Лусинда Райли
Сестра на слънцето (39) (Историята на Електра)

38.

Всеки ден от следващата седмица Сесили си казваше, че трябва поне да се обади на Бил и да му каже какво е станало, но щом понечеше да набере номера на Военния отдел в Найроби, винаги оставяше слушалката. Беше сигурна, че той ще настои да заведе бебето в сиропиталище. Докато дните минаваха и всичкият й заключен майчински инстинкт се освобождаваше, мисълта някой да нарани и косъм от главата на малкото същество, което зависеше от нея, я докарваше почти до плач. Макар да беше изтощена от нощното хранене, понеже малкото пеленаче, което преди няколко дни едва събираше сили да суче, сега се хранеше като прегладняло и пищеше така, че да събуди и лъвовете в равнината, Сесили никога не се бе чувствала толкова щастлива и доволна. Тя подреди детската стая, някога предназначена за собственото й бебе, и сложи в нея всички складирани принадлежности. Сега някога празната стая ухаеше приятно на талк, който Сесили пръскаше по дупенцето на Стела. Бебешката книга й каза как да се погрижи за остатъка от пъпната връв; тя вече бе започнала да изсъхва и трябваше да падне до ден-два. Нямаше време за градината; спеше, когато бебето спеше, и хапваше каквото може между храненията на детето.

Името Стела й дойде наум, когато веднъж задряма, събуди се и видя две огромни, ясни очи, с тъмнокафяви ириси с цвят на кафе да се взират в нея. Замисли се колко приличаха на тези на Нджала и си спомни как Бил й беше казал, че „Нджала“ означава звезда.

— Стела — каза тогава Сесили, спомняйки си от уроците по латински в гимназията, че думата също значи „звезда“. Освен това не можеше да продължава да я нарича просто „Бебе“…

— Така че ще бъдеш Стела, поне засега — въздъхна Сесили.

Преди два дни чу шума от автомобил, изкачващ се по алеята.

Изтича до прозореца и видя пикапа на Катрин да спира отвън. Сесили знаеше, че входната врата е затворена, така че се скри под прозореца със Стела на ръце. Катрин почука на вратата, извика името й и обиколи къщата, за да погледне през прозорците, очевидно озадачена от силния лай на Вълчо отвътре. Катрин знаеше, че кучето или оставаше навън, ако Сесили решеше да ходи на пазар, или беше някъде из фермата с нея. Когато пикапът най-сетне се отдалечи по алеята, Сесили се изправи с бебето на ръце. Чувстваше се доста глупаво, но точно сега не искаше нищо да унищожи уютния свят, който тя, Стела и Вълчо си бяха създали заедно.

Но когато се събуди след поредната неспокойна нощ, Сесили чу телефона да звъни. Почуди се дали да не го пренебрегне, но накрая стана от леглото и вдигна.

— Бил е — каза той. Телефонната линия пращеше като тази до Ню Йорк. — Как са нещата?

— Всичко е наред тук, Бил, съвсем наред. А ти как си?

— Ситуацията в Европа, а и тук, става все по-лоша всеки ден. Но ще се прибера по Бъдни вечер.

— Кога е това?

— Ами след три дни, Сесили. Добре ли се чувстваш?

— Абсолютно, никога не съм била по-добре, Бил. Аз… ходих на пазар, но нямаше много месо, всъщност нямаше много от каквото и да било — излъга тя.

— Не се притеснявай, ще се прибера натоварен с празнично настроение и продукти, дори да ми струват половината заплата от армията. Катрин и Боби ще дойдат ли на Коледа като миналата година?

— Не съм ги питала. Да се обадя ли? — Сесили прехапа устна. С всяка дума й ставаше ясно, че щастливите й дни сама със Стела бяха на привършване.

— Ще говоря с Боби, не се притеснявай, мила. Сигурна ли си, че си добре? Боби каза, че Катрин наминала, но те е нямало.

— Новините пътуват бързо! Била съм в Гилгил, това е всичко.

— Стига всичко с теб да е наред — каза той. — Ще се видим на Бъдни вечер. Ще трябва да се върна в града два дни след Коледа, но се надявах да дойдеш с мен в Найроби и да гледаме състезанията. Може да ти харесат.

— Нека го обсъдим, когато се върнеш — каза бързо тя, понеже беше чула бебето да хленчи. — Чао, Бил.

Сесили затвори слушалката с натежало сърце и бавно се върна в спалнята, където Стела лежеше в люлката си. Ръчичките й бяха разтворени над главата, а дългите й мигли трепкаха, докато спеше. Беше идеална картинка на спящо бебе.

Сесили седна до нея.

— О, малката ми, какво ще правим, когато татко се върне?

* * *

Подготовката на Сесили за Коледа беше практически несъществуваща; само излезе набързо, докато Стела спеше, за да купи прясно мляко от масайката, която държеше щанд на пътя за Гилгил. Многократно се опитваше да измисли какво ще каже на Бил, но накрая реши, че ще трябва просто да импровизира.

На Бъдни вечер тя пусна една плоча с коледни песни на грамофона и си помисли, че е доста трудно да усетиш коледно настроение, когато термометърът показва 20 градуса. Изкъпа се във ваната, изми си косата и я остави да изсъхне естествено, понеже Бил беше споменал, че му харесва така; само я прихвана леко с две фиби. Облече си чиста блуза и кремава пола, нахрани Стела, смени й пелените и я сложи да си легне в люлката в детската стая. После си наля голяма чаша джин с малко вермут, седна в дневната и зачака съпругът й да се върне у дома.

Когато чу колата по алеята, стомахът я присви.

„Всичко е наред, Сесили, просто трябва да му кажеш, че не можеш да му позволиш да я отведе в сиропиталище…“

— Здравей — каза Бил когато влезе в антрето, понесъл голямо дърво, което въпреки подобните си на иглички листа не приличаше много на коледните елхи, които Сесили помнеше от Ню Йорк. — Виж какво намерих по пътя! Ще го сложа в кофа ей сегичка и може би ще поискаш да го украсиш.

— Ами… добре.

— Освен това успях да намеря какви ли не вкуснотии за ядене. Ще ги донеса ей сега — добави той и я целуна по бузата. — Весела Коледа, Сесили!

Сесили беше доста изненадана от доброто настроение на съпруга си. Опита се да си спомни как се държеше Бил миналата Коледа, но не успя — тогава беше толкова сломена от скръб, че детайлите й се губеха. Но се зарадва, че изглеждаше толкова весел; това можеше да помогне на каузата й.

— О! Почти забравих, има кошница от Кики, която Алики остави в клуба за теб. Още е в пикапа и съм доста сигурен по миризмата, че включва пушена сьомга. Сигурно трябва да се изяде веднага.

— Сандвичи с пушена сьомга, какво богатство! — усмихна се Сесили, а Бил изхвърча през вратата да донесе кошницата.

Тя наля на двамата по един джин с вермут, а Бил напълни една кофа с пръст и сложи вътре коледната „елха“, за да могат да я украсят.

— Малко е импровизирано, но какво значение има? — каза той. — Човек трябва да празнува Коледа толкова добре, колкото е възможно.

— Харесваш Коледа? — попита Сесили, макар отговорът да беше очевиден.

— Обожавам я! Още откакто бях малко момче. Може да ти изглежда странно за човек като мен, но просто ми харесва фактът, че всички са в добро настроение. Дори родителите ми не се караха на Коледа. Сега, сигурен съм, че имаме украшения за елха от миналата година в плевнята. Ще ида да ги взема. — Бил тръгна към задната врата.

— Чакай! Аз…

— Какво има?

— О, просто съм малко уморена, това е всичко. Може ли да ги сложим утре?

— Сесили, утре е Коледа и вече всичко почти ще е свършило. Ще ми трябва по-малко от минута да ги донеса, а после мога сам да ги подредя, ако ти си прекалено уморена.

Бил излезе, а Сесили нямаше повече извинения, с които да го спре. Надяваше се, колкото и да беше невероятно, той да не забележи нещата, които липсваха от плевнята.

Бил се върна почти веднага с кутията с коледни украси.

— Всички онези неща, които беше събрала за бебето, са изчезнали. Мога ли да попитам какво си направила с тях?

— О… ще ти кажа по-късно. Сега хайде да сложим тези украшения по дървото — каза тя и глътна малко джин, докато водеше Бил към дневната.

— Знаеш ли, Сесили, не мога да повярвам колко си се променила от миналата година. Остана си в леглото на Коледа, помниш ли? — попита я той, когато започнаха да окачват украшения по дървото.

— Срам ме е да призная, че не помня, не.

— Направо не беше на себе си…

Изведнъж отнякъде се чу силно пищене.

— Божичко! Какво, по дяволите, е това?!

— Ами… не знам. — Сесили се изчерви до уши.

Пищенето се чу отново и прерасна в истински вой.

Сърцето на Сесили се сви; надяваше се да разкаже на Бил какво е станало, преди да го запознае със Стела, но вече беше твърде късно.

— Идва отнякъде вътре в къщата. Да не си заключила тук диво животно или нещо подобно?

— Не, аз…

Но Бил вече вървеше по коридора в търсене на източника на воя.

Сесили го следваше притеснена, докато отваряше всяка спалня поред. Накрая натисна дръжката на вратата на малката стаичка между спалните. Сесили видя как Бил се наведе над люлката и се дръпна шокиран.

— Дяволите да ме вземат! Какво е това?! — попита той, обръщайки се към нея.

Сесили се провря край него и вдигна Стела, в случай че Бил се изкуши да й направи нещо ужасно. Излезе от стаята с бебето на ръце и отиде в кухнята, взе бутилката и я сложи в тенджера с вода да се стопли на печката.

— Сесили?! За бога, можеш ли поне да ми обясниш какво, по дяволите, става?! — Бил стоеше на вратата на кухнята.

— Нека да я успокоя с бутилката и ще ти кажа.

— Трябва ми още един джин…

Той излезе да си донесе чашата, а Сесили седна с бебето на кухненската маса. Пищенето спря и настана мир, докато Стела сучеше жадно.

— Е, добре. — Бил се върна. Отпи от чашата си и седна на стола срещу нея. Бебето спря да суче и Сесили допря пръст до устните си.

— Не смей дори да се опитваш да ме накараш да млъкна — каза Бил и Сесили видя, че се тресеше от гняв. Но поне сниши глас.

— Много е просто, Бил. Малко след като ти тръгна за Найроби последния път, отидох да посетя Нджала в малкия й лагер. Макар всички следи от него да бяха заличени, Вълчо усети някаква миризма и изчезна в гората. Започна да лае и не ми се подчиняваше, затова отидох да го доведа. Вълчо беше този, който я намери, заровена под купчина опадали листа в гората. Бих предположила, че се е родила само няколко часа по-рано. Очевидно беше оставена да умре в гората, така че направих каквото би направила всяка християнка, както и всяко човешко същество със сърце: взех я и я доведох у дома с мен. Оттогава е тук.

— О, господи… — Бил облегна глава на ръката си и сложи лакътя си на масата.

— Смяташ ли, че съм постъпила грешно?

— Не, разбира се, че не.

— Ти… знаеше ли, че ще зарежат бебето и ще го оставят да умре?

— Разбира се, че не. Не исках да зная каквото и да било — въздъхна Бил. — Просто бях помолен да предоставя убежище на наша земя на дъщерята на моя приятел, докато роди. Сигурен съм, че Лешан ми каза, че ще заведат детето на сигурно място. Просто не мога да повярвам, че са я изоставили в нашата гора.

— Е, беше заровена доста надълбоко, така че беше чист късмет, че Вълчо я намери. Още няколко часа и щеше да умре. Беше толкова мъничка. — В очите й имаше сълзи, когато погледна Стела.

— Трябва да призная, че съм вбесен, че са си оставили мръсното пране на нас. И…

— Не смей да говориш така за това бебе! Тя не е „мръсно пране“, а човешко същество, също като нас!

— Прости ми, Сесили, това беше грубо и се извинявам, но моля те, разбери, че съм в шок. Върнах се у дома на Бъдни вечер с очакването за няколко спокойни дни далеч от суматохата, а намерих черно бебе в детската стая.

— Толкова ли е важен за теб цветът на кожата й, Бил? Ти си този, който през половината време се прави на масай.

— Не, разбира се, че не е важен в този смисъл, Сесили, но очевидно означава, че веднага след Коледа трябва да заведем бебето в Найроби и…

— Не! Няма да позволя това дете да бъде предадено на някоя мисия, или на сиропиталище, където няма да се грижат добре за нея. Един Господ знае какво ще й се случи, а аз не бих могла да рискувам да стане нещо лошо.

— Не може да имаш предвид, че… искаш да я задържим, нали? — каза Бил след кратка пауза.

— Защо не? Ние нямаме деца и никога няма да имаме. Защо да не я осиновим?

Бил зяпна Сесили все едно си беше загубила ума.

— Сериозно ли говориш? Наистина ли би ти хрумнало да я отгледаш тук като наше дете?

— Да! Имаме дом, достатъчно пари… а и освен това Нджала очевидно знаеше какво ще се случи. Помоли ме да помогна на бебето й с малкото английски думи, на които я бях научила. Убедена съм, че затова е оставила бебето наблизо. Искала е да го намеря.

— Съжалявам, Сесили, но вече си фантазираш. Както сама каза, кучето я е намерило случайно, докато си се разхождала в гората…

— По същия път, по който ходя всеки ден от два месеца. Вълчо познава миризмата на Нджала, която трябва да е подобна на тази на Стела…

— Дала си име на детето? — Бил изглеждаше пребледнял от изтощение.

— Трябваше да я наричам някак, нали? Ето, накарах я да се оригне и заспа. Искаш ли да я подържиш?

— Не, Сесили, не искам. — Бил стисна с пръсти основата на носа си. — Съжалявам, но просто няма начин да я задържим.

— Защо?

— Защото…

— Да?

— Защото е чернокожа. Осиновяването на такова дете просто не се случва в нашия свят, нито където и да било по света.

— Виж ти, господин Форсайт, великият защитник на масаите, който не прави крачка без един от тях! Под всичко това си също толкова предубеден, колкото всички останали! Е, нека да ти кажа нещо: ако това бебе си отиде, ще си отида и аз! Защото дадох обещание на онова бедно момиче и няма да отпратя бебето й, разбра ли ме?! — Сесили се изправи със Стела на ръце, тръгна с маршова стъпка към спалнята, затръшна вратата зад себе си и я заключи.

Тя сложи бебето на леглото до себе си и избухна в плач.

— Не се притеснявай, мъничката ми — проплака тя, — ще умра, преди да позволя някой да те нарани, заклевам се.

* * *

Сесили бе събудена от почукване на вратата. Погледна часовника и видя, че минава полунощ. Бебето шаваше до нея и си пъхаше ръчичката в устата, което беше нейният начин да каже, че е гладна.

— Сесили, може ли да вляза?

Тъй като на Стела така или иначе й трябваше бутилка, Сесили неохотно отвори вратата с бебето на ръце. Без дори да поглежда Бил, го подмина и отиде да вземе бутилката. След като я затопли, седна на единия стол в кухнята да нахрани повереницата си.

— Прости ми, Сесили — каза той, когато се появи на вратата на кухнята. — Не си направила нищо лошо.

— Така е, не съм — изсъска Сесили. — И всеки, който казва обратното, е жалко подобие на човешко същество.

— Съгласен съм — каза Бил и седна в стола, който заемаше преди.

— Говоря сериозно. Ако още веднъж предложиш това бебе да отиде в сиропиталище, ще си събера багажа и ще замина с нея. Разбираш ли ме?

— Разбирам те идеално. Но остава фактът, че обществото още не е готово да приеме междурасовото осиновяване, в която и да е посока — добави твърдо той. — Може би някой ден няма да е така и се моля той да дойде.

— Не ме интересува какво казва обществото и не мислех, че на теб ти пука!

— Сесили, повярвай ми, ако се интересувах от обществените норми, нямаше да се оженя за теб и определено нямаше да водим този разговор. Просто щях да ти взема детето и да го отведа в Найроби. Но все пак тримата живеем в това общество, колкото и да се опитваме да извъртаме правилата. Бяла двойка да осинови черно дете е буквално нечувано.

— Аз… — Сесили отвори уста, но Бил вдигна ръка да я спре.

— Изслушай ме, моля те. Ти очевидно си се привързала към бебето. Което е разбираемо, предвид загубата на собственото ти дете. Разбрах за тази… ситуация едва преди няколко часа, така че моля да ме извиниш, че още ми е трудно да свикна с нея. Фактите са, че дори да си тръгнеш с бебето, Сесили, няма да има къде да отидеш.

— Разбира се, че има! Катрин или дори Кики би ни приела…

— В началото вероятно да, но те ще ти кажат същото като мен. Не можеш да бъдеш майка на черно дете. Няма да бъдеш приета никъде по света. И моля те, не ми казвай, че ще отидеш да живееш при масаите, защото и те няма да те искат — направи слаб опит за шега Бил. — Сесили, разбираш ли какво казвам? Фантастичният свят, който си си изградила, докато ме нямаше, не може никога да бъде истински. Нима не го знаеш?

Сесили прехапа устна, защото донякъде знаеше, че думите на съпруга й са верни.

— Но аз не мога да се откажа от нея, Бил. Беше ми дадена, за да се грижа за нея. А и всичко това е по твоя вина. Ако не беше позволил на Нджала да дойде тук на нашата земя, сега нямаше да сме в това положение.

— Наясно съм с това, Сесили, и проклинам деня, в който се съгласих на това. Хайде, дай да я подържа — каза Бил и протегна ръце през масата.

— Заклеваш ли се, че няма да я отведеш в Найроби посред нощ?

— Заклевам се. Хайде — повтори той и Сесили неохотно сложи Стела в ръцете му.

— Здравей, малката — каза той, загледан в нея. — Ти си също като майка си — истинска красавица.

Бил протегна пръст и една от малките ръчички на Стела го стисна. Гледката накара Сесили да се просълзи.

— Госпожо Форсайт, определено ми направихте живота интересен, откакто се оженихме. — Той й се усмихна немощно. — А аз се връщах към вкъщи с мисълта, че навлизаме в по-тихи води, понеже изглеждаше, че си се възстановила.

— Разведи се с мен, ако искаш — отвърна отбранително Сесили.

— Сесили, за да разрешим тази ситуация, трябва да се държиш като пораснала жена, а не като капризно дете. Ако мога да попитам, някой друг знае ли за присъствието на Стела тук? Катрин например?

— Не, никой, точно затова не пуснах Катрин да влезе онзи ден.

— Абсолютно сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Това поне е нещо. — Бил сведе поглед към детето. — Нека да помисля на спокойствие как е най-добре за всички ни да постъпим…

— Но аз…

Бил допря пръст до устните си.

— Стига толкова за днес, Сесили. Чух те. Време е всички да поспим. Изтощен съм.

Бил се изправи, върна бебето на Сесили и я целуна по челото.

— Весела Коледа, скъпа. Донесла си ми невероятен коледен подарък.

* * *

За изненада на Сесили, Стела я събуди чак в пет. Уплаши се, че плачът на бебето ще събуди Бил, така че го занесе в кухнята да го нахрани.

— Весела Коледа, миличка — каза тя, когато видя великолепния изгрев на хоризонта през прозореца. — И не се притеснявай, ще се боря за теб, каквото и да ми струва.

След като нахрани Стела и я сложи да спи в люлката, Сесили си облече престилката и опече пресен хляб за пушената сьомга, а хлябът от онзи ден използва, за да направи пълнеж за пилето, което Бил беше донесъл. Когато свърши с приготовленията, си облече любимата смарагдовозелена рокля, покри с пудра тъмните кръгове под очите си и сложи малко руж на белите си бузи. После се върна в кухнята да обели малко зеленчуци. Догодина зеленчуковата й градина щеше да е готова и щеше да може просто да ги набере пресни…

Сесили се спря. Защо изобщо беше толкова весела? Имаше голяма вероятност Бил да стане и да каже, че Стела трябва да си отиде, което означаваше и Сесили да си стегне багажа…

— Добро утро — каза Бил, сякаш мислите й го бяха призовали. — Изглеждаш много бодра и свежа. Мога ли да помоля за чаша чай?

— Разбира се. — Сесили сложи вода да заври.

— Как спахте — ти и детето?

— Много добре, благодаря. Тя не се буди много често нощем.

— Но сутрин явно става по първи петли, а? Благодаря — каза той, когато Сесили му подаде чая. — Боби и Катрин ще дойдат по обед, така че след като се измия, ще се видим в дневната. Трябва да поговорим, Сесили.

Петнадесет минути по-късно Сесили седеше в дневната с разтуптяно сърце, когато Бил се върна, вече напълно облечен, и седна на креслото срещу нея.

— Ще ти кажа, че прекарах голяма част от нощта, обмисляйки какво е най-добре да направим — започна Бил. — Осъзнавам, че вината за тази ситуация в крайна сметка е моя. Все пак аз се съгласих Нджала да дойде тук.

— Зная със сигурност, че тя би си задържала бебето, ако й беше позволено, но нямаше как, затова поиска да й помогна…

— Смятам, мила моя, че трябва да говорим с факти. Разбирам, че се чувстваш отговорна за детето, но трябва да знаеш, че няма причина да изпитваш вина. Но в същото време приемам факта, че си се привързала към нея и ми заяви, че ще тръгнеш с нея, ако настоя да си отиде.

— Ще го направя, Бил, съжалявам, но…

— Можеш ли да ми спестиш истериите, Сесили, и просто да ме изслушаш? Снощи ти казах, че няма начин ти и аз да станем родители на детето. Не смея и да си помисля какво биха казали майка ти и баща ти, ако им представиш Стела. Така че трябва да бъдеш реалистка. Или поне аз трябва да бъда реалист вместо теб. Измислих решение, за което се надявам, че ще задоволи всички ни — мен, теб и, разбира се, Стела. Готова ли си да ме изслушаш?

— Да.

— Добре. Помниш ли как ти споменах, преди да тръгна за Найроби последния път, че трябва да наемем домашна помощничка?

— Да.

— Моето предложение е да намерим жена чрез Нигаси, да й обясним ситуацията и да я доведем да живее у нас като готвачка и икономка. Вече бях предвидил част от плевнята за стая за прислугата и няма да отнеме много време да я направя обитаема. Когато дойде жената, ще кажем на всички, че имаме нова прислужница, която е дошла с детето си, или с внучето си в зависимост от възрастта й. Така Стела ще може да остане с нас в Райската ферма и да порасне под наша защита. Не е необичайно прислужниците да имат деца със себе си. Освен това така Стела ще израсне сред собствената си култура. Не забравяй, че и това е важно за нея.

— Нима казваш, че Стела ще трябва да живее в плевня? — Сесили беше ужасена.

— Честно казано, Сесили, не се притеснявам за детайлите, те могат да се уточнят по-късно. Много повече ме вълнува това да намеря начин да знаеш, че си изпълнила обещанието си към Нджала, както и християнския си дълг и Стела може да остане.

— Но Бил, аз искам да я отгледам… да й бъда майка. — Сесили прехапа устна.

— И когато няма никой друг наоколо, ще бъдеш точно това.

— Няма ли прислужницата да сметне за странно, че бялата господарка на къщата иска да прекарва толкова много време с черното бебе?

— На прислужниците не им се плаща да решават дали поведението на господарите им е странно. Можеш да правиш каквото си искаш, стига Стела да остава с прислужницата, когато имаме гости.

Сесили сведе поглед към краката си, без да продума.

— Разбирам, че това не е идеалното решение — каза нежно Бил, — но не бих могъл да приема нищо друго. Дори аз си имам граници, Сесили, и повярвай ми, през последната година определено ги достигнах. Но разбирам, че да те отделя от Стела е толкова немислимо, колкото да я отгледаме като свое дете. Така че заради теб и нея съм готов да приема присъствието й под нашия покрив, стига ти да приемеш моя компромис. Ще го направиш ли?

Сесили продължи да гледа към пода.

Бил въздъхна.

— Снощи те помолих да не се държиш като дете и сега те моля отново. Не мога да направя нищо повече. Приемаш ли?

Сесили най-накрая вдигна поглед към Бил.

— Приемам.

— Чудесно. Тогава може да се заемем с празнуването на Коледа. — Бил посочи дървото. — Погледни отдолу.

Сесили се надигна и се приближи до дървото. Под него имаше малък пакет.

— Съжалявам, че нямах време да го опаковам хубаво. Надявам се да ти хареса.

— О, Бил, толкова съжалявам, моят подарък за теб беше в пакета, който пратиха родителите ми от Щатите, но още не е дошъл…

— Не се притеснявай, скъпа. Хайде, отвори го!

Сесили се върна на стола, развърза канапа и разтвори кафявата хартия. Отдолу имаше кадифена кутия. Сесили отвори капака и видя фина златна верижка с великолепен квадратен смарагд, обграден от диаманти.

— О, Бил! Толкова е красиво! Не трябваше да ми го даваш. Аз… не го заслужавам. Не заслужавам теб…

— Искаш ли да ти го сложа? Ще си отива със зелената ти рокля. Имам камъка от години — един човек от Южна Африка ми го даде, понеже му направих услуга, и вместо да събира прах в чекмеджето, реших, че… ами че ще ти стои красиво. Ето — защо не отидеш да се погледнеш в огледалото?

Сесили се изправи със сълзи на очи и отиде да погледне отражението си в огледалото над камината.

— Просто е перфектно! Благодаря ти, Бил, толкова ти благодаря! Също и за това, че позволи на Стела да остане.

— Ела тук, малкото ми глупаче! — Бил взе Сесили в прегръдките си. — Преживяхме тежки времена, откакто се оженихме — каза той, а тя облегна глава на рамото му. — А с войната и новия член на семейството ни несъмнено предстоят и още такива. Но се надявам поне тази Коледа да постави начало на нова епоха за теб и мен. — Той повдигна брадичката й, за да я погледне в очите. — Какво мислиш, мила моя?

— Мисля… че това много би ми харесало.

— Добре… — Бил се наведе и за пръв път от деня на сватбата им потърси устните й. Сесили толкова отдавна не се беше целувала, че почти бе забравила какво да прави, но невероятна вълна от топлина изпълни тялото й, когато устните му докоснаха нейните.

От детската стая се чу пронизителен крясък и Сесили неохотно се отдръпна.

— Божичко! Знаеш ли откога чакам да направя това, само за да ме прекъснат! — Бил й се усмихна. — Отивай, отивай при новото си бебе — подвикна след нея.