Донко Найденов
Законите на злото (10)

10

Докато чистеше пода, се замисли, че цял ден не е ял. Неприятните емоции бяха притъпявали усещането за глад, но сега стомахът му започна да иска своето. Той обаче предпочете да приключи с всички противни занимания и тогава да се заеме с храната.

След като изми пода, количката, лопатата и ръкавиците, Мики открехна вратата на хладилника и извади консерва свинско с боб. Отвори я, взе една лъжица и с нея загреба от ястието, но когато опита да преглътне, организмът му не пожела да го приеме — Мики трябваше да положи известно усилие, за да го погълне.

Явно известно време нямаше да може да се храни.

Прибра консервата в хладилника и влезе в банята, за да се изкъпе. Топлата вода му подейства отпускащо и той стоя около тридесет минути под приятните струи. Сетне отиде в стаята си, където го очакваше мекото легло — същото, върху което снощи бе спал с Барбара. Мики си наложи да не мисли за това, набързо изгаси лампата и се пъхна под завивката. Сънят, за незнайно кой път през този ден, го споходи почти моментално.

Езерото. Той отново се намира там, но не за да хвърли тялото на Барбара — то отдавна е във водата. Сега очаква да се случи нещо ужасяващо!

Водата бълбука! Някакъв предмет се подава отвътре! Ръка! Мъртвешки бяла! Ръката на Барбара! Страхът се е впил като кърлеж, парализира всички негови сетива. Главата на Барбара се показва — бледа, мъртва, кръвясала! „НЕЩО МНОГО ЛОШО ЩЕ СЕ СЛУЧИ“! — сигнализира подсъзнанието му. Мики добре познава този сигнал — той предсказва единствено нещастия.

„Трябва да бягаш!“ — говори друг глас, ала Мики не може да помръдне. Барбара излиза от водата и започва да се катери по скалистата стена. По бялата й кожа висят черни парнати, на главата й има голяма дупка от удара с лопатата. С уродливи, но бързи движения тя изкачва „бента“ и застава пред него. „Ти ме уби, нещастнико, и аз ще ти го върна“ — грачи тя с провлачен демоничен глас. Мики е ужасѐн. Сърцето му бие свирепо. Опитва се да изкрещи, но вместо глас от гърлото му излиза сподавено хъркане…

 

 

Буди се от собствените си викове — седнал е на леглото и гледа в мрака с ококорени очи. Остатъчни моменти от съня като че ли искат да пробият тъмнината на стаята. Лицето, косата и тялото му са мокри от пот. Дишането му е бързо, задъхано. Лека-полека се връща в реалността, очертанията на помещението се появяват по-отчетливо. Всичко е само сън — един от многобройните кошмари, които тепърва му предстои да сънува. Отпуска се върху кревата и гледа към тъмния таван. Усеща, че отново ще заспи…

Шум. Някакви звуци в далечината; отначало са хаотични, след това постепенно започват да придобиват форма и смисъл. Тракане, отваряне на врата, човешки гласове. „Ченгетата са дошли“ — мисълта се появява внезапно, като плод на най-големия от всички страхове, вкоренили се в организма на Мики. Човешките гласове се чуват все по-рязко, все по-членоразделно, все по-ясно. Вече спокойно може да се разбере, че говорят двама души — жена и дете. Клара и Пени.

„Пени, момчето ми, нека двамата пренесем големия сак“… „О’кей, мамо, само, моля те, първо вкарай колата“… „Да разопаковаме малката чанта“… „Татко сигурно още спи“…

Господи, защо точно сега? Само те му липсват в цялата суматоха. Поне да се бе събудил, за да се измие и оправи. Той не иска да слиза при тях, не нека да говори с тях, иска да е сам със себе си.

Някой крачи забързано към стаята му, сетне натиска бравата. Навярно момчето иска да се гушне в него. Мики притиска очи и заравя лице във възглавницата. Вратата се отваря леко и след малко се затваря. Никой не стъпва по подовия паркет. Всичко е наред. Поне засега.

 

 

Мики отвори очи и тъпо се взря във фосфоресциращите стрелки на големия стенен часовник. Часът беше дванадесет. Оттатък Клара и Пени разговаряха спокойно, очевидно го чакаха да слезе при тях. Той все някога трябваше да го направи.

С дълбока въздишка отвори вратата и излезе от стаята. Тръгна бавно по стълбите. Съпругата му и синът му го гледаха с усмихнати лица.

— Ето го и сънливецът — весело каза Пени, смеейки се с чуруликащия си гласец.

Клара добави шеговито:

— Сигурно си работил цяла нощ, ученико?

По всичко личеше, че уикендът им е минал добре. За разлика от неговия.

— Да, разбира се — отговори той. Гласът му бе уморен, старчески.

Клара впи поглед в него, сякаш забелязала нещо нередно. Гледаше го ту в лицето, ту в тялото, като чат-пат се взираше и в очите му.

— Какво ти е, Мик, изобщо не изглеждаш добре — попита тя загрижено.

— Лошо ми е — отвърна Мики, за да оправдае външния си вид, но когато погледът на съпругата му се изостри още повече, вметна: — Ще се оправя, и друг път ми е било така.

— Защо не отидеш на лекар? — намеси се Пени.

На Мики му се прииска да прегърне силно момчето. Ала в този момент не можеше да го направи.

— За какво да ходя, като знам, че ще ми мине, детето ми! — Той опита да се засмее, но устните му се изкривиха вдървено, в бледо подобие на усмивка.

— Гладен ли си? Виждам, че нищо не си ял — запита Клара.

— Как пък видя, че не съм ял? Не съм гладен, мила. Ще ходя горе и ще полежа още малко.

И Мики се запъти към спалият, сподирен от загрижените погледи на жена си и Пени.

Дали да сподели със семейството си? Мисълта постоянно се появяваше като нежелан импулс или досадно бреме. Трима човека мислят по-добре от един, може би те биха му дали съвет по какъв път да поеме и какво да направи. Но Мики знаеше, че няма как да им признае за деянието си, най-вече пред Пени. Какво щеше да им каже? „В събота поканих Барбара, дъщерята на Джон и Мерибет. Бях пиян и исках да правя секс с нея, но някакъв й се обади и тя поиска да си тръгне. Ив яда си взех лопатата и я убих.“ Или да съчини нещо от рода, че Барбара се е промъкнала в техния дом, той в тъмното я е помислил за крадец и я е убил с лопатата. Не! Това беше глупаво! Кон щеше да повярва на подобен брътвеж? Никой не биваше да узнае какво се е случило! Клара и Пени бяха неговото семейство, неговите най-близки хора. И ТРЯБВАШЕ да останат такива. Обичаше ги. Обичаше ги изключително силно. А и той и Клара, дори и малкият Пени, бяха свикнали на сигурност, ред и дълго планиране преди всяко действие. Животът на семейство Едуардс течеше прекалено еднопосочно и по тази причина жена му и детето трудно щяха да приемат големите амплитуди.

Ако Мики разкажеше за убийството на Барбара, те щяха да бъдат шокирани. Клара може би щеше да пиши панически и да се тюхка с думите: „Господи. Мики, какво си направил?“ или „Ами сега, какво ще правим?“, или да се ядоса на изневярата и да го нарече „педофил“, „убиец“. А можеше и просто да вземе Пени и да се изнесе при родителите си. След време Едуардс щяха да се предадат безмълвно на злощастната съдба и задружното, сплотено и уважавано семейство да се разпадне. Той ще гние в затвора, сам и отритнат от всички. А когато порасне, Пени ще се срамува от него.

Не, няма как да им сподели тази трагедия. Ще мълчи докрай! Ако трябва, ще отрича! Ще отрича до последно!

Ох, Барбара, Барбара, защо се случи всичко това?

Мики мислено видя тялото на момичето — бледо и грозно, пъхнато в чувала с камъни, полюшващо се от движението на водата. След това си я представи — жива, красива, със закачливи очи и типичната й завладяваща усмивка. В гърдите му отново се появи тежкото топче, той затвори очи и стена глава, за да изгони мисълта. Но не успя, защото в мозъка му се появи другата Барбара, оная от съня — зловеща, възкръснала от света на мъртвите и готвеща отмъщение.

— НЕЕЕ! — Мики извика отчаяно и заби с юмруци по главата си.

Събитията се бяха развили в ужасна, непредвидима посока. Как бе възможно една неволна грешка да обърка целия живот на човека? И за един кратък миг светът да се срине! Колкото и да му бе трудно, той трябваше да приеме съкрушителната истина, а именно — това бе краят на хармоничното му съществуване. Оттук нататък то щеше да е низ от кошмари.

Няма как, той не бе психопат като лудата Хана или като Джак Изкормвача, които може би се възбуждаха от убийствата и ги имаха за нещо свято и велико, той бе просто грешник, озовал се в окото на бурята, в кратера на вулкана. Дори да се бие по главата и да съжалява, това нямаше да му помогне, тъй като стореното бе сторено.

Беше необходимо въпреки всичко да се вземе в ръце и да се опита да продължи живота си.

Дали постъпи правилно, като скри престъплението? Дали не трябваше да се обади на полицията и да признае греха си? Признанието щеше да потуши до известна степен вътрешните му терзания, защото справедливостта би възтържествувала. А може би сгреши, че не повика Спешното отделение, каквото и да би му коствало това. От друга страна, щяха ли да я спасят? Само Бог знае. Мики си спомни колко силно извираше кръвта от главата й, но все пак слабото тяло на Барбара съдържаше поне три-четири литра кръв…

Ах, ах, защо не се обади на Спешното отделение? Защо, мачка му, не го направи? Защо изпадна в толкова силен шок, че позволи на лошите мисли да преборят добрите? Неговият панически страх го тласна към абсолютно неправилни действия — навярно, ако се бе успокоил още тогава, щеше да действа далеч по-прецизно. Той винаги действаше прибързано. А бързите работи, колкото и да са премерени, често водят до грешки.

А можеше и да не открият трупа. Мики не бе престъпник и нямаше опит в укриването на улики, но въпреки това мислеше, че много трудно някой би намерил Барбара. Или пък грешеше — криминалистите използваха неизвестни на обикновените хора методи. Със сигурност родителите й се притесняваха (Мики потръпна, като си помисли за Джон и Мерибет), нямаше как да не я обявят за издирване. И ченгетата щяха да тръгнат да я търсят. Възможно бе да попаднат на следи, които да ги заведат до „Язовира“. И накрая — до неговия дом.

Ако извадеха тялото, щеше да стане много по-лошо. Мики бе ползвал ръкавици, но все пак беше ли сигурно, че те са скрили пръстовите му отпечатъци? А и дори да са ги скрили, той може да е допуснал друга грешка. Практиката показваше, че дори и най-закоравелите престъпници биваха разкривани.

Не знаеше дали е редно да се моли на Господ да не открият мъртвата Барбара. Може би беше по-добре да Му се моли за прошка. Мики Едуардс, въпреки прагматичния си начин на мислене, вярваше в Бог. Смяташе, че именно Бог помага на хората и ги насочва към правилния път. И че понякога Той поставя препятствия, за да се научат да ги преодоляват. Мики бе убеден, че ако човек вярва в успеха, несъмнено ще го постигне и именно това Бог иска да покаже на хората. Но сега перспективният студент бе поставен пред много сериозно препятствие — Господ-Бог му бе дал изключително трудна задача.

„Нещо лошо ще се случи“ — това не бе вътрешният му глас, просто споменът изплува прекалено ярко. Да, лошото се случи, пророчеството се сбъдна. Бог му изпрати знак и той не успя да го разкодира. Или само му показа бъдещето? Интуицията — той вярваше в нея, макар и да я смяташе за едно от многото превъплъщения на Бог — в онзи момент бе изключително силна, но както често се случва в живота. Мики не й обърна подобаващо внимание.

А какво бе станало с любовта? Преди инцидента той сякаш бе влюбен. Въпреки че обичаше семейството си. Мики полудя по невръстната дъщеря на Джон и Мерибет Киара. Обаче любовта му се изпари след съдбоносния удар с лопатата. Тръпките заради красивото очакване, особената нега на усещането при допира с нея, топлите вълни на радостта, когато бе с нея — тези чувства останаха далеч, изгубени безвъзвратно в клопката на времето. Може би никога вече нямаше да ги изпита.

 

 

Не желаеше да слиза долу, но все някога трябваше да го направи. Не можеше вечно да стои горе и да се преструва на болен. С мъчително изражение стана и се запъти към стълбите, но преди това реши да влезе в банята — искаше да огледа и да провери дали не е забравил или пропуснал нещо важно, което да хвърли сянка на съмнение.

В малкото помещение нямаше следи от скорошното престъпление. Но когато видя лицето си в огледалото, изпита ужас — макар че този ужас по никакъв начин не можеше да се сравнява с онзи от отминалата нощ — кожата му бе потъмняла, бузите — хлътнали, а чертите му — изострени. Имаше големи синини под очите, леките бръчици около тях се бяха уголемили. Къдравата му коса стърчеше разчорлена, сякаш отдавна не бе виждала гребен, и набола мазна брала покриваше грозно долната част на главата му. Изглеждаше състарен поне с десет години.

Изми лицето си и излезе от банята. Във всекидневната завари Пени, който седеше на дивана и гледаше телевизия. Клара бе в кухнята — през отворената врата се виждаше, че се е заела усърдно с готвенето.

— Здравейте — поздрави Мики с бодър глас и седна на дивана до сина си.

— По-добре ли си, татко? — попита малкият.

— Мисля, че да. Как прекарахте почивката?

Детето погледна доволно към баща си, почеса русата си косица и каза:

— Беше страхотно. Бяхме в стая, от която имаше изглед към планината. Но мама каза, че съм още малък да ходя горе. А ти как изкара?

— И аз прекарах добре. Ще почакаш още няколко години и ще те заведем в планината — сдържано отвърна Мики.

Пени се усмихна, сетне продължи да гледа телевизия.

Такива бяха характерните въпроси и отговори на семейство Едуардс — те рядко си споделяха с подробности преживяванията, винаги казваха, че всичко е минало добре, независимо дали бяха изкарали страхотно, или уикендът им се бе провалил. В този момент Мики се радваше, че има такова семейство. Наистина, понякога Клара, като съпруга, проявяваше загриженост, в случай че се усъмни в някоя нередност, но го правеше деликатно, без заобикалки и досадни намеци.

По телевизията даваха бейзбол — играеха „Детройт Тайгърс“ и „Ню Йорк Янкис“. Малкият Пени почти не отвръщаше глава от телевизора. Той обожаваше бейзбола и гледаше мачовете с невероятен хъс. Мики използваше всеки миг да се усамоти, защото мисълта, че след малко ще седне на една маса със семейството си, то изпълваше с неописуемо отвращение. Може би защото той не заслужаваше това семейство.

По-късно, когато и тримата окупираха масата. Мики се опита да говори непринудено. Но в гласа му осезаемо се усещаха нотките на напрежението — сякаш всяка негова дума бе изговаряна насила. Към края на вечерята Пени започна да разказва интересна история от уикенда — как по време на обяда се запознал с момиче и момче на неговата възраст, след което станали големи приятели и се уговорили да си гостуват. Тогава напрежението у Мики временно се притъпи — поне докато се усамоти в спалнята, където Барбара отново превзе съзнанието му, тикайки го още по-надълбоко в пропастта.

Тази вечер сънят дойде трудно. Почти през цялата нощ той се въртя в леглото до Клара, задушавайки се в непрекъснати терзания. Накрая все пак успя да се унесе в тежка дрямка.

 

 

Бръмчащ звук, който постепенно се усилва…

Алармата, противната аларма се бе включила, за да го събуди за лекции. Не бе телефонно повикване или звънецът на вратата. Мики добре познаваше този звук, даже прекалено добре — той възбуждаше всички негови инстинкти, които, от своя страна, даваха на тялото му прилив на внезапна енергия, достатъчна да го пренесе ударно в действителността. Младият мъж скочи от леглото, сетне отвори гардероба тихо, за да не събуди Клара, извади ризата и черния си панталон, облече ги и слезе с бърза крачка долу. Щом стигна до всекидневната, като по команда се успокои и забави крачка. Отвори хладилника и взе ябълковия пай, грижливо приготвен още в петък от собствените му ръце. Метна през рамо раницата с книжата си и тръгна спокойно към външната врата. При излизането си от дома Мики се затича към задната част на двора, яхна колелото и пое плавно по алеята.

Едва тогава мислите за случилото се започнаха да прииждат и да го обладават — подобно на червеи, намерили своята мърша.

 

 

Лекциите този ден бяха особено скучни, а израженията по лицата на колегите му — арогантни и дразнещи. Мики с мъка излизаше от мислите си, опитваше да се върне в реалността, но подир кратко оживление отново изпадаше в апатия. В края на всяка лекция, след обичайното питане „Има ли въпроси“, Мики виновно свеждаше глава, надявайки се професорът да не го забележи.

Опитваше да избягва Хорас и Клайв, но когато ведрите им погледи срещаха омърлушените му очи, той ги даряваше с бегло, престорено внимание, състоящо се от сдържана усмивчица и тук-таме кратка дума. Все пак знаеше, че тези младежи някога ще забележат промяната в него — противно на освободеното им държане, те бяха добри момчета, които умееха да съчувстват и разбират.

И както очакваше, в една от почивките Клайв се приближи до него и то тупна по рамото:

— К’во ти става бе, човече?

Ах, как искаше да сподели болката си с този млад приятел! Да му се изповяда. Да му каже: „Сторих нещо ужасно, приятелю. Нещо много, много ужасно!“. Ала Мики нямаше сили да го направи. Зашито щяха да последват безброй въпроси, съчувствени или строги погледи от негова страна. Даже, в краен случай, въпреки дружелюбното си отношение, Клайв би могъл да направи връзка между думите му и изчезването на Барбара. Не, нямаше как да разкрие проблема си пред него. За нищо на света! След кратък размисъл той изрече тихо:

— Лошо ми е, човече. От два дена не се чувствам добре.

— Ходи ли на лекар? — попита младежът.

Мики очаквате такъв въпрос и затова веднага отговори:

— Ако до утре не се оправя, ще отида на лекар.

— Абе ти ако чакаш до утре, може да стане късно. По-добре след лекциите си стегни „багажа“ и — право в болницата.

— Ха-ха! — Устата на Мики се разкриви в подобие на усмивка, която, в съчетание с тъжния му поглед, изглеждаше идиотска.

— Ей, пич, не се бъзикам! Чичо ми Хуан така си отиде. И той кат’ тебе: „Лошо ми е, лошо ми е“, ама не обичаше да ходи по доктори. След три дена го намериха умрял.

Като чу думата „умрял“. Мики потрепери, идиотската му усмивка тутакси угасна, а погледът му стана още по-печален. За да избегне неудобната ситуация, той стисна устни и поклати глава в знак на съпричастие.

— Съжалявам за чичо ти.

— Така че, приятелче, послушай ме!

Влизането на доцента по „право“ прекъсна тягостния диалог и Клайв седна на мястото си.

Когато студентите си тръгнаха. Мики незабележимо изостана от групата на Хорас и Клайв и свърна по една от малките улички. Знаеше, че с това свое поведение ще засегне и смути колегите си, но в момента не му се говореше с никого. Не стига, че с мъка изтърпя този противен учебен ден, а сега трябваше и да общува със състудентите си и накрая да се прибере в своя дом, където отново да разиграва гнусния театър и да се преструва на праведен.

Искаше да се усамоти някъде. Без значение къде.

Видя малка стара кръчма, над която се четеше надпис: „Пивницата на Джейкъб“. Плахо отвори вратата и влезе в тъмната, замъглена заради цигарения дим, вътрешност. Няколко кръвясали пиянски очи се опулиха насреща му, но Мики се престори, че не ги забелязва. Отиде до бара и поръча сто грама „Джони Уокър“. Барманът с намръщен поглед извади бутилка кехлибарена течност и му отсипа в стъклена чаша.

Мики седеше на масата и унило отпиваше от питието. Алкохолът изгаряше гърлото му и изпълваше устата му с малцово-ванилов аромат. В началото се страхуваше да не би някой от пияниците да се заяде с него или да му скочи на бой, но след малко установи, че единственото, от което се интересуваха клиентите тук, бяха чашите на масите им. Старият телевизор над главата му предаваше някакво автомобилно състезание и затова Мики предпочете да се унесе в разсъждения.

Не мислеше толкова за убийството, а за начина си на живот, който вече очертаваше една грозна перспектива — тази на отчуждението. Не можеше вечно да страни от хората, не можеше вечно да е без настроение и да се крие. Имаше чувството, че предишната му личност на отдаден на стремежите си бързак, е отлетяла някъде много далеч. Ето как една тъпа грешка можеше да промени из основи целия свят на съгрешилия. Навярно именно чрез такива събития човек добиваше мъдрост — не интелект или разсъдливост, а мъдрост.

Но в момента никак не му се искаше да е мъдър.

Мики си спомни още един случай за човек, преживял катастрофален обрат — съученика му Харис Ричардсън.

Харис имаше по-голям брат — Елиан. Гордееше се с него, понеже Елиан бе завършил с отличие университета в Харвард, след което се бе завърнал в Старбург, за да се насочи към шоубизнеса. За малък град като Старбург „шоубизнес“ бе някак далечно, непознато понятие, но Елиан направи свое шоу в местната телевизия, наречено „Каналът на забавата“, където канеше известни музиканти, актьори, шоумени, дори политици. Елиан покоряваше зрителите от града със своя неземен глас, като направо ги заковаваше пред екраните. Голяма част от старбургските жители с нетърпение очакваха шоуто му. Естествено, и Харис Ричардсън беше горд от факта, че брат му е известен в града. Позволяваше си да се държи надменно, превзето. Вече бе „братът на големия Елиан“, ходеше на училище с високо вдигната глава, не общуваше с всеки, момичетата го харесваха. И най-неочаквано — дори според Мики съвсем не на място — една вечер в „Каналът на забавата“ Елиан Ричардсън се обяви за гей!

В малките градове от забутаната провинция думи като „гей“ имаха позорно значение. По онова време жителите на Старбург въобще не бяха толкова толерантни към различните, както в Ню Йорк или Лос Анжелис, и затова много хора останаха шокирани от това признание. Събитието повлия пагубно върху характера на Харис — той изведнъж стана затворен, тих и незабележим. А подмятанията на съучениците му за постъпката на Елиан пробождаха мозъка му като игли. От онзи злощастен момент Харис Ричардсън не пророни и дума за брат си и шоуто му, а ако някой му кажеше, че е гледал „Каналът на забавата“, той внезапно млъкваше или променяше темата. Впоследствие, когато след години и други хора последваха примера на Елиан и се обявиха за „обратни“, отношението към тоя тип хора поомекна и в днешни дни различните не се приемаха чак толкова зле.

Но Мики още помнеше рязката промяна у Харис. Може би съученикът му се бе чувствал така, както сега се чувстваше той самият (или поне по подобен начин). Тогава, в онези дни. Мики скрито бе злорадствал за съдбата на Харис Ричардсън, защото неговото високо самочувствие бе гръмнало като балон, приземил се върху кактус.

В момента Харис живееше в Детройт и се занимаваше с продуциране на документални филми, като в същото време пишеше и криминални истории. Брат му Елиан пък водеше музикално предаване в една от националните телевизии.

 

 

Чашата вече е преполовена и Мики мрачно гледа към телевизора.

Не знае кога е свършило автомобилното състезание, сега започват местните новини. Мики обръща глава към един от прозорците и се взира във върховете на отсрещните дървета. Иска да си спомни и за други хора, които имат подобна на неговата участ. Може би съученичката му Мари, чиято майка бе починала, когато тя бе на четиринадесет. Тогава момичето прие доста тежко смъртта на майка си и около два месена не разговаря с никого. Тогава тя…

Мислите му са прекъснати от едно ИМЕ, което се появява в новините! Името е „БАРБАРА КИАРА“!

Той се заглежда в екрана. Показват къщата на Барбара, дърветата около нея, алеята. Заслушва се в гласа на водещата:

„… момичето е видяно за последно преди три дни в училище, откъдето си е тръгнало само̀. По думите на родителите му то не се е прибрало вкъщи и вероятно е изчезнало по пътя към дома си. Телефонът му е изключен, а картата навярно е извадена.“

Картината внезапно се сменя и ликът на Барбара изниква върху пелия екран.

„Моля, ако някой има информация за изчезналото момиче, да я съобщи на родителите й, в офиса на телевизията или в полицейското управление“ — звучи мекият глас на говорителката. После започва друга новина и върху телевизора се появява една от банковите сгради в града.

Ръцете на Мики треперят, устата му е зяпната, главата му мърда възбудено като на човек, обзет от лудешка треска. В мозъка му бушува виелица, а учестеното му дишане не успява да я потуши. И макар да бе убеден, че няма как изчезването на Барбара да остане незабелязано, страхът у Мики се повишава до нечувани размери. Той гълта на екс остатъка от уискито и примижава. Става, отива до бара, поръчва още една чаша. Веднага отпива голяма глътка, вдишва дълбоко мръсния въздух, оставя чашата върху масата. Алкохолът успява за минута-две да успокои опънатите му нерви, после напрежението отново го притиска…

… Ще започне издирване, полицаите ще тръгнат по дирите на престъплението. Може би ще намерят трупа на Барбара и след време ще стигнат до убиеца.

Дали да отиде до „Язовира“ и да провери какво се случва? Не, твърде е рисковано — от многото книги, които е прочел, знае, че най-голямата грешка на престъпника е да се върне на местопрестъплението.

Какво да прави, по дяволите? Ами ако нещо не е свършено както трябва? Ако все пак тялото изплува на повърхността и летовниците го видят? Той бе сложил камъни в чувала, беше пробил дупки, за да влиза вода — според познанията му няма как, след всичко това, той да изплува, но все пак… възможно е някой да го види в бистрата вода и да се усъмни, че вътре има труп. Също така, ако открият трупа, криминалистите биха могли да тръгнат по следите на престъплението и да стигнат до дома на Мики. А може и да имат други, много по-модерни и високотехнологични методи за откриване на изчезнали хора и разкриване на престъпления, за които Мики дори не подозира, че съществуват.

Ако намерят тялото на Барбара, той навярно ще отиде в затвора.

— Ей, шефе, как се казваш? — провлачен глас се извисява над мислите му. Младият мъж се обръща и съзира противната мутра на някакъв пияница, кой го стои плътно до него.

— Мики — отговаря без желание и извръща глава към прозореца.

— На надувка ли се правиш? Обикновено такива ги пращаме да лижат задника на майка си — прозвучава отново гласът и Мики усеща лек удар в рамото. Обръща се рязко, стиска юмрук в готовност да фрасне пияндето по лицето, но в последния момент се спира. Погледът му е изпълнен с бясна омраза — сега е онзи Мики, който уби Барбара Киара.

Нима това е другото му „аз“? Обръща се напред, взема чашата и я пресушава, оставя я върху масата, хвърля последен поглед към непознатия, който го съзерцава с пиянско удивление, и спокойно си тръгва от кръчмата.

 

 

Алкохолът го е завладял — той добре си спомня това усещане за безтегловност, в което се намираше по време на инцидента с Барбара. Слънцето напича върху главата и раменете му, по гърба му е избила гореща пот и е намокрила неприятно ризата му. Върви сам по улиците, от време на време се разминава с движещ се автомобил, вдишва изгорелите му газове. Асфалтът е нагрят до обезумяване, в далечината въздухът трепти, а повърхността на земята отразява небето, сякаш е море.

Мики завива по малка алея и навлиза в своя квартал. Преди да се добере до къщата си, трябва да мине покрай тази на Джон и Мерибет Киара.

Върви покрай нея, без да се обръща встрани. Може би домакините гледат от някой прозорец с надеждата да се появи тяхната дъщеря. И не съзнават, че виждайки него, виждат нейния убиец. Мики не иска да знае дали е наблюдаван, нека по-бързо да се отдалечи от този дом. Когато неговото жилище се материализира пред очите му, той въздъхва силно, сякаш непосилен товар е смъкнат от плещите му.

Но там го очаква следващото изпитание — Клара и Пени.

 

 

Първото впечатление на Мики беше, че в къщата няма никого — всекидневната и кухнята бяха празни, откъм детската стая не идваха звуци. Отиде до спалнята, която също изглеждаше безжизнена, и легна на леглото. Чак тогава чу как се отваря външната врата на къщата.

— Мики, къде си? — прозвуча гласът на Клара.

Той стана и тръгна надолу. Когато видя съпругата си, й махна с ръка престорено небрежно и отговори:

— Тук съм, скъпа.

— Ял ли си?

— Не съм.

— Искаш ли да ти изпържа яйца?

— Да, скъпа, благодаря ти. Къде е Пени?

— Преди малко излезе с едно от момчетата… Рашид май се казваше.

Мики седна върху фотьойла и се загледа в идеално почистената маса. Откъм кухнята дойде гласът на жена му:

— Знаеш ли, че Барбара — на Джон и Мерибет — е изчезнала?

Мики изтръпна, сякаш прободен от хиляди игли. Отвърна със сух глас:

— Да, чух го в колежа.

— Кога си я виждал за последно? Нали тя беше приятелка на онези твои състуденти, Хорас и Клайв?

Сърцето на Мики подскочи. Откъде съпругата му е чула за това? Господи Боже, тя не биваше да го научава!

— Не знам, скъпа. Нищо не знам за нея — излъга той.

— Ех, клетите хора! Дано Барбара си дойде по-скоро. Кой знае къде се е запиляла!

Мики замълча — прекалено дълго продължаваше този тягостен разговор. Клара също реши да не говори повече и откъм кухнята задрънкаха вилици, лъжици и други домакински прибори.

По някое време тя отвори вратата и тръгна към масата с тефлонов тиган и чиния в ръце. Сложи чинията пред него, изсипа пържените яйца от тигана и накрая остави вилица и нож. Мики погледна към нея и кимна с глава за благодарност.

— Как мина денят? — попита жената.

Мики стисна зъби и затвори очи. Няма ли най-сетне да приключат проклетите въпроси? Наведе глава към чинията и каза тихо:

— Добре.

— Я кажи какво изучавахте днес? — Такова питане беше нетипично за Клара, очевидно тя бе забелязала промяната в него и се опитваше да пробие щита му.

— Какво да учим? Икономика, фирми, маркетингови проучвания… нали знаеш?

— Каква икономика, какви фирми, какви проучвания? Я разкажи по-подробно?

— Ами как „какви“? Ако реша да ти обяснявам, не знам дали ще ме разбереш.

— Ще те разбера, нали и аз съм ги изучавала.

— Сега не ми се говори за това! — В гласа на Мики осезаемо се усещаше раздразнение.

Клара го гледаше в очите, навярно чрез тях искаше да разкрие тайните му. Накрая завърши разговора с думите:

— Мик, виждам, че напоследък не си в добро настроение. Малко говориш с нас, прибираш се късно от лекции. Сякаш нещо те тревожи или криеш нещо. Аз, като твоя жена, искам да знам каква е причината за това. А ако се е случило нещо лошо, можеш да го споделиш.

О, не! Не и това! Отново бе поставен пред отвратителната дилема, която толкова често изникваше в съзнанието му. Дали да разкаже всичко? Не — тя не беше човекът, с когото би споделил. Знаеше, че жена му ще изпадне в паника, ще плаче, ще се вайка. Тя бе добра съпруга и родител, но не би му помогнала при такива обстоятелства. Той отвърна просто:

— Не съм в настроение. Клара. Разбери ме, от три дена не съм добре. Ще се оправя. До ден-два ще съм тип-топ, така каза докторът. Каза ми още, че съм се пренапрегнат от многото учене и ще ми трябва малко почивка.

— О’кей — смирено изрече Клара и довърши: — щом така е казал докторът. Ти при кой доктор ходи?

— При Кейдж, разбира се.

— Добре, тогава почивай. И само по-спокойно го карай. Здравето е най-важно.

Мики дояде яйцата и отново се усамоти в спалнята. Пусна компютъра и телевизора и опита да прикове вниманието си върху тях. По социалните мрежи нямаше нищо интересно — както винаги тъпите събития в тъпите онлайн-групи, от които поне деветдесет процента не вършеха никаква работа. Имаше покана за събитие от Хорас: „След два дена отново на парти у нас“. Мики кликна върху „може би“. В Скайп видя няколко познати имена онлайн, но не му се чатеше и премина в режим „инкогнито“. По телевизията даваха документален филм за Римската империя — интересна тема, но не и в сегашния момент. Слабостта на тялото му отново взе превес и след миг очите му се затвориха.