Донко Найденов
Законите на злото (24)

24

В църквата над Малък Бруклин непрекъснато се стичаха хора. Плачещите родители ги посрещаха на вратата и тъжно ги подканваха с ръце да влязат вътре, където отпред, в затворен бял ковчег, бе положено тялото на Барбара. Джордж Филипс беше един от първите дошли — Джон и Мерибет го поканиха с героично овладяна сдържаност, знаейки, че засега той е единственият заподозрян. Младият сатанист ги изгледа нагло, след което с решителни стъпки влезе в тъмното помещение и зае едно от местата.

Двадесетина минути по-късно дойде и семейство Едуардс. Пени и Клара бяха смълчани и умислени, а Мики бе навел глава и сякаш не желаеше да поглежда никого. Тримата поздравиха с кимване на глава опечалените и кротко влязоха в ритуалната зала. Малко след тях дойдоха Шели и Гордън Едуардс и след като изказаха съболезнования на Джон и Мерибет, седнаха на две от крайните места в църквата.

После в църквата влязоха шериф Адолф Грубер, лейтенант Саймън Кокс и старшина Ланс Колър. Преди да седнат, те мълчаливо огледаха присъстващите в залата и избраха места, откъдето да могат да виждат едновременно Джордж Филипс и Мики Едуардс.

Продължаваха да прииждат хора. Връстници и съученици на Барбара, приятели и роднини на семейство Киара, познати и непознати — сякаш всички от града и околностите се стичаха да изпратят зверски убитото момиче на последния му път. Пейките се напълниха и новодошлите се принуждаваха да стоят прави в широкото пространство зад тях и отстрани. Ковчегът се намираше пред олтара, прикрепен на няколко големи стола, а нависоко, по средата на бялата стена, чернееше кръстът — единственият Божи символ в този храм.

Джордж Филипс разпозна убиеца — седеше няколко реда по-напред, вдясно. По държанието на детето и жената от двете му страни можеше да определи, че те са му син и съпруга. „Глупак, има и наглостта да се появи на погребението“ — помисли си той и погледна остро към него. Наистина — възможно бе, дори напълно реално, убиецът скоро да бъде разкрит и да го вкарат зад решетките. Но в такъв случай Джордж никога нямаше да му нанесе безпощадния си удар. А една от главните идеи на „Орден на ренесансовите сатанисти“, както и едно от главните правила в Законите на злото, бе отмъщението. И то трябваше да е много по-силно и по-гръмко от самото деяние.

Лейтенант Саймън Кокс изглеждаше напълно откъснат от служебните си задължения — непроницаемите му очи сякаш гледаха само напред, а лицето му рядко помръдваше и променяше гримасата си. Бе добър в работата си и знаеше, че ще успее хем да следи двамата млади мъже, хем да даде нужното уважение и почит към покойницата. Саймън Кокс забеляза, че Джордж хвърля унищожителни погледи към Мики Едуардс, а самият Мики изглеждаше доста объркан и притеснен, седнал до съпругата и сина си със силно приведена глава, сякаш скрита нейде в рамената.

Всичко това можеше да значи, че най-налудничавата и ужасна хипотеза е на път да се сбъдне. Лейтенантът продължи да зяпа напред, а изражението на лицето му остана непроменено.

Мики Едуардс чувстваше едновременно срам и тъга. От време на време надигаше глава и поглеждаше ковчега, но после пак се свиваше и свеждаше взор. Клара и Пени седяха до него и чат-пат разменяха по някоя дума, сетне задълго се потапяха в дълбините на мислите си. Малкото момче беше тъжно, а лицата на двамата му родители бяха бледи и напрегнати, но това сякаш не правеше впечатление на никого, защото те се сливаха с атмосферата на всеобща печал.

 

 

Точно в два часа отпред излезе отец Ралф и мигом всички млъкнаха. Той се доближи до ковчега, взе една от богослужебните книги и започна да чете:

— „Боже на духовете и на всяка плът, Който стъпка смъртта, съсипа дявола и подари живот на Твоя свят. Сам Ти, Господи, успокои душата на починалата Барбара в място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка. Всяко съгрешение, което е сторила с думи или дело, или мисъл, простѝ, като благ и човеколюбив Бог, тъй като няма човек, който да живее и да не съгреши. Един Ти, Господи, си без грях: Твоята правда е правда вечна и Твоето слово е истина…“

Всички смирено наблюдаваха представлението, с изключение на Джордж Филипс, който гледаше към свещеника с неподправена злоба.

— „Защото Ти си възкресението, животът и покоят на починалата, Христе Боже наш, и затова на Тебе отдаваме слава с безначалния Твой Отец и пресветия, благ и животворящ Твой Дух, сега и всякога, и във вечни векове…“

Откъм ковчега се чу лек тропот, който остана незабелязан от никого, освен от Мики Едуардс и Джордж Филипс — Мики рязко надигна глава и втренчи взор напред, а Джордж се усмихна ехидно. Саймън Кокс не чу тропането, но забеляза рязката промяна у двамата.

— „Затова прекланям коленете си пред Отца на нашия Господ Исус Христос, от Когото носи името си всеки род на небесата и на земята, да ви даде, според богатството на славата Си, да се утвърдите здраво чрез Неговия Дух във вътрешния човек, чрез вяра да се всели Христос във вашите сърца, тъй че закоренени и основани в любовта да бъдете силни да разберете заедно с всичките светии що е широчината и дължината, височината и дълбочината, и да познаете Христо̀вата любов, която никое знание не може да обгърне, за да се изпълните в цялата Божия пълнота. А на Този, Който, според действащата в нас сила, може да направи несравнено повече, отколкото искаме или мислим, на Него да бъде слава в църквата и в Христа Исуса във всичките родове от века до века. Амин…“

 

 

След края на дългата молитва няколко души — членове на погребалната агенция — изкараха ковчега от църквата и го понесоха към гробището зад нея. Окото тридесет минути бяха необходими, за да излязат всички от Божия храм и да се установят пред предварително изкопания гроб.

Джордж Филипс не изпускаше от поглед мъжа със светла къдрава коса, който се движеше с жена си и детето си. Вече бе научил достатъчно за него — толкова, колкото му бе нужно за зловещия сеанс. Вярно, още не знаеше името му, но какво от това — важното беше, че Барбара по всяка вероятност го знае, и само това имаше значение.

Мики не спираше да се разкъсва между вината, отчаянието и страха — Клара продължаваше да мълчи и това нейно държание го измъчваше изключително много, а Пени стоеше унило пред тях и плачеше за скъпата си приятелка, с която никога повече нямаше да играе на криеница. Шели и Гордън, които не знаеха истината, гледаха церемонията с безизразни лица. Тропотът в ковчега, който така силно бе уплашил Мики, сега му се струваше някак нереален — като дяволска игра на подсъзнанието. Но страхът все още не се бе изпарил напълно.

Лейтенант Саймън Кокс се отдалечи от тълпата, мина зад църквата, извади GSM-а си и набра някакъв номер. Говори няколко минути, след това пъхна апарата в джоба си и тръгна със спокойни крачки към насъбралата се тълпа.

Всички гледаха как гробарите закачиха ковчега на въжетата и го вдигнаха, за да го пренесат в гроба. Изведнъж измежду хората излезе отчаяната Мерибет, просна се върху дървения капак на ковчега и започна да плаче неудържимо:

— Не, не, Барби! Детето ми! Моята рожба! Моята прекрасна рожба! Не си отивай! Моля те, не си отивай! — крещеше тя, легнала на дървения сандък, под чиито здрави стени лежаха тленните останки на дъщеря й. Джон отиде до нея и нежно я хвана за ръката.

— Моля ви, не го спускайте, още малко, още малко — давеше се в ридания клетницата. Гробарите оставиха ковчега на земята и кротко зачакаха жената да излее мъката си. Джон се наведе и я потупа по рамото, след това прихвана леко ръката й, за да я вдигне от капака. Тя покорно стана и го последва, а мокрото й от сълзите лице изразяваше безкрайна покруса.

Мики не издържа на съкрушителната гледка — клекна, покри лицето си с ръце и заплака. Клара нежно погали косата му.

Гробарите бавно спуснаха ковчега в дупката. Отец Ралф отново заизрича молитви и спасение на душата на мъртвата. Почти всички присъстващи заплакаха — някои от тъга, други от почит — а Мерибет Киара едва се държеше в здравите ръце на Джон, като по бледото й лице вече не се стичаха сълзи. Мики се изправи и се отпусна в обятията на Клара, веднага след това малкият Пени прегърна и двамата. Гордън и Шели отидоха до тях и Гордън положи ръка на рамото на сина си. Джордж се губеше в тълпата и само по-проницателен човек, като лейтенант Саймън Кокс, би могъл да забележи лукавия му пот лед, насочван ту към изкопания гроб, ту към скърбящия мъж със светлокестенявата къдрава коса.

Щом спуснаха ковчега, гробарите усърдно започнаха да гребат с лопати купчината влажна пръст и да я изсипват в дупката. Мики загледа с насълзени очи лопатите и гнусният спомен за деянието изплува ярко пред очите му.

Пръстта вече бе покрила дупката, а гробът злокобно се издигаше като малка могила. Хората поставяха цветята върху пръстта и след това си тръгваха унили.