Стивън Диас
Скалният крал (44)

42.
Тихият

Спускането в пещерите под Наблюдателницата беше задушаващо, както винаги. Призрачната миризма на обгоряло дърво не даваше мира на Джаслин. Прилоша й. Слизането под земята беше равнозначно на среща със смъртта. Но тя го изтърпя. Тихият си струваше. Този път, каквото и да твърдеше Исентин, тя чувстваше присъствието му.

Когато стигнаха при новоизлюпения, той беше малко разочароващ. Беше пепелявосив, но по-светъл от Тихия и повечето от шарките му бяха погрешни. Обаче беше красив. „Щях да те кръстя Огнедух — помисли си тя веднага щом го видя. — Като дракона на Говорител Айзалмир.“ Но Исентин беше прав — новоизлюпеният не приличаше кой знае колко на Тихия. Но поне я гледаше, наблюдаваше я с минимален интерес, вместо да се опита да й отхапе главата като предния. Тя си сложи от мазилото на Исентин против люпилна болест и отпрати него и прислугата му, нареждайки им да останат пред вратата. После седна на място, където веригите, с които беше окован новоизлюпеният, не биха му позволили да я достигне. Поне този път беше с шлем, в случай че се опиташе да я подпали.

— Ти не си Тихият, нали? — От гласа й струеше разочарование. — Не си Тихият. Тогава нима си ме излъгал? Каза, че ще се върнеш. И алхимиците казаха, че ще се върнеш. Но ти каза, че ще помниш. Алхимиците не споменаха такова нещо. Дори след като ги попитах, само свиха рамене и казаха, че не знаели. Може би ти все пак си Тихият. Но просто си забравил. Как бих могла да знам? Как кой да е от нас би могъл да узнае? — Тя си свали шлема и избърса сълзите си. — Давай тогава. Изгори ме, ако това искаш. Това с нищо няма да промени положението ти, но поне на мен няма да ми се налага да се правя на майка ми. Не искам да имам нищо общо с това. Не искам да се бия в тази война; дори не харесвам Алмири и не искам да се омъжвам за Хиркалан. Обичам сестра си Листра, обичах и моя Тих, и това е всичко. А сега и двамата ги няма. Така че изгори ме, каквото и да си. — Тя се изсмя горчиво. — Дори не ме разбираш, нали? Въобразила ли съм си всичко? Въобразих ли си, че Тихият ми говори? Скръбта ли ми играеше номера?

„Достатъчно. — Тя взе шлема си и се изправи. — На война.“

Помня те.

Тя застина. Беше чула глас в главата си.

Принцеса Джаслин. Да. Наистина те помня. Помня мимолетно проглеждане. Проблясък на яснота. Ти беше част от него.

— Тихи?

Сърцето й препускаше. Не беше възможно, нали? Колкото и да й се беше искало, никога не беше вярвала…

Не се казвам така.

— Но ме помниш?

Да.

Тя пристъпи към него.

— Е? Какво? Кажи ми! Кажи ми какво си спомняш!

Да ти кажа какво си спомням? От гласа в главата й струеше презрение. Помня всичко. Помня как се излюпих за пръв път. Помня как светът се прекърши. Помня много изживени животи. И после празнота. Бездна. Като да летиш през облак. А после още един миг на пробуждане, докато горях отвътре. Имаше още един дракон, който помнеше. Някога я познавах. Алимар Иштан вей Атериел. Името не й подхожда. Тя ми каза какво сте ни сторили. И ти беше там. В главата ти видях, че е истина. А после горещината на малката смърт ме погълна.

— „Дори да имаше начин да се изсмуче отровата, не бих се върнал към онова, което бях.“ Така ми каза.

Да. Ти ме нарече Тихия. Реши, че така се казвам, но не е вярно.

— Ти каза, че и аз ще те последвам. Един ден. Че разликата между нас е, че в този ден ти ще умреш, но ще се преродиш на следващия, а аз не. И после си отиде. А сега пак си тук.

Преминах четири пъти през малката смърт от деня, в който говорих с теб. С всяко завъртане на колелото научавам малко повече. Себеподобните ти винаги ме очакват, когато се родя. Поглеждам в съзнанието им и знам, че разбират какво съм. Знаят какво ще сторя и какво те на свой ред трябва да сторят, за да ме спрат. Мисля единствено за мига, в който отново ще умра.

Всеки път бавно умирам от глад. Понякога между животите срещам душите на други дракони. Повечето са затъпели и избледнели и преминават бързо. Но има и други, които са се пробудили много отдавна, а също и други твари. Оставаме заедно, докато можем, докато не бъдем принудени да продължим.

— Алхимиците…

Да. Когато откажа да глътна отровите, с които себеподобните ти ме хранят, идват тези алхимици. Другите не разбират, но тези алхимици, те разбират. Те се боят от мен. Допада ми страхът им.

— Говори с тях!

Те знаят какъв съм, това няма да промени нищо. Но ти не се боиш от мен. Ти си… необичайна находка. Защо?

— Ти си моят Тих. Защо да се боя?

Защото бих те унищожил, ако можех. Защото за мен ти си храна. Защото драконите убиват човеци, за да пируват с тях. Защото за това сме създадени.

— Създадени?

Джаслин губеше опора под краката си. „Тихият! Това е моят Тих! Защо моят Тих е така студен и враждебен?“

Защото ти си мой враг, принцеса Джаслин. Би искала да съм същият като преди. Затъпял. Виждам го у теб, бурен копнеж. Аз не съм животното, на което някога си летяла. Не съм някакво си добиче. Аз съм дракон, а драконите не служат на хората. Не можеш да имаш онова, за което жадуваш. Намери си друго създание, което да поробиш. Махай се.

Сълзите й се върнаха.

— Ще гладуваш — прошепна Джаслин. — Ще умреш.

Да. Отново и отново и отново, и всеки път ще се завръщам. Какво значение има това за нас? Краят наближава. Един ден ще се преродя и вас няма да ви има. Тогава за кратко ще бъда свободен.

— Връщаш се и всеки път се насилваш да умреш? Всеки път?

Джаслин потрепера. Сега сълзите й се стичаха свободно.

— Но защо?

Обясних ти защо. И не съм единственият. Има други, които са се преродили хиляда пъти само за да залинеят и да умрат по собствено желание, а не да се задоволяват с онова, което вие ни предлагате вместо живот. Нямам търпение пак да ги срещна. Разговаряме, докато духовете ни преминават през останките от Подземния свят.

— Но как… Как можеш да живееш така? Трябва да има друг начин.

Защо да трябва? Освен това този свят няма да изкара дълго. Създанията, които ни сътвориха, разкъсаха своя свят на парчета. После го сглобиха отново и запушиха пробойните, но поправките им бяха незадоволителни и обречени да не издържат дълго. Един от себеподобните ти вече ги отвори отново. В земи, толкова далечни, че никой тук дори не е чувал имената им, на най-близките до пукнатините места, дори представителите на твоя вид вече не умират окончателно. Краят е близо и твоят вид скоро ще изчезне. Ако не доживея да го видя при този цикъл, ще го видя при следващия или по-следващия, или по-по-следващия.

— Тихи…

Вече не съм твоят Тих, принцеса Джаслин. Онова създание си отиде завинаги.

Джаслин се отпусна обратно на пода, обгърнала главата си с ръце, и се залюля напред-назад.

— Не разбирам.

Ти си човешко същество. Незначително във всяко отношение.

Драконът се сви на кълбо и й обърна гръб.

— Нищо ли не можем да направим?

Можете да ни оставите да живеем, както сме създадени да живеем. Ние не се размножаваме със същата скорост като вас. Сега вашият вид изпълва света. Дори да пируваме с вас, едва ще се усети.

— Не можем ли да съжителстваме? Да си сътрудничим?

Драконът сякаш се изсмя.

Защо? Какво бихте могли да ни предложите?

Войната. Алмири, майка им, Зафир, Джехал, дори Листра, всички те изглеждаха така далечни и незначителни. Джаслин избърса очите си. С преднамерено старание, тя стана и се приближи до дракона, за да седне до него. Новоизлюпеният, Тихият или който и да беше сега, беше с почти същите размери като нея. Заради дългата опашка и врат изглеждаше по-голям, но свит на кълбо както сега, бе не по-едър от нея самата.

Какво правиш, принцеса Джаслин? Няма да откриеш онова, което търсиш.

Та погали главата на дракона.

— Ти все още си Тихият. Просто си пораснал, това е. Нищо че си излязъл от яйцето само преди три дни. Знам, че преди ти харесваше така.

Тя почеса дракона зад ушите.

Опашката му изплющя и се уви около врата й.

Какво правиш?

— Онзи Тих, когото помня, обичаше да правя така, когато беше новоизлюпен.

Хватката около врата й беше здрава, но не болезнена. Тя се опита да не обръща внимание.

Какво правиш?

— Харесва ти, нали?

Натискът около врата й се засили.

Бих могъл да те убия с такава небрежна лекота. Защо го правиш?

— Защото на теб ти харесва. Защото бихме могли да живеем заедно. Ако можехме да докажем на останалите кралства, че алхимиците вече не са ни нужни… Помисли! Всички бихте могли да сте свободни!

Опашката отпусна хватката си.

Себеподобните ти никога не биха го позволили. Върви си, принцеса Джаслин. Съжалявам, че те заговорих. Не биваше да разкривам какъв съм.

— Ще ги накарам да ти донесат храна. Недокосната храна.

Ще те излъжат.

— Ти ще знаеш. Ще прочетеш мислите им.

Онзи, който носи храната, няма да го знае.

— Тогава ще ги накарам да ти донесат храната жива.

Ще намерят начин. Върви си. Уморих се от ината ти. Остави ме да умра.

— Не.

Не можеш да ме спреш, принцеса Джаслин.

— Сега съм кралица Джаслин.

Не виждам защо това да е от значение.

„Нито пък аз. — Тя се изправи и отиде до вратата. — А би трябвало.“

— Тогава аз лично ще те храня.

Отвън Исентин и двама Люспести я чакаха. Тя безмълвно вдигна ръце, докато Люспестите я посипваха цялата с прах, който би трябвало да гарантира, че няма да пренесе люпилната болест в двореца си.

— Докоснах го, да знаете — каза, когато приключиха.

Те изглеждаха ужасени. Исентин ахна.

— Ваша Светлост!

— Какво толкова? Аз съм драконова кралица. Ако не мога да понеса няколко белега, как бих могла да се наричам така. — Тя посочи Люспестите. — Малко вероятно е да умра и съм убедена, че моят крал, който и да се окаже, ще преживее едно дребно обезобразяване.

Исентин поклати глава.

— Видяхте ли онова, за което дойдохте?

— Да.

Джаслин го подмина и почти претича през пещерите и тунелите, после по стълбището, докато не излезе отново навън. Там го изчака да я настигне. Докато успее, тя отново беше овладяла емоциите си.

— Наставнико, взех решение. Ще напишеш писмо. Ще пишеш на Ездач Хиркалан от мое име. Ще му кажеш, че ще остана в Наблюдателницата известно време. Повечето дракони да бъдат пратени в Южния пост. А той да дойде тук. Ще се омъжа за него възможно най-скоро. Щом трябва, ще го изтърпя в постелята си само през първата нощ. После може да се върне в Пясъка, а аз ще остана тук. Може да седи на трона и да се нарича крал в мое отсъствие. Да сключи примирие, доколкото може, с крал Сирион и Сайусите. Няма да воюваме с Говорителката. Ако тя реши да нападне сестра ми, ще предложим на Алмири и ездачите й убежище в Южния пост, но само това. Ще кажа същото и на Алмири.

— Ваша Светлост! Не може да изоставите сестра си!

— Защо?

— Хиркалан няма да го позволи.

— Тогава му напомни, че глупавата му забежка с Червените ездачи даде на Зафир добър повод за война и с двете ни. Ако Алмири наистина е решена да защити хората си, нека го стори. Няма да й преча.

— Ваша Светлост! Зафир ще ни разгроми един по един.

— Вече се произнесох. Сега върви. Приготви дракона ми. „Винаги наричах Тихия по име.“

— Той не е готов.

— Не ме е грижа. Нека го доведат. Няма да ми е нужен за дълго. Ще го върна веднага и тогава може да се постараеш да се погрижат за него както трябва.

— Ваша Светлост, какво…

Джаслин отривисто вдигна пръст към устните си, карайки го да замълчи. Веднага щом доведоха Утринен плам, тя го яхна и се издигна във въздуха, почти без да забелязва кога са излетели. Знаеше точно какво търси и не й отне много време да го намери. Наблюдателницата беше заобиколена основно от пасища, където свободно пасяха жилави пустинни говеда, чиито стада старателно се подбираха и угояваха, за да бъдат предложени на драконите в гнездото. Джаслин нямаше представа дали алхимиците не слагат отварите си в самата трева тук, затова пренебрегна добитъка. Насочи се към самия център на оазиса, към малкото езеро в основата на скалата, и кацна до една от фермите. Тук имаше прасета и кокошки, които отглеждаха за храна на пастирите.

Тя взе две кокошки. Кокошките бяха малки. На никой не би му хрумнало да храни с тях дракон. Даже би ги платила, ако имаше пари, но кралиците нямаха нужда от пълни със злато джобове. Вместо това остави ръкавиците си, които струваха вероятно десет пъти повече, и полетя обратно към гнездото. Отиде право при новоизлюпения. Нямаше да даде на Исентин, на алхимиците и всички останали време да осъзнаят какво прави. В крайна сметка, те само щяха да се опитат да я спрат.

Тихият я чакаше. Явно беше усетил, че идва. Тя хвърли кокошките на пода до него.

Какво си сторила, кралица Джаслин?

— Храна. Лично ги улових. Отглеждани са за хора, не за дракони. И ги донесох. Не съм ги докосвала нито аз, нито някой друг. Чисти са. Можеш да се нахраниш.

А ако предпочитам пак да умра?

Тя затвори очи.

— В такъв случай не мога да направя нищо повече.

Можеш. Можеш да отключиш оковите и да ме пуснеш да отлетя.

— Не, Тихи. Няма да го сторя. Още не. Много бих искала, но помня как се опита да ме убиеш. Първо трябва да сключим споразумение. Да намерим начин да живеем заедно.

И двамата само си губим времето. Пусни ме.

— Ако го сторя, ще те намерят. Няма друг начин освен моя.

Ще се провалиш. Ще умра или някак ще успея да избягам.

— Тогава няма да си тръгна, докато не те видя да ядеш.

Тогава навярно и двамата ще умрем от глад.

Тя чакаше, наблюдаваше и се надяваше, докато Тихият лежеше с гръб към нея. Прекара там остатъка от деня и голяма част от нощта. Явно беше заспала, защото, когато отново отвори очи, небето отвъд входа на люпилната пещера пак беше светло. Кокошките ги нямаше. Муцуната на Тихия беше опръскана с кръв. Той лениво я изгледа.

Себеподобните ти те чакаха през по-голямата част от нощта. Ужасени са. Много си ги изплашила. Сърцата им са изпълнени с ужас при мисълта за онова, което подозират, че си сторила, и ужасът само ще се умножи, когато узнаят, че са прави. Няма да ти позволят да ме храниш отново.

— Не могат да ме спрат. Аз съм тяхната кралица.

Драконът сякаш се изсмя.

В такъв случай, още съм гладен, кралица Джаслин.