Лусинда Райли
Сестра на слънцето (38) (Историята на Електра)

37.

Чак във вторник сутринта Сесили събра смелост да посети Нджала. Нямаше никаква представа от ритуалите за раждането на масаите, нито дали Нджала изобщо е родила, но някакъв странен инстинкт я бе накарал да стои настрана. Може би беше страхът да не пристигне и да открие, че нещо се е объркало много лошо, както стана с нея. Най-накрая любопитството и загрижеността я надвиха и тя тръгна с Вълчо към гората.

Беше прекрасен слънчев декемврийски ден и след гръмотевичната дъждовна буря предишната нощ въздухът беше хладен и свеж. Сесили дори започна да си тананика „Сини орхидеи“ и си помисли, че Бил беше прав: имаше нужда от домашна помощничка, особено сега, когато наближаваше Коледа. Майка й се беше обадила по телефона да й каже, че е изпратила коледна кутия с много подаръци, но тъй като войната пречеше на доставките, Сесили нямаше големи надежди да пристигне скоро. Все пак очакваше с нетърпение празничния сезон и дори се замисли дали да не се присъедини към Бил за състезанията в Найроби през коледната седмица.

— Явно наистина се чувстваш по-добре — каза си тя, докато излизаше на поляната. В следващия момент примигна, чудейки се дали Вълчо не я е отвел в грешна посока, докато е била унесена в мисли за състезанията. Поляната беше празна. Сесили се доближи до мястото, където някога стоеше заслонът, и видя, че от него са останали само купчина глина и няколко плевела, обгорени от огнището.

— Божичко! — Тя се огледа невярващо. — Можеха поне да ни кажат, че си тръгват, Вълчо. Колко жалко — Въздъхна тя, — искаше ми се да видя бебето и да се сбогувам… Хайде, да се връщаме у дома!

Но Вълчо не слушаше господарката си; той излезе от поляната и тръгна не към къщата, а в обратната посока.

— Вълчо! Връщай се тук!

Кучето продължи да тича през дърветата, докато не се скри от поглед. Сесили се обърна към дома, понеже знаеше, че Вълчо накрая ще я последва, но изведнъж го чу да лае от известно разстояние в другата посока.

— Ох, това куче! — промърмори Сесили и последва звука. — Вълчо! Идвай тук!

Лаят продължи и Сесили нямаше друг избор, освен да го последва по-навътре в гората. Отвъд поляната гората беше гъста и мрачна и Сесили трябваше да минава през храсти и тръни, които одраскаха голите й крака.

Накрая видя опашката на Вълчо — носът му бе заровен дълбоко в някакъв храсталак и тя отиде да види какво му е толкова интересно.

— Какво си намерил, момчето ми? Сигурно някакви стари кокали. Хайде, дръпни се, дай да погледна.

Сесили издърпа кучето и се зарови в храсталака, който одраска леко ръцете и лицето й. Единственото, което виждаше на земята, беше купчина мъртви листа. Предпазливо забърса настрани няколко от тях, за да види какво би могло да е скрито отдолу и пръстите й докоснаха нещо топло.

— Ааа! — изпищя Сесили, дръпна ръка и пристъпи назад, а една от къдриците й се захвана за клонче.

Очевидно беше някакво животно, но топлината, която усети, показа на Сесили, че то е живо. След като освободи косата си, тя счупи един от клоните зад себе си и с разтуптяно сърце го използва да замете настрани още от листата. Показа се малко петно кафява кожа.

Тогава тя чу много тихо скимтене, като на новородено котенце. Изчисти още от листата и с изненада видя малко краче да се показва над намаляващата купчина.

Тя преглътна тежко, внезапно осъзнала какво е съществото в гроба от листа. И защо Вълчо се беше разлаял.

— О, господи!

Сесили падна на колене и с ръце махна остатъка от листата. И ето го: мъничко, но идеално новородено момиченце. Очичките й бяха затворени и единственият видим признак на живот беше малката устичка, която беше отворена и се движеше все едно се опитва да суче.

Неспособна да разбере какво би могло да се е случило, Сесили се наведе и взе бебето на ръце. Детето бе покрито с прах и кал, а от отрязаната пъпна връв течеше жълта гной. Сесили виждаше малките ребра през кожата на бебето; стомахът беше неестествено подут, а малките крачета изглеждаха като на голяма жаба.

— Но е жива — прошепна Сесили. — О, Вълчо… — Очите й се замъглиха от сълзи. — Мисля, че току-що спаси един живот. Хайде, да заведем това мъниче в къщата по най-бързия начин!

Бебето почти не помръдна в ръцете на Сесили по обратния път, а дишането му бе толкова слабо, че Сесили едва го забелязваше. Щом влезе в къщата, сложи момиченцето върху едно одеяло на пода на кухнята, а Вълчо застана на пост да го пази.

— Стой тук и не мърдай, разбра ли? — каза тя и изтича навън в плевнята, която използваха като склад.

Бил беше прибрал там всички бебешки принадлежности преди Сесили да се върне от болницата. Някои още си бяха в оригиналните кутии и тя затършува из купчината за бутилките за хранене и пелените. Взе и широкия шал, който бе плела в продължение на седмици и се върна в къщата; каквото друго й потрябваше, можеше да се вземе по-късно. Засега бебето имаше отчаяна нужда от мляко.

— Един бог знае колко дълго е лежало там, горкото! — обясни задъхана на Вълчо, който не беше помръднал от мястото си до бебето и я гледаше с тъжни очи. — Да се надяваме, че не е прекалено късно. — Тя извади кана мляко от хладилника, затопли го в тенджера и изми бутилката с гореща вода, преди да я напълни.

— Ела тук — каза на бебето, уви малкото му телце в шала и го сложи да се облегне на ръката й. Пъхна биберона между устните на бебето и го размърда.

— Хайде, бебче, започвай да сучеш — насърчи го тя. — Ще се почувстваш много по-добре.

Не се случи нищо, но тогава Сесили си спомни препоръката в една от книгите, които бе прочела, докато беше бременна: „Ако бебето не иска да суче, опитайте се да капнете малко мляко на устните му“.

Сесили го направи и зачака със затаен дъх някаква реакция. Най-накрая забеляза съвсем слабо смучещо движение и бързо пъхна биберона обратно в малката устичка.

— Ето така! — Сесили изпусна дъха, който бе затаила, без да забележи.

В началото бебето сучеше съвсем слабо и като че ли повечето мляко изтичаше от устата му, но най-накрая засука по-силно и Сесили видя по гърлото му, че преглъща.

— Слава богу! — Сесили едва не заплака от облекчение, но точно тогава бебето реши да повърне повечето от млякото, което бе успяло да погълне.

Сесили се пресегна да вземе кърпа и избърса себе си и бебето, доколкото можа. Бебето издаваше слаби скимтящи звуци, които като че ли бяха неуспешен опит за плач.

— Поне малко от това трябва да е влязло в стомаха й, нали?

Естествено, няколко минути по-късно от задните части на бебето потече зеленикава течност.

— Поне организмът ти работи. Бог знае колко време си лежала там, преди Вълчо да те намери.

Най-накрая, изтощено от усилията, бебето, което още не бе отворило очички, пусна биберона и издиша.

— Спиш ли? — прошепна Сесили и наведе глава, за да се опита да чуе дишането му.

Видя, че гърдите на бебето се надигат и спадат. Докато то спеше, Сесили седеше в агония от избора, пред който беше изправена. Знаеше, че би трябвало да се обади на доктор Бойл да дойде да прегледа бебето; след като е лежало незнайно колко време в гората трябваше да е дехидратирано, а можеше да има и какви ли не други заболявания, за които Сесили не беше и чувала. Но го беше намерила на сенчесто и прохладно място… Сесили опипа челцето на момиченцето. Нямаше температура. Бебето не изглеждаше нито прекалено студено, нито прекалено топло.

— Съдейки по цвета на фекалиите, явно не е на повече от няколко часа… Освен това — добави тя, гледайки надолу към бебето, — доктор Бойл ще настои да те вземе със себе си и да те остави в някое ужасно сиропиталище като онези, за които мама събира пари.

Сесили явно също се бе унесла в дрямка, изтощена от паниката, защото когато се събуди, навън вече падаше здрач, а бебето пищеше в ръцете й.

— Добре, добре, нека да пробваме още малко мляко.

Когато бебето спря да суче, Сесили отдръпна бутилката и видя, че е изпило цяла унция и още не е повърнало нищо.

— Е, добре, съжалявам, бебче, но трябва да те поизмием. Ще те сложа ей там в една купа в мивката и ще те окъпя хубаво.

Сесили се зае за работа с чист, мек парцал и малко сапун. Докато успее да измие хубаво бебето, тя самата беше по-мокра от него. По кожата му имаше странно покритие, подобно на восък, което трябваше да се отмие, но тя направи всичко по силите си да остави пъпната връв суха, понеже си спомняше тази част от бебешките книги. През цялото време бебето пищеше и мърдаше малките си ръчички и крачета, което даде увереност на Сесили, че е здраво.

След като пови бебето в суха кърпа и го сложи внимателно да легне на пода на спалнята, Сесили се върна обратно навън с фенерчето, за да напълни плетената люлка, все още увита в целофан, с нещата, които можеха да й потрябват през нощта. Влезе обратно вътре, постара се да закопчае правилно платнената пелена на бебето и го сложи в неразопакованата люлка на леглото си. Бебето отново беше заспало, така че Сесили използва възможността да си направи бърз сандвич, след което се втурна обратно към спалнята с нова бутилка мляко, когато го чу да плаче. Този път бебето изпи поне две унции мляко, макар че после повърна малко. Сесили смени пелената на бебето и го облече в мъничката памучна нощничка, която майка й беше изпратила в пакета от „Блумингдейл“ преди повече от година. Добави плетена шапчица и се изкиска при мисълта какво би си помислила майка й за малкото черно личице отдолу.

— Много бих се радвала да видя скоро очите ти, бебче — каза тя и вдигна бебето да го върне в люлката. Сесили приготви още една бутилка мляко и я прибра в хладилника, в случай че бебето се събуди през нощта. После заключи къщата, угаси светлините и си легна, след като се увери, че бебето още диша в люлката до нея.

Чу Вълчо да скимти пред вратата на спалнята, молейки се да го пуснат вътре. Сесили се усмихна при мисълта, че той искаше да пази малката си повереница.

— Стой си там, момче, бебето е добре тук с мен. Лека нощ.

Сесили изключи нощната лампа и сложи глава на възглавницата. Спомни си разговора с Бил, когато той я попита дали Нджала може да остане. От думите му така и не стана ясно какво ще стане с бебето, щом Нджала го роди. Когато се замислеше, Сесили не виждаше много алтернативи; Нджала се беше скрила, защото никой не биваше да знае, че е бременна, иначе бракът й щеше да бъде отменен и тя щеше да бъде прокудена. Дали тогава е знаела, че бебето й няма как да се върне с нея?

„Помогне бебе…“

— О, боже!

Изведнъж всичко й се изясни. Последния ден, когато отиде в лагера, Нджала нямаше предвид Сесили да й помогне с раждането; имаше предвид точно това, което каза.

— Искала е аз и Вълчо да го намерим…

Бебето проплака насън до Сесили. Тя се пресегна и го взе в ръце.

— Спокойно, миличко. Сега си на безопасно място. Тук, с мен.