Стивън Диас
Скалният крал (34)

32.
Преследвачи и преследвани

Пряспа се рееше високо, когато ездачите изникнаха откъм Гръбнака на света, точно както Кемир беше сигурен, че ще стане. Пет дракона, все бързи бойни дракони, всеки с по двама ездачи. Бяха предпазливи, летяха в рехава ромбовидна формация — един ниско и близо до земята, друг високо горе, над малките перести облачета, които се носеха из въздуха, по един от всяка страна и последният малко по-назад. Кемир не знаеше кой знае колко за летенето с дракони, но знаеше, че ездачи, очакващи битка, летят близо един до друг, за да могат бързо да си се притекат на помощ. Тези тук предвкусваха неприятност, която да ги принуди да се обърнат и да побягнат. Като се замислеше, това би трябвало да му послужи за предупреждение.

Все едно би имало значение. Навярно имаше правилен начин да се нападне ромб. Кемир нямаше представа какво пише по въпроса в „Законите“ на принц Лай, но би предположил, че се започва с онзи най-отзад. Пряспа обаче никога не беше чувала за принц Лай. Тя просто се издигна по-високо, после прибра криле и се спусна откъм слънцето, връхлитайки върху дракона на върха на ромба. Сблъсъкът щеше да изхвърли Кемир високо във въздуха, ако не беше сбруята; сега ремъците просто го срязаха на две и той се люшна напред и си счупи носа в гърба на Пряспа. Двата дракона се увиха един около друг и се понесоха заедно към земята. Кемир не видя какво се случи с ездачите, но те трябва да са били по средата при сблъсъка на драконите — и сега навярно бяха просто огромно кърваво петно, от което стърчаха парчета броня.

Докато прелитаха през един облак, за миг всичко бе обгърнато от бяла мъглица. Когато се измъкнаха, драконите вече се бяха разделили. От устата на Пряспа висеше нещо. Тя тръсна глава и то отхвръкна във въздуха, оставяйки ивица рехави червени пръски да се носи по вятъра.

— Ох! Да ти се не види, драконке, едва не ме уби!

Той се притискаше към нея, разтворил широко ръце и вкопчил побелели пръсти в люспите й. Другият дракон вече се спускаше към земята и Пряспа го следваше отблизо. Той различаваше виещата се река и града, който Пряспа беше изгорила и над който все още се стелеше тънък слой прахоляк.

Готово. Един освободен. Остават още четири.

Без да забави ход, тя се насочи към следващия дракон, с прибрани до тялото криле и виещ наоколо вятър.

— Жив! Плени ездача жив! — изрева Кемир, сякаш някой би могъл да чуе каквото и да било при такава скорост. Той сгърчи лице и без особен успех се помъчи да прикрие очите си с ръка. — Изобщо ли не можеш да се владееш?

Защо?

— Потребна храна, забрави ли?

С какво ми е потребна?

Ездачите на другия дракон вече бяха забелязали приближаването на Пряспа. Тя летеше твърде бързо, за да се отдръпнат от пътя й, но се бяха прицелили в нея със скорпиона си.

Не, не в нея, в ездача й. В него. Кемир се просна по лице. Няколко мига по-късно усети как Пряспа потръпва от болка, когато стрелата я улучи. Нямаше представа къде. Нито пък го беше грижа. Нали не уцели него, това беше важното. Навярно би могъл да забиеш и сто стрели в дракон, но ще успееш единствено здравата да го вбесиш.

Не! Драконовият гняв се стовари върху него като чук и Кемир ядосано изрева, без всъщност да знае защо. Той стисна юмруци и понечи да се изправи на седлото, но щом помръдна, вятърът едва не го събори от гърба й. После Пряспа се заби в другия дракон подобно на трийсеттонен таран. Кемир отхвръкна във въздуха и този път сбруята едва не му откъсна краката, когато и двата звяра политнаха встрани. Другият дракон се извърна, за да я посрещне с нокти и зъби, но не беше достатъчно бърз. Пряспа щракна с челюсти към него, одра го с нокти и го цапардоса с опашка. Зъбите й видяха сметката на единия драконов рицар, ноктите — на другия. Кемир не беше сигурен какви щети нанесе опашката, бе твърде зает да заляга, защото опашката на другия дракон се уви около врата на Пряспа, разсичайки въздуха там, където се беше намирала главата му. Изпълни го гняв.

Драконов гняв.

Отрова, Кемире. Стрелите им са напоени с отрова!

В главата му се запрескачаха мисли, някои негови, други не. Щом използваха стрели с драконова отрова по тях, значи не се целеха в него. Пряспа трябваше да побегне обратно към езерото. Обратно към глетчерите, ако й стигнат силите. Не го беше грижа, налагаше се тя да остане и да убива, да убива и чак след това да полети към глетчерите. Колко отровни стрели са нужни, за да свалиш дракон? Една? Десет? Сто?

У този между зъбите ми все още се долавят мисли. Непотребни мисли, Кемире. Искам да го изям.

— Откъде знаеш, че и той не е отровен?

Пряспа потръпна и изплю рицаря. Той политна във въздуха с окаян писък и се изгуби от поглед.

— Жив! — изкрещя Кемир. — Вземи един жив!

Защо?

Пряспа зави и Кемир се люшна встрани. Вече наближаваха земята. Ако Кемир нямаше към стотина по-спешни неща за вършене, би могъл да преброи дърветата и добитъка по полята под тях.

Драконовият гняв го изпълни.

— За да му зададем въпроси!

„За да го убия лично.“

— За драконовите отрови и скорпионите.

„За да го накарам да изяде собствените си черва, докато е още жив.“

— За това колко пъти смятат, че е нужно да те улучат!

„За да му строша главата с голи ръце.“

Сега, след като Пряспа нямаше предимството на височината и скоростта, останалите три дракона се приближаваха. Опитваха се да я обкръжат, да я хванат в капан. Стрела от скорпион профуча във въздуха край главата й. Друга проби тънката ципа на крилото й.

— Давай, давай, давай! Сега!

Завесата на драконовия гняв взе да се вдига по краищата. Зад нея започнаха да се подават собствените му чувства. Страх. Тревога. Определен неспокоен ужас.

— Стреляха. Нападни ги, преди да са заредили нова стрела!

Пряспа се извъртя, зави и се понесе към най-близкия дракон, като цялото й тяло се тресеше, а крилете й раздираха въздуха. Ремъците на сбруята изсвистяха и Кемир усети как нещо в основата на гръбнака му изпука и изхрущя. Пряспа скъси дистанцията, но не достатъчно, преди другият да се обърне и да се отдръпне. Долетяла отгоре стрела отскочи от муцуната й. Тя раздразнено изписка, рязко се обърна и поде напразна атака срещу друг от драконите. И той й се изплъзна. Ездачите знаеха какво правят. Кемир вече си даваше сметка за това. Те с радост щяха да стоят на разстояние и да обстрелват Пряспа с отровните си стрели, докато накрая не я изтощят. Той се притискаше към нея, стиснал зъби, докато Пряспа се въртеше и обръщаше напред-назад. Крилете й се изопнаха, порещата й опашка цепеше въздуха, но погнеше ли някой дракон, той устремно се отдалечаваше. Докато останалите два се приближаваха и се прицелваха.

— Така ти се пада, като си глупава — промърмори Кемир.

Все още усещаше гнева, който се стелеше от Пряспа на гигантски талази като тежък махмурлук, но вече го беше овладял.

Глупава ли, Кемире? Като падна от небето, ще се постарая да се приземя по гръб!

— Глупава, защото си кацнала насред град и си изгорила половината до основи. Глупава, защото стотици хора са видели бял дракон без ездач. Глупава, защото никога не спираш, за да помислиш… Просто трошиш, изпепеляваш и ядеш хора.

Той подскочи, когато нова стрела проряза въздуха наблизо. Пряспа пак се издигаше, летеше почти отвесно нагоре към нищожните рехави облачета, но Кемир веднага видя, че са твърде малки и твърде малко на брой, за да послужат за прикритие.

„Защо крещя? Защото от това ми става по-добре, ей затова.“

— Какво очакваше? Да не мислеше, че ще дойдат тук да те търсят и ще се наредят на опашка, за да ги изядеш?

Вятърът фучеше край лицето на Кемир и почти изтръгваше думите от устата му. Очите му бяха отворени едва-едва. Истинските ездачи си имаха шлемове със специално забрало за такива случаи. Той пак се притисна напред към люспите на Пряспа. В края на краищата, тук горе беше безпомощен. Люспите й пареха.

Мислите ти ме разсейват, Кемире. Не ми помагаш.

— Моите мисли те разсейвали? Е, тогава защо не кацнеш да сляза? После може сама да си забъркваш каши. И без това изобщо не ме слушаш, а и няма да е нужно да се тревожа, че в мен ще се забият грамадни стрели!

Кемире!

— А, и знаеш ли какво? Другия път като изгаряш град, се намъкни в главите им и помоли да ти донесат малко хубави вкусни магарета, като дойдат да те преследват. Те не са глупаци, Пряспа.

„Всъщност до момента се оказаха по-умни от теб.“ Последното се опита да си го помисли тихо.

Не достатъчно тихо, Кемире.

Драконите на Валмеян бяха по-бързи от Пряспа. Тя още не беше съвсем пораснала. Може би това беше причината, а може би планинците просто имаха по-добри дракони — бойни дракони, по-силни, по-бързи и по-издръжливи. В Пряспа вече се бяха забили пет стрели и щяха да станат и повече. Рано или късно в тялото й щеше да проникне достатъчно отрова, за да й повлияе, и двамата с Кемир го знаеха. Тя достигна облаците и се заизвива през и между тях. Другите дракони заеха позиции около нея и търпеливо зачакаха подходяща възможност.

Трябва да се върна в планините. При езерата.

В облак. Навсякъде бяло. Завой. Обратно навън под слънцето.

Кемир разбираше какво означава това. Пряспа възнамеряваше пак да се скрие под водата.

— А аз какво да правя?

Другите дракони можеше и да я последват, но ездачите им не биха могли. Щяха да я изчакат да изплува отново. „И междувременно за развлечение ще погнат мен. Трима ездачи на дракони, а аз пеша. По-добре да остана с Пряспа и да се надявам, че внезапно ще развия умението да дишам под вода.“

— Те няма да се откажат — извика той. — Ще те дебнат колкото е нужно. Все някога ще трябва да изплуваш, за да ядеш. И те ще те чакат.

А така. Дори сам повярва, че може и да е истина. Следващ облак. Остър завой. Отново на светло. Спринт след един от другите дракони. Напразно. Пак завой.

А ти какво предлагаш?

Тя пореше въздуха с цялата си мощ, ускоряваше, завиваше, успяваше засега да задържи останалите дракони на разстояние. Нямаше да издържи дълго. Кемир се беше притиснал плътно към люспите й и въпреки коженото си облекло вече усещаше как тя става неприятно гореща. В мислите й личеше видимо раздразнение. Той го долавяше ясно. Пряспа се чудеше дали няма да лети по-бързо без Кемир на гърба си.

Нов облак. Нов завой. На слънце. Право срещу нова стрела.

— Отдалечи ги от гнездата им. Те се нуждаят от отварите си. Няма да те последват, ако се отдалечиш достатъчно от гнездата им.

И къде са гнездата им, Кемире?

— В планините.

Което безспорно беше вярно. Но той не знаеше дали и другаде няма гнезда. Никога досега не беше идвал от тази страна на Гръбнака. Дори не знаеше, че тя съществува.

Тогава съветът ти няма стойност, дребосъко. Предпочитам езерата.

Пряспа рязко зави в следващия облак и се стрелна обратно към тримата преследвачи. Кемир не знаеше дали силите или запасите й от търпение са се изчерпали първи. Другите дракони се пръснаха. Тя блъвна огън към най-близкия, после се врътна и се устреми към далечните върхове, като се издигаше все по-високо, оставяйки облаците под себе си. Нова стрела се заби отстрани в тялото й. Кемир усети прилив на болка и ярост. Втора профуча над главата му. В мислите на Пряспа имаше нещо, което не беше долавял по-рано, нещо, което нямаше място там. Отчаяние.

— Морето! — кресна той. — Лети към морето!

Морето? Последва пауза. Къде е това море?

Кемир се опита да начертае карта на кралствата в съзнанието си.

— Някъде на юг.

Защо морето да е по-добра идея от езеро, което е по-малко, но е по-близо?

— Защото неслучайно се нарича Безкрайното море. Защото там няма гнезда. Можеш да летиш, без да спираш, и те ще трябва да се откажат и да се приберат у дома, а когато се върнат, няма да могат да те открият.

„И ще може да се носиш по вълните, а аз да остана на гърба ти, и няма да стане нужда никой да се дави или да го залавят драконовите ездачи.“

То е далеч, нали, Кемире? Много далеч.

Навярно беше права. Той вече не знаеше къде се намират.

— Не знам.

Той хвърли поглед през рамо в търсене на преследвачите. Пряспа оставяше димна следа във въздуха зад себе си. Не, не дим, пара. Когато докосна люспите на гърба й с голата си длан, изохка. Бяха горещи, болезнено горещи.

— На няколко дни път, навярно.

Не знам дали ще мога да летя толкова дълго с такава скорост.

— Вече летя толкова дълго, когато пресичахме Гръбнака.

„Но не с такава скорост.“

И не бях натровена.

Самосъжаление? Кемир усети как гневът му се завръща, и този път си беше изцяло негов.

— Не, но не беше и преяла с хора, които не биваше да докосваш. Ти сама се докара дотук. Сега трябва да се измъкнеш.

Те ме предизвикаха, Кемире.

Още две стрели прелетяха край Пряспа непосредствено една след друга. Трета отскочи от люспите й. Тя отново свърна и смени посоката, за да лети успоредно на Гръбнака на света. Кемир се помъчи да прецени дали летят в правилната посока.

— Последния път, когато летяхме към морето, планините ни останаха отдясно.

Пряспа се беше завъртяла така, че да й се падат отляво.

Да, Кемире. Само че сега пресякохме планините.

Той се опита да съобрази дали това има значение. Не беше стигнал далеч, когато Пряспа внезапно спря да се издига и рязко се устреми към земята. Кемир изпищя, отчасти от изненада, отчасти от реален срах, че отровните стрели изведнъж са й подействали.

Отровата още не ми влияе, Кемире. В мислите й се долавяше развеселена нотка. Ако ще ходим до морето, трябва да летя ниско и да се провирам между хълмовете. Драконите, които ни преследват, са възрастни. Може да са по-бързи и по-силни от мен, но аз съм по-гъвкава. Трябва да се възползваме от това предимство.

„Да се възползваме. Ние.“ Пряспа досега не беше използвала множествено число. Напук на всичко, напук на изпепеления град, дори напук на Надира, в стомаха на Кемир се надигна топло чувство. „Ние.“ Може би закуската му се опитваше да избяга, когато Пряспа поде свободното падане. А може би беше гордост.