Стивън Диас
Скалният крал (10)

8.
Любовниците

— Може ли вече да убия жена ти?

Говорителката Зафир обгърна с ръка принц Джехал и изпъна дългата си шия, накланяйки глава назад — подкана към Джехал да забие зъби в гърлото й. Той послушно се подчини и нежно захапа кожата й. На няколко фута встрани имаше легло. Тяхното легло, високо горе в най-горната стая на Кулата на въздуха, застлано с копринени чаршафи от фермите за копринени буби на Тиановия полуостров. Неговите ферми.

— Не би било разумно, любов моя.

На няколко фута в другата посока зееше отворена арка. Още коприна се вееше на вятъра. Отвъд нея имаше миниатюрен балкон; а после единствено въздух и твърдата земя в Двора на говорителя стотина фута по-надолу. Тук горе му харесваше. Заради гледката към двореца и Града на драконите отвъд, и отвесните тъмни скали на Пурпурния хребет и блестящите капки на Диамантения водопад.

И да, също и заради леглото. Макар че понякога, когато страстите забушуваха, както обикновено се случваше, щом останеха сами, той се чудеше какво би станало, ако просто я блъсне през прозореца. Но двама говорители да намерят смъртта си по този начин, непосредствено един след друг, би означавало ужасна липса на въображение…

— Чудех се дали да се занимавам с отрови, или просто да й прережа гърлото.

Досадно, досадно. Джехал си лепна най-чаровната усмивка. Колко ли пъти бяха говорили за това? Той пусна една капризна въздишчица и се отдръпна от нея, крачка по-близо до арката и празното пространство.

— Пак ли да повтаряме все същото? Листра е дъщеря на кралица Шезира. Другите й две дъщери вече са достатъчно вбесени. Имат общо над триста дракона и искат главата ти. От говорителя се очаква да въдвори в кралствата единство, основано на мир и хармония, а не да започва война. Трябва да пуснеш Шезира и крал Валгар.

Зафир изсумтя и му обърна гръб.

— Пусни ги, та пусни ги… все това повтаряш. Започвам да си мисля, че си твърде привързан към това твое ново семейство. Да ги пусна? Защо? За да може Шезира да ми обяви война ли? Предпочитам да се изправя срещу онази кльощава повлекана, дъщеря й, дето седи така непохватно на трона й. За да може Валгар да вдига врява по границите ми ли? Нека слабохарактерната му женичка бъде трънчето в петата ми.

Тя се навираше в очите му, оставяше го да види дълбоката цепка на долната й риза, дългата ивица гола кожа, стигаща чак до кръста. Безспорно си знаеше работата. Той усети прилив на възбуда.

— Не е чак толкова слабохарактерна, любима. Несъмнено помага на Червените ездачи.

Зафир отметна глава назад и се засмя, прокарвайки пръсти по копринените чаршафи на леглото.

— Червените ездачи? Двайсет дракона се мотаят по границите ми и досега единственото, което са сторили, е да изгорят неколцина селяци. Ако това е най-доброто, на което е способна, не ме е страх от нея. Не, това са просто дребни неуредици, за които глупавият ни Нощен пазител е пропуснал да се погрижи, след като Шезира уби съпруга ми. Нека се шляят из Гръбнака на света няколко седмици. Не след дълго сами ще се приберат.

— Отмъкнаха пет от твоите дракони и подпалиха Дротанов връх.

— И аз вече си върнах три от тях. Те са просто досадни мухи, Джехал, нищо повече. Дротанов връх е само сбирщина колиби на един хълм. И те не го подпалиха. Не посмяха.

— Помня изражението ти, когато за пръв път чу новината, любима. Мрачно и буреносно като Безкрайното море.

Тя се нацупи.

— Няма да допусна да се повтори. Сега Червените ездачи подвиха опашки. Склонна съм да ги оставя да си живуркат още малко. Можем да се позабавляваме с тях, след като убия кралицата им.

Джехал се залюля на пети.

— Притесняват ме.

„На твое място щях да ги стъпча. Но не съм и понякога ми е забавно да те гледам как се двоумиш.“ Той й се усмихна.

— Хиркалан е начело, а той не е глупак.

Сега тя се прозя.

— Тогава ще знае кога да се откаже и да си върви у дома.

— Не бъди толкова сигурна, любима. Може първо да изгори нещо значимо. — Той застана зад нея и прокара пръсти по гръбнака й. — Прояви благоволение. Пусни Шезира да си върви. Нека сянката на съмнението виси над нея през остатъка от управлението й. Нека всички се питат дали Хирам е паднал, или е бил блъснат. Като я държиш тук, само даваш повод на враговете си да се обединят в нейна защита. Пусни я и някои ще започнат да се съмняват. А Червените ездачи тихомълком ще залинеят и ще се разпръснат.

Зафир махна с ръка.

— Светът си мисли, че Валгар е поръчал убийството ми. Ще изглеждам смешна и слаба, ако го пусна.

„Пак се започва.“

— Добре де, добре. Обеси Валгар, щом държиш да обесиш някого. Но пусни Шезира.

— Тя блъсна съпруга ми от балкона.

— Не, не е. Той беше пиян и падна, и ти с радост се отърва от него. Повечето крале и кралици ще повярват на тази история, а и по случайност тя отговаря на истината.

„Не съвсем всъщност, но тази малка тайна ще запазя за себе си.“

— Искам Листра да си отиде, Джехал. Преди да е родила наследника ти. Иначе ще се наложи да се отърва и от двамата, а това означава да наемам двама убийци и да плащам двойно повече. По-добре да ги разкараме наведнъж, не е ли така?

През някои дни прозорецът го зовеше по-силно, отколкото през други. Той изръмжа, едновременно от раздразнение и похот, и отпъди тази мисъл. „Още не.“

— Аз съм тук, любима. Листра е далеч и несъмнено тъжи за мен, както би тъжала всяка жена, но само толкова. Аз съм тук и съм твой, само твой. Дори не съм докосвал друга, откакто ти пое Елмазеното копие в Стъклената катедрала и стана господарка на кралствата.

„Макар че предците само знаят как се изкушавах. Напоследък все повече и повече. Може да започна с безличната ти сестричка.“

Тя се извърна назад към него и се усмихна. Подхранването на суетата й винаги помагаше. Една ръка се протегна и го погали по бузата.

— О, Джехал, страшно ми е трудно да повярвам подобно нещо. Вярно ли е наистина?

— Знаеш, че е вярно, любима. — Той обви кръста й с ръка и пак я придърпа към себе си. — Колкото и далеч да си, имам очи само за теб.

— Ммм. Знаех си.

Сега по лицето й се четеше похот.

„Почти успях.“

— Ако Листра умре, сестрите й ще стоварят вината върху теб, с основание или не. Ти им отне майката, от която се бояха. Те мърморят и се вайкат, дрънкат с шпаги, но това е всичко. Отнеми им сестрата, която обичат, и ще те сграбчат за гърлото.

— Мен или теб?

Зафир пак наклони глава назад. Тя потръпна, когато Джехал сплете пръсти около шията й.

— И двама ни.

Той я блъсна назад, силно и достатъчно рязко, за да я стресне, докато не се оказа притисната в стената. С по една арка от всяка страна. „Да, колко лесно би било.“ Другата му ръка откри коляното й и пое нагоре, проправяйки си път през копринените пластове на роклята й. Тя изохка леко и се притисна към него, когато достигна горещата точка между краката й.

— Знам колко обичаш да говориш за убийства.

— Не. Просто не знам друг начин да ти запуша устата.

Той задърпа вървите на панталона си. Ръцете й се присъединиха към неговите, нетърпеливи да помогнат.

— Тогава несъмнено пак ще говорим за убийството на твоята гургулица — прошепна тя.

След това доста време не каза нищо. Освен ако писъците и стенанията й не съдържаха някакъв скрит смисъл отвъд очевидния.

После, след като Зафир заспа в прегръдките му, Джехал остана да лежи буден. Взираше се в тавана на просторната открита стая на върха на Кулата на въздуха. Стените около тях бяха по-скоро поредица от огромни арки, които водеха към балкона, обрамчващ горния етаж на кулата. Той се изправи и застана под една от тях, гол, гъделичкан от ефирната копринена завеса, която се полюшваше от топлите пориви на вятъра откъм равнините. Под него се простираше Елмазеният дворец, символът на могъществото на говорителя. Четири огромни открити двора, всеки достатъчно голям да побере две хиляди мъже под строй, и над всеки двор извисена масивна кула. Първа беше Кулата на портата — най-старата, най-здравата и най-голямата на двореца, където се помещаваха жилищата на алхимиците, Нощния пазител и останалите висши служители. Следваше просторният Двор на портата, с конюшни и казарми от двете страни. След това елегантните Кули на здрача и зората — черен гранит и бял мрамор, Дворът на фонтана и внушителното туловище на Кулата на говорителя — мястото, където традиционно се настаняваше говорителят със своята прислуга. После най-широкото открито пространство — Дворът на говорителя, опасал тромавия безформен къс огледален камък, наречен Стъклената катедрала. След това дворецът намаляваше габаритите. Кулата на въздуха беше най-високата в двореца, но беше тясна, а не просторна, удачен символ на суетата на говорителите. Най-накрая бяха разположени Кръглият двор, лазурната Кула на водата и Градската кула. Пак същински кули, подобаващи на гостуващи крале и кралици.

Около всички тях се простираха дворцовите стени. Не особено високи, но достатъчно широки, за да може по протежението им да преминат кон и каруца. Всъщност имаше няколко рампи, които да дадат възможност на Елмазената стража да стори именно това, когато разполага там скорпионите си. Това всъщност беше и основното предназначение на стените — върху тях да се наредят стотиците скорпиони, които да защитят Говорителката от драконите на нейните врагове. В момента стените бяха празни. Зафир не беше счела за нужно да разположи там арсенала си. „Това би дало знак на кралствата, че се боя, Джехал…“

Джехал стоеше, брулен от вятъра, и тихо се кискаше, докато погледът му се рееше и обхождаше света извън двореца. В подножието на Дворцовия хълм Градът на драконите се подхранваше и благоденстваше от богатството и мощта, които носеше присъствието на говорителя. Някъде там долу бяха и казармите на десетте хиляди войници от Елмазената стража. Отвъд града Диамантеният водопад се спускаше от върховете на Пурпурния хребет, като водата падаше толкова отвисоко, че на практика не достигаше земята, а вместо това изпълваше града с постоянна рехава мъглица. Бездънните Огледални езера блестяха и искряха, накъдрени от вятъра. До тях Елмазеното гнездо в момента гъмжеше от ездачи и дракони от южните кралства. И напълно липсваха дракони от Севера. През друга арка се виждаха ширналите се на юг Равнини на гладната планина, чак до дефилето на река Яростна и Ждрелото на плъзгащия се дракон. Отвъд тях, надалеч, се простираха топлите хълмове, долини и ливади на дома на Зафир, а после и неговият собствен, Устиярост, и морето, а отвъд него навярно земите на моряците Тайтакеи и други места, които Джехал никога не беше виждал. На изток равнините се нагъваха и превръщаха в подножието на Гръбнака на света, владението на Скалния крал. На запад постепенно се разкъсваха и залесяваха, докато стигнат Сапфирената река, а после рязко се издигаха, за да се слеят с блатата и тресавищата във владенията на крал Силвалан. На север, отвъд стената на Пурпурния хребет, равнините се превръщаха в безбрежните пустини от пясък, камък и сол, ограждащи северните кралства.

Той отново се извърна към Зафир. „Веднъж вече стоях гол тук, до прозореца, когато Хирам се канеше да те направи своя кралица, и оглеждах всичко онова, което щеше да бъде мое. Ако някой ме беше видял, щеше да се разчуе, че двамата с теб сме любовници, и всичко щеше да пропадне. Но не ме видяха.“ Той се опита да отклони поглед, но беше трудно. Много трудно. При всичките си недостатъци, тя беше красива. „Толкова пъти те гледах през очите на Тайтакейския дракон. Гледах те как се извиваш и стенеш под Хирам, как го оплиташ в мрежите си, а после се насилваш да повърнеш всеки път, когато той си тръгнеше. Гледах те и как се извиваш и стенеш сама, само заради мен, защото знаеше, че те гледам.“

Толкова много скъпи спомени. Под тях беше стаята, където я беше гледал как отравя Хирам, а после го съсипва с всичката жестокост, на която беше способна. А после той беше довършил започнатото и беше помрачил ума на Хирам. И накрая едва се беше сдържал да не го блъсне от някой от балконите. Тук, от същата тази арка, беше гледал как Хирам сам се хвърля право пред очите на кралица Шезира, докато дрънка безсмислици за крале и кралици, починали преди десетилетия.

„А сега…“

Сега бавно започваше да се отегчава. Той въздъхна и отклони очи от тялото на Зафир. Нощта на ножовете, така я наричаха зад гърба на Зафир, а и в лицето й. Нощта, в която Валгар се беше опитал да я убие, а Шезира беше блъснала Хирам от кулата му — ако човек беше склонен да вярва на тази версия. Нощта, в която Зафир беше хвърлила в затвора крал и кралица — нещо, което говорител не беше правил от близо сто години. Нощта, в която ездачите от Севера се бяха били с Елмазената стража и бяха оставили над сто трупа, пръснати из палата. Нощта, в която се бяха родили Червените ездачи.

Това беше преди месец. На другия ден Върховният жрец Арух бе положил безупречната дръжка на Елмазеното копие в ръцете на Зафир и бе сложил началото на нейното властване. И после…

„И после? И после нищо, ако трябва да съм честен. Повече от месец си клатя краката из двореца, вместо да съм си у дома в Устиярост и да си гледам кралството. Цял месец слушам Зафир да хленчи по адрес на Листра. Цял месец нямам какво друго да правя, освен…“

Джехал се вгледа в голото тяло на Зафир, излегнато пред него. „Е, можеше и да е много по-зле и трябва да се признае, че все пак се намират известни развлечения.“

От гредите над леглото в него се взираха два чифта рубинени очи. Джехал на свой ред се вгледа в тях. Двата златни механични дракона, сватбените подаръци от Тайтакеите, пропити с магия, която му позволяваше да вижда през техните очи. Съвършените шпиони, а сега дори нямаше кого да шпионира. Понякога се чудеше как са могли да му дадат подобни ценни придобивки и как той самият беше дал единия на Зафир.

Не, не беше вярно. Много добре знаеше защо е дал единия на Говорителката на кралствата.

Той направи още една крачка напред и излезе на балкона. Продължи, докато пръстите на краката му не опряха ръба. Този път, дори някой да го види, какво значение щеше да има? Целият дворец знаеше, че са любовници.

„Не това исках. Мислех си, че го искам, но съм грешал.“ Той хвърли поглед през рамо към Зафир, загледа се как гърдите й бавно се повдигат и спускат. „Ако аз бях говорителят, какво щях да сторя? Да се опиянявам от властта, от славата, от мисълта, че няма по-висок пост от този? И все пак сега виждам, че гледката от тук горе беше много по-хубава, когато бе забранена. Да му се не види.“

От всичко, което би могло да се случи, от всичко, което беше планирал, от всички злощастия, които можеха да го сполетят по пътя към това място, точно този вариант никога не беше предвиждал. Отегчаваше се.

Джехал се върна до леглото. Остави погледа си да обходи Зафир за последен път и послуша дишането й, бавно и безметежно. „Разбираш, нали? Затова не можеш просто да оставиш Шезира да си тръгне. Защото тогава всичко ще свърши.“ Той се наведе и нежно целуна косите й.

— Грижи се за себе си, любима — прошепна той. — Вслушвай се в съветниците си, защото те си знаят работата. И дано не станем врагове.

Той вдигна дрехите си, безшумно ги нахлузи и се измъкна навън.