Стивън Диас
Скалният крал (41)

39.
Правда

Джехал наблюдаваше как гори Дротанов връх. „Ако бях много внимателен и много умел, може би щях да успея да го спася. Но сега Зафир ще изгуби едно гнездо и пет дракона. А каквото изгуби тя, печеля аз.“ Той свали превръзката от очите си, вдигна ръка и извика:

— Към небето!

Призрачният реагира мигновено и се спусна напред, понесе се във въздуха с нетърпение, равно на това на Джехал. Бяха прекарали цялата нощ тук в Лабиринта и бяха неспокойни. „Усещаш, нали? Знаеш, че отиваме да се бием.“

Бяха изминали точно четири седмици от деня, в който го беше посетил Китир.

Около него още петдесет дракона последваха примера му. Червените ездачи идваха почти право към тях. Летяха ниско, устремени през Ждрелото на плъзгащия се дракон, и се спуснаха надолу към долините и каньоните на Лабиринта, които щяха да ги отведат в безопасните недра на Гръбнака на света и Хребета. „Търсите укритие, преди Зафир да ви е забелязала. Но закъсняхте.“ Той мислено прелисти „Законите“ на принц Лай за последен път. Петдесет и един дракона срещу седемнайсет, ако ги беше преброил правилно. Страхотно предимство. В идеалния случай щеше да има и резервни, които да кръжат високо горе, скрити в облаците, в очакване да бъдат повикани да преследват евентуални бегълци.

Той вдигна поглед. Не разполагаше с резервни, а нямаше и облаци. Идеалният случай трябваше да почака. „Чел ли си «Законите», Ездач Семиан? Надявам се да си ги чел, защото тогава ще знаеш, че си победен, още преди да е започнала битката.“ Принц Лай би го нарекъл схватка, не битка. Схватките лесно се забравят. Едно време, преди Вишмир и Войната на тръните, не биха го нарекли дори и така. Счепкване. Най-обикновена кавга. Може би просто въпрос на чест. Със сигурност не биха го сметнали за нещо повече. „И точно така ще свърши всичко. Ще е твърде незначително, за да заслужава дори име. Дребна бележка в кратката история на управлението на Зафир. Съвсем скоро ще има множество по-големи битки и аз ще съм там, а ти не. Дали ще мислиш за това, докато те унищожавам?“

Той сложи превръзката на очите си още веднъж, за да провери какво разстояние са изминали Червените ездачи. Прецизност преди всичко. Повечето им дракони бяха ловни, а по-голямата част от неговите бяха бойни. Което му даваше предимство по отношение на издръжливостта и бързината на дълги разстояния. Червените ездачи, от своя страна, можеха да разчитат на по-добра маневреност и моментна скорост. Ако се покажеше твърде рано, докато все още бяха над ждрелото, можеше да се разпръснат, да се върнат обратно и да прелетят отвъд Дротанов връх, в плетеницата от мъгла, облаци и долини, позната като Ракшех. Ако се забавеше твърде много, някои щяха да го подминат и да навлязат в лабиринта от каньони и разклонения, които отвеждаха до Пурпурния хребет. Трябваше да ги нападне, докато са над сравнително открито пространство в средата на ждрелото. Затова той държеше собствените си дракони ниско долу, между мъртвите каменни стени на каньоните, криволичейки в дълга нишка на дъното на долината, следвайки бурното течение на някаква безименна река, устремена към Яростна. По-голямата височина би им дала предимство. „Но в крайна сметка това ще е без значение.“

Той свали превръзката за последен път и отново вдигна ръка. Сега виждаше със собствените си очи Червените ездачи, полетели към него.

„Време е.“

Той спусна ръка. В идеален синхрон, една трета от драконите зад него се устремиха нагоре. Джехал остана ниско. Беше имал достатъчно време да обмисли всичко. Знаеше точно как да постъпи. „Те ще видят полетялото към тях множество и ще се пръснат, но ако не го сторят…“

Червените ездачи най-накрая го видяха, но не обърнаха посоката, нито се разпръснаха; дори се приближиха по-плътно един към друг. Двете групи дракони се сблъскаха; Джехал се хвърли в центъра на битката и всичко обезумя. Един дракон прелетя край муцуната на Призрачния толкова близо, че едва не се удариха. Призрачният се хвърли напред и опита да захапе опашката на другия. Не успя. Джехал дори не знаеше дали е един от драконите на Семиан или от неговите собствени. Той се огледа. Навсякъде гъмжеше от дракони. Отгоре навярно би могла да се различи някаква последователност на битката; отвътре беше пълен хаос. Червените ездачи не даваха вид, че ще се пречупят; всъщност дори изглеждаше, сякаш се връщат за още.

„Да не би да вижда някакво предимство за себе си в численото ни превъзходство? Или просто е луд?“ Призрачният се изви във въздуха и се спусна между два ловни дракона. Замахна към по-близкия, а после Джехал се озова в празно пространство. Той се върна обратно в боя. Сега нямаше никакъв смисъл да бягат. „Превъзхождам ви двойно, дори когато една трета от силите ми са високо горе. Трябваше да побегнете, когато можехте.“

Пред него един ловен измъкна ездач от седлото и го захвърли далеч, а после едва не се блъсна в друг дракон. Ловният зави точно пред Призрачния. Джехал зърна за миг червено наметало, преди Призрачният да обвие и дракона, и ездача в пламъци. Когато огънят се разнесе, наметалото го нямаше, а ездачът седеше отпуснат на седлото. Драконът отлетя напосоки. Джехал наблюдаваше. Един от драконите горе се отдели и се спусна след него. „Вече е мой.“

Стрела от скорпион улучи врата на Призрачния. Драконът потръпна от гняв и свърна встрани, решен да си отмъсти. Джехал не виждаше откъде е дошла стрелата. „Това е северняшка тактика, Семиан. На юг я наричаме тактиката на страхливците. Знаеше ли това? Макар че ние сме изобретили устройствата, няма да намериш дракони със скорпиони по гърбовете на Стръмния връх. Зъби и нокти, опашки и огън, Ездач Семиан. Имах по-добро мнение за теб.“

Още една мисъл не му даваше мира. Някои от ездачите, които беше довел със себе си, не идваха от Устиярост; част от тях служеха на Зафир, а драконите на Зафир определено носеха скорпиони. „Възможно ли е да имат допълнителни заповеди, заповеди, за които да не знам?“

Призрачният отново смени посоката, когато един от по-гъвкавите ловни дракони се спусна към него. Ловният се изви и щракна с челюсти, после блъвна огнена струя, която не улучи Джехал. Двата дракона едва не се сблъскаха при разминаването. Призрачният откъсна парче от крилото на ловния, но когато ловният се устреми надолу, дългата му, наподобяваща камшик опашка изплющя нагоре. Самият й връх закачи рамото на Джехал, кос удар, който го запрати напред, почти в безсъзнание. После дракона го нямаше, но се появи нов, насочен право към него. Джехал мерна червен проблясък — един от ездачите на Семиан — но още докато караше Призрачния да завие, един от собствените му ловни дракони мина над него. Около Червения ездач се уви опашка. И двата дракона рязко се дръпнаха. Ремъците и сбруята, които държаха ездача на гърба на дракона, се разпориха и откъснаха, сякаш бяха направени от слаби конци. Ловният дракон с лекота запрати пищящия Червен ездач далеч във въздуха.

Джехал огледа мелето за тъмното туловище на бойния дракон на Семиан. „Не побеждаваме. Нито пък губим, но и не побеждаваме. Още не.“ Той видя два от ловните дракони на Семиан да преследват един от неговите бойни, докато не обградиха ездача от двете страни и не го изскубнаха от седлото. После се върнаха обратно в гъмжилото.

„Бойни дракони.“ Джехал се намръщи. „Ние яздим бойни дракони. Големи, тромави бойни дракони. Семиан има предимно ловни.“ Той се опита да преброи и едните, и другите, но беше невъзможно. Няколко дракона вече се бяха приземили. Може би около дузина, което означаваше, че дузина ездачи са били изтръгнати от седлата. „Така се бият ловните. Бих могъл да изгубя тази битка, ако се постарая достатъчно. Трябва да има начини…“ За кратко той накара Призрачния да се издигне обратно високо над масата от кръжащи дракони. Опита се да мисли. Принц Лай не може да не го е написал някъде. Предполагаше се, че битките се водят от ездачи, яхнали бойни дракони. Ловните се използваха за преследване на оцелели, разузнаване, предаване на съобщения и прочее. Не се очакваше те да представляват ядрото на бойната сила. Ездачите на Зафир нямаха представа как да се бият с тях, нито пък неговите, но в „Законите“ трябваше да има някаква тактика или стратегия, приложима в случая. „На какво са способни бойните дракони, което ловните не умеят? Един ловен ускорява по-бързо, завива по-рязко. Имат дълги вратове и още по-дълги опашки и могат да сграбчват плячката и с двете. Тогава защо се бием с бойни дракони, а не с ловни? Защо сега яздя Призрачния, а не някой ловджия?“

Най-накрая беше притиснал Червените ездачи. „Ако побягнат, всичко ще се сведе до поредица от гонки. Бойни дракони срещу ловни, два или три срещу един. Ако побягнат, са загубени. Но как да ги накарам да побягнат?“

Червените ездачи бяха твърде заети, за да го нападнат, и въпреки това имаше чувството, че е на косъм да изгуби, а не да спечели. „Какво умеят по-добре бойните дракони? По-силни са. По-издръжливи. По-бързи, когато наберат скорост. Но каква полза от това? Как да го използвам, за да спечеля битка? Хайде де, Лай, къде си, когато имам нужда от теб? Проклятие, проклятие, проклятие! Ето какво става след толкова години мир в кралствата. Никой вече не знае как да се бие.“

Когато най-накрая го осени отговор, той сякаш дойде някъде отвън, сякаш мисълта не беше негова. Естествено, това не беше възможно — нямаше чия да е — но той я чувстваше странно чужда. Сякаш старият майстор на битките шепнеше в ухото му. Заедно с мисълта дойде и образ, дракони, които падат от небето, спускат се от облаците право в центъра на мелето. Дракони, които се сблъскват и се изтласкват един друг от въздуха, принуждавайки врага да кацне.

Дърводелецът. Така го беше нарекъл принц Лай. Затова бяха предназначени бойните дракони. „С едната ръка дърводелецът държи здраво гвоздея на мястото му. С другата удря отново и отново по него с чука, докато гвоздеят не се забие в дървото. Враговете са гвоздеят, а земята е дървото.“ Той виждаше картината в ума си: дракони, които валят в безкраен порой. А после вдигна глава и ги видя наистина. Драконите, които беше пратил високо горе, за да кръжат и следят за побягнали Червени ездачи, сега се спускаха надолу с прибрани криле, като гигантски крилати харпуни. Джехал затвори очи, докато валяха край него.

— Ловните! — изкрещя той, не че някой би могъл да го чуе. — Целете се в ловните!

Дракони се блъскаха в други дракони. Някои ловни се дръпнаха, други бяха изтласкани далеч встрани и драконите на Джехал се пръснаха в преследване на онези, които бяха улучили — зашеметените, ранените, контузените. Той видя как два дракона падат на земята със счупени криле, а трима ездачи биват изскубнати или изгорени върху замаяните си дракони. Всичките бяха на Семиан. С един удар той беше унищожил една трета от врага. Вече половината Червени ездачи бяха мъртви. В крайна сметка се бяха оказали нищо работа. Той поклати глава с недоумение, чудейки се как е могъл да се усъмни в победата си.

„Все пак мисля да си остана тук горе и да не се пречкам. Не бих се учудил Семиан и бандата му да предприемат някоя самоубийствена последна атака, ако осъзнаят, че съм тук. А би било жалко да ме улучи заблудена стрела, след като битката вече е спечелена…“

Семиан яздеше тъмносив боен дракон. Джехал го беше разбрал, докато следеше атаката на Дротанов връх. Той огледа мелето долу. Битката се разпокъсваше. Червените ездачи се отдалечаваха и пръсваха, очевидно с надеждата, че един или двама биха могли да се измъкнат. Докато ги наблюдаваше, Джехал видя онова, което търсеше — тъмносив боен дракон, устремен към Лабиринта. Той обърна Призрачния към земята и се спусна. Вятърът го забрули по-жестоко. Реката наближаваше, а биещите се дракони, или поне каквото бе останало от тях, идваха все по-близо. Въпреки забралото очите му взеха да сълзят. Едва виждаше. Когато се опита да вдигне ръка, поривът я подхвана и едва не я изтръгна от рамото му. Те се озоваха между останалите дракони и той виждаше единствено проблясващи силуети.

— Сивият боен дракон! — извика той на Призрачния, не че драконът би могъл да го чуе. — Той е целта ти. Дракон, който не познаваш.

Затвори очи и се помоли. Призрачният се разтресе и той усети, че малко остава да изхвръкне от седлото. Бяха се ударили в нещо, но вятърът беше толкова бурен, че дори не се виждаше какво е. Миг по-късно се люшна безпомощно напред, когато Призрачният разпери криле и почти спря във въздуха. Инерцията го разтърси така, сякаш беше парцалена кукла. Главата му се шибна в раменете на дракона, а стомахът му се опита да пропълзи в гърлото и да излезе през устата. Усети как каишките и катарамите на сбруята му плющят и скърцат. За секунда всичко се обагри в червено. Замириса лошо и изведнъж дъхът му секна.

Призрачният пак полетя, успоредно на земята. Джехал все още не можеше да диша; чак когато изхлузи шлема си осъзна, че е повърнал. Когато погледна зад себе си, видя, че сивият боен дракон също се приземява, а ездачът му беше откъснат от седлото. Призрачният нададе победоносен писък. Джехал не можа да се сдържи и се разсмя.

— Изял си го — промълви той. — Не съм ти казвал да го изяждаш! Зафир искаше да й го доведа, жив или мъртъв.

Той поклати глава. Очите му се бяха насълзили, отчасти от вятъра, но най-вече от смеха, който просто отказваше да спре. В интерес на истината нямаше представа дали току-що е убил Ездач Семиан или някой друг, и в момента не го интересуваше особено. Горе над него мелето се беше разпаднало. Някои от неговите дракони пак се издигаха, готови да пикират повторно, ако се наложи, но вече бяха нанесли нужните щети. Червените ездачи, каквото беше останало от тях, се бяха разпръснали, а неговите дракони ги преследваха.

Джехал се наведе напред.

— Време е за малко заповеди. Остави ездачите на Зафир да догонят бегълците. Искам драконите им. Ще ги вземем с нас. Ще бъдат мои.

На ездачите на Зафир нямаше да им хареса, но щеше да се наложи да го преживеят. Винаги можеше да се престори, че ще остави няколко във Възвишенията по пътя си на юг. А после, когато тръгнат обратно към Елмазения дворец, той щеше да поеме на юг.

За да въоръжи драконите си за война.