Стивън Диас
Скалният крал (36)

34
Всички в открито море

Съревнованието, установи Кемир, не беше между драконите, не беше кой ще издържи най-дълго във въздуха. Съревнованието беше между ездачите. Кой е готов да пикае и сере в панталоните си, да спи върху крилете, да не яде и пие ден след ден. Съревнованието беше кой би могъл да изтърпи повече болка.

При равни условия, Кемир би се примирил с това. Драконовите ездачи бяха напарфюмирани и разглезени, имаха прислуга, която да върши всичко вместо тях. Независимите, от друга страна, бяха корави мъже, или поне Кемир така виждаше нещата. Драконовите ездачи ревяха като бебета, когато огладнееха. На Независимите дори не им правеше впечатление, ако останат без храна няколко дни. Просто такъв беше животът, когато се мъчиш да се изхранваш в планината. Беше гладен и жаден и схванат и разранен, но не повече, отколкото му се беше случвало десетки пъти досега и определено далеч не толкова тежко, колкото при пресичането на Гръбнака на света. Драконовите седла бяха доста удобни, създадени за дълги часове полет. Той дори съумя да подремне на гърба на Пряспа въпреки мразовития вятър, докато летяха цял следобед. Когато се събуди обаче, ездачите на Валмеян бяха все още там. Хрумна му, че са дошли подготвени. Че вероятно имат вода и храна за дни полет, а той не.

Не се тревожи, Кемире. Опитват се да се мерят по издръжливост с мен. Не могат да спечелят.

— Да.

Главата вече го болеше от неспирния студен вятър и нарастващата жажда, а нещата щяха само да се влошават. Носът му пулсираше от болка, но най-лошото беше вятърът, безмилостният плющящ порив, докато драконите летяха часове наред, спускаха се към земята, криволичеха между хълмове и пресичаха долини. Преследвачите им се редуваха да следват Пряспа, докато единият винаги оставаше високо, за да наблюдава и да не й позволи да се изплъзне. Въпреки вятъра Кемир се потеше. Люспите на Пряспа пареха.

Когато слънцето се снижи и облаците на хоризонта заприличаха на синини, ездачите на Валмеян доближиха Пряспа за една последна атака, като я притиснаха дори още по-близо до земята със скорпионите си. Кемир гледаше как езера и реки, дървета и пусти ливади се изреждат под тях, толкова близко, че опашката на Пряспа понякога вдигаше облаци пръски или прах.

— Приземи се! — подсказа й той. — Намери пещера или нещо подобно, където не могат да стрелят по теб, и се приземи.

Не виждам обширни пещери със зейнали отвори, Кемире, но пък виждам езера. Много езера.

— Пещерите са за предпочитане.

Пряспа не отвърна. Насочи се още по-навътре в планините и се запромъква из гора от скалисти хълмове, като се прикриваше между отвесните склонове, влиташе и излиташе от тесни долини, връщаше се назад и нападаше няколко пъти на свой ред, макар че така и не можа да се доближи достатъчно, за да изтръгне ездач от седлото. Най-накрая, със спускането на здрача, другите дракони изостанаха и престанаха да стрелят — или им бяха свършили стрелите, или не се доверяваха на очите си в полумрака. Пряспа поднови полета си към морето; другите я следваха вече по-дискретно, на около миля-две разстояние, и постепенно се изгубиха в притъмняващото небе.

— В мрака можеш да им се изплъзнеш, нали? — извика той с надежда.

Подскачаше нагоре-надолу в опит да се пребори с обездвижването, което заплашваше да извади кръста му от строя. Болката в главата му ставаше непоносима. Гадеше му се, буквално. „Моля те, кажи да. Нямам сили да продължа така. Не и отново. Не и след Гръбнака на света.“

Драконите ще усетят къде съм.

— Как биха могли да те видят в тъмното?

Не казах, че ще ме видят, а че ще ме усетят. Ще доловят мислите ми. Малко вероятно е да им избягаме. Пряспа се заиздига нагоре. Ние не обичаме да летим в тъмното. Може би другите дракони ще откажат да продължат.

Кемир се подпря на гърба на Пряспа и се опита да заспи. Главата му туптеше, а езикът му започваше да залепва за гърлото.

— Нуждая се от вода, Пряспа. Струва ми се, че ще умра — прошепна, но драконът, изглежда, не го чу и той задряма отново.

Докато наоколо се спускаше пълен мрак, Пряспа полетя по-ниско. Промени курса си и взе да следва течението на река, която се виеше из обрасла с борове долина.

Кемир се стресна и се събуди. Мислите на Пряспа се бяха променили. Сториха му се ярки, изострени и победоносни.

Драконите може и да долавят къде съм, но ездачите им не биха могли. Приготви се.

— Да се приготвя за какво? — заекна Кемир.

Да скочиш.

— Какво?

Ще слезеш. Тук има вода за пиене. Може да откриеш и храна. Ще се наспиш и ще отпочинеш. На сутринта ще те намеря и заедно ще отлетим към морето.

— Ами другите дракони?

Те ще последват мен, не теб. В тъмното ездачите им няма да могат да използват оръжията си срещу мен. Ще ги преследвам за кратко. Ако сполуча, на зазоряване вече няма да ги има.

Тя намали скоростта и се спусна все по-ниско и по-ниско, докато не се плъзна по повърхността на реката, като биеше бясно с криле и вдигаше огромни вълни, летейки толкова бавно, колкото би могъл да лети един дракон, без да падне.

Скачай! Сега!

Разкопчаването на сбруята му отне пет минути повече от очакваното, а после Кемир взе да пада, претърколи се по люспите на Пряспа, отскочи от рамото й, преметна се и плесна във водата. Пряспа се устреми нагоре и поривът на крилете й подхвана главата му и я запрати под водата. Той изплува, като плюеше и размахваше неистово ръце и крака. Преди половин живот се беше учил да плува, за да вади езерни камъни, с които да търгува. Но сега беше изтощен. Ботушите и ножницата му го теглеха обратно към дъното. Успя да изхлузи колана с ножницата, но ботушите бяха друга работа, а не му се искаше и да се лиши от някой от двата лъка от драконова кост. Да не забравяме и бронята. „Трябваше да помисля за това, преди Пряспа да ме хвърли…“

Изведнъж, за негова изненада, стъпалата му опряха в дъното. Стъпил на него, нивото на реката достигаше едва до раменете му. Той пое към брега. Водата беше ледена, просмукваше се в дрехите му за езда, сякаш изобщо не съществуваха, и го правеше тежък и тромав. Когато стигна до брега, целият трепереше, а зъбите му тракаха. Но беше жив.

Вода. И подслон. Преди да замръзне. Той извади стрелите си и напълни колчана с речна вода. Докато го правеше, видя два от преследвачите им да прелитат над него, рамо до рамо, черни силуети на фона на нощното небе. Кемир се стресна и залегна. Щом отминаха, той претича по брега до място, където лежеше паднало дърво с щръкнали във въздуха корени, и взе да съблича мокрите си дрехи. В земята имаше бразда, изровена от корените на дървото при падането. Опита се да пренебрегне умората си, да отблъсне отпадналостта и изтощението с обещания, че ще им се отдаде по-късно. Само да го оставеха да свърши онова, което беше нужно, за да оцелее.

Той хвърли и последните си дрехи на земята. Вече се тресеше неудържимо. Спомените за Надира не му даваха мира, макар че не беше сигурен дали защото се нуждаеше от нечия топлина, или защото скоро можеше да се присъедини към нея. Взе да трупа борови иглички на купчина, като ровеше с шепи навсякъде, където намереше от тях. Надира щеше му помогне и с това.

Силите му се изчерпаха много преди купчината от иглички да е станала толкова голяма, колкото му се искаше. Щеше да е по-добре да са повече, но какво да се прави. Той бутна част от тях в дупката, влезе вътре и се засипа с останалите.

— Горско одеяло — прошепна сам на себе си. — Не сте ли пробвали?

Зъбите му тракаха. Докато дебнещият мрак го поглъщаше, почти повярва, че вече не е сам. А после заспа.

Събуди го душене. Топло, шумно душене.

Знам, че си тук. Долавям мислите ти.

Той отвори очи. Още беше тъмно. Един дракон се взираше в него. Огромен дракон. Не виждаше какъв цвят е, но беше почти сигурен, че не е бял.

— Пряспа?

По времето, когато сме се родили за първи път, той е имал друго име. Сега го наричат Заник.

Кемир не помръдна. Не можеше. През нощта всичките му мускули сякаш се бяха вдървили. Лицето го болеше, а носът му пулсираше и се беше подул като яйце.

— Това… е… друг дракон? — изсъска той.

Казах ти, че ще ги преследвам. Свалих един. Останалите ми избягаха. Нещо се приземи с трясък до главата на Кемир. Това е ездачът. Не знаех дали не е отровен, затова не го изядох. Дрехите му са топли и сухи. Има и храна.

Храна. Кемир изскочи от дупката си. Нервно заобиколи новия дракон, но Заник само подуши мъртвия си ездач, а после изгледа Кемир с тъпо любопитство. И двата дракона бяха приятно топли. След миг колебание, той взе да освобождава мъртвеца от дрехите и бронята му. И дрехите бяха още топли. После изгледа Заник.

Той няма да те нарани. Има храна. Ти си гладен. Яж колкото можеш. Другите дракони идват. Трябва да продължим към морето.

Кемир седна да яде. Храната беше превъзходна. Пак се почувства като нов.

Може да яздиш Заник, ако искаш. Още дълго няма да се пробуди.

— Не, благодаря. — Той се покатери на седлото и ритна Пряспа по врата. — Давай тогава! Дий! Сега колко дракона са по петите ни?

Останаха два. Няма да ни уловят.

Благодарение на храната и водата, остатъкът от пътуването не беше толкова страшен. Пряспа летеше направо; другият дракон я следваше. А ездачите от планините спазваха дистанция. Понякога Кемир дори не ги виждаше, когато поглеждаше назад. После, часове по-късно, пак бяха там, тъмни точици на фона на белия пух на някой облак. Но никога не приближаваха и след още едно денонощие полет високо над планинските върхове Гръбнакът на света свърши. Много рязко при това, сякаш древното божество, ваяло релефа, просто беше спряло и отсякло останалото с божествен нож. Отвесни скали пропадаха в Морето на бурите и когато Кемир погледна на изток, към лоното на планината, той видя, че скалите ставаха единствено по-високи, издигаха се мили над морето и се губеха в тежките облаци високо горе. Когато Пряспа излетя в бездната между сивите смръщени облаци и бушуващите вълни долу, последните два дракона прекратиха преследването. Спряха на ръба на скалата и кацнаха на камъните. Кемир ги наблюдаваше как бавно се стопяват в сутрешната мараня.

Ние спечелихме, Кемире.

Кемир затвори очи, докато летяха към открито море. Брегът едва се различаваше. Пряспа се издигна в облаците и той вече не виждаше нищо. Въздухът беше мразовит, но поне беше влажен. Той отвори уста и си пожела да завали. Водата, която бе налял от реката, вече бе свършила.

— Къде отиваш?

Пряспа завиваше обратно към брега.

Не искаш ли да си починеш, Кемире? Да се нахраниш и наспиш на спокойствие? Да полегнеш с изпънати крайници?

— И питаш. Естествено, че искам.

Аз също.

Тя си запробива път през облака. Кемир се прозя. Щом искаше да се върне на брега и да кацне на безопасно място, така да бъде. Той се отпусна на раменете й и остави съзнанието си да се рее из спомените, които го бяха довели тук. Мислеше за Солос и за драконите, изгорили дома му. За Пряспа и как тя изгори пещерите на алхимиците. За Надира. За Ездач Семиан, от чийто меч беше загинал Солос. За собствените си яростни писъци. За миговете, прекарани на гърба на Пряспа, докато тя пореше въздуха. Сънува как вятърът брули лицето му, могъщ, виещ вятър…

Падаха към земята. Той премигна и се събуди. Опита се да помръдне, но вятърът едва не го изтръгна от седлото. Пряспа беше прибрала крилете си. Носеше се право надолу, като гигантска стрела, полетяла от небесата, а Заник беше до нея. Черната камениста повърхност на скалите приближаваше. Кемир отвори уста да извика, да изпищи, каквото и да е, но вятърът му спря дъха. Не можеше дори да диша.

Погледни.

Едва можеше да отвори очи, но сега поне имаше истински шлем на драконов ездач. Той спусна забралото и погледна. Двата дракона, които ги бяха последвали до морето, все още бяха там и Пряспа се спускаше към тях.

„Дишай!“ Той насили гърдите си да се раздвижат. „Дишай!“

— Какво правиш?

Тези двамата ще са бавни и глупави, точно какъвто си станал и ти, а аз съм гладна. Не мисля, че в морето има много храна.

— Има риба.

Не мисля, че притежавам нужните умения за риболов.

Земята приближаваше. Кемир прибра юмруци и стисна зъби, а после Пряспа разпери криле и го запрати напред с такава сила, че той си удари главата в люспите й и изгуби съзнание. Когато се свести, Пряспа беше кацнала. Кемир опипа челото си. Пръстите му се изцапаха с кръв. Лицето го болеше. Носът му навярно никога нямаше да бъде същият.

Знаеше какво ще направя, укори го Пряспа. Трябваше да се подготвиш.

— Бях подготвен.

Очевидно не достатъчно. В устата й имаше драконов ездач. Докато Кемир събираше обърканите си мисли, тя сдъвка рицаря и го глътна на една хапка, с все бронята.

— Глупав дракон! Нетърпелива както винаги. Най-вероятно е бил отровен, да знаеш.

Отнякъде се чуваше хлипане и скимтене.

Не, не беше. Попитах, преди да го изям.

— Колко цивилизовано. И какво те кара да мислиш, че ти е казал истината?

Определено скимтене. Някой беше още жив и молеше за милост. Кемир се взря надолу в опит да види земята под туловището на Пряспа.

Не ми каза нищо с думи, Кемире, освен колко е ужасен. Но погледнах в главата му. Нямаше потайна радост, прикрито тържествуване. Само предвкусване на сигурна смърт и съзнаване на собствената му безполезност. Не беше глътнал отрова като предходните. Пряспа се облиза. Горчеше. Предпочитам ги по-охранени.

— Сигурен съм, че останалите ще са по-вкусни.

Два дракона означаваше четирима ездачи, нали така? Главата го болеше зверски. И носът. Почти цялото тяло всъщност.

Не обърнах внимание. И тези дракони носят храна и вода. По-добре си вземи.

— Трябва ли?

Сега не беше чак толкова гладен, само му се спеше.

Няма да има повече много дни наред. Ще се вслушам в съвета ти, Кемире. Трябва да изчакам тези дракони да се пробудят, затова ще полетим над морето, където никой от себеподобните ти няма да ни открие. Ще ни търсят, но няма да намерят нищо. Отново ще подирим земя много далеч оттук. Дотогава ще гладуваме.

— Чудно.

Усилието да слезе от гърба на Пряспа и да претършува дисагите на другите дракони в търсене на храна му се стори неимоверно. Все едно беше поискала от него да се изкатери по скалите.

Какъв късмет, че се нахраних така добре, преди да започне преследването, не мислиш ли, Кемире?

— Щом казваш.

Кемир уморено се разкопча. Пак опипа главата си с длан. Раната все още кървеше и имаше цицина с големината на яйце точно между очите.

— От какво са направени люспите ти?

От онова, с което се храним, Кемире.

Той се завъртя, за да се плъзне по рамото на Пряспа, и залитна при приземяването, замаян и на ръба на припадъка. Ако извадеше късмет, някой от драконите щеше да го закачи с ленив замах на опашката, да потроши всички кокали в тялото му и да го запрати през ръба на скалата. А после онова, което е останало от него, да се размаже в морето, превръщайки се в лепкава маса, която постепенно да стане храна на раците.

Той тежко седна и пак разтри главата си.

— Мразя те — промърмори.

После видя, че под предната лапа на Пряспа е заклещен един последен ездач. Все още жив.

Вземи храната и водата, Кемире. Яж, пий и поспи.

Кемир изгледа заклещения ездач.

— Ами този тук?

Този ще дойде с нас. Полезен е.

— Полезен? — Кемир пристъпи по-близо. — С какво?

Спря се. Драконовият ездач си беше изгубил шлема. Драконовата ездачка. Между ноктите на Пряспа се стелеше дълга коса. Той мерна лицето й.

Ужасено.

Този тук знае къде да намерим другите дракони.

Кемир премигна. Погледът на драконовата ездачка срещна неговия. Умоляващ. Твърде често беше виждал този поглед. Намрази я заради него.

— Остави я на мен и веднага ще я накарам да проговори. После ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Ако настояваш, даже ще ти я върна, като приключа.

Когато Пряспа повдигна лапа, той пристъпи напред, вдигна драконовата ездачка на крака и отново я блъсна долу. С все сила. После й се нахвърли. Удари я няколко пъти през лицето, разкървави си юмруците, но някак това не му се стори достатъчно; започна да дърпа бронята й, да разкъсва дрехите отдолу, да кълне и крещи по нея, докато Пряспа наблюдаваше през рамото му. Драконовата ездачка дори не се съпротивляваше кой знае колко. Присвиваше се, но най-често скимтеше от болка. Пряспа вече беше счупила единия й крак, може би и още нещо. Беше свалил почти цялата й броня и вече бе готов да раздере меката риза, която носеше отдолу, когато драконът го спря.

Защо?

— Какво?

Защо, Кемире?

За да си отмъсти, ето защо. Да си отмъсти за всички мъже и жени, изнасилени и поробени от ездачите на Планинския крал. Не беше похот, желание или нужда, само хладнокръвна, кървава и жестока жажда за мъст. Искаше най-вече да я разкъса на парчета с голи ръце. Не заради нещо конкретно, което беше сторила, а просто заради онова, което представляваше.

Сам виждаш, Кемире. Виждаш, нали? Че всички сте еднакви? Между вас няма разлика.

Кемир се врътна и изгледа злобно Пряспа.

— Как да няма! Тия ездачи идват и…

Нямаше възможност да довърши.

Човеците са си човеци. Някои са по-високи, други по-ниски, някои по-мургави, други по-светли, но не ми казвай, че отвътре сте различни. Тази тук е полезна. Когато ни каже онова, което знае, вече няма да е полезна. Тогава може да се чифтосаш с нея, както желаеш, но засега ще престанеш. Засега ще я оставиш намира. Яж. Пий. А после ще тръгнем.

Кемир гневно изпълни нарежданията й. Когато приключи, Пряспа внимателно стисна ездачката в ноктите си и пак се издигна във въздуха, а другите дракони я последваха. Вярно, Кемир се чувстваше несравнимо по-добре с малко хляб и вода в стомаха. Нямаше представа къде отиват, а главата и носът го боляха зверски. Но бяха живи. Скалният крал ги беше погнал, но те му бяха натрили носа. Деветима мъртви ездачи, една пленена ездачка и три пленени дракона. Все беше някакво начало, нали?

Той затвори очи. Опита се да не мисли за града, който Пряспа беше опожарила. Опита се да не мисли за хората, които бяха живели там — мъже, копнеещи само да нахранят семействата си; жени, копнеещи само да видят как синовете им порастват, за да станат мъже; деца…

Деца, които един ден може да пораснат и да станат алхимици и да тровят мен и себеподобните ми с отварите си? Жени, които раждат бъдещите драконови ездачи? Мъже, които строят замъци, коват мечове и убиват храната си? Не казвай, че не са сторили нищо, Кемире.

Те живееха под крилото на драконовите господари, а в замяна носеха драконовите господари на гърба си. Може би това стигаше. Може би Пряспа беше права. А може би не.

Може би Пряспа грешеше и те наистина не бяха сторили нищо. „При всички положения Надира не беше една от тях. Не биваше да я изяждаш.“

А ти не биваше да се опитваш да насилиш тази женска, Кемире, но го стори. Защо? Защото такава е природата на вашия вид, затова. Ти си такъв, какъвто си, аз също.

Драконовата ездачка. Почти беше забравил, че се бе опитал да я изнасили. Щеше да я изнасили, ако Пряспа не му беше попречила. Имаше бегла представа, че не би било редно. Солос също би му попречил. Но някак не можеше да се насили да съжалява. Не се разкайваше. Не изпитваше нищо. Когато драконите приключеха с нея, най-вероятно щеше да се задоволи с това да я убие. Щеше да е достатъчно. Тогава вероятно дори щеше да е проява на милост.

Нали това беше твърдяла Пряспа за Надира? Че искала да умре?

Знаеш ли колко дракона летят под командването на крал Валмеян, Кемире? Знам, че не знаеш, но виждам отговора в мислите на тази ездачка. Четиристотин и отгоре, Кемире. Тези знания са полезни. Днес ние освободихме само три. Не прахосвай мислите си за онова, което не можеш да промениш. Обмисляй онова, което можеш. Помисли за това, Кемире. Три е едно начало, нищо повече.

„Ние.“ Пак беше казала „ние“. Кемир се опита да мисли за града, за Надира, но спомените все му се изплъзваха. Той погледна вляво и вдясно, към трите дракона, които летяха редом с Пряспа, единият синапеножълт, вторият пепелявосив, което му напомняше за дракон, който беше виждал някъде преди, и Заник, блестящо ръждивокафяв. Да, беше едно начало. Обаче начало на какво?

Докато се чудеше, дълбоко в него се загнезди опасение. „Дали не ставам като нея? Или винаги съм си бил такъв?“