Лусинда Райли
Сестра на слънцето (35) (Историята на Електра)

34.

— Толкова ти благодаря, че дойде, Майлс! — казах, докато го водех към дневната в понеделник вечерта.

— За мен е удоволствие, Електра — каза той, а аз се опитах да не се прехласвам по това колко красив изглеждаше в костюм и вратовръзка. Бях му се обадила по-рано днес да попитам дали има свободен час да се види с Лизи. Каза, че нямал, но можел да дойде след работа.

— Здрасти, Лизи!

— Здравей. — Лизи стана и стисна ръката му. — Много е мило от твоя страна да дойдеш, Майлс.

— Изобщо не се притеснявай — всеки приятел на Електра е и мой приятел.

— Ще ви оставя да си поговорите двамата, какво ще кажете? Да ти донеса ли нещо за пиене, Майлс? — попитах.

И двамата хвърлихме поглед към чашата бяло вино, която държеше Лизи. Аз бях помолила Мариам да я сложи в списъка за доставка по домовете от магазина; трябваше да приема факта, че алкохолът щеше да се появява редовно във всекидневието ми.

— Ако имаш кока-кола, ще пийна една чаша — ухили ми се той.

— О, от това имам много! — ухилих се в отговор и излязох от стаята. Чудех се дали последната размяна на реплики се брои за флиртуване.

Мариам работеше на лаптопа си на кухненската маса. Извадих една кола от хладилника и се зачудих дали да я сипя в чаша, или директно да дам на Майлс кенчето. Чашата спечели заради официалния му костюм.

— Време е да си ходиш у дома — обърнах се към Мариам, докато наливах колата в чаша.

— Всъщност ми трябват няколко минути от времето ти, за да прегледаме програмата ти за следващите няколко дни. Този следобед тук е като на Централна гара.

Занесох колата на Майлс и я оставих на масата, защото той и Лизи вече бяха потънали в разговор. Дадох си метафорична прегръдка. Днес в апартамента наистина идваха много хора, но това беше приятно. Сузи дойде да ме види, понеже беше чула за новата ми прическа, и я нарече „фантастична!“. След това развали доброто впечатление, като ми каза, че сега на главата ми може да се сложи каквото поиска клиентът или фотографът. Казах й, че искам Патрик, любимият ми фотограф, да ми направи частна фотосесия напълно au naturelle, така че направихме уговорка с него за следващата седмица.

Лизи и Сузи, която също беше англичанка по произход, веднага се харесаха и седнаха да злословят на воля по адрес на бившите си, докато аз се занимавах с купчина дрехи, пратени от един дизайнер, и си избирах онези, които исках да пробвам по-късно и да нося по разни събития. Лизи се присъедини към мен и започна да ахка и охка при вида на едно сако, което бях добавила към купчината дрехи, които исках да нося. Тъй като куфарчето й съдържаше само колекцията й от гримове, продукти за кожата и малко чисто бельо, гардеробът й определено се нуждаеше от нови попълнения.

— Е, добре — каза Мариам, когато се върнах в кухнята. — Да се надяваме, че никой няма да ни притеснява. Как ти се струва да летиш до Квебек, за да се снимаш за „Мари Клер“ по-следващата седмица?

— Можеш да го потвърдиш.

— Чудесно. О, освен това ХХ ми прати имейл и попита дали искаш да направиш още една колекция с него.

— Ами…

Спрях се, преди да отговоря. Скицникът ми беше пълен с нови дизайни, които можех да използвам за проекта, но после се замислих, че моето собствено име беше достатъчно известно, за да мога да го направя сама, без да споделям печалбите с друг, нали? А тогава… замислих се за съботното си посещение в помощния център и една неясна идея взе да се оформя в ума ми…

— Кажи му не, не се интересувам — заявих твърдо.

— Добре. О, и не забравяй, че баба ти ще идва тази вечер в осем.

— Разбира се, благодаря.

Гледах Мариам, докато си затваряше компютъра. Може би защото толкова дълго време не обръщах внимание на чувствата на другите, сега бях започнала да ги усещам прекалено добре. Но нещо у Мариам изглеждаше и се усещаше различно.

— Добре ли си? — попитах я.

— Да, разбира се. Както винаги — отвърна тя, очевидно шокирана от въпроса ми.

— Добре, ами, по-добре да се връщаш вкъщи. Лизи каза, че ще се погрижи за готвенето, докато е тук, така че поне това ще намали товара върху теб.

— О, за мен не беше никакъв проблем, Електра. Знаеш, че обичам да готвя.

Може би само си въобразявах, но ми се стори, че видях как очите й се навлажняват, докато си прибираше лаптопа в чантата и се изправяше.

— Лека нощ, Електра — каза тя и излезе от кухнята.

— Чао, Мариам.

Върнах се на масата и отворих собствения си лаптоп, за да си проверя електронната поща. Пратих отговор на агента по недвижими имоти, който се занимаваше с покупката на „Хасиенда Орхидея“, и видях, че Тиги е пратила официално напомняне на всички нас, сестрите, за предстоящото пътуване с кораба. После включих малкия кухненски телевизор, за да ми прави компания и да не мисля за факта, че Стела Джаксън щеше да дойде тук след по-малко от час. И за чувствата ми към нея, откакто разбрах къде ме е намерил Татко. По CNN даваха обичайните новини и цени на стоковата борса, но после на екрана се показа познато лице и аз изтръпнах.

„Мич Дъган обяви днес, че ще се присъедини към Концерта за Африка, който ще се проведе в «Медисън Скуеър Гардън» тази събота. Очаква се да присъстват множество музиканти и знаменитости, включително, според слуховете, сенатор Обама, кандидатът за президент на Демократическата партия.“

Появи се снимка на Обама, после камерата се върна към водещата.

„Стела Джаксън, водеща активистка за граждански права и адвокат от «Амнести Интернешънъл», ни гостува днес в студиото, за да обясни продължаващата криза със СПИН в Африка и как концертът ще помогне да се разгласи информацията за проблема.“

И ето я моята баба, седнала спокойно на стола до водещата.

„Благодаря ти, Синтия. Мога да ти кажа, че в момента имаме нужда от повече от разгласяване — заговори Стела. — Нуждаем се от преки действия и помощ от нашите политици. ХИВ и СПИН опустошават Източна и Южна Африка и три четвърти от смъртните случаи от СПИН в света миналата година бяха регистрирани в тези райони. Най-много жертви има сред бебетата и малките деца, които…“

Бях толкова шокирана, че не слушах какво казва, просто я зяпах с отворена уста.

Излязох в антрето да извикам Лизи и Майлс да дойдат да видят баба ми по телевизията, но вратата на дневната остана затворена. Докато се върна в кухнята, интервюто беше приключило.

— По дяволите! — промърморих, а после, понеже имах нужда да се разсея, докато двамата приключат разговора си, отидох в спалнята и започнах да пробвам дрехите, които бях извадила по-рано. Но умът ми отказваше да се отклони от лицето Стела Джаксън, известна още като „баба“.

— Госпожица Великата активистка за граждански права, която някак е успяла да загуби собствената си внучка в „Хейл Хаус“ някъде по пътя! — изръмжах и се напъхах в чифт тесни черни кожени панталони, които ме караха да се чувствам като хищна пантера и напълно отговаряха на настроението ми. — Хващам се на бас, че на репортерката би й харесало да чуе тази история!

— Електра! Готови сме! Вече можеш да влизаш — чух Лизи да вика от антрето.

— Идвам! — извиках в отговор.

— Изглеждаш страхотно — каза Лизи, когато влязох в дневната. — Ще излизаш ли някъде?

— Не, просто пробвам нещата, които ми пратиха днес, и проверявам кое ми отива.

— Е, тези кожени панталони са ти като втора кожа. Нали така, Майлс?

Обърнах се да видя изражението на Майлс и то несъмнено беше много задоволително. Много задоволително. Което доста ми повдигна настроението.

Той видя, че и двете го зяпаме, и извърна поглед.

— Да, изглеждаш страхотно, Електра.

— Благодаря. И няма да повярвате кого видях току-що по CNN — баба ми! Нямах представа, че е известна.

Майлс и Лизи ме погледнаха озадачени.

— Коя е баба ти? — попита Майлс.

— Казва се Стела Джаксън.

— Това определено ми говори нещо — рече Лизи.

— Чакай малко! Нима казваш, че Стела Джаксън ти е баба?! — изуми се Майлс.

— Ъ-ъ-ъ, да, така се казва. Знаеш ли нещо за нея?

— Ха! — Майлс се плесна по мускулестото бедро. — В света на борците за граждански права Стела Джаксън е направо богиня! В Харвард споменават името й с почитание. Била е в залата, където са застреляли Малкълм Екс, била е и на шествието във Вашингтон, където Мартин Лутър Кинг е произнесъл речта си „Имам една мечта“. Дойде да изнесе лекция пред студентите по право в Харвард и, честно си признавам, че се разплаках. Тя ти е баба?! — повтори отново той. — Мислех, че нямаш кръвни роднини, Електра?

— Всъщност я намерих наскоро — отговорих. Чувствах се виновна, че не съм му я споменавала.

— Дяволите да ме вземат! — изруга Майлс, така че разбрах, че това е нещо голямо. — Леле, леле, леле! И не си знаела коя е?

— Не, не ми е казала нищо — отвърнах и видях в очите на Майлс, че явно я боготвореше.

— Говори се, че ако Обама спечели президентството, ще й даде някаква роля като съветник. Страхотни гени си наследила, момиче! Всъщност сега като те погледна, направо си й одрала кожата, особено с новата ти прическа — добави той.

— Е, хубаво е да знаеш, че баба ти е жена с влияние, нали? — каза Лизи, някак усетила напрежението ми. — Отивам да си напудря носа след този дълъг и стресиращ разговор — обяви тя и напусна сцената отляво, за да отиде в банята.

— Добре ли мина разговорът с Лизи? — попитах го, решена да сменя темата, и се опитах да седна в тесните си панталони.

— Да и не — сви рамене Майлс. — Направих всичко по силите си, но ще й трябва човек от Калифорния, който да я представлява. Бракоразводните закони са много по-различни там, но й дадох името на добър адвокат, когото познавам. Струва ми се, че съпругът й ще направи всичко възможно да я прецака, ако може. Добрата новина е, че законът е на нейна страна. А той не може да направи нищо по въпроса, освен да протака делото. Лизи има нужда от пари и дом, и то бързо. Много е мило от твоя страна, че си я прибрала, Електра. Ти си добър човек — добави той. — Виж, с оглед на произхода ти, това не е изненадващо. Още съм в шок.

— Е, когато видя Стела, може да я попитам как съм се озовала в „Хейл Хаус“. — Задържах погледа си върху него за няколко секунди и видях, че е схванал намека. — А как е Ванеса?

— Справя се много добре, Ида казва, че през уикенда би трябвало да е готова за посещение. Е, добре, аз по-добре да си отивам вкъщи. В работата е истинска лудница в момента. Ако се видиш с баба ти, кажи й, че съм й фен. Ще ти се обадя за Ванеса веднага щом чуя нещо. Лека нощ, Електра.

— Лека нощ, Майлс, и благодаря! — подвикна Лизи, която излезе в коридора докато той затваряше вратата.

Въздъхнах тежко.

— Какво ти е? — Лизи ме изгледа с ръце на кръста.

— Нищо, нищо.

— Очевидно има нещо. С Майлс ли е свързано?

Закрачих нервно из дневната. Лизи си наля нова чаша бяло вино от бутилката на масата, което изобщо не успокои безпокойството и раздразнението ми.

— Хайде, Електра, какво те гложди? — попита Лизи и отпи голяма глътка.

— О, това и онова — свих рамене, защото знаех, че ако не внимавах, гневът ми щеше да изригне като вулкан, а не исках да травмирам горката Лизи.

— Сигурно е свързано с Майлс. Вие двамата връзка ли имате?

— Какво? Боже, не! Ха!

— Добре, Електра, спокойно — ухили ми се Лизи. — Просто е очевидно, че той те обожава, съдейки по това как те гледа.

— Да, добре, това е чудесно, но… Слушай, Лизи, не казах нищо на Майлс, защото нямаше да мога да се отърва от него, но баба ми трябва да дойде всеки момент. А истината е, че всъщност съм ядосана на нея.

— Ясно. — Лизи изпи още няколко глътки вино и кимна. — Аз тогава ще се пръждосвам, май така е най-добре. Сентръл парк в лятна вечер е толкова красив.

Телефонът на портиера звънна и отидох да вдигна.

— Да, пратете я нагоре.

— Късмет, Електра. Ще се видим по-късно, скъпа — каза Лизи, взе си чантата и тръгна към вратата.

Тя се затвори с трясък зад нея и едва се сдържах да не допия каквото беше останало в чашата с вино, за да си успокоя нервите. Вместо това започнах да дишам дълбоко и бях донякъде успокоена, когато звънецът оповести, че Стела Джаксън е на вратата ми.

Отидох да отворя и ето я, облечена в същото елегантно сако от туид, което носеше по-рано по телевизията. Явно бе дошла директно от студиото.

— Здравей, Електра, как си?

— Добре, благодаря, Стела. А ти? — попитах, усмихвайки се през зъби.

— Добре, благодаря ти, мила моя. Уикендът ми беше пълен с работа, но продуктивен.

— Това е, ами, много хубаво — кимнах и видях как отиде да седне на любимия си стол. — Да ти донеса ли чаша вода?

— Благодаря ти, скъпа, много бих се радвала. Олеле, колко са тесни тези панталони — отбеляза тя, а аз налях малко вода в една чаша и й я подадох. — Харесвам косата ти впрочем; вече никой не би се усъмнил, че сме роднини.

— Така е — съгласих се и седнах внимателно на дивана. Искаше ми се да си бях сменила панталоните, преди тя да пристигне.

— Как мина уикендът ти, Електра?

— Беше… интересен — кимнах. — Да, интересен.

— Мога ли да попитам с какво?

— О, открих къде ме е намерил баща ми.

— Така ли?

— А-ха.

— И къде беше?

Вгледах се втренчено в нея, чудейки се дали просто ме мами, или играе някаква странна игра, чиито правила не знаех.

— Нима не знаеш?

— О, да, знам, но исках да проверя дали имаш верните факти.

— О, фактите ми определено са верни — кимнах и прехапах долната си устна, за да спра напиращия гняв. — Било е в „Хейл Хаус“ в Харлем, където са се грижели за бебетата на наркозависими и болни от СПИН.

Продължих да я гледам право в лицето и се зарадвах, когато тя първа отклони поглед.

— Значи си знаела, че съм била намерена там? — попитах.

— Не и по времето, когато са те завели там, но след това, да. Баща ти ми каза.

— Добре. Значи твърдиш, че не си знаела, че аз, твоята внучка, всъщност съм била в дом за млади наркомани и болни от СПИН?

— Да, точно така.

— Тоест ти, която видях по-рано по телевизията да говори за кризата със СПИН в Африка, ти, великата радетелка за граждански права, ти не си знаела, че собствената ти внучка е била оставена на подобно място?!

Тогава се изправих, отчасти защото повече не можех да седя в тези панталони, но също и защото се чувствах силна, когато се надвесих над баба си, която се беше привела на стола, изоставяйки обичайната си елегантна поза. Видях, че изведнъж бе започнала да изглежда стара и в очите й имаше нещо, докато гледаше покрай мен в далечината. Беше страх.

— Да, сигурна съм, че медиите биха се зарадвали на тази история, нали? — продължих. — Особено с моя профил. Бас държа, че това не би ти харесало, нали така, мила бабо?! — почти изръмжах.

— Права си, не би ми харесало, защото би унищожило репутацията ми. Но предполагам, че на твое място и аз бих помислила, че го заслужавам. Може би наистина го заслужавам.

Започнах да крача напред-назад из дневната.

— Истинският въпрос е къде е била майка ми в цялата тази история? Коя е била тя? И защо, ако е имала такива сериозни проблеми, не си й помогнала? А на мен?! Как можеш да седиш и да дърдориш по телевизията, всички да си мислят, че си някаква богиня на доброто… Боже, Стела! Как живееш със себе си?!

— Аз… — започна Стела с дълга въздишка. — Както казах, тогава не знаех.

— Не си знаела, че дъщеря ти е наркоманка или има СПИН и е родила бебе?

— Не знаех.

— Тогава къде по дяволите си била?!

— По онова време бях в Африка, но това е дълга история, а ти не би могла да я разбереш, без да ти кажа какво се случи още преди майка ти да се роди.

— Има ли значение какво е довело до това? То няма да промени факта, че не си била тук да помогнеш на мен и на майка ми, когато сме имали нужда от теб, нали?

— Не, няма, и ти имаш пълно право да бъдеш ядосана, Електра, но моля те, умолявам те, просто ме изслушай. Защото ако не го направиш, никога няма да разбереш.

— Честно казано, Стела, не мисля, че някога ще разбера каквото и да е, но добре — въздъхнах. — Ще се опитам. Стига да ми се закълнеш, че аз или майка ми, или ти, или някакъв проклет мой роднина ще участва в историята!

— Да, мога да се закълна в това — потвърди тя. Видях как извади кърпичка от чантичката си, подобна на тази, която носеше английската кралица, и че ръката й леко трепереше. Изведнъж я съжалих. Все пак беше стара.

— Слушай, ще отида да се преоблека и да сменя тези ужасни панталони с по-удобни — казах.

— Добре. Обичаш ли горещ шоколад? — попита тя.

— Да, Мама, тя ми е нещо като майка, ми правеше преди лягане.

— Е, аз правя най-хубавия горещ шоколад в цял Бруклин. Ако имаш съставките, ще направя по една чаша и на двете ни.

— Имам ги. Добре, страхотно.

Десет минути по-късно двете отново седяхме в дневната и пиехме горещ шоколад, за който дори аз трябваше да призная, че е много вкусен. Още се опитвах да разпаля гнева в себе си, но той се бе стопил, което беше странно, защото обикновено ме биваше да оставам ядосана на хората. Прекалено много ме биваше.

— Е, добре, помниш ли как ти разказах последния път за Сесили и загубата на бебето й?

— Да, помня. Историята ще има ли малко повече връзка с мен този път?

— Електра, кълна се, това е частта, на която едва ще повярваш…