Стивън Диас
Скалният крал (6)

4.
Кръвният маг

Джостан не си носеше палатка. Не си носеше и шалте, нито пък одеяла, изобщо нищо, което да му е от полза. Семиан беше в същото положение. Нтандра имаше одеяла, но не и палатка. Накрая и тримата се озоваха в палатката, принадлежала на брата на Хиркалан, просто защото я имаше и на Деремис вече нямаше да му трябва. Гледаха как Деремис изгаря. Хиркалан и част от останалите ездачи пяха песни, и Джостан пя с тях. Нтандра се взираше в огъня. Сълзите й ту рукваха, ту спираха. Навярно мислеше за Деремис, или по-вероятно за всички онези, които беше изгубила. От време на време Джостан се чудеше къде ли се намират. Бяха пресекли Великата скала и Долината на Сребърната река, а после бяха свили на запад и после отново на юг. Някъде близо до пресечната точка на Пурпурния хребет и Гръбнака на света. С това предположенията му се изчерпваха. Някъде в планините.

И Семиан се взираше в огъня. Джостан си нямаше и представа той пък за какво си мисли.

Когато първоначалните пламъци поутихнаха, Хиркалан се изправи и с лек жест въдвори тишина. Той вдигна своя рог с вино.

— За Деремис, моя брат. Поредният смел, благороден и честен ездач, паднал в боя. — Той пресуши рога. — Аз ще жаля за него, както подобава на родственик, но вие недейте. Във война сме и във всяка война смелите и благородните загиват. Ние ще бъдем искрата, която ще възпламени кралствата. Днес извоювахме победа. Сдобихме се с три дракона, а също и с трима нови ездачи. Така трябва да запомним брат ми. Така че вдигам още една наздравица, този път победна. Пия за кралица Шезира и крал Валгар, които ще измъкнем от подземията на Елмазения дворец. Пия за обезглавения труп на Говорителката Зафир, който ще гние на въжето! — Той отново надигна рога. — Сгрейте се на кладата на брат ми. Знайте, че е загинал доблестно и че би се гордял с онова, което сторихме, и с онова, което ще сторим утре и всеки следващ ден.

Хиркалан запрати рога си в огъня, обърна им гръб и се стопи в мрака. Нтандра се разхлипа. Семиан се взираше в пламъците.

— Странен ден — промърмори Джостан.

— Той не вярва — прошепна Семиан.

Джостан не знаеше какво да отвърне на това. В какво да вярва? Беше му трудно да изпита каквото и да било освен объркване и навярно известно задоволство, че отново се е сдобил с дракон.

Нтандра протегна ръка и обгърна раменете на Семиан.

— Аз вярвам — каза тя.

— О, и в какво по-точно? — сопна се Джостан.

Когато Семиан се извърна към него, на Джостан му се прииска да си беше замълчал. На трепкащата светлина на огъня Семиан приличаше на демон.

— Ездач Хиркалан не вярва в името, което е дал на поддръжниците си — чу се нов глас иззад тях.

Джостан се обърна и се оказа лице в лице с невзрачен мъж, който се подпираше на жезъл. Едва ли не единственото у него, което направи впечатление на Джостан, бяха ръцете на мъжа, обгорени и покрити с белези, и с отчасти липсващи пръсти. Мъжът с жезъла гледаше Семиан и изражението на Семиан се беше променило. На лицето му внезапно се бе изписал шок, дори страхопочитание. Джостан се намръщи.

— Ти обаче вярваш, нали? — каза мъжът с жезъла на Семиан. Семиан кимна. — Проблемът е — продължи мъжът, — че Хиркалан е неверник.

Той приклекна между Семиан и Джостан. Сега, като го видя по-отблизо, лицето му се стори познато на Джостан.

— Виждал съм те някъде — отбеляза той.

— Да. И двамата служихме на една и съща господарка. Аз съм Китир. Служих на лейди Настрия. Бях нейният кръвен маг.

Джостан усети как се вцепенява, обзет едновременно от отвращение, страх и гняв. „Кръвен маг. Изрод.“ Едва ли не очакваше Семиан да скочи на крака и да посегне към меча си, но той дори не трепна.

— Ездач Хиркалан реши да нарече хората си Червените ездачи, защото това е популярна легенда. Всички знаят историите, откъслеците от пророчества, които се предават от село на село, от поколение на поколение, все по-неясни и изопачени с всяко следващо преразказване. Червеният ездач и бледият дракон. Правда и Възмездие. Възмездието най-често се пропуска. Да, Червеният ездач, който лети от град на град и наказва злосторниците за престъпленията им. Всички знаят тази история.

— Но това не е истинската история — прошепна Семиан, — нали?

— Имената имат своя собствена мощ, нали, Ездач Семиан? — усмихна се неискрено кръвният маг. — В оригиналните откровения червеният ездач е предвестникът на края на света. Изпепеляването на всичко. Не мисля, че Ездач Хиркалан има наум толкова апокалиптична картина.

Джостан скочи на крака.

— Семиан, защо изобщо разговаряш с тази… тази твар. Нали чу какъв е! Той сам ти каза!

— Веднъж видяхме кръвна магия — каза Семиан кротко. — Помниш ли, Джостан? Един алхимик я направи.

— Кралицата забрани практикуването й! Под страх от смъртно наказание!

— И въпреки това този мъж е работил за нейния маршал-рицар.

Семиан се наведе по-близо до кръвния маг и стисна коляното му.

— Аз пих драконова отрова, но оцелях.

— Най-често така става.

— Имах видение!

— Също често срещано, доколкото знам.

— Видях жрец. И дракон. — Семиан изглежда чак сега забеляза дланите на Китир. — Ръцете му бяха обгорени. Също като твоите, но по-лошо! Той ми каза какво да правя.

— И какво по-точно? — попита магът.

На Джостан му дойде до гуша. Вече беше пийнал и изобщо не му се слушаше как Семиан за пореден път се превъзнася за видението си.

— Той се мисли за Червения ездач — присмя се Джостан.

Очакваше и магьосникът, и Нтандра да се запревиват от смях, но никой от двамата не го стори. Даже се загледаха в Семиан с още по-голям интерес.

— Не ме ли чухте? Той вярва. В пророчествата, в края на света, в цялата тая щуротия. Мисли си, че се отнасят за него. — Каза го. — Полудял е. И ако вие не го мислите за луд, значи и двамата сте луди.

Той ги заряза и се отдалечи. И то не просто обикновени луди. Опасно луди. Изперкали. Луди за връзване. Такива луди. Той погледна през рамо към миниатюрния кръг светлина, обгърнат от почти непрогледен мрак. Тримата се бяха скупчили заедно, сякаш изобщо не бяха забелязали, че си е тръгнал. Нтандра вече беше увесила и двете си ръце на раменете на Семиан. Беше му хвърлила око още откакто пристигнаха, но Семиан, изглежда, не го съзнаваше. Наблизо седяха и други ездачи и се взираха в огъня; около тях се издигаха надвисналите силуети на планински върхове, сякаш решени да пробият черни дупки в звездното небе. Част от ездачите пиеха, други тихичко припяваха. Джостан познаваше някои от тях, повечето само по физиономия. Неколцина срещнаха погледа му и му кимнаха. Един-двама му махнаха да седне при тях и да сподели питието или мъката им. Всички бяха познавали Деремис. Той беше първият загинал Червен ездач и, изглежда, никой не знаеше как точно да посрещне новината за смъртта му. Джостан отиде и поседя малко при тях, но някак пак се чувстваше сам. Нощта на ножовете беше сближила тези мъже, а той я беше пропуснал. Докато Нощният пазител и неговите Елмазени бяха посичали с мечовете си братята и бащите им, докато крал Валгар и кралица Шезира бяха отведени, за да бъдат съдени за измяна, Хиркалан и тези малцина се бяха измъкнали от двореца на Говорителката с бой. Някак бяха успели да вземат със себе си и кралица Алмири — най-голямата дъщеря на Шезира, съпругата на Валгар, господарката на Равношпил, а сега, благодарение на тези ездачи и оръдието, което щеше да сложи край на властването на Говорителката Зафир, стига само да откриеха как да го използват. И Джостан беше пропуснал всичко това. Беше го пропуснал, защото беше със Семиан и принцеса Джаслин в крепостта на алхимиците, изправен пред нещо далеч по-страшно, но не вървеше да го изтъква, нали? Ездачите на Хиркалан бяха изгубили близките или приятелите си, или и двете, а той какво беше изгубил? Нищо. Нищо и всичко. Те знаеха, разбира се. Знаеха, че двамата със Семиан са се сблъскали с подивелите дракони. Знаеха за пещерите, за пушека и за огъня, за алхимиците и за Огнените. Знаеха, че той е бранил принцеса Джаслин, а Семиан е погълнал драконова отрова в опит да унищожи дракона, който би го изял. Знаеха всичко това, просто… не разбираха.

Не ги беше грижа. Да. Това беше истината. Те мислеха само за Зафир и за това, че се беше опитала да ги убие. Тях и кралицата им.

Когато отново ги потърси с поглед, Семиан, Нтандра и кръвния маг ги нямаше. Той постоя при останалите колкото можа, а после тихомълком пое обратно към палатката им. Палатката на Деремис. Приближи я бавно, тихо, не искаше да обезпокои никой вътре. Ако Нтандра беше със Семиан — е, какво пък, беше му все едно, стига да огрее и него самия, като приключи. Започваше да разбира какво й е. Какво е да си готов на всичко, абсолютно всичко, само и само да не останеш сам. Както и очакваше, докато се промъкваше към палатката, чу шепот отвътре.

— Усещам го. Знам, че е там.

— Да.

— Трябва да знам дали съм права.

— Да.

Джостан се приближи още. Първият глас определено беше на Нтандра. Вторият много не приличаше на гласа на Семиан.

— Вярно е.

Джостан беше почти до отвора на палатката. Закова се на място. Тя беше с кръвния маг. При мисълта направо му се догади. Почти си я представи, гола, как го е възседнала, а той я опипва с осакатените си пръсти.

— Нека те докосна.

„Не! Не му позволявай да те пипа!“

— Да. Вярно е. Носиш дете в утробата си. Носиш момче, Нтандра от Долината. Носиш наследника на мъртвия си съпруг.

— Какво ще кажа на детето си, като се роди? Че няма баща?

— Порадвай му се няколко години, после виж дали алхимиците не биха го взели.

— Няма да го вземат. Той е от знатно потекло. Дори да не го знае.

— Може да го дадеш на Елмазената стража. Никой няма да го е грижа дали има един баща или десетима.

— Не! По-скоро бих му прерязала гърлото още щом се роди, отколкото да го дам на Зафир.

— Дотогава Говорителката отдавна няма да я има.

— Казах не!

— Тогава му кажи каквото пожелаеш. Кажи му, че носи в себе си онова, което е останало от баща му. Отгледай го като истински син на баща си. Подготви го за трона, който му се полага.

— Никой няма да ми повярва.

— Така е.

Джостан не можеше да помръдне. Трябваше да си тръгне и да се върне по-късно, но не можеше. Не можеше и да продължи напред. Просто трябваше да види, но се боеше да погледне.

— Защото зад гърба ти те наричат уличница, Нтандра от Долината.

— Той ще е копеле. Не е честно. — Изведнъж тя се разкрещя: — Щяхме да се венчаем веднага след завръщането му! Бях недокосната. Дотогава не бях лягала с мъж.

Тонът на магьосника се смекчи:

— Наистина е несправедливо, но приеми този син като дар. На такива като него често е отредено да станат велики. Съдбата е белязала сина ти, Нтандра от Долината. Искаш ли да бъде велик?

— Да!

— Мога да ти помогна и за празнотата в сърцето ти. Безпомощността, безнадеждността, безполезността. Мога да ти помогна да се отърсиш от всичко това. Стига да искаш.

— Да. — Гласът й беше тих, хлипащ. — Моля те.

— Кое от двете, Нтандра от Долината? Мога да сторя само едното.

— Тогава детето — изрече тя толкова накъсано, че Джостан едва я разбра. — Дължа му го.

— Величието и щастието рядко вървят ръка за ръка. Знаеш го.

Джостан не чу какво отвърна Нтандра. Дори не беше сигурен, че изобщо е казала нещо. После чу пак гласа на магьосника:

— Така да бъде. Ще ми се отдадеш ли, Нтандра от Долината? Тялото и душата ти трябва да ми принадлежат.

Знаеше, че един истински ездач не би се стърпял. Ездач като Хиркалан или Деремис би нахлул при тях в същия този момент. Сигурен беше. Би изритал магьосника от палатката и би го пратил да си върви по пътя — или с помощта на ботуша си, или на меча. Нтандра може би щеше да проклина, да ридае и да ги плюе, но те пак щяха да го сторят, защото така беше редно. Не защото някой го очакваше от тях, а защото беше редно.

„А аз не съм като тях.“ Той безшумно се обърна и се отдалечи. Достатъчно, за да не чува шепота им, но да чуе, ако той прерасне в писъци. Не прерасна. След двайсет минути кръвният маг излезе. Оглади дрехите си, изтупа ги от прахта. Застина за няколко мига и се взря точно в мястото, където седеше Джостан — невидим, погълнат от сенките. После си отиде. Джостан остана там — достатъчно дълго, за да е сигурен, че магьосникът вече е далеч — но преди да се накани да тръгне, Китир се върна, и този път водеше със себе си Семиан. Минаха точно покрай него.

— … с това — каза магьосникът.

— Щом трябва.

— Трябва. Освен ако не си шарлатанин като Хиркалан.

— Струва ми се нередно.

— Налага се, Ездач Семиан. Хиркалан само парадира с легендата, ти трябва да я изживееш. Веднъж щом имаш нея, ще последват и други. Аз ще се погрижа…

Разделиха се на входа на палатката. Магьосникът за втори път се отдалечи, а Семиан влезе вътре. Шумовете, които се разнесоха скоро след това, не можеха да се сбъркат. Джостан изчака да престанат, а после постоя още малко, преди да стане и да се промъкне вътре. Въздухът беше тежък и спарен и миришеше на Нтандра. Тя лежеше плътно притисната към гърба на Семиан. Ако се съди по хъркането, и двамата вече спяха. Джостан се сгуши близо до нея, защото близостта му харесваше. Когато се събуди по-късно, в малките часове, и усети, че тя го опипва, дори не му мина през ума да я отблъсне.