Лусинда Райли
Сестра на слънцето (5) (Историята на Електра)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седемте сестри (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sun Sister. Electra’s Story, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Интернет
Корекция и форматиране
NMereva(2024)

Издание:

Автор: Лусинда Райли

Заглавие: Сестра на слънцето

Преводач: Калина Бахчеванова

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2020

Тип: роман (не е указано)

Националност: ирландска (не е указано)

Печатница: „Бет Принт“ ООД

Излязла от печат: 09.02.2020

Редактор: Надежда Делева

Технически редактор: Стефка Иванова

Коректор: Антоанела Станева

ISBN: 978-954-398-631-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17184

История

  1. —Добавяне

4.

На другата сутрин ме събудиха писъците и плачът на Беър. Посегнах към тапите си за уши с надеждата да поспя още някой и друг час, но беше прекалено късно. Бях напълно будна. Навлякох си стария халат, който още висеше на вратата, и излязох с тихи стъпки от стаята, за да си потърся компания. Плачът се носеше от стаите на Мама в края на коридора, така че почуках леко по затворената врата.

Entrez.

Влязох вътре и ме посрещна необичайната гледка на Мама по халат като мен.

— Затвори вратата зад себе си, Електра. Не искам Али да се събуди.

— Е, той определено събуди мен — отвърнах, гледайки я как обикаля стаята с Беър, който ревеше над рамото й.

— Сега знаеш какво им беше на по-големите момичета, когато ти ги будеше всяка нощ — усмихна ми се Мама.

— Какво му е? — попитах, докато я гледах как ритмично потупва гърба на Беър.

— Не може да се оригне, това е всичко. Още го затруднява.

— И аз ли затова съм плачела?

— Не, на теб ти се получаваше лесно. Просто харесваше звука на собствения си глас.

— Толкова ужасно бебе ли съм била?

— Нищо подобно, Електра, просто не обичаше да бъдеш сама. Заспиваше в ръцете ми, но в мига, в който те оставех в люлката, се будеше и се разплакваше, докато не те вдигна отново. Ще ми подадеш ли онзи муселин, моля? — Мама посочи квадратно парче плат, оставено на масичката за кафе.

— Заповядай — подадох й го.

Огледах се и видях красивите завеси на цветя, дивана с кремава дамаска, снимките на махагоновото бюро и масичките, поставени на различни места из стаята. На масичката за кафе имаше букет розови рози и се замислих, че стаята напълно подхожда на характера на Мама: елегантна, изтънчена и безупречно подредена. Пристъпих до една от масичките и вдигнах рамкирана снимка на Мама във вечерна рокля и перли до Татко в официален костюм и папийонка.

— Откъде е тази снимка?

— От операта в Париж. Гледахме Кири Те Канава в ролята на Мими в „Бохеми“. Беше много специална вечер — обясни Мама, все още обикаляйки мекия кремав килим с Беър.

— Двамата често ли излизахте заедно?

— Не, но и двамата обичахме операта, особено Пучини.

— Мамо?

— Да, Електра?

Дори сега, на двадесет и шест, не бях убедена, че имам куража да задам въпроса, който бе на езика ми от съвсем малка.

— Вие с Татко бяхте ли… имахте ли романтична връзка?

— Не, chérie. Аз не съм много над шейсет, както знаеш. Баща ти беше достатъчно възрастен, за да бъде и мой баща.

— В моя свят възрастта не пречи на богатите мъже да имат връзки с жени, достатъчно млади, за да им бъдат дъщери.

— Може и така да е, Електра, но баща ти никога не би си помислил такова нещо. Той беше истински джентълмен. И освен това…

— Освен това какво?

— Ами… нищо.

— Моля те, кажи каквото искаше да кажеш.

— Ами, за него винаги имаше някой друг.

— Наистина ли? Кой?

— Съжалявам, Електра, вече казах достатъчно.

Беър най-сетне се оригна звучно и Мама, бърза като светкавица, попи с муселина млечната течност, която прокапа от устата му.

Bien, bien, mon petit chéri — прошепна тя, докато го чистеше. — Не е ли сладък?

— Ако нещо може да бъде сладко в пет сутринта, докато повръща, тогава да.

— Толкова ясно си спомням как се разхождах тук с теб и се мъчех да те успокоя, когато плачеше — каза Мама, отпускайки се на един стол с Беър в ръце. Сега бебето изглеждаше все едно е изпило твърде много водка и очите му се въртят. — Сякаш беше вчера. И ето ни тук, с първото дете от новото поколение. Баща ти щеше да е толкова щастлив, ако беше научил за Беър, преди да умре. Но не било писано така.

— Мамо?

— Да, Електра?

— Ти беше ли с Татко, когато ме е намерил и ме е довел у дома?

— Не, бях тук и се грижех за сестрите ти.

— Значи не знаеш откъде съм дошла?

— В писмото ти не пишеше ли?

— Изгубих го — свих рамене и се изправих, преди да е успяла да ми се скара. — Ще сляза долу да си сипя кафе. Искаш ли нещо?

— Не, благодаря. Ще сложа малкия да си легне и ще дойда при теб, когато се облека.

— Окей, ще се видим по-късно.

* * *

Когато Али се събуди в осем, вече бях на втората си водка и ми се щеше да си бях запазила по-ранен билет за Ню Йорк. Трябваше някак да запълня четиринайсет часа, преди да успея да си тръгна. Нямах никаква представа как да си почивам, толкова лесно се отегчавах.

— Искаш ли да излезем с лодката по езерото, Електра? — попита ме Али над палачинките на Клаудия.

— Искаш да кажеш на твоя „Лазер“?

— Да. Времето е прекрасно и условията са отлични — достатъчно силен бриз, но не толкова, че да е неприятно.

— Знаеш, че не си падам по екстремните спортове.

— Всъщност, Електра, не бих нарекла лекото плаване по езерото, при което ще трябва само да седиш и да не правиш нищо, „екстремен спорт“ — завъртя очи Али. — Е, аз и Беър ще отидем, така че ще се видим по-късно.

Въздъхнах тежко, след като тя излезе, и изядох една прясно изпечена кифличка просто защото изглеждаше самотна в кошницата. Али се върна десет минути по-късно с Беър, който носеше сладка малка спасителна жилетчица и беше закрепен за Али в кенгуру.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас?

— Не, благодаря — повторих и влязох в дневната, решавайки да прекарам деня в гледане на филми. Пуснах телевизора и прегледах купчините DVD-та, но не можах да намеря нищо интересно.

— По дяволите — изстенах, поглеждайки часовника си. Какво правех тук като малка, когато ми беше скучно и не ме свърташе?

„Бягаше, Електра…“

— Бягах, точно така — промърморих на себе си. Когато бях разстроена или някой ми беше ядосан (най-често и двете), просто тръгвах нагоре по планината зад къщата, където бях намерила криволичещ път, на места труден за преминаване, но не съвсем вертикален, и бягах ли бягах, докато не изкарам всички мисли от главата си.

Качих се бързо до спалнята си и намерих в най-долното чекмедже стария си клин от ликра и една тениска с неприлична фраза, която Мама ме караше да нося на обратно. Под дрехите видях един от старите скицници, в които драсках като малка. Извадих го и прелистих страниците, наполовина запълнени със скици с молив на рокли с потресаващи дантелени яки, дънки с цепки от бедрото до подгъва и ризи, които изглеждаха официални отпред, но нямаха гръб…

— Леле! — промърморих, спомняйки си ризата, която носих съвсем наскоро за фотосесия — беше почти идентична на онези, които бях нарисувала. Дори бях закачила парчета плат, намерени отнякъде, всичките в ярки цветове. Като малка обожавах ярките цветове. Пъхнах скицника в предния джоб на сака си с мисълта, че това беше единственото нещо, свързващо детството ми със сегашното ми аз. После си извадих старите маратонки от дъното на килера, преоблякох се и излязох от къщата през кухнята. Претичах през зеленчуковата градина и отворих задната порта, която водеше нагоре към планината.

Последвах пътя, по който за последно бях минавала преди десет години, и макар редовно да ходех на фитнес, краката ме заболяха и последните няколко метра ме затрудниха. Прескачах с мъка камъни и се подхлъзвах по влажната, жилава трева, но накрая стигнах до края.

Стъпих запъхтяна на издадената скала, която беше едва в подножието на планината, но имаше удивителен изглед към езерото. Погледнах надолу към покривите на Атлантис и с помощта на всичката терапия, през която бях преминала, осъзнах защо този изглед беше толкова специален за мен като малка: тогава Атлантис беше моята вселена, обхващаща всичко, но гледан оттук, горе, приличаше на куклена къща, малка и незначителна.

„Даваше ми перспектива — казах си, поклащайки крака над ръба на скалата. — Дори ме караше да се чувствам малка.“

Поседях там известно време, наслаждавайки се на прекрасния ден. Видях в езерото нещо, което приличаше на корабче играчка с опънато от вятъра платно, да се носи плавно по водата. И внезапно почувствах, че не исках да се връщам обратно долу, в реалността; исках да остана точно тук, горе, където никой не би могъл да ме намери. Чувствах се свободна и от мисълта да отлетя обратно до Ню Йорк и изкуствените планини на Манхатън направо ми прилошаваше. Там всичко беше фалшиво и алчно, и безсмислено, докато всичко тук бе истинско, чисто и красиво.

— Боже, Електра, почваш да звучиш като Тиги! — скарах се на себе си. Но и така да беше, какво значение имаше? Знаех само, че съм нещастна и отчаяна и завиждах на всяка от сестрите си за новия им пълноценен живот. Когато Али заговори как всички ще доведат новите си партньори, приятели и роднини в Атлантис, се почувствах още по-самотна, защото нямаше никого, когото дори бих помислила да доведа.

Станах, знаейки, че ще трябва да се върна долу, защото като пълна глупачка бях забравила да си взема шише с вода, а вече бях ожадняла, погледнах за последно панорамата.

— Защо уж имам всичко, а се чувствам, сякаш нямам нищо? — попитах планините над мен.

Докато скачах от скалата, осъзнах, че имам нужда да си намеря истински живот — и малко любов. Но къде да започна да го търся, само Господ, и може би Татко с него, знаеше.