Лусинда Райли
Сестра на слънцето (12) (Историята на Електра)

11.

Англия, февруари 1939

Когато параходът се приближи до пристанището на Саутхемптън, Сесили видя с известно разочарование, че Англия изглеждаше също толкова сива и потискаща като Манхатън, откъдето бе тръгнала. Тя сложи новата си шапка и уви кожената си наметка около раменете си тъкмо когато стюардът дойде да й отнесе багажа.

— Някой очаква ли ви, госпожице?

— Да. — Сесили бръкна в чантичката си и извади картичка с името на шофьора, който трябваше да е бил изпратен от Удхед Хол да я посрещне.

— Благодаря, госпожице. Засега останете в каютата си, че навън е страшен студ, а аз ще дойда да ви изведа, когато колата пристигне.

— Благодаря ви, господин Джоунс. Бяхте много услужлив.

Сесили му подаде солиден бакшиш от пет долара^[1], а младежът се изчерви и й кимна с благодарност.

— Е, за мен беше удоволствие да се грижа за вас, госпожице Сесили, наистина. Може би ще се видим отново на връщане?

— Надявам се да стане така.

Стюардът затвори вратата на каютата зад себе си и Сесили отиде да седне на стола до илюминатора. Знаеше, че щом пристигне в Удхед Хол, ще трябва да се обади по телефона на родителите си, за да ги увери, че е пристигнала безопасно. Нещата се бяха объркали в последните двайсет и четири часа преди заминаването й от Ню Йорк седмица по-рано. Прислужницата на Кики се бе обадила на сутринта, когато трябваше да заминат, за да им каже, че господарката й е болна от бронхит. Лекарят й я предупредил, че може да прерасне в пневмония, ако не остане в леглото няколко дни. Сесили бе готова да изчака колкото трябва, докато Кики се оправи, но Доротея, която бе организирала визитата в Удхед Хол, не се съгласи.

— Кики казва, че според лекаря ще е готова да пътува след около седмица, което значи, че може да се срещнете в Англия и да се качите на полета за Кения. Можеш и сама да посетиш Одри и семейството й, Сесили. Одри е направила специални планове за твоето гостуване.

И така, Сесили тръгна от Ню Йорк сама. Макар в началото да се притесняваше, всъщност прекара приятно дните на кораба. Те й помогнаха да изгради увереност в себе си, когато й се налагаше да разговаря с непознати на вечеря и да приема покани да играе карти с тях (в което доста я биваше) след това. Имаше и поне трима млади господа, които се мъчеха да спечелят благоволението й; сякаш извън Манхатън, на място, където никой не я познаваше, тя най-сетне можеше да бъде себе си.

На вратата на каютата й се почука и се показа господин Джоунс.

— Документите ви са проверени, колата ви чака отпред, а куфарът ви е натоварен, госпожице Сесили — обяви той и й върна паспорта. — Готова ли сте да тръгвате?

— Да, благодаря, господин Джоунс.

Удари я леден, хапещ вятър, докато вървеше по подвижния мост, а гъстата мъгла прикриваше всичко около нея. Шофьорът й помогна да се качи в чакащото бентли и запали двигателя.

— Удобно ли ви е, госпожице? — запита той, след като Сесили се настани на дебелата кожена седалка. — Има допълнителни одеяла, ако ви потрябват.

— Всичко е наред, благодаря. Колко дълго ще пътуваме?

— Зависи от мъглата, госпожице, но бих казал, че ще сме в Удхед Хол след около два-три часа. Има термос топъл чай, ако сте прежадняла.

— Благодаря — отвърна Сесили, макар да не разбираше напълно какво казва заради акцента му.

В действителност пътуването продължи доста над три часа и тя току задрямваше, понеже не можеше да види нищо от английските пейзажи през мъглата. При последното й посещение в Англия Одри бе посрещнала Сесили и родителите й в голямата си къща в Лондон на „Ийтън Скуеър“, след което бяха заминали за Париж. Надяваше се времето малко да се проясни, за да може да види малко от прочутата британска провинция. Доротея бе посетила приятелката си в огромното й провинциално имение на място, наречено Западен Съсекс, и го бе обявила за много красиво. Но когато шофьорът премина през голяма порта и обяви, че са пристигнали, беше почти нощ и Сесили виждаше само силуета на огромно готическо имение да се откроява злокобно на фона на гаснещата светлина. Доближавайки се до внушителната входна врата с колонада, Сесили въздъхна от разочарование при вида на простата червена тухлена фасада. Не беше като именията, за които беше чела в книгите на Джейн Остин — те всички бяха от старинен камък, а това тук приличаше повече на нещо от разказите на Едгар Алан По.

Вратата се отвори и зад нея застана мъж, който излъчваше достойнство в такава степен, че тя почти го взе за съпруга на Одри, лорд Удхед. Той обаче се представи като иконома на имението. Сесили влезе в гигантската входна зала, в чийто център се издигаше внушително, но доста грозно махагоново стълбище.

— Скъпа Сесили! — Одри, красива и жизнена, точно както я помнеше Сесили, дойде да я поздрави. Тя целуна Сесили по двете бузи. — Как мина пътуването? Толкова мразя презокеанските пътешествия, а ти? Всички тези огромни вълни могат, да разстроят сериозно храносмилането. Ела, ще те заведа в стаята ти, сигурно си изтощена. Накарах камериерката да ти запали камината — скъпият ми Едгар е доста стиснат по отношение на отоплението.

Щом се настани в стаята си, Сесили седна да си сгрее ръцете край огъня, наблюдавайки внушителното легло с балдахин. Стаята беше леденостудена и тя се радваше, че майка й я бе предупредила за температурата в английските провинциални имения и се бе уверила, че в багажа й има дълги клинове и долни ризи, които да я сгряват.

Одри си мислеше, че Сесили трябва да е изтощена след пътуването, но тя се чувстваше напълно бодра. След като камериерката разопакова дрехите й за Англия и отнесе вечерната й рокля за почистване с пара, за да може да я облече за вечеря, Сесили си облече вълнена жилетка, отвори вратата на спалнята и огледа коридора. Тръгна наляво и докато стигне края, преброи дванайсет врати. Върна се, подмина собствената си врата и продължи до другия край.

— Двайсет и четири врати — въздъхна тя и се зачуди как камериерките помнеха кой в коя стая е, след като нямаше номера на вратите както в хотелите. Върна се в спалнята си и видя камериерката да подклажда огъня.

— Закачих ви роклята в дрешника, госпожице, готова е за довечера.

— Дрешника?

— Да, това — каза камериерката и посочи гардероба. — Наточих ви и ваната в другата стая, госпожице, но вътре е малко мраз, та по-добре се топнете набързо, преди водата да хване лед, а после елате да се сгреете на огъня.

— Добре, благодаря.

— Ще искате ли помощ с косата, госпожице? Правя на нейно благородие прическата всяка вечер. Отръки ми иде, госпожице.

— Много мило, но мисля, че ще се справя и сама. А ти си…?

— Дорис се казвам, госпожице. Ще се върна ей сегичка, щом се окъпете.

Сесили се чувстваше объркана и смутена, докато се събличаше и си слагаше халата, за да влезе в съседната баня. Дорис все едно говореше на непознат език, но не грешеше за температурата на банята и водата. Влезе и излезе по най-бързия начин и тъкмо вървеше към спалнята си, когато видя младеж горе-долу на нейните години да върви по коридора към нея.

След преживяванията си с Джак Сесили не беше в настроение да гледа с романтичен поглед на никой мъж, но когато той я погледна и й се усмихна, пулсът й се ускори. Под дългите му кичури лъскава черна коса — прекалено дълги за джентълмен — две големи кафяви очи, оградени от гъсти като на момиче мигли, я гледаха преценяващо.

— Здравейте — рече той, когато стигна до нея. — Мога ли да попитам с кого разговарям?

— Аз съм Сесили Хънтли-Морган.

— Така ли? И какво точно правите тук?

— О, майка ми и лейди Удхед са стари приятелки и ще отседна тук за няколко дни, преди да замина за Кения. — Сесили сложи ръка на деколтето си, понеже се чувстваше недостатъчно облечена само с лекия халат, който бе облякла след ваната.

— Африка, тъй ли? — усмихна се младежът. — Виж ти, виж ти! Аз съм Джулиъс Удхед. — Той й подаде ръка. — За мен е удоволствие да се запознаем.

— Както и за мен. — Сесили взе подадената ръка и изпита странно усещане, подобно на електрически шок, да преминава нагоре по ръката й.

— Ще се видим на вечеря! — допълни мъжът, докато я подминаваше с лежерна походка. — Явно пак е фазан, само внимавайте със сачмите.

— Аз… добре, ще внимавам — отвърна тя, макар да нямаше никаква идея за какво говори той.

Джулиъс се скри от поглед в една спалня малко по-нагоре по коридора. С трепереща ръка Сесили отвори вратата на собствената си стая, после я затвори зад себе си и отиде да седне край огъня.

— Джулиъс Удхед… — прошепна тя. — Няма как да е дете на Одри, нали? — Първо на първо, тя не знаеше Одри да има деца. Да не говорим, че той беше облечен в стар вълнен пуловер с дупки с размера на пръстена печат на баща й.

— О, божичко! — възкликна тя, веейки си с ръка, понеже изведнъж се почувства като пламнала. Стана, тръгна към чекмеджето с бельото си и реши, че все пак ще помоли Дорис да й направи косата за вечеря.

* * *

— Добре дошла, мила моя! — поздрави я Одри, когато Сесили влезе в огромната гостна, пред която онази в дома на родителите й приличаше на част от куклена къщичка. — Ела да застанем край огъня. — Одри я поведе нататък, като пътьом взе коктейл от подноса, държан от неподвижен прислужник, и й го подаде. — Радвам се, че си облякла кадифе — много повече топли от сатена и коприната. Другия месец ще ни инсталират централно отопление — казах на Едгар, че просто отказвам да прекарам още една зима в тази къща, ако не го направи.

— Няма проблем, Одри. И е изключително любезно от ваша страна да ме приемете тук.

— Да, ами… — Одри махна вяло към гостите. — За жалост началото на февруари не е точно в разгара на социалния сезон тук. Повечето хора са на почивка на по-топли места или карат ски в Сейнт Мориц. А скъпият ми Едгар е в Лондон цяла седмица, така че няма да се видиш с него, но направих каквото можах. А сега нека те запозная с някои от приятелите и съседите ми.

Сесили обиколи стаята с Одри, като кимаше и се усмихваше на събраната компания. Разочарова се, че само синът на викария, Тристан някой си, беше на близка до нейната възраст. Той й каза, че е дошъл за кратко да посети родителите си, които живеели в близкото село, а иначе се обучавал на място, наречено Сандхърст, за да стане офицер в британската армия.

— Смятате ли, че ще има война? — попита го Сесили.

— Така се надявам, госпожице Хънтли-Морган! Няма смисъл да тренираш за нещо, което никога няма да се случи.

— Нима искате да започне война?

— Едва ли има англичанин, който да не смята, че на хер Хитлер му трябва един добър ритник. А лично аз съм готов да помогна.

На Сесили леко й се гадеше, дали от двата изпити коктейла или от дългото пътуване. Най-накрая успя да се измъкне от Тристан и се върна край огъня.

— Добър вечер, госпожице Хънтли-Морган. Радвам се да видя, че сте си сложили дрехи за вечеря.

Сесили се обърна рязко и видя Джулиъс, който изглеждаше великолепно в официалния си костюм, да й се усмихва с нескрито веселие.

— Та аз тъкмо излизах от банята!

— Тъй ли? Аз пък си помислих, че се промъквате по коридора от стаята на любовника си.

— Аз… — Сесили усети как се изчервява по врата и лицето.

— Само се шегувам — усмихна се Джулиъс. — Трябва да кажа, че изглеждате прекрасно в тази рокля. Подчертава цвета на очите ви.

— Но роклята ми е лилава!

— О, да, ами… — Джулиъс сви рамене. — Не казват ли господата такива неща на дамите през цялото време?

— Да, когато е уместно.

— Е, аз съм си такъв — „неуместен“ би трябвало да е второто ми име. Извинете ме. Разбрах, че добрата стара леля Одри е организирала това малко тържество само за вас. Вие сте почетната гостенка.

— Много мило от нейна страна. Нямаше нужда да го прави.

— Тъй като сте американка, вероятно се оглеждате за подходящи ергени от английската аристокрация. Тук има някой и друг такъв, но всичките са над петдесет. Освен мен, разбира се — добави той с усмивка.

— Казвате, че Одри ви е леля?

— Да, но не по кръв. Покойният ми баща беше по-малкият брат на чичо Едгар.

— О, много съжалявам за загубата ви.

— Благодаря ви, но баща ми е умрял преди повече от двайсет години, по време на Великата война. Бил съм само на осемнайсет месеца.

— Разбирам. Имате ли майка?

— Да, имам. За щастие тази вечер я няма тук… — Джулиъс се наведе към Сесили. — Чичо ми и леля ми не могат да я понасят.

— Защо?

— О, защото вместо да си стои тук във вдовишки траур, след като баща ми се споминал във Фландрия, тя си намерила много по-богат обожател от добрия ми стар татко и се оженила за него след шест месеца. Сега живее в Италия.

— Обожавам Италия! Имали сте такъв късмет да отраснете там.

— Не, не, госпожице Хънтли-Морган — поклати глава Джулиъс и запали цигара. — Мама не ме взе със себе си, когато се изнесе на по-топъл климат. Заряза ме на прага на този мавзолей и бях отгледан от старата бавачка на чичо Едгар. Казваше се госпожица Нейлър и беше същински змей.

— Значи живеете тук, в Удхед Хол?

— Именно. Направих всичко възможно да се измъкна, но отново и отново отскачам обратно като гумена топка.

— С какво се занимавате? Искам да кажа, как си изкарвате прехраната?

— Ами, „изкарвам си прехраната“ е силно казано, понеже не печеля и грош от това, за жалост. Всъщност съм поет.

— Божичко! Трябваше ли да съм чувала за вас?

— Още не, госпожице Хънтли-Морган, освен ако не сте запален читател на „Удхед Вилидж Газет“, които проявяват милосърдието да публикуват по някоя и друга моя драсканица.

Чу се силно дрънчене отнякъде навън и отекна из гостната за няколко секунди.

— Звънецът за вечеря, госпожице Хънтли-Морган.

— Моля, наричайте ме Сесили — каза тя, докато вървяха по хладния коридор с другите гости, за да влязат в също толкова мразовитата трапезария.

— А сега да видим къде ви е сложила леля ми — каза Джулиъс и тръгна покрай масата, преглеждайки красиво изписаните имена пред всеки стол. — Така си и помислих! — усмихна й се той. — Вие сте ето тук, точно до огъня. Аз пък съм заточен в Сибир на другия край на масата. Не забравяйте за сачмите — добави той, преди да я остави и да се отдалечи.

Сесили седна, силно разочарована, че ще седи до Тристан, вместо до Джулиъс. През цялата вечеря, макар да успя да завърже разговор както с Тристан, така и с възрастния майор от другата й страна, мислите и погледът й не спираха да прескачат по масата към Джулиъс. Когато извади малко твърдо парче сребрист метал от устата си, след като захапа фазана, тя хвърли поглед към него.

— Предупредих ви! — Устните му безгласно оформиха думите и той й се усмихна, след което се върна към разговора си с по-възрастна жена с огромен бюст, която май беше жената на майора.

— Значи отивате в Африка, а? — избумтя гласът на майора. — И аз бях там преди няколко години. Малкият ми брат купи ферма за добитък в Кения, някъде на запад от планините Абърдеър.

— О, и аз отивам там, тоест в Кения. Ще отседна в една къща на брега на езерото Найваша. Чували ли сте за него?

— Дали съм чувал?! Разбира се, че съм чувал за него, мила моя! Значи ще се присъедините към групичката от „Веселата долина“, така ли?

— Боя се, че нямам представа. Кръстницата ми ме покани да й погостувам там за известно време.

— А коя е тази кръстница, ако мога да попитам?

— О, казва се Кики Престън. Американка е, също като мен.

— Боже мили! — Сесили видя как зачервените бузи на майора почервеняват още повече. — Леле, леле, кой би си помислил, мило момиче като вас…

— Познавате ли я?

— Е, ще ви излъжа, ако кажа, че я познавам, защото никога не съм я срещал лично. Но определено съм чувал за нея. Всички в Кения са чували.

— Значи е известна там?

— О, да, тя и приятелката й Алис дьо Трафорд, носи им се славата — лоша слава, биха казали някои. В клуба „Мутайга“ в Найроби все се говореше за лудориите им, и разбира се, онова прелестно момиче Идина Саквил. Ако бях двайсетина години по-млад и ерген, Идина като нищо можеше да ме отвлече от правия път, както е правила с много други късметлии. Нейните партита и на Джос Ерол бяха легендарни. И… да, доста съм сигурен, че на вашата кръстница Кики викаха „момичето със сребърната игла“.

— Искате да кажете, че е шиела? — Главата на Сесили се въртеше.

— Не се съмнявам, че си е имала достатъчно негри да го вършат вместо нея, но… — Майорът се вгледа в притесненото лице на Сесили. — Е, скъпа, убеден съм, че много от това са само клюки, а и не съм бил там почти от двайсет години. Сигурен съм, че всички замесени са се успокоили след младежките си приключения.

— Звучи като да са се забавлявали много там.

— О, да, няма спор! — Майорът избърса устата си със салфетката. — За жалост брат ми не беше част от онази тайфа — повече се интересуваше от добитъка си, отколкото от забавленията в клуба „Мутайга“. Но все пак се повеселихме там някоя и друга вечер. Трябва да потърсите брат ми, докато сте там. Ще оставя името и адреса му на Одри. Не че е трудно да го намерите — само питайте за Бил и ще ви насочат в правилната посока.

— Той има ферма за добитък, така ли?

— Точно така. Странен тип е брат ми — рече замислено старият майор. — Така и не се ожени и прекарва много време по равнините с племето масаи. Винаги си е бил особняк, дори като дете. А сега, госпожице Хънтли-Морган, разкажете ми малко за себе си.

* * *

Сесили беше напът да припадне от умора, когато последният гост най-сетне си тръгна и й даде възможността да пожелае лека нощ на всички и да се качи бавно по безкрайното стълбище. Тъкмо се канеше да отвори вратата на стаята си, когато някой сложи ръка на рамото й. Тя нададе лек писък, обърна се и видя Джулиъс да й се хили насреща.

— Идвам само да проверя дали всичките ви зъби са си на мястото след онзи ужасен фазан.

— Боже мили! Уплашихте ме почти до смърт, как може да се промъквате така!

— Моите извинения, Сесили, но преди да се оттеглите бих искал да попитам дали случайно не яздите?

— О, да, яздя. Имаме коне в имението ни в Хемптънс. Много обичам ездата, макар че не съм сигурна, че яздя особено… любезно.

— Не знам как язденето може да е „любезно“, но няма значение. Обикновено излизам рано, за да пояздя по хълмовете. Издухва ми паяжините от главата, за да мога да седна да работя сутрин. Ако желаете да се присъедините към мен, ще бъда в конюшните в седем утре сутринта. Стига, разбира се, да няма мъгла.

— Много бих се радвала, Джулиъс, но нямам какво да облека.

— Ще помоля Дорис да приготви едни бричове и ботуши. Има цял гардероб с дрехи за езда, оставени от гости през годините. Несъмнено ще се намери нещо с вашия размер. До утре, може би — усмихна й се той.

— Да. Лека нощ, Джулиъс.

Десет минути по-късно Сесили се почувства облекчена, че най-сетне е в хоризонтално положение (макар и на матрак, който явно е бил натъпкан с конски косъм, докато не се втвърди), но така и не можеше да заспи. А проклетото й сърце се разтуптяваше всеки път, когато си помислеше за Джулиъс.

Тя не разбираше какво се случва. Бе убедена, че е била влюбена в Джак цял живот, но никога не се беше случвало тялото и умът й да реагират така на мъж. Джулиъс дори не беше неин тип — тя винаги бе предпочитала русокоси мъже, докато той беше тъмен, почти средиземноморски тип. Да не говорим за волното му поведение към нея… Тя определено не одобряваше намеците му, особено предвид факта, че се бяха запознали едва тази вечер. Все едно изобщо не му пукаше какво мислят хората за него…

„Защо трябва да му пука? А на мен?“

Накрая Сесили изпадна в неспокоен сън, пълен със сънища за жени, които се бият с гигантски сребърни игли за шиене срещу туземци с копия, за Джулиъс, нападнат от лъв…

Сесили се събуди внезапно и седна в леглото. Веднага стана и изтича да дръпне завесите, за да разбере дали е мъгливо. Със свит стомах видя, че е прелестна, ясна утрин. Обширните поляни и паркове, които се простираха толкова надалече, че не им се виждаше краят, още бяха побелели от сланата, която скоро щеше да се разтопи, съдейки по идеалния розов изгрев над редиците кестени, които обграждаха градините.

— Някой трябва да напише опера за този пейзаж — промърмори тя. В този момент на вратата се почука и влезе Дорис с поднос за чай.

— Добре ли спахте, госпожице?

— О, да, перфектно, благодаря ти, Дорис.

— Да ви налея ли?

— Не, мога и сама.

— Както решите. Ще излизате ли на езда? Избрах ви дрехи и ботуши, които мисля, че ще ви станат. Имате чудесна малка фигура, госпожице Сесили.

— Благодаря. И… да, мисля, че може да изляза да пояздя.

— Защо не, в такава прекрасна сутрин? — Дорис й се усмихна. — Ей сегичка се връщам с дрехите ви.

Сесили отпи малка глътка от чая си, който беше доста по-воднист, отколкото беше свикнала, и внезапно си спомни, че още не се беше обадила на родителите си, за да им каже, че е добре и е пристигнала без произшествия в Англия. Замисли се какво би казала майка й, ако й съобщеше, че отива да язди с племенника на Одри и Едгар…

— Сигурно ще започне да организира годежното парти, преди дори да съм се върнала у дома — засмя се Сесили.

— Какво казахте, госпожице? — попита Дорис.

— О, просто си напомнях, че трябва да се обадя на родителите си, за да им съобщя, че съм пристигнала и всичко е наред.

— Няма от какво да се притеснявате, госпожице Сесили. Икономът им телефонира снощи, за да ги уведоми. А сега, ето ги дрехите ви за езда, госпожице.

* * *

Джулиъс вече беше яхнал великолепен черен жребец, когато Сесили влезе в конюшнята.

— Здрасти! Чудех се дали ще се появиш — каза Джулиъс и я погледна отвисоко. — Качвай се на борда! — Той посочи с жест хубавата дореста кобила, която един от конярите извеждаше на двора.

Сесили позволи на коняря да й помогне да се качи на седлото. Кобилата изцвили и тръсна глава, като едва не хвърли ездачката си от гърба си.

— Бони е доста своенравна, Сесили. Мислиш ли, че ще се справиш?

Не беше толкова въпрос, колкото предизвикателство.

— Ще се постарая — отвърна тя, взе юздите от коняря и успокои коня.

— Е, добре, да тръгваме!

Двамата излязоха от двора и Сесили последва Джулиъс по тясната пътека през дърветата към открития парк. Той изчака няколко секунди, докато тя го настигне.

— Удобно ли ти е? — попита той.

— Мисля, че да, но бих предпочела да яздим бавно за известно време, ако не е проблем за теб.

— Разбира се. Ще минем в лек галоп през парка и ще видим дали си във форма за откритите пространства по хълмовете. — Джулиъс посочи неясните им очертания на хоризонта. — Гледката оттам е просто поразителна.

Двамата тръгнаха в бавен тръс, което даде на Сесили време да свикне със седлото и да добие малко увереност, след което Джулиъс ускори до лек галоп и тя го последва. Изпод копитата на Бони се разнасяше наситеният аромат на почвата, а Сесили виждаше как сланата блести и се топи, а тук-там кокичетата, предвестници на пролетта, показваха глави сред дългата трева под кестените. Въпреки студа птиците си пееха една на друга и Сесили най-сетне се почувства като в романа на Джейн Остин, който си бе представяла.

— Кажи ми, ако предпочиташ да се движим по-бавно — подвикна Джулиъс. Опашката на жребеца му се поклащаше наляво-надясно пред нея. — Не мога да позволя почетната гостенка на леля Одри да си счупи врата, докато е с мен!

С ледения вятър, който удряше лицето й, очите на Сесили се насълзиха, а носът й потече, но тя упорито следваше коня на Джулиъс. Тъкмо се канеше да почине, понеже погледът й беше замъглен, когато Джулиъс спря пред нея и се обърна на седлото.

— Всичко тип-топ ли е? — попита той.

— Нямам и най-бегла представа какво значи „тип-топ“, но определено ми трябва носна кърпичка — изохка задъхано Сесили.

— Разбира се. — Джулиъс обърна коня си и се върна към нея, докато не застанаха лице в лице. Той извади чиста бяла ленена кърпичка от горния джоб на туиденото си сако, наведе се към нея и попи сълзите от очите й.

— Няма нужда, мога и сама — възрази тя и се опита да му вземе кърпичката.

— За мен не е никакъв проблем, макар че няма да предлагам да ти издухам носа — пошегува се той и й подаде кърпичката, а тя си издуха носа колкото можеше по-деликатно. — Имаш такива хубави очи!

— Благодаря ти за комплимента, но точно в момента едва ли е така. Ужасно са насълзени.

— Бихме могли да идем на хълмовете утре сутрин, макар че вятърът по това време на годината става доста бурен. А и предполагам, че си свикнала на по-топло време в Америка.

— Не, в Ню Йорк е много по-студено, отколкото тук. Аз просто… може би съм настинала.

— Това не би ме изненадало. Скъпият ми чичо Едгар брои всеки грош, а както можеш да си представиш, отоплението на дом като Удхед Хол излиза скъпо. Доста абсурдно, когато се замислиш, че човек би могъл да живее в колиба на тропиците само с минималните необходимости. А сега най-добре да се върнем в къщата и Дорис да те настани пред огнището с чаша горещ чай.

— Моля те, ако искаш да се разходиш до хълмовете, аз мога да се върна и сама.

— Нищо подобно. Мога да ги видя всеки ден от седмицата — усмихна й се той. — Но ти си тук само за кратко, така че бих предпочел да гледам теб.

Сесили се извърна, за да не може той да види червенината, надигаща се по врата и лицето й. Тя стисна здраво юздите и двамата се понесоха обратно към къщата един до друг в тръс.

— И така — каза тя и прочисти гърло, — как прекарваш дните си тук, в имението? Пишеш си поезията, предполагам?

— Де да беше така — въздъхна Джулиъс. — Може би някой ден ще избягам в Париж и ще живея в таванска стаичка някъде в Монмартр. За жалост прекарвам повечето си време, помагайки на чичо Едгар с имението. Той ме подготвя да поема контрола един ден, но аз, като неспокоен кон, не мога да стоя на едно място, докато го прави. Особено счетоводните книги. Боже мили, счетоводните книги! Знаеш какво е това, нали?

— Да, зная. И моят баща прекарва много време над счетоводните си книги.

— Животът без счетоводство е прекрасен. Само да можеше един ден и аз да имам такъв живот! — обяви Джулиъс и се засмя. — Мисля, че скъпият ми чичо Едгар вече е разбрал, че не притежавам никакви умения в бизнеса и математиката, но аз съм единственият наследник, с когото разполага, така че няма друг избор, освен да се надява на най-доброто и да вярва, че някой ден внезапно ще се науча на аритметика. Проблемът е, че просто не ме интересува.

— О, аз пък харесвам математиката — усмихна се Сесили.

— Колко невероятно! Божичко, госпожице Хънтли-Морган, вие ставате все по-идеална с всяка дума, която се отронва от красивите ви устни. За пръв път срещам жена, която си признава, че обича математика.

— Е, дори да звучи откачено, е вярно — каза отбранително тя.

— Моля те, не го казах като критика. По-скоро си мечтая да намеря жена като теб, за която да се оженя. И вместо да й давам клетви за вярност, ще й дам счетоводните книги. Пристигнахме — посочи той сградата, която наближаваха, — и предлагам да се приберете директно в къщата, вместо да ходите до конюшните с мен.

Сесили се канеше да възрази, защото всеки миг, прекаран с новия й другар беше съкровище за нея, но Джулиъс вече бе слязъл от коня си и я гледаше очаквателно. Той й помогна да слезе от коня, но ръцете му останаха около кръста й, когато стъпалата й докоснаха пода.

— Толкова си стройна и слаба… не усещам и грам излишна плът около бедрата ти. А сега се връщай по-бързо в къщата, ще дойда по-късно да видя как се чувстваш.

— О, добре съм, наистина…

Но Джулиъс вече се беше качил обратно на коня си и държеше юздите на кобилата. Той махна на Сесили и се отдалечи с двете животни в посока към конюшните.

* * *

Сесили се разочарова, че Джулиъс го нямаше на обяд — двете с Одри бяха сами на масата. Докато Одри я разпитваше за Доротея, за сестрите й и за всички приятели и познати от кръга на майка й, които Сесили познаваше съвсем бегло, тя едва успяваше да хапне от супата, която уж трябваше да е зеленчукова, но имаше вкус на претоплена помия.

— Мила, почти не си докоснала агнешкото си — отбеляза Одри, докато прислужницата раздигаше чиниите им след основното ястие. — Може би наистина си настинала.

— Може би — съгласи се Сесили с парче от тлъстото, негодно за ядене месо все още заклещено в устата й. — Ще се кача да си почина. Не разбирам защо съм се разболяла — в Манхатън е много по-студено.

— Може и така да е, но тук влагата е това, което те поразява — отвърна Одри на странния си полуамерикански, полуанглийски акцент. — Джулиъс спомена, че може да си се поразболяла. Ще пратя Дорис да ти донесе грейка и аспирин, а ако предпочиташ да ядеш в стаята си тази вечер, може лесно да се уреди. За жалост имам среща в шест — член съм на местния енорийски съвет, а тези събрания винаги се проточват. Както ти казах, Едгар е в Лондон, а нямам представа къде ще прекара вечерта Джулиъс… — Одри вдигна вежди. — Не че това е нещо необичайно. Както и да е, искам те здрава и права в неделя — организирала съм малко коктейлно парти за последната ти вечер. А сега отивай да си починеш!

Завита в леглото си на горния етаж, Сесили се загледа в пламъците на огнището, които танцуваха пред нея. Определено не беше болна, най-многото да имаше лека настинка, но нещо друго бе отнело апетита й. Тя затвори очи с отчаяна надежда да заспи, но виждаше само лицето на Джулиъс, докато внимателно попиваше очите й тази сутрин…

Тя разтвори длан и вдиша аромата на кърпичката, която стискаше — която носеше неговия мирис.

„Сесили, държиш се глупаво! Като за начало, не знаеш нищо за него, а и не само се възстановяваш от разбито сърце, но и след пет дни ще заминеш за Африка и никога повече няма да го видиш! — каза си тя твърдо и прибра кърпичката в нощното си шкафче.

— Тази вечер ще ти донесат храната в стаята и няма дори да се замисляш за него…“

Накрая тя задряма, а когато се събуди, небето вече притъмняваше и известяваше за идващата нощ. Дорис се появи на вратата с още чай.

— Ако не се чувствате добре, дали мога да предложа да не се къпете днес? — рече тя. — Вътре е направо поледица. В колко часа ще искате подноса с вечерята? Бих предложила седем, за да има време да се смели храната — продължи да дърдори Дорис, докато подклаждаше огъня.

— Да, така е добре, благодаря.

— На мен това ми е свободната вечер, тъй че Елън, кухненската прислужница, ще ви помага след това. Само позвънете, ако имате нужда от нея.

— Благодаря. Значи днес няма никого тук за вечеря? — запита Сесили.

— Не и доколкото зная, госпожице. Господин Джулиъс идва и си отива, когато си поиска, та за него не мога да гарантирам — повтори Дорис думите на Одри от по-рано.

— Има ли нещо за правене наоколо? Тоест има ли град наблизо или нещо подобно?

— Да, но не знам дали бих го нарекла град. В Хасълмиър има магазини и кино, където ще ходим с Бети днеска. Ще гледаме „Приключенията на Робин Худ“ с Ерол Флин. Е, ако нямате нужда от нищо повече, ще кажа на Елън да ви донесе вечерята в седем.

— Приятна вечер, Дорис!

— Благодаря, госпожице, а вие се оправяйте бързо!

Щом Дорис излезе, Сесили взе „Великият Гетсби“, който след хаоса от последните няколко седмици още не бе успяла да довърши, и седна да чете край огъня. Нямаше да мисли за Джулиъс и колко е близо до нея, нямаше…

Точно в седем часа на вратата й се почука и влезе Елън с обещания поднос. Имаше още супа, варено яйце и тънки филийки хляб с масло. Дори Сесили да имаше апетит, храната не изглеждаше особено вкусна. Тя почука подозрително яйцето. Усещаше се твърдо като скала. Тъкмо вдигаше лъжица с хладка супа, когато някой отново почука. Още преди Сесили да е успяла да каже „влез“, вратата се отвори.

— Добър вечер, Сесили. Чух, че ще ядеш в стаята си, и понеже имах същите планове, реших, че може да обединим сили, за да се оплачем от липсата на умения на готвачката.

И ето го Джулиъс, понесъл поднос, идентичен с нейния.

— Имаш ли нещо против да се присъединя към теб?

— Ами… не, разбира се, че не.

— Отлично! — рече той, сложи подноса си на малката масичка пред огъня и седна срещу Сесили. — След като разбрах, че си настинала, а вечерята ни по всяка вероятност не става за ядене, донесох нещичко, за да се постоплим.

С тези думи Джулиъс извади от единия си джоб бутилка, като че ли пълна с бърбън, а от другия — порцеланова чаша.

— Ще трябва да споделим чашата, но животът е импровизация, нали така? — усмихна й се той и наля солидно количество алкохол в чашата, след което й я подаде. — Първо дамите. Само с медицинска цел, разбира се.

— Моля те, аз…

— Добре, тогава аз ще започна — прекъсна я той и отпи дълбоко. — О, така е по-добре! Няма нищо по-добро от глътка уиски, за да се стоплиш.

Сърцето на Сесили пърхаше и й трябваше нещо, за да се успокои.

— Може би една малка глътка няма да ми навреди…

— Не, няма, а голямата може даже да ти помогне — подкани я Джулиъс и тя вдигна колебливо чашата до устните си.

— А сега да видим яйцето — продължи той. Взе лъжичката си за чай, почука върха на яйцето и го отряза с ножа. — Твърдо сварено, както винаги — въздъхна той. — Говорих с леля за качеството на храната в тази къща и съмнителните квалификации на жената, която я приготвя, но никой не ме слуша. — Той се облегна на стола си. — Не става за ядене. Така че ни остава само да пием. Наздраве! — Той вдигна порцелановата чаша и я пресуши. — Е, разкажи ми за живота си в Ню Йорк — подкани я той, докато пълнеше чашата, след което й я подаде отново. — Никога не съм ходил там, но всички казват, че е страхотен град.

— О, да. Небостъргачите се издигат към небесата, но има толкова големи открити пространства, че никога не изпитваш клаустрофобия. Нашата къща има изглед към Сентръл парк и можеш да ходиш сякаш километри, без да видиш друг човек. Най-доброто от двата свята, струва ми се. Там е моят дом — сви рамене тя, — и аз го обичам.

— Моля, кажи ми тогава, ако толкова го обичаш, защо след няколко дни ще бягаш в африканските пустини?

— Защото… кръстницата ми ме покани.

— Само затова ли? — Пронизващите кафяви очи на Джулиъс се впиха в нейните. — Сега, когато Европа е в такава каша, а Кения като нищо може да се окаже въвлечена, ако започне война, ми се струва, че има нещо повече.

— Аз… щях да се женя и, ами, не се получи.

— Разбирам. Значи — заключи Джулиъс след поредната глътка от споделената чаша, — накратко казано, бягаш от нещо.

— Всъщност се надявам да бягам към нещо. Това е прекрасна възможност да отида на съвсем различно място и реших да се възползвам от нея.

— Радвам се за теб и ми харесва позитивната ти нагласа. Всяко място трябва да е по-добро от Удхед Хол — въздъхна Джулиъс. — Но така ми било писано. Освен ако не започне война в Европа, разбира се — тогава несъмнено ще пътувам към далечни земи в униформа към сигурна смърт. Затова човек трябва да улови мига, нали? — добави той и пак допълни чашата. — Може да стана новият Рупърт Брук в тази война, макар че се надявам да не приключа дните си на бойното поле в Галиполи.

— Много съжалявам, но не знам за кого говорите.

— Божичко, госпожице Хънтли-Морган, вие имате ли образование?!

— Естествено, учила съм във „Васар“, един от най-престижните женски колежи в Америка! — обиди се тя.

— Значи преподавателят ви по английска литература не си е разбирал от работата. Рупърт Брук е бил гений и най-прочутият военен поет в историята. Незабавно ще ви предоставя книга с поемите му.

— Литературата никога не ми е била силна страна, макар че обичам да чета за удоволствие — сви рамене Сесили, вече много по-отпусната след уискито. — Както казах, повече разбирам от аритметика.

— Значи имате логичен ум, а не естетичен. Нека да ви изпитаме: колко бързо можете да пресметнете, ъ-ъ-ъ… деветстотин и седем минус двеста и четиринадесет?

— Шестстотин деветдесет и три — отговори Сесили след няколко секунди.

— Сто седемдесет и две делено на шест?

— Двайсет и осем цяло и шест в период.

— Петстотин и шейсет умножено по тридесет и осем.

— Двайсет и една хиляди, двеста и осемдесет. — Сесили се изкикоти. — Това беше адски лесно, питай ме нещо от алгебрата или логаритмите.

— Тъй като не разбирам какво значи която и да е от тези думи, не мисля да опитвам. Ти си много интелигентно момиче, нали? Понякога не се ли ядосваш, че имаш висше образование, но понеже си жена, не можеш да използваш дарбата си, за да си изкарваш прехраната, освен като преглеждаш счетоводните книги на собственото си домакинство?

— Ако трябва да съм честна, да, разбира се. Но татко просто не може да позволи негова дъщеря да работи. Просто така стоят нещата.

— Не е ли иронично? Аз искам само да ме оставят на мира, за да мисля за перфектната дума за новата си поема и да мечтая по цял ден, вместо да се уча как да управлявам имението, забил нос в счетоводните книги — усмихна й се той. — А ето те и теб, която би могла да правиш всичко това с удоволствие, но възможността ти е отказана, понеже си жена.

— Животът никога не е справедлив и явно трябва просто да го приемем. И двамата сме много привилегировани, Джулиъс. Ти някой ден ще наследиш всички тези земи и къщата, а аз ще живея в удобство като съпруга и майка. Никой от нас не живее в бедност, нали?

— Определено, но въпросът е, госпожице Хънтли-Морган — изгледа я той, — парите носят ли щастие? Ти щастлива ли си? А аз?

„Точно в момента съм по-щастлива от всякога“ — помисли си Сесили.

— Сега всъщност се чувствам добре — каза на глас.

— Но кое носи истинското щастие според теб?

— Ами… любовта, предполагам — отвърна Сесили с мисълта, че дори да се изчерви, лицето й сигурно вече беше порозовяло от уискито.

— Абсолютно вярно! — Джулиъс удари облегалката за ръце на стола си. — Значи имаш поетична душа някъде под всичката логика!

— Всички знаят, че любовта носи щастие.

— Но може да донесе и най-силна болка, не си ли съгласна?

— Да, напълно. — Бе ред на Сесили да пресуши чашата. Главата й се въртеше от липсата на храна и алкохола, но не я интересуваше. Това беше най-искреният разговор, който някога бе провеждала с мъж.

— Ти наистина си изключително интересна жена, но леля ми ще се върне всеки момент от една от безкрайните си срещи, така че трябва да те оставя. — Джулиъс се изправи и Сесили го последва. — Да излезем ли отново на езда утре? — попита той, пристъпвайки към нея. — Ако се чувстваш по-добре, разбира се.

И той я хвана за ръката и я дръпна към себе си. Преди да е успяла да възрази, устата му беше върху нейната и тя отвърна на целувката му с много повече страст, отколкото някога бе изпитвала, когато целуваше Джак. Дори когато едната му ръка погали гърдата й, а другата я притисна толкова близо до него, че тя усети възбудата му, Сесили не го спря.

— Господи, колко си красива! — прошепна той в ухото й.

Едва когато едната му ръка затърси начин да се пъхне под блузата й, тя успя с огромно усилие да се отдръпне.

— Джулиъс, не бива…

— Знам, че не бива — каза той и ръката му се премести до бузата й и я погали нежно. — Моите извинения, Сесили. Ти си просто… неустоима. И преди да съм се изкушил още повече, по-добре да си тръгвам. Лека нощ! — Той я целуна отново по устните и излезе от стаята с почти недокоснатата си вечеря.