Стивън Диас
Скалният крал (3)

1.
Пророкът

Той тичаше през гора, между дърветата по брега на някаква река, облечен само по долна риза. Беше мокър до кости, а водата беше ледена. Тук-таме по земята се виждаха петна сняг, ала той не усещаше студа. Много повече се боеше от горещината. В небето над върховете на дърветата два дракона насищаха света с огън. Гневът им, яростта им вече се изчерпваха. Умираха. Беше ги убил и те го знаеха. Знаеха и къде е сега.

Беше се мъчил да се крие навътре в мрака, под наслоената сянка на листака и клоните, но те винаги го намираха. Беше се мъчил да избяга, но огънят го следваше навсякъде и от гората зад него оставаха само пламъци и пепел. Беше се хвърлил в ледените води на реката и драконите просто ги бяха изпарили. Но все някак успяваше да им се изплъзне. Знаеше защо. Те бавно умираха, както и той. Когато дърветата се свършеха, и тримата щяха да изгорят заедно. Беше ли уплашен? Не беше сигурен. Разгневен? Да. Отчаян? Да. Готов едва ли не на всичко, за да оцелее? Да. Но уплашен? Не. Беше сторил онова, което се искаше от него. Джаслин щеше да оцелее. Принцесата беше спасена от дракона. Рицарят беше изпълнил дълга си. Сега дърветата оредяваха и краят наближаваше, но не, той не се боеше.

— Стой!

Той по-скоро почувства гласа, отколкото го чу. Не беше реален глас, нито дори човешки. Проехтя като гръм, призван да разтърсва планини и да поваля дървета. Въздухът се насити с вдигната от земята пепел, а драконите паднаха от небето и не помръднаха. Гората и реката внезапно изчезнаха. На тяхно място се виждаха само голи скали. Голи скали и един мъж, който стоеше и го чакаше на по-малко от двайсет крачки.

Семиан спря. Огледа мъжа от горе до долу. Дълга роба в кървавочервено. Грубовато лице. Дълга бяла коса и дълга бяла брада, сплетени на плитки, които стигаха почти до кръста му. Драконов жрец от глава до пети. Като се изключи кожата му, бледа като лед, и ръцете, черни и напукани, с пръсти, от които бяха останали само обгорели чуканчета. И очите му, в които гореше кървав пламък.

— Стой! — повтори жрецът.

Този път светът не се разтърси. Семиан погледна през рамо. Старите дракони ги нямаше. Нямаше и следа от тях, нито от реката или дърветата, нито дори от димящите развалини от убежището на алхимиците. Само планините си бяха същите. Сред тях се извисяваше, надхвърлил и най-високия връх, един-единствен ален дракон и изпълваше половината небе. Той надигна глава и лениво го огледа с очи с големината на езера. Семиан падна на едно коляно и сведе глава. Жрецът и драконът бяха едно. Не знаеше откъде е разбрал, не знаеше как е възможно, но го усещаше със същата увереност, с която разпознаваше собствения си меч в дланта си.

— Стани, Ездачо.

Семиан не помръдна.

— Мъртъв съм, нали?

Жрецът не отговори.

— Учихте ни, че ще се слеем с великия дракон, чийто огън е слънцето. Че ще потънем в този огън и душите ни ще бъдат изковани отново.

— Не си мъртъв — каза жрецът.

— Последвах останалите Огнени с драконова отрова в кръвта и чрез смъртта си ние изпълнихме задачата си. Драконите са погубени.

— Не, не са, но и ти също не си — повтори жрецът. — Изпил си драконовата отрова, но си жив. Сега си един от нас. Единият дракон също оживя. Един на един, двамата се уравновесявате. Хармония от огън.

— Аз…

Сълзи на радост бликнаха от очите на Семиан. Той усети как в него се разгаря огънят на страстта, как го изпълва изцяло, докато не остане място за нищо друго, а после продължава да расте.

— Ти винаги си служил доблестно на църквата — каза жрецът. — Винаги си ни бил верен. Сърцето ти е чисто. Сега ще получиш наградата си. Падни на колене. И си спомни. Спомни си разказите. Спомни си митовете. Спомни си легендите. Спомни си онова, което само ние жреците и верните нам се стараем да съхраним. Спомни си началото, спомни си и края.

Началото и краят.

„Преди началото на времето била само бездната. И в бездната изникнали слънцето и луната, и земята и звездите.“

— И на всяко от тях се зародил живот.

„Подвижните каменни рожби на земята. Лунните деца, изтъкани от течно сребро. Призрачните форми на звездните духове. И ние. Децата на слънцето.“

— На Великия пламък.

„Великия пламък.“

— И всички те заявили, че са най-могъщите богове.

„И войни и схватки, и чародейства разтърсили света.“

— И в пукнатините на сътворението се зародили драконите.

„Те изтръгнали магията от света. Обгърнали земята в пламъци. Опитали се да върнат всичко в бездната, откъдето било дошло.“

— Защото чак тогава те самите можели да се върнат.

„Но въпреки всичко с помощта на кръвната магия децата на слънцето предотвратили края на света. С помощта на алхимията те призовали Сребърния крал, който оковал драконите и усмирил разбунтувалата се бездна.“

— Тъй рекъл пророкът чрез гласа на вятъра.

Семиан вече коленичеше. Отново сведе глава. Жрецът прокара осакатена ръка през сплетената си брада. Когато я измъкна, от нея капеше кръв.

— Ето наградата ти за твоята вяра.

Той махна с окървавената си ръка над главата на Семиан, напръсквайки го с кръв, после я притисна към челото му. Семиан усети как кръвта бавно се стича по лицето му.

— И тогава лицето на пророка се изкривило неузнаваемо и той проговорил с гласа на пустинята. Всички вериги се разкъсват. Огън ще помете костите на света. От пламъците ще изплува бял дракон, а на белия дракон — червен ездач. Крадците и лъжците ще затреперят и заридаят, защото ездачът ще се зове Правда, а драконът — Възмездие.

Ръката се притисна по-силно към челото му.

— Стани, Ездачо. Краят на света е близо. Ти беше избран. Ти погълна отровата, но оживя. Белият дракон отлетя на свобода. Лумнаха пламъците на разрухата, а от пламъците ще се роди Червеният ездач. Бъди Правдата, Ездачо Семиан. Бъди Червеният ездач и открий дракона, който се зове Възмездие. Прочисти света от нечестивите. Изпепели го. Правда и Възмездие, Ездачо Семиан, Правда и Възмездие. Защото аз съм Сребърният крал и те освобождавам.

Жрецът и планините се разпиляха на прах. Само ръката на жреца остана, все така притисната към челото му, и гласът.

„Правда и Възмездие. Правда и Възмездие…“

Думите на жреца отекваха цяла вечност, но накрая и те утихнаха. Надигнаха се други гласове, други думи, които заглушиха жреца с безсмислените си брътвежи. Познати гласове. Хора.

Приятели?

Семиан се вслуша в тях, доколкото можеше, но съзнанието му блуждаеше и смисълът им се губеше. Докато две думи не го прободоха като с пика.

„Червените ездачи.“