Лусинда Райли
Сестра на слънцето (32) (Историята на Електра)

31.

— Боя се, че състоянието й е много сериозно — каза доктор Бойл, когато след три дълги часа намери Катрин в чакалнята на болницата. — Защо не отидем да поговорим другаде?

Доктор Бойл поведе Катрин по тесен коридор. Жегата беше задушаваща и тя изпита облекчение, когато той отвори вратата на кабинета си, където вентилаторът работеше на пълни обороти и охлаждаше въздуха.

— О, боже… — каза Катрин със сълзи на очи.

Не че думите на доктора бяха изненада: Сесили бе изкрещяла от болка, когато Катрин се опита да я вдигне от леглото, да я облече и да я заведе в колата. Накрая се наложи да накара шофьора да вдигне Сесили от леглото, както си беше, и да я сложи колкото може по-внимателно на задната седалка, където Катрин постла одеяло и възглавница.

— Очите ми, очите ми… светлината е толкова ярка… — изстена Сесили и ги покри немощно с ръка. — Къде сме? Какво става? Къде е Бил? — взе да пита тя, а колата тръгна по неравния черен път към шосето, което щеше да ги отведе до Найроби.

Катрин никога не се беше радвала толкова, че е пристигнала някъде. Сесили стенеше в агония през по-голямата част от пътуването, казваше на Катрин, че главата й ще експлодира, че не вижда добре, а болките в корема й били непоносими.

— Какво й е? — попита Катрин.

— Смятаме, че страда от състояние наречено прееклампсия. Опитахте ли се да се свържете с Бил? — попита я доктор Бойл.

— Обадих се в клуба „Мутайга“ и в щаба на британската армия, преди да тръгна, но и на двете места ми казаха, че не са го виждали днес. Би могъл да е къде ли не по равнините, доктор Бойл. Може да не се върне с дни.

— Разбирам. В такъв случай вие трябва да вземете решението вместо приятелката си. За да спасим Сесили, трябва да я оперираме веднага и да извадим бебето. Както знаете — продължи той, снишавайки глас, — на Сесили й остават близо осем седмици от бременността, така че е голям риск за живота на бебето да го извадим толкова рано. Но ако не го направим…

— Разбирам какво казвате. — Катрин се хвана за главата, над която сякаш бе надвиснал дамоклев меч. — Ако не я оперирате, за да извадите бебето, какви са шансовете то да оцелее?

— И майката, и бебето несъмнено ще умрат. Поне така има шанс да спасим единия от двамата. Но няма гаранция и е важно да знаете рисковете.

— Тогава… разбира се, че трябва да оперирате.

Катрин вдигна поглед, когато вратата се отвори и в кабинета влезе друг мъж, облечен в зелената униформа на хирург.

— Добре. Това е доктор Стивънс, който пристигна съвсем скоро от болницата „Гай“ в Лондон и е експерт в тази процедура.

— За мен е удоволствие да се запознаем — каза доктор Стивънс, пристъпи напред и стисна ръката на Катрин. — Ще направя всичко по силите си за майката и бебето.

— Благодаря ви.

— А сега трябва да се захващам за работа. — Той й се усмихна леко и излезе от стаята.

— О, господи… — Катрин поклати глава. — Какъв избор само…

— Знам, мила моя. Време е да се доверим на Господа, когото баща ви толкова обича. На ваше място бих се опитал да се свържа с Боби. Може да мине доста време, докато получим още новини.

* * *

Така и стана. Катрин обходи малката стая напред и назад, наляво, надясно и по диагонал няколкостотин пъти преди Боби най-сетне да дойде.

— О, господи! — възкликна тя, изтича при него и усети ръцете му около себе си. — Толкова се радвам, че си тук!

— Спокойно, спокойно… Дойдох веднага щом разбрах. Как е тя?

— Никой нищо не ми е казал — отвърна Катрин. — Не съм чула нищо ново от часове.

— Хайде, ела да седнеш.

Боби заведе жена си да седне на един стол, а тя заплака на рамото му.

— Толкова е болна, Боби, нямаш представа. А къде е Бил? Как е могъл да я остави сама в такова състояние? И без никакъв транспорт?

— Може би не е разбрал, че е болна. Аз я видях със собствените си очи преди два дена и изглеждаше добре.

— Но все пак Бил е наясно, че й идва времето; можеше поне да остави бележка къде отива!

— Да, но и двамата знаем, че Бил няма навика да казва на когото и да било къде отива. Освен това бебето не е…

— Нима животът на това дете е по-малко ценен, защото не е законно?! Не мисля така, Боби!

— Хайде, Катрин, знаеш, че не исках да кажа това, а каквито и да са обстоятелствата, Сесили се нуждае от съпруга си до себе си.

— Бог да ми прости, знам, че нямаше това предвид, Боби. Просто не съм на себе си. Сесили е в операционната почти от четири часа, а не съм чула никакви новини.

Мина още един час преди доктор Стивънс да влезе в стаята. Изглеждаше напълно изтощен.

— Какви са новините, докторе? — Катрин се изправи със затаен дъх.

Боби стана и стисна ръката на жена си.

— Беше на косъм, но се радвам да ви уведомя, че успяхме да спасим поне един живот.

— Чий, докторе? — Катрин беше в агония от несигурност.

— Майката още е в сериозно състояние, загубила е много кръв, но е жива. Що се отнася до бебето… — Доктор Стивънс сви тъжно рамене. — Извадихме я и направихме всичко по силите си, но се боя, че живя само половин час, преди да ни се изплъзне.

— Било е момиче? — попита Катрин и преглътна сълзите си. — Бог да поживи душичката й.

— Да, момиче беше. Следващите двайсет и четири часа ще са жизненоважни за госпожа Форсайт, но с малко късмет би трябвало да прескочи трапа.

— Тя… знае ли? — попита го Катрин. — За бебето?

— Боже, не, тя още е под пълна упойка и ще остане така известно време. Не бих препоръчал да й се казва, докато не премине най-лошото.

— Разбирам. Възможно ли е да я видим?

— Не и тази нощ, не. Ще я държим под упойка до утре. Много съжалявам, направихме всичко възможно за момиченцето — въздъхна доктор Стивънс.

— Не се и съмнявам. Благодаря ви, докторе.

— Бих препоръчал двамата да си отидете вкъщи; вече няма какво да направите за тях тук. — Той им кимна тъжно. — Довиждане.

Когато вратата се затвори зад него, Катрин се обърна в прегръдките на съпруга си и зарида на гърдите му.

— Как ще й кажем, Боби? Ще бъде съкрушена. Всичко, което направи, беше, за да защити това бебе. А сега… а сега…

— Знам, скъпа, знам.

* * *

Сесили сънуваше, че излиза от плаващи пясъци, но всеки път, когато успееше да подаде глава и да вдиша, те отново я засмукваха долу, в мрачен свят на ужаси.

— Моля ви! — извика тя. — Оставете ме!

— Всичко е наред, скъпа, с нас си в безопасност.

Този глас не беше познат на Сесили, затова тя настоя мозъкът й да последва командата да отвори очи и да види кой е. Появи се неясен образ: много бяло и нежно женско лице с нещо бяло върху златните си къдрици…

„Може би е ангел, а аз съм умряла и съм в рая…“

— Къде съм? — Гласът на Сесили излезе като дрезгав шепот и я болеше да говори.

— В болницата в Найроби, Сесили. Аз съм сестра Сисънс и се грижих за теб. Много се радвам, че се върна при нас.

Сесили отново затвори очи и се опита да си спомни какво е станало. Да! Имаше онова ужасно болезнено главоболие, което само ставаше по-лошо и по-лошо… Бегло си спомняше Катрин и как я слагат в кола, но нищо друго.

— Няма от какво да се страхуваш, ще се оправиш и ще оздравееш скоро — продължи успокоителният глас на ангела.

— Аз… — Сесили облиза устни. Бяха напукани и безчувствени, все едно не бяха нейните. — Какво е станало?

— Беше много болна, когато дойде тук, затова доктор Стивънс те оперира, за да се оправиш — отвърна ангелът. — Ето, изпий това. Течностите ще ти помогнат да се почувстваш по-добре.

Сесили усети сламка между устните си. Умираше от жажда, така че изгълта каквото можа.

— Какво ми е? Помня главоболието, но…

— След като си будна, ще отида да потърся доктор Стивънс, за да ти каже всичко. Ти си почивай тук, докато аз изляза да го намеря.

— Но… какво е станало с бебето ми? Добре ли е?

Въпросът й остана без отговор. Може би още сънуваше, помисли си, а следващият й сън можеше да е по-хубав. Сесили затвори очи и остави плаващите пясъци на безсъзнанието да я погълнат.

* * *

Когато се събуди отново, Сесили отвори очи почти веднага, много по-бодра отпреди. Беше в болница, напомни си, когато забеляза избелените стени и вентилатора над себе си. Погледна надолу и видя, че е завита с чаршаф. Вдигна ръката, на която нямаше абокат и опипа под чаршафа, плъзна пръсти към успокоителната издутина на корема си, която сякаш се беше свила като балон, от който е изпуснат въздух…

— О, боже, не, моля те, не… — изхленчи тя, обърна се наляво и видя неясни лица, които гледаха към нея.

— Добър ден, госпожо Форсайт, аз съм доктор Стивънс и ви оперирах вчера — каза непознат мъж в бели дрехи. — Бяхте много болна, но благодарение на приятелката ви Катрин дойдохте тук навреме и успяхме да ви спасим.

— Здравей, Сесили — каза Катрин, която стоеше до лекаря. — Как се чувстваш?

— Няма значение как се чувствам! Добре ли е бебето ми?

— Толкова съжалявам, госпожо Форсайт, боя се, че нямаше какво да направим. Успяхме да я извадим от вас безопасно, но за жалост умря малко по-късно.

— Аз… но… какво й е имало? И защо аз съм тук, а тя… тя? О, боже, толкова исках дъщеря…

— Вие и детето страдахте от състояние наречено прееклампсия. Ако не бяхме ви оперирали навреме, щяхме да загубим и двете ви. Много съжалявам, че ви нося лоши новини, но няма лесен начин да се съобщи такова нещо. А сега ще ви оставя с приятелите ви.

Доктор Стивънс отправи тъжен, съчувствен поглед към нея и излезе от стаята.

— Катрин? — Сесили посегна да я хване за ръката. — Какво има предвид той? Няма как да е истина, нали?

— Толкова съжалявам, скъпа, но е вярно. Бебето беше прекалено малко и слабо, за да оживее, и…

— Но защо не са спасили нея вместо мен?

— Не мисля, че нещата работят така — чу се по-дълбок глас до Катрин. Сесили погледна в тревожните очи на съпруга си.

— Бил… и ти си тук.

— Да, разбира се, ти си моята съпруга. Дойдох веднага щом чух.

— Но как така „нещата не работят така“? Бих умряла с радост, за да я спася…

— Скъпа, бебето трябваше да се извади, за да има шанс да спасят и нейния живот, и твоя — обясни Катрин. — Тя не растеше правилно в теб заради прееклампсията. Имаше по-добър шанс да оживее, ако излезе на бял свят по-рано, но се оказа прекалено рано, Сесили. Трябва да разбереш, че не са избрали да спасят теб, вместо бебето. Ако не бяха направили нищо, и двете щяхте да умрете — повтори Катрин. — А сега може би е най-добре да те оставя насаме с Бил.

На излизане Катрин погледна Бил и сложи пръст на устните си в знак на предупреждение да не казва нищо повече.

— Ще ми се… и аз да бях умряла… с нея. — Сесили заклати глава. — Ще ми се и аз да бях умряла… О, боже, господи…

— Е, аз поне много се радвам, че не си умряла — каза Бил, седна до нея и я хвана за ръката.

— Не говориш сериозно, Бил. Сигурно се радваш, че детето е умряло, и не те обвинявам за това!

— Сесили, аз… ами, те ми казаха да те питам дали искаш… дали ние искаме… да се сбогуваме с бебето?

— Аз още дори не съм я видяла… — Сесили изтри носа си с ръка. — Дори не съм я видяла…

— Може би трябва да го обмислиш.

— Преди да я погребат?

По бузите й потекоха сълзи, а Бил склони глава, преди тя да стисне очи.

Минаха няколко секунди преди съпругът й да заговори отново.

— Сесили, моля те, повярвай ми, не се ожених за теб само за да спася репутацията ти. Когато чух за… случилото се… то ме накара да осъзная колко много означаваш за мен. И наистина много съжалявам, че бебето ни не оцеля. Толкова съжалявам, скъпа моя… Ако бях там… — прошепна Бил с разтреперан глас. — Трябваше да съм там. Аз… обичам те.

Сесили усети нежно докосване по челото си. Отвори очи и видя, че Бил се е привел да я целуне.

— Може би е най-добре госпожа Форсайт да си почине малко. — Сестрата с русите къдрици влезе в стаята и пое контрола. — Можете да се върнете да я видите по-късно.

— Права е, сега трябва да си починеш — каза нежно Бил на Сесили. — Ще се върна довечера — добави той и стисна ръката й, след което се изправи и излезе от стаята.

— Сега ще ви сложа една малка инжекция, която ще помогне за болката — каза сестрата. — Също така ще ви поотпусне малко.

Сесили отново затвори очи. Не я интересуваше, ако ще да й инжектират цианид, помисли си тя, когато усети острото пробождане близо до лакътя си. Скъпото й дете беше мъртво и каквото и да казваше Бил, тя смяташе, че част от него сигурно се радва, че бебето го няма.