Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (14)

Глава 14

Равнините не можеха да продължават вечно. На следващата нощ на хоризонта изникнаха няколко дървета. Постепенно ставаха все повече, докато накрая навлязохме в истинска гора. С мъка си проправяхме път през храсталаците и оплетения шубрак и напредвахме съвсем бавно. Хората започнаха да негодуват — в гората беше по-опасно, отколкото в равнините, тя беше трудно проходима, особено сега, когато не следвахме никакъв път. Сред дърветата се криеха хищници — вълци, мечки и разбира се, най-страшното за нас: Бесни.

Не се изненадах, че Джеб остава глух за страховете им и упорито продължава през гората, като спира само за да могат най-малките да си починат и всички да хапнат от почти привършилите провизии. Когато най-сетне опънахме палатките няколко часа преди зазоряване, Зийк и Дарън грабнаха лъковете и пак отидоха на лов. Този път тръгнах с тях.

— Значи умееш да стреляш с лък, така ли? — попита ме Дарън, когато ги последвах в гората. Стори ми се напълно възстановен след падането в реката, видях само една малка драскотина и лилаво-зелена синина на челото му. Зийк го подкачаше, че му била дебела главата, а Дарън отвръщаше, че жените харесвали мъже с белези.

Усмихнах му се, но си мислех, че вдига твърде много шум, за да се доближим незабелязано до някое животно. Пред нас Зийк се движеше доста по-тихо. Дарън шепнеше, но аз се мръщех всеки път щом настъпеше някоя вейка или листата хрущяха под краката му.

— Мисля, че имам някаква представа — отвърнах му аз. — Насочвам острия край към мишената и дърпам тетивата, нали така?

— Не е чак толкова просто — рече той със съмнение в гласа. — Иска се много сила, за да опънеш тетивата както трябва, а и трябва да знаеш как да се прицелиш. Сигурна ли си, че не искаш да ти покажа? За мен ще бъде удоволствие.

Тогава вече се вбесих.

— Знаеш ли какво? Хайде да се обзаложим. Ако застреляш нещо преди мен, ще се махна и ще си ловувате двамата, но ако аз убия първа, ще ме взимате винаги когато пожелая. Става ли?

Той повдигна вежди преценяващо.

— Добре. Давай.

Откъм Зийк долетя камъче. Аз отстъпих, но то се удари в гърдите на Дарън, той се извърна и изсъска. Зийк се смръщи, сложи пръст на устните си и посочи към храсталака пред нас.

Веднага застанах нащрек. Нещо се движеше на петдесетина метра от нас, в шубраците — голям черен силует, приведен ниско над земята. Зийк посегна плавно зад гърба си, издърпа една стрела от колчана, нагласи я и вдигна лъка. Когато дръпна тетивата, аз вдишах бавно, за да усетя миризмата на животното.

Миризмата на кръв, на гнило и на нещо гадно ме удари като чук. Ахнах и прошепнах:

— Зийк, не!

Протегнах ръка, но беше късно. Той пусна тетивата, стрелата излетя към храстите и се заби в целта с глух звук.

Гневен рев разкъса тишината и смрази кръвта ми. Храстите се разделиха и на полянката изскочи огромен глиган, който се пенеше и тръскаше глава. Очите му пламтяха в бяло, не се виждаха нито зеници, нито ириси и от тях по острата му четина капеше кръв. Жълти бивни стърчаха от челюстта му, остри като бръсначи. Той изрева още веднъж и се втурна към Зийк, а аз се хвърлих напред.

Зийк захвърли лъка, извади пистолета и мачетето и стреля няколко пъти в бясното прасе. Видях как от главата, муцуната и врата на глигана шурна кръв, но обезумялото животно не забави ход. Зийк отстъпи от пътя му в последния момент и заби мачетето в хълбоците му.

Глиганът се извъртя с ужасяваща скорост, но аз вече бях извадила меча си и го забих дълбоко в гърба му през плътта и костите. Прасето изквича, обърна се и насочи гнусните си бивни към мен, но гръбнакът му беше прекъснат и задните крака не го слушаха. Зийк се приближи и го прободе отново точно зад черепа, отвори рана на врата му и глиганът се препъна. Вдигнах катаната и я стоварих с все сила в раната от мачетето. Тя потъна в едрия врат на животното, премина през гръбнака, плътта и костите и отдели главата от тялото. То се свлече на земята, преобърна се и краката му заритаха бясно, а главата отваряше и затваряше челюсти в безсилен гняв. Накрая всичко застина.

Свлякох се до едно дърво, отпуснах меча и видях, че Зийк се смъква задъхан на земята. Виждах и мускулите му, които потрепваха от адреналина, и потта, която се стичаше по челото и бузите му, и чувах как сърцето му блъска силно в гърдите.

— О, Господи! — Дарън се приближи разтреперан. В лъка му беше нагласена стрела, но всичко се бе случило толкова бързо, че не беше имал време да я изстреля. — Добре ли сте? Съжалявам, не можах… появи се така внезапно.

Зийк махна с ръка и се изправи, като се хвана за един увиснал клон.

— Няма нищо — рече задъхано той и прибра пистолета си в кобура. — Свърши се. Свърши се и всички сме добре. Али? Добре си, нали? Не те е наранил, нали?

Поклатих глава.

— Добре съм.

— Повече от добре — рече Дарън с възхищение и лека завист. — По дяволите, момиче! Ти му отсече главата! Изгубих облога — можех да ловуваш с нас когато пожелаеш.

Ухилих му се, но усетих, че Зийк ме гледа някак замислено.

— Ти си невероятна — каза той тихо, но после като че ли се съвзе. — Искам да кажа… този меч май е адски остър, щом посече цял глиган. А ти дори не си задъхана.

Това ме изплаши. Нарочно си поех дъх, дълбоко и накъсано.

— Просто още съм в шок.

Постарах се да звуча изтощена и разтреперана. Зийк се приближи — изглеждаше разтревожен, но нещо друго привлече вниманието ми. Когато си поех въздух, усетих гадната гнила миризма на бесния глиган и леко ми се догади, но ме лъхна и миризма на кръв, чиста и незамърсена. Човешка кръв.

— Ехо? — извика немощен непознат глас иззад дърветата. — Има ли… има ли някой? Живи ли сте?

Всички се изправихме сепнато и насочихме оръжията си към мрака.

— Къде си? — попита Зийк и отстъпи към нас. — Покажи се!

— Не мога… — отвърна гласът. — Глиганът… кракът ми! Трябва ми помощ… моля ви!

Вгледах се в гората, опитвах се да определя откъде идва гласът.

— Там.

Посочих към клоните на един стар бор, където тъмен силует се беше свил сред игличките, прегърнал ствола. Миришеше на страх и болка. И на кръв. Много кръв.

Приближихме се предпазливо с насочени оръжия. Тъмният силует постепенно дойде на фокус — мъж на средна възраст с къса руса брада и мръсен син гащеризон. Гледаше ни с изцъклени очи, стиснал зъби от болка.

— Прасето…? — попита той шепнешком.

— Мъртво е — увери го Зийк. — Можеш да слезеш, няма да те нараним.

— Слава богу!

Непознатият почти се свлече от дървото и се приземи с пъшкане. Миризмата на кръв стана още по-силна. Стиснах устни, за да скрия зъбите си.

— Проклетото прасе ме изненада — изхриптя той, облегна се на дървото, протегна единия си крак и изкриви лице от болка. Десният му крачол беше разкъсан до коляното и бе потъмнял от кръв. — Успях да се кача на дървото, но пак ме докопа. Упорита твар, чакаше ме да сляза. Щях да умра, ако не бяхте дошли!

— Имаш ли къде да отидеш? — попита го Зийк и клекна до него. Мъжът кимна.

— Няколко души живеем в една ферма на две мили западно от тук — посочи той с окървавената си ръка и Зийк се изправи.

— Добре. Дарън, върни се при другите и кажи на Джеб какво стана. Предупреди ги, че може да има Бесни в района. Алисън — кимна той към ранения мъж, — помогни ми да го заведем у тях.

Смръщих се. Зийк забеляза колебанието ми, приближи се и ми прошепна:

— Не можем да го оставим тук. Раната изглежда дълбока и е изгубил много кръв.

— Точно така — изсъсках в отговор. — Вероятно вече е привлякъл всички Бесни в околността, а не ми се ще да се бия с тях заради случаен непознат.

— Няма да го оставя — рече твърдо Зийк. — Случаен непознат или не, няма да оставя човек да умре тук. — Погледът му стана по-суров и той сниши глас: — Няма да го оставя, за да го разкъсат демони без души. Няма да стане. Е, ще ми помогнеш ли, или ще се върнеш при другите с Дарън?

— По дяволите! — изревах аз и той се извърна. Глупавото момче не знаеше, че Бесните не са единственото, от което трябва да се бои. Този мъж кървеше и дълбоко в мен Гладът се надигаше. Зъбите напираха във венците и аз почти вкусвах топлината, която щеше да се разлее по езика ми. Зийк обаче вече се навеждаше да помогне на ранения да се изправи. Преметна ръката му през раменете си и го вдигна на крака, а човекът изпъшка и се облегна на него, като сви ранения си крак, а момчето залитна под тежестта му.

— По дяволите! — измърморих отново, минах от другата страна на непознатия и преметнах ръката му зад врата си. Може би ако не дишах, щях да спра да си представям как забивам зъби в гърлото му и всичко щеше да бъде наред.

— Благодаря ви — каза мъжът задъхано и тримата поехме мъчително бавно през тъмната гора. — Аз съм Арчър, Джо Арчър. Семейството ми притежава тези земи или поне ги притежаваше преди заразата.

— Как се озовахте толкова далече от дома, господин Арчър? — попита Зийк и стисна зъби, защото мъжът се препъна. Аз устоях и успях да ги задържа и двамата. — Особено през нощта, когато наоколо бродят Бесни?

Джо Арчър се изсмя смутено.

— Една от проклетите ни кози излезе от ограждението — призна той, клатейки глава. — През деня, когато Бесните спят, ги държим навън, но тя решила да се поразходи из гората, а ако изчезне дори една, губим месо и мляко. Затова тръгнах да я търся. Не мислех, че ще окъснея толкова, но се мръкна по-скоро от очакваното.

— Имате късмет, че сте жив — измърморих аз. Искаше ми се да вървят малко по-бързо. — Ако онзи глиган ви беше ухапал, вместо просто да разкъса крака ви, щяхте да имате много по-сериозни проблеми от една изгубена коза.

Усетих как се сковава, сърцето му ускори ритъма си.

— Да — прошепна той, без да ме погледне. — Извадих късмет.

* * *

Като по чудо, въпреки силната миризма на кръв и ясната следа, която оставяхме след себе си, не ни налетяха Бесни. Излязохме от гората и се озовахме в края на голяма поляна, опасана от ограда от бодлива тел. Зад нея се виждаха прогнилите останки на стар, обрасъл с плевели порутен обор, а до него — ръждив трактор в не по-малко окаяно състояние.

В центъра на полянката се издигаше стена от гофрирана ламарина, дърво и бетон, а зад нея се извисяваше хълмче. На няколко метра от стената, по периметъра й, горяха клади, които озаряваха мрака и го изпълваха с дим. Зад тях зърнах светлини и други постройки.

Преведохме Джо през оградата от бодлива тел и пресякохме поляната. Бяхме изминали половината път до стената, когато отпред се чу вик и някой светна с фенерче право в очите ми. Джо извика в отговор, размаха ръце и светлината угасна. След няколко минути отекна дрезгаво скърцане, портата се отвори и трима души, двама мъже и една жена, се втурнаха към нас.

Напрегнах се по навик, защото по-младият мъж държеше пушка, макар и без да я насочва към нас. Другият беше кльощав и кокалест, но вниманието ми привлече жената. Кестенявата й коса беше прибрана в конска опашка и въпреки че не изглеждаше много възрастна, над слепоочията й видях сиви кичури. Вероятно е била красавица навремето, но сега лицето й бе набраздено от бръчки, а устните — сурово стиснати. По очите й разбрах без капка съмнение, че тук командва тя.

— Джо! — извика жената и се хвърли към нас. — О, слава богу! Помислихме, че си загинал! — Въпреки това ми се стори, че щеше да го зашлеви, ако не беше ранен. — Защо изобщо отиде сам в гората, глупак такъв?! Както и да е! Не ми отговаряй, радвам се, че се прибра. И… — Проницателните й кафяви очи внезапно се приковаха в мен. — Виждам, че трябва да благодарим на двама непознати за благополучното ти завръщане.

— Бъди любезна с тях, Патриша — изпъшка Джо и направи вял опит да се усмихне. — Те ми спасиха живота. Убиха един бесен глиган, без да им мигне окото, не бях виждал такова чудо!

— Така ли? — попита хладно жената, а двамата мъже поеха Джо и той закуцука към къщата. — Да не повярва човек. Е, неведоми са пътищата Господни. — Острият й суров поглед не се отделяше от нас. — Аз съм Патриша Арчър — рече тя рязко — и не знам кои сте, но всеки, който помогне на някой от хората ми, е добре дошъл тук.

— Благодарим ти — отвърна сериозно Зийк. — Аз съм Зийк, а това е Алисън.

— Приятно ми е — изстреля Патриша, наведе се и присви очи. — Нека ви огледам по-добре, зрението ми е слабо. Господ е милостив, млади сте. На колко си, момче? На седемнайсет или на осемнайсет?

— На седемнайсет — отвърна Зийк. — Струва ми се.

— Е, големи късметлии сте да минете през гората сами, без да ви подгонят Бесните. Те са страшна напаст по тоя край.

Напаст ли, зачудих се аз. Като еноти или гризачи? Та бесният глиган едва не откъсна крака на мъжа й!

— Какво търсите чак тук, между другото? — продължи Патриша, но не ми се стори притеснена или подозрителна, а просто любопитна. — Можете да ми бъдете внуци. О, няма значение. — Тя махна с ръка пред лицето си. — Спри да любопитстваш, Патриша! Да влизаме вътре, преди да сме привлекли Бесните. Настоявам да хапнете и да поспите. Имаме свободни стаи, освен това можем да сгреем вода за две топли вани. Струва ми се, че имате нужда.

Топла вана — лукс, за който само си бях мечтала в Покрайнините. Хората казваха, че съществували машини, които подгрявали водата и тя течала направо топла, с желаната температура. Никога не бях виждала такава машина. Зийк обаче поклати глава.

— Благодарим, много сте мила — рече той любезно, — но трябва да тръгваме. Нашите хора ни чакат в гората.

— Ама още ли има? — примигна Патриша и се озърна към дърветата. — Господи, момче, не може да стоят там! Дейвид, Лари! — извика тя и кимна на двама мъже, които стояха до портата. — В гората има още хора — обяви строго тя, щом се приближиха, стиснали пушки. — На зазоряване идете да ги намерите и ги доведете. Всъщност събудете Адам и Върждил, за да ви помогнат.

— Не, няма нужда — започна Зийк, но тя веднага го прекъсна.

— Тихо, момче! Не ставай глупав. Вие помогнахте на един от нашите, сега ние ще направим същото за вас. Не виждаме често хора тъдява. Къде рекохте, че са другите?

Зийк още се колебаеше — или не искаше да издава местоположението на останалите, или се опасяваше да приеме помощ от непознати. Аз обаче погледнах над дърветата, видях, че небето изсветлява и нервите ми се опънаха. Звездите вече бледнееха, зората беше близо.

— На около три мили на югоизток — казах аз и Зийк се намръщи. Не му обърнах внимание и срещнах угрижения поглед на Патриша. — Десетина души са, половината — деца. Но може да се наложи дълго да убеждавате проповедника, много е опърничав.

— Свещеник? — Очите на Патриша светнаха. — О, това е чудесно, тъкмо ще се помоли за Джо. А и казвате, че имало деца? Господ е милостив. Е, какво чакате вие двамата?!

Тя се намръщи гневно на мъжете, а те побързаха да отвърнат „Извинете, мадам“ и тръгнаха към лагера.

— Е — усмихна ни се Патриша. Личеше, че не го е правила от доста време. — Сигурна съм, че сте изтощени. Ще ви покажа къде ще спите, а ако изчакате час-два, ще направим и закуска. — Тя примигна, явно й хрумна нещо. — О, боже, май трябва да помогна на Марта с храната тази сутрин! Все пак нали ще имаме много гости. Насам, ако обичате.

— Защо го направи? — прошепна Зийк, докато следвахме високата кокалеста жена. — Тези хора имат много гърла за хранене, сигурно им е достатъчно трудно.

— Изморена съм, Зийк — отвърнах, без да го поглеждам. — Почти съмна. Гладна съм и цялата съм покрита с кръвта на онзи човек. Не искам да трамбовам пак през гората и за разнообразие ми се ще поне веднъж да спя в легло, а не на студената твърда земя. — Е, за последното излъгах, но нямаше нужда той да го знае. — Успокой се, не мисля, че са канибали или тайни поклонници на вампирите. Освен ако подозираш, че старата дама е демон под прикритие.

Зийк ме погледна раздразнен, после въздъхна и прокара пръсти през косата си.

— На Джеб това няма да му хареса — прошепна той и поклати глава.

— Защо ли не съм изненадана?