Донко Найденов
Законите на злото (18)

18

На вратата на кабинета на лейтенант Саймън Кокс се почука. След обичайния отговор „Да, моля“ тя се отвори и влезе шериф Адолф Грубер, придружаван от слаб и блед млад мъж. Саймън веднага го разпозна от снимките — беше Джордж Филипс.

— Седнете, Джордж — подкани го предразполагащо следователят. Младежът покорно се настани на мекия стол.

— Къде бяхте в нощта на двадесет и шести срещу двадесет и седми юни?

— Пътувах насам.

Лейтенантът записа думите му върху бял лист.

— Какво ще рече „насам“?

— Към Старбург.

— Какво се случи, когато дойдохте?

— Първо се прибрах у дома, а след това се обадих на Барбара.

— Става въпрос за убитата Барбара Киара, нали така?

— Същата.

Младежът изглеждаше непроницаем и въпреки бледия си вид, отговаряше ясно, твърдо и точно. За разлика от повечето заподозрени, произнесе името на убитата още в самото начало на разпита. Саймън Кокс го определи като умен, пресметлив и труден. Той драсна още няколко думи върху листа.

— Защо се обадихте на Барбара Киара? — попита след кратък размисъл.

— Исках да се видя с нея. Всеки път, когато идвам, й се обаждам.

— Защо? — Кокс зададе отново обичаен въпрос, тъй като все още не виждаше къде може да пробие здравата барикада.

— Бяхме гаджета — спокойно и невъзмутимо отговори Джордж.

Саймън Кокс взе химикалката, потърка го, отново записа нещо на листа и погледна остро Джордж в лицето. Младежът като че ли не обърна внимание на погледа му.

— Влюбен ли си все още в нея? — Този въпрос следователят изговори по-силно и по-бавно, преминавайки най-неочаквано на „ти“.

Джордж потръпна и надигна глава. Веднага след това, вероятно за да прикрие моментното си притеснение, той обърна глава към прозореца.

— Да — отвърна и отново се отпусна върху стола.

Ако Филипс бе отговорил на този въпрос с „не“, следователят щеше да сметне, че лъже. Внезапното смущение преди секунди бе сигурен признак за изненада от въпроса и в същото време за проникване в дълбоки и съкровени чувства. Ако Джордж ги бе прикрил, значи, по логика, би могъл да прикрива и други неща. Но младежът се справи добре с този тест.

Подозренията към него обаче оставаха. Саймън Кокс съзнаваше, че все още не е дошло времето да го попита директно дали той е убил Барбара. Затова избра отново да мине на „вие“ и да му зададе следния въпрос:

— Вие член ли сте на „Орден на ренесансовите сатанисти“?

— Да, член съм на „Орден на ренесансовите сатанисти“. — Джордж Филипс изрече това с подчертана гордост и ядно натъртване на думата „сатанисти“.

— Доколкото съм запознат, това е организация с многогодишна история. Нали така?

— Естествено, че има многогодишна история. „Орден на ренесансовите сатанисти“ е най-великата организация, съществувала някога на Земята.

— Ще разкажете ли накратко е какво се занимава вашата секта? — Кокс нарочно изрече по-натъртено думата „секта“.

— Секта?! Ха-ха, това не е секта! Както казах току-що, това е най-великата организация на всички времена, господин следовател. Не ми е приятно да наричате тази организация „секта“.

Тук, може би за пръв път, Саймън Кокс направи пробив в ума на Джордж Филипс. Стоическата неприкосновеност на този млад мъж се разклащаше осезаемо, станеше ли дума за „Орден на ренесансовите сатанисти“.

— О’кей, господин Филипс, тогава с какво се занимава този орден.

— Ами — с издигане на култ към Сатаната, с организиране на различни обреди, ритуали и празници в негова чест…

— … с ритуални убийства, с опити за възкресяване на мъртъвци чрез заклинания, вкарване на тъмни сили и зли дукове в телата на хората… — допълни следователят.

— Да, и с това.

— Вашият орден в Детройт виновен ли е за смъртта на някой човек?

— Не.

— Вие, господин Филипс, демонстрирал ли сте някои от тези ритуали върху Барбара?

Джордж Филипс, изглежда се смути от въпроса. Саймън Кокс се взираше в лицето му, надявайки се да забележи някоя издайническа мимика. Ала младежът надигна внезапно глава и каза твърдо:

— Да, направих й ритуал, за да вкарам злото в нея. Става дума за „великото зло“, а не за лошото.

Това искрено признание стъписа до известна степен лейтенанта, но той се постара да скрие притеснението, като се почеса по брадата и след това обхвана лицето си в шепи. Джордж го оглеждаше предпазливо.

— В какво се състоеше този ритуал?

— В изричане на разни заклинания.

— Освен изричане на заклинания друго прави ли се?

— Не, те са достатъчни.

— Имаше ли резултат от тези заклинания?

— Донякъде — да.

— Какво ще рече това? Че Барбара Киара е станала зла, ужасна? А може би — както в някои страшни филми — вампирка?

— Не. Стана по-свободомислеща.

Думата „свободомислеща“ отново изненада Саймън Кокс. Според досегашното държание и според впечатленията, които създаваше младежът, можеше безспорно да се съди, че той не употребява думата „свободомислеща“ току-така, тоест тя бе нехарактерна за неговия речник. Следователно можеше да се предположи, че по някакъв начин този разкол свързваше „злото“ със „свободното мислене“. Дали наистина, както се споменаваше в документите, преди векове членовете на „Орден на ренесансовите сатанисти“ са били аристократи?

— Така — замислено изрече Кокс, — искам да си поговорим за тази дума „свободомислеща“. Как се промени Барбара след ритуала и в какво се изразяваше нейно го свободомислие?

— Това важно ли е за разследването? — сухо отвърна с въпрос Джордж.

— Щом ви питам, значи е важно.

— Започна да се държи лошо, започна да прави безразборен секс, да обижда, да пуши и да взема наркотици.

— Така ли става, след като вкараш злото в един човек?

— Би могло да се каже. Тя не можеше да прави магии и ритуали, защото не бе част от Ордена. С такъв ритуал човек може да стане по-разкрепостен, по-свободен, по-открит и съответно — неприятен за много хора. Но само това. Ако бях вкарал зъл дух или демон в нея, щеше да стане по-агресивна. Обаче това все още не го умея.

Саймън Кокс искаше да му зададе и други въпроси за култа, но счете, че би било неуместно. Можеше да загуби връзката с основната тема на разпита и трябваше да започне отначало. Затова той попита следното:

— Този ритуал има ли нещо общо с убийството на Барбара Киара?

Джордж Филипс стисна устни и отговори замислено:

— Много е възможно.

— Как така: „много е възможно“? Какво искате да кажете?

— Че е възможно тя да е предизвикала някого да го направи.

— Тоест че е възможно злото в нея да е изригнало и да е повлияло на друг.

— Точно така, възможно е Барбара да е показала същността си. Само че „великото зло“ не е зараза, то не се пренася по хората, то само ги тласка в определена посока.

Саймън Кокс добре съзнаваше накъде бие младият господин. Сега му идеше да зададе безброй въпроси относно онова, какво може да е сторила девойката. Но прецени, че ще му е нужно много време и реши да не задълбава в темата. Освен това беше дошло време за най-важното:

— Вие, господин Филипс, имате ли нещо общо с убийството на Барбара Киара?

Очевидно този въпрос не успя да изненада младежа, защото той отговори почти веднага:

— Не. Нямам нищо общо с убийството на Барбара Киара.

Ответът беше прекалено искрен, прекалено твърд и прекалено спокоен. Той красноречиво показваше, че Джордж Филипс или не е убил бившата си изгора, или е прекалено добър лъжец. А разпитът, макар и важен, бе едно предисловие, уточняване на посоката, в която ще поеме самото разследване. Истинският виновник щеше да се разкрие само след нужните доказателства. И все пак — един правилно проведен разпит би дал много информация на разследващите. Сега имайки предвид привидната искреност и странния социално-психологически облик на този заподозрян, Саймън Кокс безспорно разбираше, че той би могъл да бъде в двата полюса на предположенията — или при невинните, или при безскрупулните виновници — нямаше как Джордж Филипс да е просто неволен участник.

Лейтенант Кокс седеше на стола и чоплеше химикалката си, а отсреща Джордж Филипс търпеливо чакаше следващия въпрос.

— Знаете ли кой може да е извършил това дело?

— Все още не мога да разбера.

Това беше удар! Това беше тотално неочакван отговор! „Все още не мога да разбера“ — какво ли означаваха тези думи?

— Как така не можете да разберете?

— Ами не знам как да ви го обясня, за да го възприемете правилно. Аз съм свързан с Барбара, защото именно аз й направих ритуала за злото. Следователно аз мога да виждам и донякъде да направлявам душата й дори след нейната смърт. Повярвайте ми, една от целите на Ордена е именно тази!

Следователят го гледаше намръщено. Прекалено провокативно и уверено се държеше младият мъж и това негово държане вече действаше сериозно върху нервите на полицейския служител. Той успя да запази самообладание и продължи:

— Искате да ми намекнете, че можете да намерите убиеца?

— Не казвам, че със сигурност ще се получи, но наистина има голяма вероятност да науча кой е той.

— И какво знаете до този момент, господин Филипс?

— До този момент зная, че убиецът живее близо до нейната къща и има къдрава коса. Друго не успях да забележа.

Саймън Кокс извади нов лист от купчината на бюрото си и набързо записа нещо. После отново погледна към Джордж.

— Къдрава коса ли? И живее наблизо? Сигурен ли сте в това твърдение, господин Филипс?

— Да.

— Знаете ли, че сноши тялото на Барбара Киара е било откраднато, а след това отново върнато в моргата?

— Зная.

— Е? Ще кажете ли нещо по въпроса?

— Всъщност да. Тялото й не беше откраднато. Аз го възкресих с ритуал за възкресяване.

Сърцето на Кокс подскочи в гърдите, но той и сега, като професионалист, овладя този внезапен импулс и не промени изражението си.

— И?!

— Тя се срещна с убиеца си.

— Вие видяхте всичко това със собствените си очи, чрез нейните очи. Така ли да го разбирам?

— Може да се каже, че видях убиеца. Вече зная, че той живее близо до нея и е с къдрава коса. Не успях да го разгледам подробно, защото в дома му беше тъмно.

Няма как да бъде описан огромният поток от мисли, който за част от секундата превзе въображението на лейтенанта. Изречените току-що думи бяха едно прозрение, дошло изневиделица, което някак си се вписваше във всеобщата логика на събитията през последните дни. И все пак — във всичко това имаше и някаква зловеща поличба, някаква ужасна тегоба, която, предположи Кокс, скоро щеше да се изсипе върху градчето. Като че ли случаят се оказваше по-страшен и от най-страшните досега, защото бе напълно възможно в него да се намесват нечисти сили. Сега на преден план не излизаше въпросът кой е убиецът — Саймън Кокс вече имаше своето предположение — а какво го е предизвикало да извърши това жестоко деяние? Съществува ли вероятност един нищо неподозиращ човек да е станал жертва на злокобни дяволски сили?

Ако това, което говореше Джордж Филипс, бе истина, то следователят вече имаше в ума си цялата картина на престъплението.

— Какво ще предприемете сега, господин Филипс?

— Ще опитам да узная кой е извършителят.

— След това?

— След това ще му отмъстя.

— И как възнамерявате да му отмъстите? Ще го убиете ли?

— Ще го накарам да преживее истински ужас. А възможно е да се стигне и до смърт, зависи от много неща. Такива са „Законите на злото“, господин лейтенант.

Саймън Кокс не се сети за друго, което би могъл да го пита. Може би, ако имаше нужда, щеше да извика Джордж отново, но в момента нямаше желание да товари още и без това напрегнатия си мозък. Тази нощ, или най-късно утре, той ще се опита да свърже всяко едно парче от пъзела и да направи цялостна възстановка на събитието. Сега обаче реши да спре дотук.

— Нямам повече въпроси — каза той, след това стана и подаде ръка на Джордж Филипс за довиждане. Младежът също се изправи, ръкува се със следователя и излезе от кабинета.