя.

Обърнах шишето, за да се събере мляко в биберона и изчаках козлето да изблее отново, за да го пъхна в устата му. Първите два пъти упоритото създание извръщаше глава и започваше да блее още по-силно, но третия път най-сетне осъзна какво му давам. Лапна бутилката, започна да пие жадно и моята публика изръкопляска с облекчение.

Преди да се усетя, Кейлъб седна до мен, а Бетани се настани от другата ми страна и се облегна на ръката ми. Сковах се, но те като че ли не усетиха това, а и козлето в скута ми протестираше, когато не накланях биберона достатъчно. Отпуснах се и се облегнах на стената, загледана в трите малки създания наоколо ми. Не дишах, за да не долавям аромата им и да не се вслушвам в сърцата им. Тереза ме погледна и се усмихна, а аз свих безпомощно рамене.

— Знаете ли — рекох, по-скоро за да се разсея и да не мисля за кръв, за сърца и за засилващия се глад. — Струва ми се, че трябва да изберем име за това мъниче. Освен ако вече си има, разбира се.

Кейлъб и Бетани се съгласиха.

— Може ли да се казва Принцеса? — предложи тя.

— Това е тъпо — веднага възрази Кейлъб. — Момичешко име.

Тя му се изплези и той веднага й отвърна. Гледах как малкото суче от бутилката и от брадичката му капе мляко. Беше беличко с няколко черни петна на задните крака и едно по-голямо около окото. Приличаше на бандит или пират.

— Какво ще кажете за Пач^[1]? — попитах аз.

Те изръкопляскаха доволно. И двамата решиха, че това името е идеално и Бетани целуна Пач по косматата глава, но козлето не й обърна внимание. След като го погледа още малко как пие, Кейлъб въздъхна тежко и се сви до мен.

— Не искам да си тръгваме — прошепна той. Звучеше изтощен и уморен от живота въпреки крехката си възраст. — Не искам вече да търсим Едем. Искам да остана тук.

— И аз — обади се Бетани, но вече се унасяше от другата ми страна.

Кейлъб посегна, почеса Пач по плешката и козлето трепна, сякаш прогонваше муха.

— Али, мислиш ли, че в Едем има кози? — попита детето.

— Сигурна съм, че има — отвърнах аз и наклоних бутилката, за да изпие козлето и последните капки. — Може дори са си имаш няколко свои.

— Много бих искал — прошепна Кейлъб. — Е, тогава се надявам да стигнем скоро там.

След малко бутилката остана празна и трите мъничета заспаха — едното свито в скута ми, а другите две — облегнати на мен. Тереза също дремеше, главата й клюмаше на гърдите, а завивката се беше свлякла до нея. В обора беше съвсем тихо, чуваше се само как животните шават в съня си, а трите сърца бият до мен.

Внезапно Бетани се свлече надолу и главата й легна на крака ми, а златната й коса се разпиля по бедрото ми. Светлинките от газената лампа затанцуваха по бледото й тънко вратле, тя въздъхна, притисна се още по-силно към мен и измърмори нещо насън.

Зъбите ми пак изскочиха. Внезапно чух как пулсът й бие силно в ушите ми, усещах го и в китката й, и на шията. Стомахът ми беше празен, а кожата й — топла.

Отметнах косата й настрани и бавно се наведох напред.