Лусинда Райли
Сестра на слънцето (19) (Историята на Електра)

18.

На следващия ден се събудих с изгрева, което беше ново за мен — от години ми се налагаше да се надигам с усилие от леглото и да пия обезболяващи и стимуланти, за да потуша главоболието и да се сдобия с енергия. Бях обсъдила ранното си будене в груповата терапия (беше нещо безобидно, което да използвам, за да се престоря, че участвам, без да издавам детайли за себе си) и няколко човека ми казаха, че това е нормалният ритъм на тялото ми, който се връща, след като с години е бил потискан от алкохола и дрогата. И като се замислих, си спомних, че като дете винаги се будех първа в Атлантис. Подскачах насам-натам, пълна с енергия, докато всичките ми сестри още спяха, затова се промъквах долу в кухнята, където беше Клаудия, единствената друга будна в къщата. Тя ми даваше филия от прясно изпечения си хляб, намазана с масло и мед, докато чаках нетърпеливо сестрите ми да се събудят.

Обух си къси панталони, вързах си връзките на маратонките и тръгнах да бягам. Наоколо нямаше никого, с изключение на групата будисти, които седяха в Градината на спокойствието с кръстосани ръце и затворени очи и посрещаха новия ден. Стигнах до пътеката и докато ходилата ми удряха червената почва долу, се замислих за Лизи и разговора ни от снощи. И за факта, че не беше знак на слабост да признаеш, че се нуждаеш от помощ. Е, бях стигнала дотук — бях в клиниката и получавах необходимата помощ, нали? Иронията беше, че лесната част (поне сравнително) беше да спра да взимам всичките боклуци, с които се тъпчех. Както казаха лекарят ми и Фи ако нататък останех чиста, нямаше да има последствия за здравето ми в дългосрочен план, за разлика от Ванеса.

Трудното беше да се изправя пред себе си, което обясняваше защо съм злоупотребявала с наркотиците и алкохола. Не беше достатъчно просто да кажа, че ще спра да пия и да се дрогирам — бяха минали само три седмици, за бога, а еуфорията от спирането им и защитената среда, в която живеех, щяха да се изпарят като мъгла, щом се върнех в непрестанната въртележка на „истинския“ си живот. Щях да започна пак да пийвам от време навреме, после може би да смъркам по някоя черта, когато ми предложат, а накрая щях да се окажа отново тук, но в по-лошо състояние, а можеше и да свърша като Ванеса. Знаех, че ако не призная всичките си проблеми и тревоги и не се справя с тях, винаги щях да бъда в опасност.

Докато мислех всичко това, изпитах странното инстинктивно чувство, че някой ме следи. За щастие тъкмо завивах надясно по обиколката и успях да погледна назад и да видя, че апетитният мъж от столовата беше може би на стотина метра зад мен и ме настигаше бързо. Е, нямаше да успее, понеже не исках да го прави по какви ли не причини, които не можех да си изясня, така че вдигнах темпото и увеличих дистанцията. Краят на трасето беше само на около двеста метра, тъй че се затичах с пълна скорост право към него.

Стигнах до финала и изтичах задъхана до чешмата, защото имах отчаяна нужда от вода.

— Имаш доста гориво в двигателя — каза дълбок, приятен глас зад мен. — Извини ме — добави той и една голяма ръка с дълги, елегантни пръсти, на най-малкия от които имаше златен колежански пръстен, посегна да вземе чаша, когато аз се дръпнах от пътя. — Бягах на петстотин метра за колежа ми и никой не ме е побеждавал. Ти състезавала ли си се за твоя?

— Не съм ходила в колеж — отвърнах и вдигнах глава, за да го погледна, което беше необичайно усещане.

— Хей, това не е съвсем американски акцент, нали? — попита той, докато изливах втората си чаша вода върху себе си. Въпреки ранния час слънцето вече напичаше силно.

— Не, нещо подобно на френски е. Отраснала съм в Швейцария.

— О, наистина ли? — попита той и се вгледа по-внимателно в мен. — Случайно да се познаваме? Изглеждаш ми някак позната.

— Не, никога досега не сме се виждали.

— Ще ти се доверя — усмихна ми се той. — Но определено ми изглеждаш позната. Аз съм Майлс впрочем. Ти?

— Електра — въздъхнах, чакайки да видя реакцията му, когато ме познаеше. Така и стана.

— Еха… добре — рече той, изхвърли чашата си в кошчето и зарови ръце в джобовете на шортите си. — Гледах те на шестметров билборд, когато ходих до летището с колата миналата седмица.

— О… — отвърнах. — Е, аз трябва да се връщам.

— Аз също.

Вървяхме обратно към „Ранчото“ в тишина. Нещо у този човек ме караше да се чувствам срамежлива и стеснителна. Струваше ми се, че е над 35-годишен, съдейки по увереността му и прошарената със сиво къса къдрава коса.

— Може ли да попитам за какво си тук? — обади се накрая той.

— Да, тук няма тайни, нали? Злоупотреба с алкохол и други вещества.

— И аз.

— Наистина? Видях те в столовата снощи и не изглеждаше като човек, току-що излязъл от детокса.

— Не бях, от пет години съм чист, но се връщам тук всяка година, за да си почина и да си припомня какво е заложено на карта. Лесно е да си помислиш, че можеш да се справиш с всичко, когато си тук с цялата подкрепа, която ти се оказва, но излезеш ли навън, в големия лош свят, същите проблеми могат да те застигнат отново.

— С какво се занимаваш?

— Адвокат съм — каза той. — Напрежението се трупа и… трябва да се уверя, че няма да избухна и да се върна където бях, но, хей, ти сигурно знаеш всичко за това.

— Да — потвърдих, когато стигнахме входа на „Ранчото“.

— Мога да кажа само това — не бързай, остани колкото време ти трябва. Това е болест, от която никога не можеш да се излекуваш; решението е да се научиш как да се справяш с нея. Слушай какво ти казват хората тук, Електра, защото те знаят как да спасят живота ти. Доскоро — сбогува се той, помаха ми и се отдалечи по коридора с мускулестите си крака, по-дълги дори от моите.

— Леле — прошепнах на себе си в шок. Майлс излъчваше достойнство по начин, който ми напомняше за баба ми. „Бих искала този човек до мен, ако се озова в съдебната зала“ — помислих си, докато влизах на закуска. Чувствах се разгорещена и възбудена, и то не само от тичането.

* * *

„Дай ми спокойствието да приема нещата, които не мога да променя, смелостта да променя нещата, които мога, и мъдростта да науча разликата.“

Изрецитирах молитвата за спокойствие, която известяваше края на срещата, заедно с другите петима в малката група на АА. Държах се за ръцете с Бен, бас китарист в група, за която никога не бях чувала, и нова членка на име Сабрина от другата страна. Видях, че Сабрина още има сълзи в очите — току-що бе споделила историята си с нас.

— Имах всичко, а го изхвърлих в гърлото на бутилката — каза тя със свити пред себе си ръце. Беше дребна жена с азиатски произход и черната й коса падаше като лъскава завеса около слабото й лице. — Загубих работата си, съпруга си, семейството си… крадях от всички, които познавах, дори от прасенцата касички на децата ми, само за да си купя още за пиене. Чак когато се озовах в спешното, защото припаднах в тоалетната на работа, реших да дойда тук. — Тя прехапа устна. — Не мога повече да се провалям и да взимам живота си за даденост.

Усетих се, излизайки от срещата, че и аз бях взела живота си за даденост. Толкова отчаяно исках да избягам, че почти го бях захвърлила…

* * *

— Е, Електра, как бяха последните двайсет и четири часа? — попита ме Фи по-късно същата сутрин.

— Интересни — отвърнах и потрих носа си.

— Добре, добре — усмихна се Фи. — Ще ми кажеш ли защо?

— Ами… не знам точно, но много неща започнаха да ми се изясняват. Все едно в последната година съм живяла в сън.

— В известен смисъл е така. Точно това е ефектът от злоупотребата с алкохол и наркотици, макар че накрая се превръща в кошмар, както знаеш. И как те кара да се чувстваш това по-ясно чувство за реалността?

„Хайде пак…“

— Ами, ъъъ, изпитвам еуфория, че съм трезва, но ме е срам, защото си спомням всички лоши неща, които съм направила на хората, както и как се държах с тях, и ме е страх пак да не изпадна в същата ситуация, когато изляза.

— Страхотно, това е просто страхотно, Електра! — усмихна ми се широко Фи. — Постигаш истински прогрес, а всички тези емоции, които изпитваш на този етап, са напълно естествени. Да поемеш отговорност за себе си и поведението си спрямо останалите е голяма стъпка напред. Вече не си жертва.

— Жертва? Никога не съм била жертва!

— Беше, Електра, на злоупотребата, на която сама се подлагаше — възрази Фи. — Но вече си се изправила срещу нея, бориш се и не й позволяваш да те превърне в жертва, виждаш ли?

— Да, виждам, но аз пиех и взимах всички онези неща, за да ми помогнат да се справя с живота си, за да не ме виждат другите като жертва.

— Идеята да те виждат като жертва, като слаба, плаши ли те?

— Да, определено — закимах енергично. — Но нещо, което каза съквартирантката ми снощи, ме накара да се почувствам по-добре.

— И какво беше то?

— Че съм спряла да бъда слаба, когато съм поискала помощ.

— Смяташ ли, че е права?

— Да, но не искам да ставам капризна или нещо подобно. Мога да се грижа сама за себе си.

— Може би проблемът е бил, че не си могла. Би ли се съгласила с това?

— Ами да, предполагам — отвърнах.

— Както се казва, никой човек не е остров — усмихна се Фи. — Но ти не си сама. Светът, в който живеем, е пълен с хора, които са прекалено уплашени или засрамени да поискат помощ.

— Или прекалено горди — допълних. — Аз съм много горда.

— Виждам го — кимна Фи. — Смяташ ли, че това е добро качество?

— Не знам; добро или не, то просто е част от това, което съм. Може би е по малко и от двете.

Фи кимна и записа нещо в тефтера си.

— Знаеш ли какво, Електра? Смятам, че може да си готова за посещение. Как мислиш?

— Ами… не знам.

— Искаш ли някой роднина или приятел да дойде да те види?

— Може ли да си помисля?

— Разбира се! Да покажеш пред други новото си аз и да контактуваш с външния свят чрез някой близък може да бъде плашещо. Плаши ли те тази мисъл?

— Да, много. Искам да кажа, знаеш колко не ми се искаше да идвам тук, но се запознах с някои страхотни хора и някак си се чувствам на сигурно място тук, разбираш ли?

— Никога не сме обсъждали кога може да поискаш да си тръгнеш, защото и двете знаехме, че още не си готова за това. Остават ти седем дни до края на трийсетдневната ти програма. Постигна голям напредък в последните няколко дни, но би ли се съгласила, че все още имаш проблеми, които трябва да бъдат решени, преди да си тръгнеш?

— Вероятно — признах.

— Как усещаш желанието за алкохол и дрога в момента?

— Много по-слабо е, когато върша физическа дейност, например като бягам, тогава даже не си мисля за това.

— Значи едно от полезните неща, които си научила тук, е, че физическата дейност помага. Как са промените в настроението ти? Спомена миналата седмица, че изпитваш гняв и „причерняване“, както го описа. Още ли се случва?

— Не… — Преглътнах. — Тези негативни мисли намаляха… да, сега съм по-добре.

— Е, и какво ще кажеш за посещението? — попита отново Фи.

— Може би другата седмица? — предложих.

— Добре. И кой според теб може да дойде?

„Ха, тук е спънката!“ — спомних си един от любимите цитати от Шекспир на Татко. За жалост списъкът с възможни посетители показваше колко съм пропаднала: беше ограничен до Мама, която ми беше нещо като майка, сестра ми Мая и Стела, бабата, която бях виждала само два пъти, и то пияна до козирката…

— Може ли да си помисля?

— Естествено. Кратък ли е списъкът?

— Много — признах.

— Колко души?

— Трима.

— Това може да ти се струва малко, Електра, но мога да ти кажа, че когато седнат тук с мен и им задам същия въпрос, повечето хора не могат да намерят и един. Дотолкова са се изолирали и са отблъснали хората, които обичат и които ги обичат. Алкохолът и наркотиците са станали единствените им приятели. Би ли се съгласила с това?

— О, да — кимнах и чух страха в гласа си. — Определено. Всъщност може би има четвърти човек.

— Още по-добре — усмихна се Фи. — Кой е той?

— Мариам. Тя е личната ми асистентка, но аз, ами, направо й се възхищавам.

— Как мислиш, дали тя също те харесва?

— Аз… се държах много зле с нея, но може би още ме харесва, да.

— Понякога е добре първият контакт да е с някого, с когото нямаш толкова директна емоционална връзка. Помисли си, Електра, и ми кажи утре.

— Добре — съгласих се.

— Е, чудесно, продължавай с добрата работа — каза тя, когато се изправих.

— Благодаря. Чао, Фи!

На излизане от кабинета й се почувствах в еуфория почти като от дрогата, или като дете, получило златна звезда за успехи от учителката си.

* * *

— Някакви новини за Ванеса? — попитах Лизи в спалнята по-късно същия ден.

— Не, дори аз не можах да измъкна информация от сестрата, така че явно никак не е добре. Днес направо блестиш, Електра — отбеляза Лизи, докато си взимах хавлията от закачалката, за да вляза под душа. — Какво е станало?

— Нищо особено — отвърнах, събличайки се, и се увих в хавлията.

— Леле, от всички съквартирантки, които можех да получа в рехабилитационния център… — въздъхна Лизи. — Пращат ми една от най-красивите жени на света! Тялото ти е наистина великолепно. И отгоре на това ядеш като кон, а не трупаш и грам! Би трябвало да те мразя — изсмя се тя, а аз влязох под душа и затворих вратата зад себе си.

Докато стоях под водата, се замислих за думите на Лизи. Не беше нещо ново да ми казват, че имам фантастично тяло. Но тогава какво ме бе накарало да издевателствам над него по този начин?

Може би защото го мразех, защото бе накарало други да мразят мен. Повечето жени ми нямаха доверие, а ако бяха с мъж, почти усещах как лакираните им нокти се впиват по-здраво в него, когато се приближа. Освен това дори не вярвах, че наистина имам красиво лице и тяло — просто по случайност изглеждаше добре в дрехите, които бяха на мода в момента. Бях израснала със сестра, която всички смятахме за красавицата на семейството, и ако някой ме бе попитал как си представям идеалната жена, несъмнено бих описала Мая с нейните извивки, големи гърди, лъскава тъмна коса и изумително красиви черти на лицето.

Докато си миех зъбите, се погледнах в огледалото и реших, че определено имах хубави очи, страхотни скули и устни, които никога нямаше да имат нужда от филъри. Цветът на кожата ми нямаше да се промени. А това беше едно от нещата, които ме правеха успешен модел. Само се надявах скоро да дойде време, когато ще има повече чернокожи модели. Като малко момиче никога не се бях замисляла за това, че аз съм чернокожа, а другите ми сестри са в различни оттенъци на кафявото (Мая и Кики) или бялото (Ася, Тиги и Али). Всяка от нас изглеждаше различно от останалите, така че за мен това беше просто нормално. Чак когато отидох в интерната, където бях единственото чернокожо момиче и с една глава по-висока от всички останали, започнах да се притеснявам за външния си вид.

— Електра, готова ли си? Трябва да се изпишкам!

— Ей сега! — отвърнах и отворих вратата, за да пусна вътре Лизи. Тя очевидно беше на една от онези диети със сокове, които ти пълнят стомаха с течности, но после цял ден си в тоалетната.

Когато излезе, Лизи ме изгледа, докато седях на леглото по анцуг и горнище.

— Нали знаеш, че днес е „Вторник вечер навън“? — попита ме тя със скръстени ръце. — Всички отиваме на боулинг в града.

— Да, знам, но не е в мой стил.

— И аз не мислех, че е в моя, когато дойдох тук за пръв път, но всъщност е много забавно. После ще ходим на пица, е, всички без мен, и си мисля, че би ти харесало. Това е шанс да се опознаеш с другите пациенти, да си поговорите извън училище, ако разбираш какво имам предвид.

— Благодаря, но не, благодаря — свих рамене. — Имам да пиша писма.

— Добре… Впрочем — добави тя на връщане към масичката си с гримове, за да се подготви за довечера, — видя ли онзи красавец, който дойде наскоро?

— Ъъъ, не знам…

— Няма как да го пропуснеш, висок е поне колкото теб, целият в мускули и има най-съблазнителните кафяви очи, които съм виждала.

— О, имаш предвид Майлс.

Лизи вдигна поглед към мен, а четчицата й със спирала замръзна във въздуха.

— Ти си говорила с него?!

— Да, бягаше по пътеката днес, когато аз излязох да потичам.

— Ето това е мъж, с когото мога да си представя как правя много неприлични неща — изкикоти се Лизи. — Изглежда като филмова звезда. Такъв ли е?

— Не, адвокат е.

— Еха, двамата определено сте се опознали доста добре тази сутрин. Седеше сам, когато влязох в столовата тази сутрин. Затова, каквато съм си любезна и приятелски настроена, отидох да седна до него. Две минути по-късно си вдигна таблата и излезе. — Лизи се намръщи. — Дотук с уменията ми да флиртувам, а?

— Мислех, че си отдадена на съпруга си? — вдигнах вежди.

— Да, разбира се, но няма нищо лошо да разгледаш витрините, дори да не купуваш нищо! Изглежда в прекалено добра форма, за да е тук. Защо е дошъл?

— Каза, че се връща всяка година, за да е сигурен, че няма да се върне към алкохола и наркотиците.

— Тук съм за шести път, така че много добре го разбирам. Тук ми харесва, защото всички са толкова мили и винаги има с кого да си поговориш. Не е като у дома.

— На съпруга ти не му ли липсваш?

— О, и той рядко си е вкъщи. А сега, след като децата се изнесоха, ами… Както и да е, ако си сигурна, че няма да идваш, по-добре да тръгвам. Как изглеждам в тези дънки? — попита тя, изправи се и се завъртя. — Когато дойдох преди няколко седмици, не можех дори да ги закопчея. И моля те, не ме лъжи, просто кажи истината.

Погледнах стегнатата й фигура, с тясна талия и малко дупе, с която би се гордяла и двайсет и пет годишна жена, да не говорим за жена на четиридесет и осем.

— Сериозно, Лизи, изглеждаш просто страхотно!

— Сигурна ли си? Съпругът ми не ме харесва по дънки, казва, че коремът ми е като желе.

— Няма такова нещо, кълна се. Сега тръгвай и да си прекараш добре, чуваш ли?

— Мерси, Електра, ще се видим по-късно!

Когато Лизи напусна стаята сред облак от скъпия си парфюм, осъзнах, че тя не идва тук само за да свали от теглото си, а защото е самотна.

Изтеглих стола пред бюрото си, извадих хартията, пликовете и химикалките от чекмеджето и започнах да пиша писмата си с „извинения“.

Скъпа Мая,

Справям се добре тук. От три седмици не съм докосвала онези боклуци и ходя на срещи на АА всеки ден. Престоят ми тук ме накара да се замисля колко лошо се отнасях с теб през…

„Последния месец? Година?“ — замислих се.

… последната година. И особено в Рио. Вече разбирам, че само се опитваше да ми помогнеш. Ако не се беше обадила на Мариам онази нощ, сега буквално нямаше да съм тук. Надявам се да можеш да ми простиш и очаквам с нетърпение да се видим през юни.

Благодаря ти отново.

С любов, Електра

Сгънах писмото и го прибрах в плика. Искаше ми се да можех просто да й пратя имейл, защото бог знае колко време щеше да отнеме да стигне до Рио. Но според Марго, водачката на АА групата, било по-добре да се напише на ръка, защото писмата били по-значими. Може би щях все пак да пратя имейл на Мая, да й кажа, че писмото е напът. Или можех да й го дам лично, ако дойдеше да ме посети другата седмица. Написах адреса на плика и го прибрах в чекмеджето.

След това писах на Мама, като използвах горе-долу същите думи, с малки промени. Изпитах внезапен порив да напиша „обичам те“ най-отдолу. Не можех дори да си спомня дали някога съм й го казвала. Е, наистина я обичах, осъзнах изведнъж, и то много. Тя беше най-добрият човек, когото познавах, и бе понасяла поведението ми много дълго време, затова завърших писмото с тези думи.

Внезапно очите ми се насълзиха, замислих се за Атлантис и колко сигурна се чувствах там, колко много исках да се върна, когато бях на училище, защото там беше домът ми…

— А сега трябва да си намеря свой… — промълвих и една сълза капна върху плика, докато пишех името и адреса на Мама отпред.

Сега се чувствах зле, което не беше хубаво, затова прибрах хартията и химикалките, протегнах се и реших да изляза на чист въздух. Малко по-надолу по коридора имаше кухничка с кафе, чай и бисквити, така че си направих джинджифилов чай — леко лютия вкус, когато го преглъщах, беше най-близкото до ефекта от дрогата, което можех да си набавя напоследък, — и излязох навън. Нощта беше забележимо по-хладна и усещах аромата на големите цветове сагуаро, които растяха по кактусите в градината. Небето беше просто невероятно — черно като мастило, ясно и открито над мен. Както винаги, когато гледах звездите, потърсих Седемте сестри и ето ги, блещукаха ей там. Както обикновено, преброих шест; рядко успявах да видя седмата. Татко веднъж ми беше казал, че според някои култури Електра, тоест аз, била изгубената сестра на Плеядите. Дори ми беше дал стара черно-бяла снимка на сцена от балет, наречен „Електра или изгубената Плеяда“, някога поставян в Лондон. Тръгнах към пейката в красивата Градина на спокойствието, пълна с билки измежду ярките цветя, от които се разнасяше фин аромат. Малък фонтан бълбукаше успокоително на заден план и аз затворих очи и се замислих как винаги се чувствах като „изгубената“ сестра сред другите. Макар Татко така и да не бе открил седмата.

— Здравей — каза глас от пейката от другата страна на градината.

Отворих очи и когато се приспособиха към слабата светлина, видях, че беше Майлс, който пушеше цигара.

— Здрасти. Притеснявам ли те? — попитах го над фонтана.

— Не, честно казано бих се радвал на малко компания. — Той стана от пейката си и дойде до моята. — Ако нямаш нищо против?

Както бях седнала, той се извисяваше над мен и трябваше да протегна врат, за да го погледна в очите.

— Сядай! — поканих го.

Той седна до мен.

— Искаш ли една? — Предложи ми пакета с цигари от джоба на ризата си.

— Не, благодаря. Това е единственото нещо, към което не съм се пристрастявала, а не искам да изляза оттук с нов проблем.

— За мен беше първото от много, и се върнах към него, когато останалите не бяха на разположение — каза той, вдиша от цигарата си и я изгаси с крак. — Преди няколко години, по това време на нощта в Ню Йорк, вече щях да съм в бара и да слушам как ледчетата падат в чашата, а „Грей Гуус“ се излива върху тях като планински поток.

— Колко поетично! — засмях се. — И ние с „Гуус“ бяхме добри приятели. Сега имам само сушен джинджифил в гореща вода.

— Не съм ходил в онзи бар от пет години — каза той и запали още една цигара. — Старият ми дилър сигурно още ходи там.

— Колко дълго беше пристрастен към онези неща?

— Взех кокаин за пръв път в Харвард преди деветнайсет години.

— Еха! Бил си в Харвард? Трябва да си много умен!

— Някога бях, предполагам — сви рамене той. — Бях пълен зубрач, участвах в клуба по дебати и така нататък. Имах стипендия за успех; може да съм висок и чернокож, но съм много зле в баскетбола, което белите ми състуденти трудно възприемаха. Чувствах се като извънземен, разбираш ли? Все пак… взех диплома по право и започнах работа в една от най-големите фирми в Ню Йорк. А там наистина се пристрастих към алкохола и наркотиците.

— Интересно е, че си се чувствал като аутсайдер в колежа. Аз бях отгледана в мултикултурно семейство. Всички бяхме осиновени от различни краища на света и понеже всички бяхме „различни“, изобщо не се замислях за това. После отидох в интернат и… ами, нещата се промениха. Много мислих за онова време — знаеш как обичат да те връщат в миналото тук.

— Знам, Електра. Да изчистиш отпадъците, с които е задръстен мозъкът ти, е също толкова важно, колкото да изчистиш тялото си. Продължавай, извинявай, че те прекъснах.

— Е, това, за което размишлявах, е, че понеже не се чувствах различна от сестрите си, не бях наясно, че съм „чернокожа“, затова когато отидох на училище и се случиха лоши неща, никога не ги свързах с това. Също като теб бях в училище, където повечето хора бяха бели, и да, случиха се разни неща, но не знам дали е заради това или по друга причина.

— Може би е, защото си била различна от тях. Децата могат да бъдат много жестоки.

— Да, могат и бяха, но какъв е смисълът да говорим за това сега? Свършено е.

— Сериозно?! — Майлс се изсмя. — Не може да си тук от дълго време, ако ми задаваш този въпрос. Аз май съм обратното на теб — винаги съм имал проблем с физическите ефекти от спирането на наркотиците, докато ти трябва да се справиш с умствените аспекти и да разбереш защо си се пристрастила изобщо.

Между нас се възцари мълчание и Майлс допуши цигарата си.

— Имаш ли си някого? — попита той след известно време. — Сериозна връзка имам предвид.

— Не, нито несериозна — пошегувах се и отпих от чая си. — Мислех, че имам, но той ме заряза.

— Да, май четох за това. Съжалявам. — Майлс изглеждаше смутен. — Това навреди ли ти?

— Много! Можеш ли да си представиш колко е унизително целият свят да знае, че са те зарязали и любовта на живота ти ще се жени за друга?

— Любовта на живота ти до този момент, Електра — вметна Майлс. — Не може да си много по-възрастна от повечето ученици в колежа. Но не, за да отговоря на въпроса ти, не мога да си го представя. Влизал съм в съдебната зала с някои известни клиенти, но това е целият ми досег с папараците.

— Спечели ли?

— Не — ухили се той.

— Дрогиран ли беше в съда?

— Вероятно. Ти била ли си дрогирана, докато работиш?

— Вероятно. — Погледнах го и двамата се усмихнахме сухо.

— Е, познавам купища адвокати, които разчитат на бърза черта кокаин, преди да влязат в съда за пледоарията си. Но не казвай на никого, че съм ти го казал — усмихна се той.

— О, и в моята професия е така. И двамата изпълняваме роля, като актьори.

— Проблемът е, че когато се чувстваш все едно си кралят на света, просто не знаеш кога да се спреш. Сигурно съм загубил дела заради това. А понеже работя в свят, доминиран от белите мъже, не мога да си го позволя.

— Кой знае, може скоро да имаме първия си чернокож президент — рекох аз, понеже бях хвърлила едно око на новините по телевизията по-рано днес. — Обама се справя добре на предварителните избори.

— А това ще е голям напредък — усмихна се Майлс. — Остава ни дълъг път, но поне светът най-после се променя.

— Чувствам се късметлийка, че бях отгледана от баща, който никога не правеше разлика между нас. Всички бяхме просто неговите момичета. И ако трябваше да ни се скара, беше заради поведението ни, а не заради цвета на кожата. А на мен ми се караха много.

— Да, мога да си го представя, изглеждаш като борбена жена. Откъде всъщност произхождаш?

— Аз… не знам със сигурност — отвърнах, сещайки се за думите на Стела.

— Жалко, че нямаш родители, баби и прадядовци, които да ти разказват истории за миналото. Моите направо не млъкват.

— Казах ти, че съм осиновена.

— И никога не си питала баща си за рожденото си семейство?

— Не.

Майлс започваше да ме дразни с тези въпроси, на които не можех да отговоря. Все едно бях едновременно на първа среща и на терапия и главата ми се въртеше. Изправих се.

— Знаеш ли какво? Много съм уморена. Доскоро.

Когато се върнах на сигурно място в стаята си, веднага се пъхнах в леглото. Искаше ми се никога да не бях излизала да седна на онази пейка. Главата ми не беше наред и изведнъж разбрах защо хората ходят на терапия — беше безопасно място с човек, който не споделя собствените си мнения, а само те пита бавно и внимателно за твоите.

За пръв път, откакто пристигнах в „Ранчото“, се зарадвах, че на другия ден ще мога да говоря с Фи.