Стивън Диас
Скалният крал (7)

5.
Дротанов връх

— Трябва ни сбруя за бойния дракон.

Изражението на Хиркалан беше като издялано от камък. Семиан го наблюдаваше внимателно. Другите ездачи бяха стояли до късно да празнуват или да скърбят, или и двете. Не можеше да им държи сметка за това; всички бяха изгубили приятели, братя, бащи или любими. Някои току-що ставаха. Някои бяха ридали, докато изгаряха брата на Хиркалан, но що се отнася до самия него, очите му бяха останали сухи тогава, бяха сухи и сега. Това заслужава уважение, каза си Семиан — да изгубиш брат, но въпреки това да останеш верен на каузата си. Семиан донякъде се радваше, че някой е загинал. Не че имаше нещо против Деремис; беше го чувал само по име. Но вчерашният ден беше съчетал триумфа и трагедията и му беше спестил излишно внимание. Той не търсеше такова. Поне не още.

— Трябват ни муниции за скорпионите и храна за нас. И отвари — продължи Хиркалан.

Семиан хвърли поглед на купчините варели и касетки, които беше докарал от гнездото на Алмири. Щяха да стигнат за около седмица-две, но те трябваше да планират занапред.

„Ние трябва да планираме занапред“, поправи се той. Вече беше един от тях. За добро или лошо, още не можеше да прецени. Но все отнякъде трябваше да започне. Вече постепенно спечелваше Нтандра. Щяха да последват и други.

— Тъй като никое от тези неща няма да ни дойде на крака, ще трябва да ги откраднем. Узурпаторката притежава малко гнездо в самия край на Хребета. Дротанов връх. Но имайте едно наум. Няма да палим, нито да убиваме, освен ако не се наложи.

При тези думи Семиан присви устни и стисна юмруци. Няма да палят?

— Вземаме каквото ни трябва и на тръгване оставяме всички живи и здрави. Вземаме им драконите и оръжията, и храната, и отварите, всичко, което би могло да ни влезе в работа, но не отнемаме живот. Нека слугите на Узурпаторката доживеят да разказват за нас. Нека сеят страх.

Поне с това Семиан не можеше да не се съгласи. Великият пламък настъпваше. „Нека говорят за нас, да.“

Хиркалан вече им беше обърнал гръб и се беше отправил към чудовищния Б’танан. Семиан бе чувал за дракона на Хиркалан — навярно нямаше ездач на север, който да не е — но никога не го беше виждал, преди да стигнат гнездото на крал Валгар; там беше дошъл Деремис за тайната си среща с кралицата, обещавайки й подкрепата на Хиркалан, ако тя на свой ред му обещае своята, и кацането на Б’танан бе разтърсило Равношпил до основи. Б’танан беше грамаден, без съмнение най-колосалният боен дракон, който Семиан някога бе виждал: дълъг почти колкото ловен, но три пъти по-едър. Той и без това се чувстваше дребосък тук, заобиколен от двайсетина дракона, способни да го смачкат с една небрежна стъпка.

„Жалко само, че не е бял.“ Бойният дракон, който беше откраднал от ездачите на Говорителката Зафир, също не беше. Бели дракони нямаше. Кралица Шезира бе успяла да отгледа един като подарък за Усойницата Джехал, но той се беше измъкнал. Накрая Огнените го бяха убили, като погълнаха отрова и се оставиха да бъдат изядени. Или поне хората така си мислеха. „Белият дракон лети на воля. Пламъците на разрушението наближават и от пламъка ще се роди Червеният ездач. Той някак ще дойде при мен. Възмездие. И аз ще го яздя.“

Засега по-добре кой да е дракон, отколкото никакъв. Двамата с Джостан бяха напуснали гнездото на Валгар без собствен превоз и съдбата или провидението, или може би просто късметът се беше намесил в тяхна полза. Съдбата пак щеше да се намеси, когато му дойде времето. Той възседна откраднатия дракон и се издигна във въздуха с останалите Червени ездачи. И този щеше да кръсти Възмездие.

Хиркалан ги поведе право към Дротанов връх. Стрелкаха се между заснежените върхове на Гръбнака на света, из остри тесни долчинки, обрасли с дървета, докато не стигнаха Сребърната река — дузина ослепителни водни нишки, преплетени и усукани една в друга и проблясващи на слънцето. Хиркалан ги водеше ниско и вятърът пищеше в ушите на Семиан, наситен с вдигнати от размаха на крилете на Б’танан пръски. Когато долината взе да се разширява и планините от двете й страни се снижиха до хълмове, те пак се заиздигаха нагоре. Някъде далеч вдясно Семиан видя неясните очертания на Великата скала — отвесната каменна стена, която бележеше началото на Пурпурния хребет. Хиркалан промени посоката и остави реката да препуска към своя свършек в пещерите на Гробницата на Сребърния крал. Те завиха на юг, право към Великата скала, и се заиздигаха още по-високо, докато не се оказаха цяла миля над земята, а хълмовете в Долините на черния вятър не се ширнаха под тях като сбръчканата кожа на някой древен пустинен аскет. После Великата скала се спусна да ги посрещне. Тя разцепи пространството под тях и изведнъж отново се стрелкаха между назъбените върхове на заснежени канари. Провираха се през клисурата на Хребета цял час и повече, плъзгаха се над дебели килими от дървета и се надбягваха с шеметни бързеи, докато планините не останаха отзад, а с тях и реките, и те се озоваха от другата страна и навлязоха в Лабиринта. Тук полетяха още по-ниско, стрелкаха се между тесните колони и каньони, изсечени от сух гол камък. Тук, сред криволиците на Лабиринта, не растяха дървета и докато следваха спускащите се в безпорядък от Хребета води, въздухът се насити с прах и се сгорещи. Каменни стени и колони се плъзгаха край тях в размити ивици от жълто, оранжево и червено, прорязани от време на време от отрязъци черна сянка. Една по една, каменните стени изчезваха, първо един ред, после още един, после все по-бързо и по-бързо в размазано петно, докато цялата околност не се отдръпна, за да изплюе и тях, и водите долу в бездната, наречена Ждрелото на плъзгащия се дракон — гигантския прорез в земята, издълбан от могъщата река Яростна. Прекосиха ждрелото, като го използваха за прикритие, и постепенно се издигнаха, промъквайки се към скалите насреща толкова ниско, че опашките и ноктите на драконите стържеха по камъните. Когато се изкачиха от другата страна, го видяха. Гнездото на Дротанов връх; издигаше се на издължено плоско плато, надвиснало над ръба на ждрелото. Половин ден полет и после без предупреждение се впускаш в битка. Такъв беше животът на драконовия ездач — мисълта изпълваше Семиан с радостна тръпка.

Верен на думата си, Хиркалан не го изпепели. Вместо това накара ездачите си да кацнат. Малък отряд от Елмазената стража се досети какво ще последва и побърза да напусне полето за приземяване и да се скрие в убежището на Хирамовата кула — това беше всичко. Не се проля и капка кръв. Не се измъкна и един меч. Семиан беше разочарован и леко отвратен. Елмазените мъже трябваше да се бият до последния човек в защита на говорителя и кралствата. Последните, които беше срещнал в редута на алхимиците, Огнените, бяха съзнавали това. Бяха съзнавали, че дори да се хвърлиш гол в драконова паст, може да е победа.

Той все още стоеше в края на полето за приземяване и се мръщеше на себе си, когато една ръка го тупна по рамото.

— Дротанов връх е наш. Не е зле като за първи ден, а?

Семиан се обърна. Ръката принадлежеше на по-възрастен ездач. Лицето му беше бегло познато, но името му убягваше.

— Изглеждаш ми познат — бавно каза Семиан.

— ГарХанас — поклони се ездачът. — Служих на Говорителя Хирам, преди да умре. И аз те познавам. Семиан. Бил си редом до принцеса Джаслин в крепостта на алхимиците. Пропуснал си Нощта на ножовете, но казват, че пак едва не си умрял.

— Но не съвсем. Преродих се.

— Извадил си късмет — ухили се ГарХанас. Очевидно представа си нямаше за какво говори Семиан. — Неколцина ездачи и двайсетина от Елмазената стража са се барикадирали в Хирамовата кула. В капан са и го знаят. Алхимикът им също е там. Всички останали са на полето за приземяване, заети да товарят всичко, което бихме могли да носим, но Хиркалан отиде да измъкне стражите от кулата. Алхимикът ни е нужен, или поне помощта му, а Хиркалан не иска да ги изгорим. Естествено, те не го знаят. Ще ги заплашим с огън и ще им предложим пощада, ако се предадат. Искаш ли да чуеш стария? Бива го за тези неща.

Семиан поклати глава, а погледът му разсеяно обхождаше кулата. Той бавно се отпусна на едно коляно.

— Слава на Великия пламък.

Затвори очи и зашепна кратка молитва. Усети как до него ГарХанас се размърда неловко.

— Нека ездачите, които пазят пленниците ни, чуят думите на Хиркалан. Аз ще поема поста им.

ГарХанас кимна. Понечи да се отдалечи, но Семиан скочи обратно на крака и постави предупредително длан на рамото му.

— Обаче ще те помоля да предадеш нещо на хванатите в капан войници — каза той. — Обясни им, че благочестивите ще бъдат пощадени. А на останалите ще бъде предоставен избор — да обърнат гръб на Узурпаторката и да служат на Великия пламък, или да изгорят.

— Но това не е…

Семиан не му обърна внимание и просто го остави със зяпнала уста. Махна с ръка на Джостан и Нтандра да го последват. Отиде до мястото, където седяха Люспестите и останалите мъже, които сега бяха техни пленници — навъсени, уплашени или просто озадачени.

— Тези тук! — посочи той Люспестите. — Те служат на Ордена, а Орденът служи на Великия пламък. Те нямат нищо общо с нашата битка. Да си вървят. Колкото до останалите…

Той огледа пленниците. Бяха все обикновени хорица. Ловци, занаятчии, работници… Никой особено важен.

Но това не беше оправдание. Той се озърна. Другите ездачи се бяха отдалечили по посока на кулата да слушат как Хиркалан фучи и се пени. Тези души бяха негови.

— Останалите! Служили сте на Узурпаторката. Осъдени сте на смърт.

Той измъкна меча си и ги преброи, докато говореше. Осемнайсет мъже и жени. Той, Джостан и Нтандра ги пазеха. Трима ездачи. Ако побегнеха, някои щяха да се измъкнат. „Тогава точно това би трябвало да направите, нали? Защо стоите?“

— Хиркалан каза да ги пуснем — отбеляза Джостан.

Семиан не му обърна внимание.

— Или може да си изберете нов господар. Паднете на колене и се помолете на Великия пламък. Отдайте се на огъня и може да се преродите. Може да живеете отново. Отхвърлете огъня и ще умрете още сега.

Нтандра не беше помръднала. Ръката й все така стискаше дръжката на меча. Той се озърна още веднъж, за да е сигурен. Никой друг ездач не беше достатъчно близо, за да им обърне внимание. Всички бяха заети с онова, което им бе възложил Хиркалан.

— Правда и Възмездие! — изрева Семиан. — Огън или смърт!

Не побягнаха. Молеха се, просеха и плачеха, и един по един паднаха на колене и подеха молитва, както им беше наредил Семиан. Само че бяха лъжци. Семиан вървеше между тях и докато минаваше край всеки, полагаше ръка на главата му и се вглеждаше в сърцето му. Откри един, само един, който наистина вярваше. Останалите бяха лъжци, все лъжци. Той дръпна за косата единствения, чиято душа си струваше да бъде спасена, изправи го на крака и го побутна към Джостан.

— Отведи този. Ще се разправяме с него по-късно.

Нтандра все така не помръдваше. Дори не се беше извърнала. Бе дошла да си отмъсти. Като всички тях. „И Пламъкът е с мен. Маскиран като кръвен маг, но знам кой си всъщност, а ти ми обеща, че Нтандра ще е едва първата. Ще видим…“

Той поднови обхождането на пленниците, докато Джостан не излезе извън полезрението му. „Оставаме двама.“ Останалите си мислеха, че са спасени. „Лъжци. Лъжци до един.“ Веднага щом Джостан се отдалечи, той вдигна меча си. „Сега наистина ще видим…“

— Лъжци! — крещеше той, докато сечеше с меча. — Всичките сте лъжци! Изгорете в името на Великия пламък!

За секунда, докато Нтандра измъкваше собствения си меч, той не знаеше дали ще го насочи към тях или към него самия. После тя намушка един мъж, докато скачаше на крака, и посече краката на друг, крещейки нещо, което дори Семиан не можа да разбере. Останалите побягнаха, но не стигнаха далеч. Застаналите наблизо Червени ездачи се погрижиха за тях с лъковете и мечовете си, помислили, че връхлитащите ги хора искат да ги нападнат. Когато бяха избити до един, Семиан събра телата им накуп. Сега останалите ездачи гледаха — с лица, на които бе изписана смесица от любопитство, страхопочитание и ужас. Това определено беше урок за тях. По-голямата част бяха млади — онези, които Хиркалан не беше взел със себе си при кулата. Млади и уплашени, и гневни. Идеални за целта му. Някои току-що бяха посекли човек за пръв път. Сега осъзнаваха какво са сторили. Правда, точно това беше. Студената, безжалостна правда възтържествува. Трябваше да го разберат сега, трябваше да разберат какво означава да следваш Великия пламък.

Когато купчината беше готова, той извика Възмездие. Качи се на гърба на дракона. От тази височина виждаше цялото гнездо. Телата долу изглеждаха дребни и далечни, вече съвсем не човешки. Семиан пусна забралото на шлема си и Възмездие възпламени телата.

— Великият пламък си връща своето! — изкрещя той. Затвори очи и остави пукането на огъня да го погълне.

— Какви ги вършиш, Вишмир те взел?!

Семиан вдигна забралото и сведе поглед към земята. Хиркалан се беше върнал, запъхтян и останал без дъх. С него бяха ГарХанас и още двама възрастни ездачи, които Семиан не познаваше.

— Какво стана? — ГарХанас изглеждаше така, сякаш му се повдигаше. — Какво си сторил? Това бяха обикновени хора. Нямаха никаква вина.

Семиан само се изсмя.

— Пред Пламъка всички сме равни. Предаде ли думите ми в кулата?

— Да не си полудял? Излязоха алхимикът, прислугата и един от ездачите. Останалите видяха какво си сторил и предпочетоха да си останат вътре.

— Тогава убийте алхимика, задето е служил на Узурпаторката, и ездача също! На прислужниците от кулата може да се даде същият избор като на заловените отвън.

— И що за избор беше това? Слизай, Ездачо! Щом твърдиш, че служиш на принцеса Джаслин, значи си под мое командване и има да ми се молиш за милост.

Хиркалан изглеждаше готов да се качи и да изтръгне Семиан от седлото с голи ръце.

Семиан му спести труда. Плъзна се на земята и се изплю в краката на възрастния рицар.

— Ние сме Червените ездачи, не някаква си банда разбойници. Ти би трябвало да го знаеш, нали ти си избирал името. Ако не ти стиска да вършиш святото дело, оттегли се и дай път на някого, на когото му стиска. Аз сам ще ги поведа.

— Не, няма.

Юмрукът на Хиркалан улучи Семиан в челюстта и го просна на земята. Останалите ездачи сведоха глави, когато Хиркалан гневно ги изгледа един подир друг. Семиан се усмихна вътрешно. Беше видял как лицата им се озаряват, макар и само за миг. Тук и там в душите им се разпалваха искри. Китир беше прав. Щеше да ги спечели. Днес, утре, вдругиден, все едно кога; щеше да ги спечели.

Той проследи с поглед Хиркалан, докато старият рицар се отдалечаваше. „И той го знае.“

Обикновените хора от кулата бяха също толкова подли и неискрени, колкото заловените отвън. Семиан не откри дори един, който си струваше да бъде спасен, но въпреки това Хиркалан пусна всички да си вървят. Пусна и алхимика. Ездачът обаче беше един от Зафировите. Семиан го познаваше. Нищо у него не си струваше спасяването. Дори Хиркалан би трябвало да го съзнава. И все пак той беше единствено разсъблечен, бит с камшик и отпратен да се прибира гол.

— Ние сме Червените ездачи! — викна Хиркалан към кулата. — Кажете го на Узурпаторката, на която служите! Няма да имаме мира, докато не възтържествува правдата.

— Правда и Възмездие! — чу се нечий глас.

— Правда и Възмездие! — повтори още един.

Хиркалан се извърна и ездачите се смълчаха. Той бавно кимна.

— Да — каза той, твърде тихо, за да го чуят в кулата, но думите достигнаха до Семиан съвсем ясно. — И възмездие, ако само правдата не стига.

Приключиха с плячкосването на гнездото, като взеха всичко, което биха могли да носят и използват, и унищожиха останалото. Когато си тръгнаха, оставиха кулата непокътната. „Нека си живеят — беше казал Хиркалан. — Нека предадат думите ми там, където трябва.“ Семиан се усмихна на себе си. „Твоите. И моите.“

Хиркалан ги отведе обратно в лагера им в Хребета, като не се отделяше от Семиан, докато летяха. Веднага щом кацнаха, двамата с ГарХанас отведоха Семиан встрани, извън полезрението на останалите. Той не се съпротивлява.

— Сдобихме се с още три дракона — изръмжа гърлено Хиркалан. — Три повече за Червените ездачи, три по-малко за Узурпаторката. Поредната победа. Няма да я опетня с обесване. Познавам те, Ездач Семиан. Знам, че служи на кралица Шезира вярно и добросъвестно. Знам какво си сторил при редута. Така че ще бъдеш само бичуван пред ездачите, които служат на нашата кауза, а на сутринта ще бъдеш отвързан и никога вече няма да престъпиш моя заповед. Ако го сториш, ще увиснеш на въжето. Аз лично ще стегна примката около врата ти. Разбра ли ме?

Семиан срещна втренчения му поглед.

— Правда и Възмездие, милорд. Великият пламък никога не спи, не бива да спят и слугите му.

Хиркалан поклати невярващо глава и си тръгна. ГарХанас и двамата ездачи, които летяха редом с Хиркалан, сграбчиха Семиан. Той се остави да го разсъблекат, да го отведат до едно дърво и да го вържат там. Усещаше как Пламъкът се разгаря победоносно в сърцето му. Бичуването, когато се стигна до него, в крайна сметка бе просто болка, а той беше човек, поглъщан от огън. Късно през нощта, когато всички заспаха, в ухото му като в сън зашептя глас. Женски глас. Нтандра от Долината.

— Аз съм с теб, Ездач Семиан. Открих отново алхимика, точно когато тръгвахме. — На светлината на звездите проблесна окървавен нож и преряза въжетата, с които беше завързан. — Правда и Възмездие, Ездач Семиан. Разбирам тези думи. Правда и Възмездие.