Лусинда Райли
Сестра на слънцето (34) (Историята на Електра)

33.

Спах чак до осем и се довлякох сънена в банята. Изпищях леко, когато видях отражението си в огледалото, понеже бях забравила за трансформацията на косата си.

— Божичко, Електра! Какво ще каже Майлс? Косата ми е по-къса от неговата!

Докато си правех кафе и се връщах обратно през дневната, за да изляза на терасата и да се насладя на прекрасната юнска утрин, се чудех защо ми пука.

След една бърза обиколка на парка се върнах обратно вътре, изкъпах се и изсуших с кърпа дългите сантиметър ситни къдрици по главата си. После отидох до гардероба си и се зачудих какви ли дрехи биха били подходящи за срещата ми с Майлс. Не че влагах някакво специално значение в думата „среща“. Бях ходила в Харлем само няколко пъти, при това просто минавах на път за фотосесия в Уошингтън Хайтс или Марбъл Хил.

След като пробвах почти всички донякъде подходящи дрехи в гардероба си, накрая се върнах към първоначалния си избор — дънки, маратонки и горнище с качулка, едно от онези с моята златна светкавица отпред. Не беше необходимо голямо въображение, за да измисля дизайна за ХХ, но когато носех горнищата, от които имах четири в различни цветове, се чувствах изпълнена със сила.

Сложих си спирала на миглите и малко балсам на устните, седнах на дивана и зачаках портиерът да позвъни и да ми каже, че някой ме чака долу.

Мобилният ми телефон иззвъня и видях само буквата „М“, преди да го вдигна до ухото си. Стомахът ми се сви и се подготвих Майлс да отмени срещата.

— Здрасти.

— Електра, Мая е!

— О!

— Какво?

— Помислих те за някой друг, и двамата сте ми на „М“, а ти си „Ми“ за по-кратко и… няма значение — запелтечих.

— Ясно. Извинявай, че снощи пропуснах обаждането ти. Как си?

— О, много добре, благодаря. А ти?

— Днес станах много рано, за да отида до фасендата. Помниш ли какво ти казах за проекта, който започнах? Тук правим уикенди за децата от фавелите, които никога не са излизали извън града.

— Разбира се, че помня. — Погледнах часовника и видях, че е единайсет и пет. — Хей, това е страхотно съвпадение, защото ей сега отивам в Харлем с един приятел да посетя помощен център за пристрастени тийнейджъри, в който той работи като доброволец. Искам да направя нещо, за да помогна.

— Електра! Това звучи фантастично. Толкова се гордея с теб, направо нямам думи! И да, разбира се, че още имам цитата, който преведох за теб от армиларната сфера. Искаш ли да ти кажа какво пише?

— Да, казвай.

— Той е от известен датски философ на име Сьорен Киркегор: „Животът може да бъде разбран само с поглед назад, но трябва да се живее с поглед напред“. Мисля, че е много красиво.

Замлъкнах и възприех думите. Реших, че Татко не би могъл да избере по-перфектен цитат за мен. В очите ми избиха сълзи.

Телефонът на портиера зазвъня срещу мен. Неволно въздъхнах от облекчение.

— Слушай, трябва да тръгвам, но толкова се радвам, че си поговорихме.

— И аз, Електра. Хайде да поговорим другата седмица в някой по-спокоен момент. Може да споделим малко идеи за проектите си.

— Да. Чао, Мая — отвърнах и затворих телефона, за да вдигна слушалката на портиера. — Слизам веднага.

* * *

— Здрасти.

Майлс седеше във фоайето и се изправи, когато излязох от асансьора.

— Здрасти — отвърнах и се почувствах ужасно срамежлива.

— Косата ти…

— Знам — побързах да кажа и ръката ми направи защитен жест към главата.

— Много ми харесва — каза той и ми се усмихна широко. — Отива ти.

— Чувствам се, не знам, изложена на показ — споделих, докато вървяхме към изхода.

— Със скули като твоите, няма от какво да се притесняваш.

— Благодаря. Е, къде е колата?

— Нямам кола — кой би искал да шофира в този град?

— Тогава как се придвижваш? С лимузина?

— Не. — Майлс вдигна ръка, за да спре едно от жълтите таксита. То спря рязко и той ми отвори вратата. — Каретата ви чака, милейди — каза той и аз се качих. Направих всичко по силите си да свия краката си в тясното пространство. — Добре дошла в моя свят.

Майлс извика адреса през стъклената преграда и таксито тръгна.

— Предполагам, че отдавна не си се возила на такова, а трябва да се радваш, скъпа, защото взимам такси само по специални случаи; през повечето време се возя в метрото.

Извърнах глава и се загледах през прозореца, за да не види срама по лицето ми. Все пак бях само на шестнайсет, когато Сузи ме доведе в Ню Йорк. Едно от първоначалните изисквания на Татко беше винаги да ме карат с кола на всякакви срещи в града. Оттам нататък нещата продължиха по същия начин, като само от време навреме взимах такси с другите модели, с които живеех в апартамент в Челси. Метрото си оставаше подземен свят, в който никога не бях влизала.

— Знаеш ли, Електра, използвам метрото от години, а още съм жив и здрав — отбеляза Майлс.

Мразех начина, по който сякаш винаги познаваше какво си мисля. Но в същото време някак ми харесваше.

— Е, разкажи ми за този помощен център — обърнах се към него, докато пътувахме към Харлем.

— Много от доброволците са или родители, загубили децата си заради пристрастяване към наркотиците, или бивши наркозависими. Проблемът е, че откакто загубихме финансирането си миналата година, центърът се затруднява да си плаща сметките.

— Тук, ъъъ, безопасно ли е? — попитах притеснена, когато спряхме двайсетина минути по-късно на улица, пълна с облицовани с кафяв камък сгради.

— По-добре е отпреди, да — увери ме Майлс. — Още има някои опасни зони, но на много места зонирането беше променено от кмета Блумбърг и бяха облагородени. Харлем започва да се превръща в хубав и скъп квартал напоследък. Някога можеше да си купиш апартамент по тези места за около долар. Само ми се ще да го бях направил — усмихна се Майлс. — Ето ни тук.

Слязохме от таксито и се опитах да се отърся от миризмата на застояло кафе и пържена храна. Майлс пристъпи до очукана синя врата, забутана между малък магазин за хранителни стоки и сграда със заковани прозорци, покрита с графити. Над синята врата имаше малка, рисувана на ръка табела, която обявяваше, че това е Помощен център „Ръцете на надеждата“.

Майлс натисна няколко копчета на електронна ключалка и бутна вратата. Поведе ме по тъмен коридор, на края на който влязохме в дълга, тясна стая, осветена само от тавански прозорци. Из нея бяха разпръснати овехтели пластмасови маси и столове.

— Това е — каза Майлс. — Един братовчед на братовчед ми ни позволи да построим това разширение в задния му двор, без да плащаме нищо, освен строителните материали. Не е нещо специално, но помага. Искаш ли кафе? — Майлс посочи метален уред на тезгяха в дъното на стаята. — Хладилникът е счупен и нямаме пари да го поправим, така че е или това, или топли газирани напитки.

— Не искам нищо, благодаря — отговорих, защото внезапно се почувствах привилегирована като разглезеното богато момиченце, което бях.

— Отгоре на това преди около два месеца получихме известие, че трябва да се изнесем — някакъв предприемач купил сградата и още пет на същата улица — въздъхна Майлс. — Знам, че не изглежда като нещо особено, но беше безопасно място за местните деца, където можеха да дойдат и да получат помощ, съвет и чаша много лошо, но безплатно кафе. Малък проект е, но ако е спасил дори един живот, значи си е струвало, поне според мен.

— Колко пари са нужни, за да се управлява подобно място?

— Колко е дълъг един конец? Аз работя безплатно, както и всички други тук, но в един идеален свят щяхме да имаме обучени съветници, денонощна телефонна линия, за да могат децата да ни се обаждат анонимно, здравен специалист и адвокат, който да е тук всеки ден, за да дава съвети на място, както и достатъчна площ за всичко това.

— Е, добре, искам да помогна, ако мога, но трябва да помислим как бихме могли да наберем средства. Имам пари, но място като това, за което говориш, може да отнеме милиони долари.

— Не те моля да ни спонсорираш, Електра, а може би да използваш профила си, за да помогнеш. Разбираш ли какво казвам?

— Мисля, че да. Съжалявам, Майлс, но нямам никакъв опит в такива неща, така че трябва да ме водиш.

— Надявах се да можеш да осигуриш малко репортажи за центъра по телевизията — каза той. — Бих могъл да попитам някои от децата, които са минали през този център през годините, дали са готови да бъдат интервюирани заедно с теб и да разкажат как сме им помогнали.

— Това е страхотна идея — съгласих се. — Готова съм да направя каквото смяташ за най-добро.

— Чудесно. А сега да тръгваме, това място ме депресира в момента.

Когато излязохме навън, чух някаква рап песен по радиото в съседното магазинче.

— И така — продължи Майлс и ме погледна, докато стояхме на тротоара, — искаш ли да видиш къде те е намерил татко ти? Можем да отидем пеша оттук.

Стоях в агония от нерешителност.

— Слушай, може просто да повървим в тази посока; така или иначе е място, което трябва да посетиш, щом си в Харлем — каза той.

— Добре — съгласих се, а стомахът ми се преобърна и пулсът ми се ускори при самата мисъл за това.

Докато вървяхме, се опитах да запазя спокойствие и да разгледам улиците около себе си. Макар някои от сградите да се разпадаха, с картон по прозорците и преливащи кофи за боклук, по хипстърските кафенета, които подминавахме, и скелетата около някои от сградите беше очевидно, че този район е в процес на облагородяване. Подминахме голяма червена тухлена сграда и трябваше да слезем от тротоара, за да минем покрай събраната отпред тълпа. Всички бяха официално облечени, в цветни костюми и рокли с шапки в тон, а когато се върнахме на тротоара, видях кола, украсена с цветя, да спира отпред.

— Тук се женят Сара и Майкъл — обясни Майлс. — Тя е една от успешните ми клиентки; помогнах й да се пребори да получи апартамент, когато живееше в убежището за жени — добави той, а една млада жена с огромна сватбена рокля слезе от задната седалка на старата кола. Тълпата пред сградата, която както забелязах беше църква, започна да аплодира и тръгна да влиза вътре.

— Само ще отида да й дам една прегръдка — каза Майлс и се запъти с бързи крачки към булката. Жената се обърна и му се усмихна, а той я прегърна.

— Значи познаваш хора наоколо? — попитах, когато той се върна.

— О, да. Преместих се тук преди пет години, след като се изчистих от алкохола и наркотиците. Това е моята църква — добави той, докато гледахме как възрастен мъж, който явно беше бащата на булката, я хвана за ръката и я поведе навътре. — Много е приятно да видиш щастлив край — насърчава ме да продължа да се мъча да помогна на тези хлапета — продължи Майлс и тръгна напред с бързи крачки, така че ми се наложи да удвоя темпото, за да не изостана.

— И с каква точно адвокатска работа се занимаваш? — попитах.

— След като се дипломирах, бях нает от много голяма фирма, за да работя по съдебни спорове, където адвокатите получават най-много платими часове работа, и правех адски много пари. Които после харчех по най-бързия начин, изпивах ги и купувах дрога. Напрежението беше невероятно. После се изчистих от наркотиците и макар да означаваше, че ще взимам много по-ниска заплата, реших да се преместя в по-малка фирма, където имам много повече възможност да работя про боно.

— Какво значи това?

— Случаи като този на Ванеса. Най-общо казано, фирмата ми позволява да поемам благотворителни случаи без пари. И да, ще ми се да правех повече, но дори аз имам сметки за плащане.

— Изглежда си много добър човек, Майлс — казах аз, а пътят ни поведе нагоре и реших, че се движим в посока към Марбъл Хил.

— Опитвам се да бъда добър човек, но се провалям по-често, отколкото успявам — сви рамене Майлс. — Но и това не е толкова лошо. Откакто се върнах при Исус, разбрах, че няма нищо лошо в това да се проваляш, стига да се опитваш.

— Как така си се върнал при Исус? — попитах го.

— Цялото ми семейство, всъщност цялата ни общност във Фили се въртеше около църквата. Беше като едно голямо, щастливо семейство и имах купища лели, чичовци и братовчеди, които не бяха свързани с мен по кръв, а чрез Исус. После отидох в Харвард, преместих се в света на големите пари и се почувствах голям — по-голям от семейството си, църквата си и самия Господ. Реших, че нямам нужда от тях, че църквата е някаква голяма човешка конспирация, за да държи работниците в подчинение — бях чел малко Карл Маркс в Харвард. — Майлс се изсмя гърлено. — Бях пълен задник по онова време, Електра. Както и да е, знаеш какво се случи по-късно — накрая се върнах при Исус и семейството си. Някога пяла ли си в хор?

— Шегуваш ли се?! Никога в живота си не съм пяла!

Майлс замръзна на място, както си беше по средата на улицата.

— Не може да говориш сериозно.

— Напротив. Като дете използвах гласните си струни, за да крещя, не да пея, или поне така казваха сестрите ми.

— Електра — сниши глас Майлс, — просто не може да си чернокожа жена, която не пее, дори да е фалшиво. Всъщност май не познавам нито един мъж или жена, който да не пее. Това е, ами, част от нашата култура.

Майлс продължи да върви, а после от устата му се чу мелодичен звук. Подсвиркваше си само три ноти.

— Пробвай ти.

— Какво? Няма начин!

Пак изпя трите ноти.

— Хайде, Електра, всички пеят. Това ги кара да се чувстват щастливи. „Oh Happy Day“ — запя изведнъж Майлс много силно и съвсем в тон. Огледах се, но минувачите изобщо не ни обръщаха внимание, макар Майлс да продължи да пее мелодията, която дори аз разпознах.

— Карам те да се чувстваш неудобно, нали? — ухили се той.

— Да. Казах ти, не съм израснала с вашите традиции.

— Никога не е прекалено късно да се научиш, Електра. А някой ден ще те заведа на църква и ще видиш какво си изпускала всичките тези години. Е, добре. — Дългите крака на Майлс спряха рязко пред една сграда. — Ето го — „Хейл Хаус“, където те е намерил баща ти.

— О, ъъъ, ясно.

— А това тук — каза той и посочи статуята на жена с мило лице, протегнала ръка към мен, — е Майка Клара Хейл. Тя е истинска легенда по тези места. Родена си през 1982-ра, нали?

— Да.

— Просто се опитвам да пресметна дали Майка Хейл е била тук, когато си дошла ти. Да, трябва да е била.

Погледнах тази жена, която може би ме е държала на ръце, после прочетох думите, гравирани на металната плака до статуята. Клара Хейл първоначално се грижела за собствените си три деца, после започнала да взима деца от квартала под грижите си. Накрая започнала да гледа бебета, чиито родители страдали от наркозависимост и СПИН. Изглежда през 1985 г. самият президент Роналд Рейгън я нарекъл „истинска американска героиня“.

Обърнах се към Майлс.

— Фактът, че съм била намерена тук… означава ли, че майка ми е била пристрастена или е умряла от СПИН? Тоест дали е взимала и обикновени бебета?

— Не знам, но тя е най-позната с това, че е гледала бебета на пристрастени към наркотиците, особено към хероина, докато се борели с наследената зависимост. Но на никое бебе не е отказван подслон, така че съм сигурен, че много отчаяни млади майки са идвали на вратата й, дори да не са били наркозависими.

Вдигнах поглед към Майлс и се зачудих дали просто се опитва да ме накара да се почувствам по-добре.

— О, добре, страхотно… Да взема да си направя снимка може би? Да я пусна във Фейсбук и да покажа на всичките си фенове къде съм била намерена? — Завъртях очи заради иронията, но изведнъж усетих, че съм напът да заплача.

— Хей, ела тук. — Майлс ме привлече към себе си и ме прегърна. — Още не знаеш нищо, така че няма смисъл да се разстройваш. Може би е време да отидеш и да потърсиш отдавна изгубеното си семейство.

— Може би — съгласих се, но всъщност не го слушах, защото тооолкова се наслаждавах на прегръдката.

— Добрата новина, скъпа, е, че откъдето и да си дошла, си постигнала истински успех. А това е най-важното. Сега — каза Майлс, пусна ме и си погледна часовника, — с риск да изглеждам груб, какво ще кажеш да те кача на едно такси? Имам купчина работа след трите ми седмици отпуск и няма смисъл да ходя в центъра с теб само за да се върна отново.

— Аз… добре — свих рамене, а Майлс спря минаващо такси.

— Благодаря ти, че дойде, Електра — каза той, след като влязох. — Ще ти се обадя за Ванеса веднага щом получа някакви новини. Грижи се за себе си и не забравяй, че можеш да ми се обадиш, когато имаш нужда.

Майлс ми помаха и си тръгна, а сърцето ми потъна като камък. Ако трябваше да съм честна, си бях представяла как ще обядваме заедно в едно от онези малки хипстърски кафенета; освен всичко друго умирах от глад.

Двайсет минути по-късно вече бях пред сградата с апартамента си и видях, че дори Томи не е на обичайния си пост, за да ме поздрави. Влязох вътре и се качих на асансьора, готова да заплача. Гледката на мизерния бетонен навес, който беше единствената помощ, на която можеха да се надяват хлапета като Ванеса, после истината за собствения ми тъжен произход, плюс факта, че се бях почувствала толкова близка с Майлс, докато вървяхме заедно през Харлем, само за да ме върне обратно на земята и да ме набута в някакво такси, все едно изобщо не му пукаше за мен…

Опитах се да не мисля за това и си извадих една кола и останалата супа от леща от хладилника, но веднага ме присви стомахът от чувството за вина, което премина по мен като дизайнерската светкавица на гърдите ми. Как можех да седя тук, в луксозния си апартамент, с пълен гардероб още по-луксозни дрехи, и да се самосъжалявам, докато толкова много хора страдаха само на няколко мили от мен?

Изгълтах колата и взех още една, понеже усещах как черният облак се спуска върху мен — онзи, с който винаги се борех чрез алкохола и дрогата. Проверих си мобилния и видях, че едва минава един и половина. Срещата ми на АА беше чак в пет следобед, което ми даваше три часа и половина, в които да седя тук без никаква компания, освен собствения ми разстроен ум.

— Мамка му! — измърморих, понеже знаех, че трябва да говоря с някого. Вдигнах си мобилния и видях, че имам пропуснато обаждане от Зед. Автоматично понечих да върна обаждането, но се спрях точно навреме. Зед не беше добра компания за момента, защото щеше да пристигне натоварен с всички субстанции, които трябваше да избягвам. Отворих си списъка с телефоните и потърсих този на Мариам. Последното, което исках, беше да я притеснявам в първия й свободен ден, откакто се бях прибрала, но всички постоянно ми повтаряха, че ако имам затруднения, трябва да се обадя на някого и да поискам помощ.

Набрах номера. Телефонът иззвъня, след което се прехвърли на гласова поща.

Затворих; тя вероятно прекарваше чудесен ден със семейството си…

— Семейството й — промърморих. — А къде е моето? Къде е мястото ми? О, да! В дома за нежелани бебета!

Искаше ми се дори Стела да беше в града, да можех да й се обадя, да разбера как е позволила внучка й да се озове на такова място. Усетих как гневът ми се надига и трябваше спешно да си отвлека вниманието. Станах и прекосих дневната, за да изляза на терасата. Още държах мобилния си телефон и чаках Мариам да ми върне обаждането. Погледнах върховете на гъсто засадените дървета в Сентръл парк, седнах и се замислих за Майлс, който беше дал ясно да се разбере, че връзката ни е само по работа. Реших да проведа мислен разговор с Фи относно ситуацията.

Фи: „Е, Електра, какви чувства изпитваш към Майлс?“

Аз: „Ами… объркана съм“ — признах си.

Фи: „И защо смяташ, че си объркана?“

Аз: „Защото макар да не е мой тип, ама изобщо, мисля, че може би изпитвам чувства към него.“

Фи: „Добре. А тези чувства към приятел ли са, или става дума за по-емоционална връзка, как мислиш?“

Спрях и се замислих над този въпрос.

Аз: „В началото като че ли мислех, че са само приятелски; той е първият мъж в живота ми, с когото мога да се идентифицирам. Искам да кажа, той е чернокож, отгледан в семейство от средната класа, получил е стипендия за Харвард и е имал успешна кариера. О, да, и проблем с наркотиците.“

Фи: „Мога да си представя колко силно изживяване е било това. Накарало те е да се почувстваш по-малко сама, така ли?“

Аз: „Да, точно така, и то много. Тоест може би защото бяхме в рехабилитационен център, нямаше нужда да се преструвам на нещо друго. Бях…“ — потърсих точните думи. — „Чувствах се комфортно с него. Сякаш нямаше нужда да му обяснявам нищо.“

Фи: „И кога тези приятелски чувства прераснаха в романтични?“

Потръпнах, когато тя го каза — или по-скоро аз го казах — но трябваше да се каже.

Аз: „Беше в нощта, когато Ванеса направи опит за самоубийство. Бях в болницата и Майлс дойде при мен. Прегърна ме през раменете и заспах на гърдите му. Беше все едно съм си… у дома.“

В този момент Фи щеше да ми подаде кутията с кърпички, но нямах такива на терасата, така че си изтрих очите с ръка и грабнах звънящия си телефон като спасителен пояс.

— Здрасти, Мариам.

— Електра? Аз съм, Лизи, от рехабилитационния център, помниш ли ме?

— Разбира се! Съжалявам, Лизи, чаках обаждане от личната ми асистентка. Много се радвам да те чуя. Как си?

— Честният отговор е не особено добре. Напуснах Кристофър.

— О, боже! Как така? Защо?

— Слушай, дълга история е, но се чудех дали в момента си заета?

— Не, изобщо. Давай — отговорих с мисълта, че един разговор за лайняния съпруг на Лизи щеше хубаво да ми запълни времето, докато изляза за срещата на АА.

— Всъщност предпочитам да ти разкажа на живо. Може ли да дойда у вас?

— Какво? От Ел Ей?!

— Не съм в Ел Ей, Електра. Тук съм, в Ню Йорк. И току-що открих, че онова копеле се е обадило в банката и всичките ми кредитни карти са блокирани. На летище „Джон Ф. Кенеди“ съм и нямам пари дори за такси, камо ли за хотел. О, боже…

Чух внезапно хлипане от другата страна на линията.

— О, не, Лизи! Толкова съжалявам. Какъв отмъстителен боклук!

— Знам. Обзалагам се, че се е уплашил да не източа каквото мога от картите. Очевидно трябва да говоря с адвокат, но… Съжалявам, че те притеснявам, но няма към кого друг да се обърна.

— Лизи, веднага отивай да си хванеш такси. Ще кажа на портиера да плати, когато пристигнеш. Имаш ли адреса ми?

— Да, ти ми го даде в деня, когато напуснах „Ранчото“, не помниш ли? Толкова съжалявам, Електра, аз…

— Моля те, спри да се извиняваш, Лизи. Ще поговорим, като дойдеш.

— Добре. Доскоро.

Изправих се, надвесих се над парапета и закрещях думи, които не бих могла да повторя, от името на Лизи в токсичния въздух на Манхатън. Докато крещях особено сочна псувня, мобилният ми отново иззвъня.

— Електра? Аз съм, Мариам — каза тя, леко задъхана. — Добре ли си?

— Да, добре съм, наистина.

— Толкова съжалявам, че не вдигнах веднага, но всъщност съм много близо и мога да дойда до десет минути.

— Не, не, добре съм, Мариам, честно. Съжалявам, че прекъснах деня ти.

— О, добре. Пфу! — засмя се тя. — Е, аз съм на линия, ако имаш нужда от мен.

— Разбира се, благодаря ти, Мариам. Ще се видим в понеделник. — Затворих телефона, взех си портмонето и слязох при портиера да му дам пари да плати таксито на Лизи. Чувствах се много по-весела. Само защото имах приятелка, истинска приятелка, и това, че се беше обърнала за помощ към мен, ме караше да се чувствам добре.

* * *

Час по-късно настаних Лизи на терасата с „хубава чаша чай“, както се изразяваше тя. Изглеждаше толкова раздърпана, че сега аз бях тази, която изпитваше майчински чувства към нея, а не обратното.

— О, Електра, толкова е клиширано — въздъхна тя, докато отпиваше от чая си. — Крис има връзка с една от актрисите в новия си филм. Достатъчно млада е да му бъде дъщеря и изключително красива. Бразилка е, висока шест фута в сравнение с неговите пет и половина и… Може би времето, прекарано в рехабилитационния център ми е върнало някаква степен на себеуважение, но аз просто… избухнах.

— Как разбра какво става?

— Освен от миризмата на екзотичен парфюм в спалнята ми, когато се прибрах? — отвърна тя. — И яркочервеното червило от марка, която не бих си помислила да купя, оставено на тоалетката ми? На моята тоалетка! Можеш ли да си представиш? — Лизи поклати глава. — Все едно си беше маркирала територията — очевидно е искала да зная, а горкият ми глупав съпруг дори не е забелязал.

— Значи си се изправила лице в лице с него?

— Да, но не и преди да изпия половин бутилка от едно от най-скъпите му вина, ако ме извиниш, че го казвам, Електра. Искам да кажа, знаех, че ми изневерява от години, но някак това червило беше толкова неприкрито, все едно не й пукаше, че се чука с женен мъж с две деца, че осъзнах каква глупачка съм била.

— Той шокиран ли беше? — попитах и вече наистина се почувствах като Фи.

— Да, тотално, абсолютно и изцяло. — На странно оформените устни на Лизи се появи лека усмивка. — Отговори с обичайните глупости как не било нищо, били заедно на снимачната площадка и още ме нямало, когато се върнали, едното довело до друго и… Знаеш ли какво? Дори не ми се занимава да повтарям тъпите му извинения. Каза, че щял да прекрати връзката веднага, бла-бла-бла, но аз просто си взех куфара, който бях опаковала, преди той да се прибере — прекалено късно за вечеря, както винаги — и отидох с колата до летището. Качих се на първия полет до Ню Йорк, в първа класа, искам да добавя — намигна ми тя, — и когато кацнах, открих, че ми е спрял всички кредитни карти.

— Каза ли му, че искаш развод? Всъщност искаш ли развод?

— Искам и още как! Този човек ме прави на глупачка от години, отнася се с мен като с някаква бавачка или икономка, докато той ходи на маратон по чукане из целия Ел Ей!

Изкикотих се на псувните на Лизи, които все пак звучаха някак учтиво, произнесени с нейния английски акцент.

— Ами децата?

— Както ти самата ми каза, Електра, те вече са възрастни хора със свой собствен живот. Най-лошото е, че май са знаели що за човек е баща им — въздъхна Лизи. — Обадих се на Къртис, големия ми син, от летището; мисля, че още бях леко пияна, защото изпих другата половина от бутилката в таксито, а той ме попита защо ми е отнело толкова дълго време. Не съм сигурна, че Роузи, малката ми дъщеря, ще се чувства по същия начин — тя винаги е била любимката на татко и той много я глезеше, но поне едното от децата е на моя страна.

Гледах Лизи, която зарея поглед над Манхатън и изпитах прилив на привързаност към нея.

— Знаеш ли какво, Лизи?

— Какво?

— Толкова се гордея с теб за това, което си направила. Новият ти живот започва днес.

— Не и ако онзи гадняр ме отреже без пукната пара.

— Всичко това може да се уреди, сигурна съм. Може би Майлс, онзи висок чернокож мъж от клиниката, може да ти помогне, или познава някого, който може. Той е адвокат. И можеш да останеш тук с мен колкото поискаш. Честно казано имам нужда от компания.

— Това е адски мило от твоя страна, Електра. Може би само за уикенда — имам малко пари в една сметка, която отворих в Ню Йорк, преди да срещна Крис, така че в понеделник мога да отида да ги изтегля. Поне ще ми стигнат за около месец-два, докато нещата се уредят.

— Не се притеснявай за парите, Лизи, няма да те оставя да умреш от глад.

— Макар да съм в такава бъркотия, все пак обичам Ню Йорк — каза тя, загледана към Сентръл парк. — Затова реших да дойда тук, защото това е място, където се чувствам у дома си. Мислех, че може да си намеря някаква работа — продължи тя. — Знам, че нямам почти никакви квалификации, но умея да работя с компютри. А и освен това, независимо дали на онзи плъх му харесва или не, накрая ще взема петдесет процента от всичко, което притежава. Само се надявам да не се пречупя и да се върна при него.

— Лизи, няма да ти позволя да го направиш. Ти ще ме държиш далече от дрогата, а аз ще те пазя от съпруга ти. Имаме ли сделка?

— Имаме сделка — усмихна се Лизи. — Електра, просто не знам как да ти благодаря, че ме прибра. Ти си толкова прекрасен човек!

— Не съм, но все пак благодаря — отвърнах и видях как Лизи се прозя. Проверих часа на телефона си. — Какво ще кажеш да те заведа в стаята ти и да си подремнеш? Трябва да ходя на срещата на Анонимните алкохолици.

— Идеално — отвърна Лизи и двете се изправихме. Тя си взе куфара от антрето и ме последва в спалнята, наскоро освободена от Мариам. — Тук е много по-приятно отколкото в хотела, където смятах да отседна — каза тя, след като застана до високите от пода до тавана прозорци.

Показах й кои копчета на дистанционното да натисне, за да свали щорите и я оставих да се настани. Докато слизах с асансьора, се замислих колко е хубаво някой да има толкова голяма нужда от мен, колкото и аз от него.