Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (7)

Глава 7

През следващите седмици нощите ми бяха еднообразни. Събуждах се по залез, грабвах меча и отивах в кабинета. Няколко часа Канин ми разказваше за вампирското общество, за историята, хранителните навици, силите и слабостите им. Задаваше ми въпроси, за да провери дали съм запомнила чутото предишната нощ и оставаше доволен, когато отговорех правилно. Освен това настояваше да ми преподава математика, възлагаше ми първо прости, а после — по-сложни уравнения и търпеливо ми обясняваше, когато не успеех да се справя с някое. Измисляше логически задачи и ми даваше да чета заплетени документи, а после ме разпитваше какво означават. Макар че мразех всичко това, аз си налагах да се съсредоточа — някой ден тези знания щяха да ми бъдат от полза срещу вампирите. Освен това мама също би искала да се уча, макар че не бях сигурна, че делението на сложни числа някога ще ми влезе в работа.

Докато се мъчех, Канин четеше и прелистваше някакви документи, а понякога вадеше още кутии и ровеше из тях. Друг път изчиташе цял куп листа и накрая го отместваше внимателно. Дните минаваха и с всеки гневно смачкан документ и захвърлен през стаята сноп хартия той сякаш ставаше все по-възбуден и нетърпелив. Когато събрах кураж и го попитах какво търси, ме изгледа раздразнено и ми нареди да продължа с ученето. Чудех се защо още не е напуснал града — вампирите положително бяха излезли да го търсят. Какво беше толкова важно, че рискуваше да остане в тази мрачна руина, за да прелиства безкрайните си папки и обгорени документи? Канин обаче ме затрупваше с толкова работа, за да науча всичко, което смяташе за важно — история на вампирите, четене и математика — че нямах нито време, нито свободни мозъчни клетки, да умувам над други неща.

Освен това го разбирах. Той си имаше своите тайни, аз — моите. Нямах намерение да си навирам носа в личните му работи, особено след като не ме бе попитал нищо за миналото ми. Това беше нещо като негласно споразумение помежду ни — аз нямаше да любопитствам, а той щеше да продължи да ме учи как да бъда вампир. Всичко, което не бе свързано с оцеляването ми, не беше важно.

Любимото ми време настъпваше след полунощ. След като няколко часа бях напрягала мозъка си, започвах да се отегчавам, ставах раздразнителна и ми е струваше, че главата ми ще експлодира. Точно тогава Канин обявяваше, че за днес стига толкова и двамата отивахме до чакалнята на нашия етаж, където той бе разчистил отломките, столовете и потрошените мебели, за да ми преподава нещо друго.

— Дръж главата изправена — наставляваше ме той, когато се мятах към него и замахвах с меча към гърдите му. Отначало малко се притеснявах да го нападна с истинско оръжие — собствената ми бързина ме смайваше, понякога стаята се размазваше пред очите ми, а мечът беше като безтегловен в ръцете ми. Канин обаче ясно ми показа, че не представлявам никаква заплаха за него. След първия урок лежах изтощена до края на нощта — всичко ме болеше и цялата бях в синини, въпреки чудотворното вампирско изцеление.

Канин отстъпи встрани и ме халоса по тила с дръжката на един парцал, при това не много леко. Черепът ми запулсира и аз се извъртях с ръмжене.

— Мъртва си — обяви той, размахал пръта пред мен. Оголих зъби, но не успях да го впечатля. — Спри да използваш меча като брадва — нареди ми Канин, когато отново застанахме един срещу друг. — Не си дървосекач, а танцьор. Мечът е продължение на ръката ти. Движи се заедно с острието и гледай не оръжието на врага, а горната част на тялото му.

— Не знам какво е дървосекач! — изревах в отговор. Той ме погледна раздразнено и ми направи знак да продължа.

Стиснах дръжката и отпуснах мускулите си. Не се бори с меча, беше ми казал Канин, при това безброй пъти. Той сам знае как да сече и да убива. Ако си напрегната, ако използваш само физическа сила, ударите ти ще бъдат бавни и тромави. Отпусни се и действай заедно с острието, а не срещу него.

Този път оставих катаната да води атаката ми и се спуснах стремително напред. Канин отстъпи встрани и отново замахна с дръжката към главата ми, но аз се извърнах и я отбих. После оставих меча да се плъзне към врата му и той веднага се изви назад, за да не му прережа гърлото.

Замръзнах, когато се изправи. Изглеждаше леко изненадан. Примигнах, не по-малко смаяна от него. Всичко се бе случило толкова бързо, че дори нямах време да помисля какво правя.

— Добре! — кимна Канин. — Вече усещаш разликата, нали? Ударите ти трябва да бъдат плавни и гладки. За да убиеш, не е нужно да кълцаш.

Кимнах и погледнах меча си. За първи път усетих, че сме действали заедно, вместо да го размахвам наслуки из стаята.

Канин хвърли дървената дръжка в ъгъла.

— С това приключваме за тази нощ — обяви той и аз се намръщих.

— Сега ли? Тъкмо му хванах цаката! Не е ли още рано? Защо да спираме? — Ухилих се и размахах предизвикателно меча. — Да не се изплаши, че ставам твърде добра? Нима ученичката най-сетне успя да надмине учителя си?

Той вдигна вежда, но изражението му не се промени. Запитах се дали изобщо се е смял през живота си, но както трябва, с глас.

— Не — рече той и ми посочи изхода. — Тази нощ отиваме на лов.

Пъхнах катаната в ножницата на гърба ми и забързах след него. В мен се бореха вълнение и смущение. След схватката с вампирите преди три седмици не бяхме напускали болницата — беше твърде опасно да бродим из тунелите. Още по-рисковано бе да се появим на повърхността, където всички щяха да ни видят. Бях се хранила преди две седмици, когато една нощ Канин ми даде термос, наполовина пълен с охладена кръв. Не каза откъде я има, но тя ми се стори рядка и замърсена и сякаш вонеше на хора-къртици.

Нямах търпение да напусна болницата, усойните стаи и клаустрофобичните й коридори и с всяка изминала нощ ставах все по-неспокойна. При мисълта за лов цялата изтръпвах, но и се страхувах, че отново ще се превърна в ръмжащото гладно създание от нощта, когато нападнахме Кървавите ангели. Боях се, че няма да мога да се овладея и ще убия някого. Някъде дълбоко в мен обаче се криеше част от личността ми, на която не й пукаше. Точно това беше най-страшното.

Изкачихме се по асансьорната шахта и бързо пресякохме квартала, като много внимавахме да не се натъкнем на вампири или пазачи. Няколко пъти Канин кривваше от улицата и ме повеждаше към алея или изоставена сграда, за да се скрием в някой тъмен ъгъл. Веднъж край нас минаха трима пазачи — толкова близо, че видях белезите от шарка по бузата на единия. Ако беше насочил фенерчето си към уличката и обърнеше глава към нас, щеше да ни забележи.

Друг път един питомец, обграден от двама въоръжени войници, спря и се втренчи във входа, в който се бяхме шмугнали само преди секунди. Виждах как присвива очи, докато се опитва да съзре нещо в мрака и се ослушва да чуе някакво движение. Аз обаче бях открила, че вампирите могат да бъдат съвършено неподвижни и да остават така колкото е необходимо. Канин дори ме беше карал да упражнявам това умение в болницата — стоях в ъгъла с часове, не помръдвах и не дишах, без да изпитам нужда да шавам, да кашлям или да примигна. Дори когато той размаха кинжала си и накълца стената на сантиметри от главата ми, пак не се наложи дори да присвия очи.

След като няколко пъти ни се размина на косъм, Канин ме поведе по покрива на една сграда, над телената ограда между секторите, към един познат квартал. Бях обикаляла по тези улици и познавах отлично порутените сгради. Видях търговския пункт на Хърли, потъналия в бурени парк с ръждивото игрище, до което никой не припарваше, паркинга между складовете, където бяха обесили тримата Нерегистрирани сякаш преди цяла вечност. Знаех, че ако поемем по ей онази алея и пропълзим през ръждивата телена ограда, ще се озовем в края на пустия, осеян с боклуци, двор на изоставеното училище.

Това беше сектор 4. Бях си у дома.

Не го споменах на Канин — ако осъзнаеше къде се намираме, можеше да реши да си тръгнем, а аз исках да видя отново стария си квартал, в случай че се наложеше да се върна някой ден. Затова го следвах мълчаливо по познатите улици и край познатите сгради и усещах как все повече се отдалечаваме от училищния двор. Чудех се дали стаята ми е още непокътната, дали вещите ми са още там. Спомних си за една книга, останала от мама. Дали беше на сигурно място в касетката, или в училището вече се бяха нанесли други хора и всичките ми неща бяха разграбени и продадени?

Най-сетне Канин ме изведе до един празен на вид склад в покрайнините на квартала — стара тухлена сграда с разбити прозорци и отчасти срутен покрив. Познавах това място, тук живееше тайфата на Кайл, съперниците на стария ми екип. Бяхме воювали за храна, подслон и територия, но по-скоро някак приятелски. Между Нерегистрираните цареше нещо като негласно примирие — животът ни беше достатъчно труден, за да го усложняваме с още насилие, боеве и кръвопролития. По улиците се поздравявахме с кимване или две-три думи и понякога се предупреждавахме за появата на пазачи или патрули, но през повечето време изобщо не се закачахме.

— Защо сме тук? — попитах Канин, докато се промъквахме покрай рушащите се стени и пристъпвахме между стъкла, пирони и най-различни други неща, които можеха да издадат присъствието ни. — Защо просто не идем в територията на Кървавите ангели или на Червените черепи, за да нападнем някоя банда?

— Защото — каза Канин, без да ме поглежда — мълвата бързо се разнася. Оставихме онези мъже живи и сега другите банди ще се оглеждат за момиче и мъж вампири. Ще внимават, но най-важното е, че пазачите на Принца ще наблюдават внимателно териториите на бандите. Действията никога не остават без последствия. А и… — Той замълча, обърна се към мен и присви очи. — Откъде знаеш къде се намираме? — После помълча малко и кимна. — Била си тук и преди, нали?

По дяволите. Този вампир беше твърде схватлив.

— Това беше моят сектор — признах аз и Канин се намръщи. — Живеех недалеч от тук, в старото училище.

С приятелите си, добавих наум Лукас, Плъха и Лепката, които вече бяха мъртви. В гърлото ми се появи буца. Не бях мислила много за тях напоследък, исках да погреба болката, но вината още ме тормозеше. Какво ли щеше да стане с тях, ако не ги бях повела към онова мазе с храна, ако не бях настояла да тръгнем натам? Дали щяха да са още живи? Дали аз щях да съм още жива?

— Престани — каза Канин и аз примигнах изненадано. Изражението му беше студено. — Тази част от живота ти е минало — продължи той. — Остави го зад гърба си. Не ме карай да съжалявам, че ти дадох този нов живот само за да се вкопчваш постоянно в стария.

— Не се вкопчвам — сопнах се аз и срещнах стоманения му поглед. — Просто си го припомням. Така правят хората — припомнят си миналото.

— Вкопчваш се — настоя Канин и гласът му охладня с още няколко градуса. — Мислиш за стария си живот, за старите приятели, чудиш се дали си можела да ги спасиш. Това е безполезно. Не си можела да направиш нищо.

— Напротив — прошепнах аз и гърлото ми неочаквано се сви. Преглътнах с мъка, като използвах гнева си, за да прикрия другата емоция, онази, от която ми се плачеше. — Аз ги поведох към мазето. Заради мен умряха.

Очите ми започнаха да парят, което беше огромна изненада за мен. Не знаех, че вампирите могат да плачат. Избърсах ги ядосано и видях, че пръстите ми са изцапани с кръв. Сълзите ми бяха от кръв. Невероятно.

— Давай тогава! — изревах на Канин и усетих как зъбите ми порастват. — Кажи ми, че съм глупачка! Кажи ми, че още се „вкопчвам в миналото“, защото всеки път щом затворя очи, виждам лицата им. Кажи ми защо аз съм още жива, а те — мъртви!

Още сълзи се събираха в очите ми — кървави и горещи. Изругах наум и се извърнах, забих нокти в дланите си, за да ги спра. Не бях плакала от години, откакто мама умря. Всичко пред очите ми почервеня и аз примигнах с усилие. Когато отново отворих очи, зрението ми се проясни, но още усещах гърдите си като стегнати в менгеме.

Канин мълчеше и наблюдаваше как опитвам да се овладея. Приличаше на статуя с празни черни очи. Помръдна едва когато отново погледнах към него.

— Приключи ли? — рече равнодушно той. Очите му бяха бездънно черни.

Кимнах хладно.

— Добре. Защото следващия път, когато избухнеш така, ще си тръгна. Никой не е виновен, че приятелите ти са мъртви. И ако продължиш да подхранваш тази вина, тя ще те унищожи, а трудът ми ще отиде на вятъра. Разбра ли ме?

— Отлично — отвърнах с неговия тон. Той не обърна внимание на това, кимна към сградата и посочи един строшен прозорец.

— Тук живее група Нерегистрирани, но подозирам, че вече знаеш това — продължи той. — Нека отговоря на въпроса ти: избрах това място, защото Нерегистрираните са извън системата и никой няма да забележи липсата на един-двама.

Така си е, казах си аз и го последвах през бурените. Ние няма да липсваме на никого, защото не съществуваме. На никого не му пука дали ще изчезнем, никой няма да лее сълзи за нас.

Провряхме се през един от строшените прозорци и потънахме в мрака, който изпълваше стаята. Отломките бяха струпани като диги и ограждаха нещо като малка долина в центъра на сградата. В една яма гореше огън, от горящите дърва и пластмаса се надигаха струйки лепкав дим и се стелеха из помещението.

Оказаха се повече, отколкото очаквах. Около огъня бяха пръснати кашони, платнени палатки и навеси. Приличаха на миниатюрно село. Виждах тъмните силуети, свити вътре, без да подозират присъствието на хищниците, които ги наблюдаваха в съня им само на няколко метра от тях. Долових дъха им и горещата кръв, която пулсираше под кожата, изръмжах и понечих да тръгна напред, но Канин сложи длан на рамото ми.

— Тихо — прошепна той в тъмното. — Не всички хранения трябва да бъдат жестоки и кървави. Ако внимаваш, можеш да се нахраниш от спящ човек, без да го събудиш. Старите Господари често са използвали тази техника. Затова окачването на чесън край леглата и по прозорците е било особено популярно на някои места, макар че не върши работа. Само трябва да внимаваш и да бъдеш много търпелива — ако жертвата се събуди, преди да я ухапеш, нещата може да загрубеят.

— Преди да я ухапя ли? А няма ли да се събуди, когато усети… Не знам… два дълги зъба, забити в шията й?

— Не. Ухапването на вампир има упойващ ефект върху спящия. В най-добрия случай ще си спомни всичко като много ярък сън.

— И как точно става?

— Просто става — Канин отново звучеше раздразнен. — Е, ще го направиш ли, или да идем другаде?

— Добре — прошепнах аз и огледах лагера. — Мисля, че ще мога.

Той ме пусна и пъхна в ръцете ми малък пакет, увит в намаслена хартия.

— Когато приключиш, остави го някъде, където жертвата ти ще го намери.

Смръщих се и отвих крайчето на хартията — вътре имаше чифт обувки, почти нови и напълно здрави.

— Какво е това?

— Отплата — отговори Канин и се извърна, но аз не го изпусках от очи. — За вредата, която ще нанесем тази нощ.

Примигнах.

— И защо си правиш този труд? Та те дори няма да разберат, че сме били тук.

— Аз ще знам.

— Ама…

— Стига въпроси, Алисън — рече той. Звучеше изморен. — Просто върви.

— Добре — свих рамене аз. — Щом казваш.

Пъхнах пакета под мишница и тръгнах към спящата си жертва.

Изминах почти половината разстояние до навесите. С всяко вдишване миризмата на кръв, пот и мръсотия ставаше все по-силна. Изведнъж долових движение в другия край на стаята и се скрих зад проядена от ръжда метална греда. Две парцаливи фигури бавно си проправяха път към лагера и тихо разговаряха. Сепнах се, защото бях разпознала едното момче — Кайл, водача на тайфата. Дочувах части от разговора им, говореха за храна и патрули. Скоро щели да идат да тършуват из чуждите територии. Това ме изпълни с усещане за дежавю, сякаш отново мярках късчета от стария си живот.

Когато стигнаха до лагера обаче, един от тях извика и се втурна напред, посегна към един кашон и издърпа някого за глезена. След като го измъкнаха от заслона му, човекът нададе немощен вик и се опита да изпълзи обратно в кашона, но другите двама пак го издърпаха.

— Пак ли ти?! Майната ти, хлапе! Нали ти казах, че това е моят кашон! Намери си друг!

— Погледни — каза другото момче и надникна смръщено в кашона. — Преровил е торбата ти с храна, Кайл.

— Кучи син! — Кайл се надвеси над хлапето, което се гърчеше от страх в краката му, и го изрита силно в ребрата. — Нещастно ситно лайно! — Още един ритник и момчето извика и се сви в поза ембрион. — Кълна се, още един такъв номер и или ще те изхвърля, или ще те убия. Разбра ли? — Последният здрав ритник изтръгна още един вик на болка. — Изпълзи някъде да пукнеш! — промърмори по-голямото момче и се пъхна в кашона си, а после дръпна завесата.

Останалите в лагера се разшаваха и подадоха глави от навесите си. Взираха се, присвиваха очи, мръщеха се. Аз стоях неподвижно зад гредата, но след като разбраха какво се е случило, обитателите на лагера изгубиха интерес и отново изчезнаха в малките си домове. Долових недоволен шепот и оплаквания, предимно по адрес на момчето, което лежеше на земята, но никой не излезе да му помогне. Поклатих глава. Съжалявах го, но не обвинявах останалите, че му се ядосват. В тайфа е така — грижиш се сам за себе си и гледаш да си полезен и за групата, иначе те имат за воденичен камък на шия. Ако крадеш, промъкваш се и пипаш чуждите вещи, си просиш боя или дори по-лошо — да те изключат от тайфата. В моята аз бях самотница, но винаги си заработвах моя дял. И никога не съм крала от останалите.

Момчето се изправи, изтупа дрехите си и аз едва не паднах от изненада.

— Лепка! — прошепнах аз. Не можех да повярвам на очите си. Той примигна и огледа лагера, после подсмръкна и аз примигнах, за да се уверя, че наистина е Лепката. Той беше. Кльощав, парцалив и мръсен, но жив. — Измъкнал си се. Все пак си успял да се върнеш.

Тръгнах към него, без да се замисля, но нещо ме стисна за ръката като менгеме и ме дръпна обратно в сенките.

— Ох! По дяволите, Канин! — изръмжах тихо. — Какво правиш? Пусни ме!

Опитах да се откопча от него, но вампирът беше твърде силен.

— Отиваме си — рече той с леден глас и ме затегли след себе си. — Веднага. Тръгвай!

Запънах се, но без полза. Усилието да откопча ръката си също беше безполезно, пръстите му я стиснаха още по-болезнено. Изсъсках и се предадох, оставих го да ме завлече през стаята, а после — през един прозорец. Едва когато бяхме на няколко метра от склада, той най-сетне спря и ме пусна.

— Какво ти става? — изревах аз през отново порасналите си зъби. — Взе да ми писва да ме влачиш, удряш, кълцаш и командваш, както си искаш! Да не съм ти питомец?!

— Познаваш онова момче, нали?

Озъбих се предизвикателно.

— И какво, ако го познавам?

— Щеше да се разкриеш пред него, нали?

По-разумно беше да се изплаша, особено когато очите му потъмняха напълно и пак заприличаха на стъклени, но бях твърде бясна.

— Той ми е приятел! — сопнах се аз и се втренчих в него. — Знам, че ти е невъзможно да схванеш това, защото явно нямаш приятели, но аз го познавам от години, много преди да се появиш ти!

— И какво… — попита Канин с много, много студен глас. — Какво щеше да направиш, щом те види? Да се върнеш в старата тайфа? Да се присъединиш към тази? Вампир сред овцете? Според теб колко време ще мине, преди да ги избиеш всичките?

— Просто исках да поговоря с него, по дяволите! Да видя дали преживява добре без мен! — Гневът ми отслабваше и аз се облегнах на една стена. — Аз го изоставих — прошепнах аз, скръстих ръце и извърнах поглед. — Изоставих го, а той не умее да се грижи за себе си. Исках само да разбера дали се справя.

— Алисън. — Гласът на Канин все още беше строг, но бе изгубил ледената си острота. — Точно затова ти казах да забравиш човешкия си живот. Хората, които си познавала преди трансформацията, ще продължат да живеят и да оцеляват без теб. За тях ти вече си чудовище и те никога няма да те приемат обратно. Накрая всички ще умрат, било от старост, било от глад, от болест или от ръката на друг човек, а ти ще продължиш да живееш, ако допуснем, че не решиш да посрещнеш изгрева или някой вампир не ти отсече главата. — Той се взираше надолу към мен, а изражението му беше по-омекнало, сякаш почти ме съжаляваше. — Безсмъртието е самотна съдба и ще ти бъде още по-трудно, ако не се откажеш от миналото си. За това момче ти вече си враг, невидимо чудовище, което населява кошмарите му, създанието, от което най-много се бои. Нищо от предишния ти живот няма да промени това, нито приятелство, нито лоялност или любов.

Грешиш.

Това исках да му кажа. Бях се грижила за Лепката с години, той беше най-близкото ми подобие на семейство, особено сега, когато всички останали бяха мъртви. Аз обаче знаех, че няма смисъл да споря с Канин, така че свих рамене и се обърнах. Той не беше доволен.

— Не търси това момче, Алисън — предупреди ме той. — Каквото и да смяташ, че си оставила зад себе си, забрави за него и за стария си живот. Разбра ли?

— Да! — изревах аз. — Чух те!

Канин се взираше в мен.

— Да вървим — рече най-сетне той и тръгна. — Трябва да намерим друго място, където да се нахраним.

Хвърлих един последен поглед към склада и се обърнах, но преди да последвам Канин, разопаковах обувките и ги оставих на земята така, че лесно да се виждат. Надявах се, че Лепката ще се натъкне на тях сутринта. Напуснахме сектор 4, върнахме се в територията на бандите и накрая се натъкнахме на двама от Червените черепи, които явно не бяха чули за двата върлуващи вампира и изкараха много кофти нощ. Върнахме се в болницата с пълни стомаси, но не си продумвахме. Господин Мрачният вампир се скри в кабинета си, а аз се върнах в приемната, за да развъртя катаната срещу въображаеми врагове с неговото лице.

Поне не попита за обувките, а и аз нищо не му казах.

* * *

Следващите няколко нощи минаха нормално. Учех си уроците, мъчех се с математиката, граматиката и вампирската история, а после продължавах с тренировки. Задобрявах с катаната и Канин ме караше да упражнявам най-различни позиции, а после ме оставяше сама. Не ми казваше къде ходи, но подозирах, че вече е претърсил всичко на този етаж и е минал към долния, към който водеше огромна червена врата в дъното на стълбището. На вратата имаше избелял надпис: „Опасно! Само за служители!“. Открих я една нощ, докато бродех из болницата в един от редките моменти на безделие, но не я отворих, защото Канин ме повика.

Бях любопитна, разбира се, исках да видя какво има от другата страна и да разбера какво всъщност търси. Веднъж го последвах надолу по стълбите и металната врата се затръшна, а аз не исках да рискувам да вляза и да се натъкна на него. От нощта в сектор 4 между нас се издигаше стена. Канин не каза нищо повече по въпроса и не се опита да ме проверява, но бяхме охладнели един към друг и разговаряхме предимно за тренировките. Сигурно нямаше да му пука, ако слезех на най-долния етаж, но предпочитах да кротувам няколко дни, докато нещата се поуталожат.

Не исках да му давам основания да подозира, че планирам да направя голяма глупост.