Донко Найденов
Законите на злото (25)

25

Пени и Клара гледаха филм в хола, макар че филмът едва ли щеше да влезе в главите им след такъв тежък ден. Мики отново беше сам в спалнята. В последно време той съзнаваше, че това усамотение ще го убие, но не виждаше алтернатива — разговорите с хора дори и с най-близките, го натъжаваха безкрайно. Тежкото чувство беше мъчително и угнетяващо, той бе напълно убеден, че ако не влезе в затвора, ще полудее. Вече не мислеше за нищо, а просто лежеше на леглото си и гледаше с празен поглед към белия таван. Погребението беше изцедило цялата му воля, а съзнанието му се луташе в някакво празно пространство — безкрайно колкото цялата тъмна Вселена.

Потта се спускаше бързо, стремглаво. Цветовете неусетно потъмняваха и добиваха мрачен сив нюанс, който все повече и повече се насищаше, потапяйки всичко в злокобен мрак.

И изведнъж…

ЩЕ СЕ СЛУЧИ НЕЩО МНОГО ЛОШО!

Отново онзи вътрешен глас!

 

 

Сърцето на Мики заблъсква в гръдния му кош. Той скача от леглото и се озърта — първо към прозореца, после към вратата. Не съзира никого, но усеща внезапна тежест в гърлите. Има ли тук нечие призрачно присъствие? Може би да. Барбара отново е тук?! Отива до прозореца, гледа навън. Сумрачната алея изглежда странно пуста. Вятърът разнася прах, брули листата по дърветата, а на небето злокобно са надвиснали черни дъждовни облаци, осветени от мъглявата луна. Мики обръща глава и се взира в празната стая. Очите му вече са привикнали с тъмнината. Не се вижда и не се усеща присъствие. Поне засега. Той прави няколко крачки и ляга на леглото.

 

 

Джордж Филипс. Стиви Йетоул и Майкъл Гормън се намират около гроба на Барбара. Часът е десет и половина, градчето отдавна е потънало в тишина. Нощта се е спуснала и мълчаливо е завладяла всичко наоколо. Гробищата тук са слабо охранявани и те се бяха промъкнали сравнително лесно, прескачайки високата желязната ограда. В ръцете на всеки има по една голяма бяла книга — Библия на Сатаната, а встрани, между гробовете, е забит кол, чий то връх е запален. Тримата са отворили на една и съща страница, на която с главни букви е написано: „Гарвум — ритуалът на смъртта“. Голямата равна дъска, украсена с безброй атрибути, е поставена до покрития с цветя гроб. Лицата на съзаклятниците изразяват решителност и напрегнатост, тъй като това е най-опасният ритуал, който предстоеше да бъде извършен в най-новата история на Ордена. Този ритуал вещаеше сигурна гибел — или тяхната, или на убиеца на Барбара. Ако спечелят битката, ще спечели целият орден, а те ще станат герои, които ще бъдат вписани и Библията на Сатаната.

Ако я загубят — очаква ги ужасна, мъчителна смърт.

Майкъл Горман подканва:

— Да действаме!

Тримата впиват поглед в книгите си и започнат:

— „О, Великий Сатана, да се слави вечно името ти от всяка човешка душа и от всяка жива твар. Помогни ни да намерим себе си и нашата същност и да сторим онова, което най-силно желаем в този миг. Дай ни светлината на злото, дай ни вярната опора да направим първата стъпка, която ще ни даде повече решителност и здравина за сетнешните действия. Покажи ни как безгрешно да спазваме законите на злото. И ние, Сатана, вечно ще славим името ти злокобно. Ние, твоите безгрешни чеда, които спазваме законите на злото, заслужаваме частица радост и утеха, за да мислим с по-голям устрем напред и да те почитаме с по-силна любов…“

Гробището е пусто и смълчано — чуват се единствено печалните звуци на щурците. Небето е облачно — само бледа светлинка показва местонахождението на Луната. Въздухът е чист, вятърът — слаб, но студен. Навярно скоро ще завали. Мъждукащият пламък осветява местността в цвят на разлагаща се тлен. Но сатанистите усещат само и единствено отрицателната енергия, носеща се като незрима демонична сила из здрачната мъртва околност.

ЩЕ СЕ СЛУЧИ НЕЩО МНОГО ЛОШО!!!

Джордж отново чува този вътрешен глас и се усмихва лукаво, а очите му заблестяват с победоносно. После съсредоточава вниманието си върху Библията. Тримата започват отново да четат в един глас:

— „Гдег бдаб хтерес хтуес. Осуд офталиген овадира гшег. Сагур улуд вбещин агут. Ставай, Барбара, и бъди роб на Сатаната! Ставай, Барбара, и бъди роб на Сатаната!“

Откъм гроба се чува едва доловим звук, наподобяващ слаб тътен. Тримата спират за секунда и пак продължават:

— „Ву бзуд брабул азур меруз. Храгар думаз гибад гдег. О, великий Сатана, о, всесилний Вожде, дай ни знак, че си тук и че ни подкрепяш, че си с нас. Нека почувстваме по телесата си твоята вселенска мощ. Защото ние сме тук и следваме твоите правила, твоите принципи и твоите закони. Дай ни сигнал, владетелю, и ние винаги ще сме с теб. Нека провекува нашата вечна дружба. Ебур бурак здум умбурф. Осуд ухталиган хшег евдар…“

Изпод земята се чуват дрезгави стенания. Звуци от чупене на дърво се впиват в ушите им и ги изпълват със задоволство — ритуалът тече по план. Усещат първите капки дъжд, черна плътна пелена от мрак се спуска ниско над земята, въздухът мирише на озон. Ако валежът се усили, пламъкът може да изгасне. Трябва да действат по-енергично.

 

 

Саймън Кокс нервно чака в кабинета си. Мъж на средна възраст, облечен в черно расо, влиза при него. Лейтенантът скача, отива до човека и му подава ръка:

— Вие сте отец Бенджамин Майлс, ако не се лъжа.

— Точно така, господин Кокс. Тук съм, защото… — свещеникът не успява да довърши изречението, понеже следователят го дърпа за ръката и го повежда навън.

— По-бързо! По-бързо! — говори той на изумения божи служител, извеждайки го от сградата на участъка. По някое време спира, пуска ръката му, хуква обратно към участъка и се провиква:

— Колър, Колър, идвай бързо! Отец Бенджамин е тук.

Отвътре се чува гласът на старшината:

— Добре, Саймън, идвам веднага.

Двамата полицаи се връщат при чакащия ги свещеник, Саймън Кокс подканва с жест:

— Хайде, по-живо!

— Чакайте, чакайте, господин Кокс, мисля, че е по-добре да ми обясните за какво точно става дума.

— По пътя ще ви обясня, сега трябва да бързаме!

— Вижте сега, господин следовател, ако не ми разясните подробно срещу какво ще се изправим, не бих имал никакъв шанс да Ви помогна. За да проведа успешен ритуал, аз трябва да съм навреме информиран за всичко, за да мога да се подготвя и взема съответните предпазни мерки. Няма начин да влезем сляпо в битката — тази наивност ще ни доведе до тотален неуспех. Разбирам, че сте напрегнат, и може би имате право да сте такъв, но за момента е нужно просто да се успокоите.

— О’кей, о’кей, отче. Нека тръгнем бавно и ще опитам да ви разкажа всичко, което зная! Благодаря Ви, че се отзовахте на молбата ми и ме извинете за припряността, но в последно време изживях наистина доста стресиращи моменти.

 

 

Мики получава видение — някой се събужда. Всичко е обвито в мъгла, образите са размазани и тъмни. Той затваря силно очи и натиска с ръце слепоочията си. Мозъкът му се оросява, видението изчезва. Засега всичко е привидно спокойно, но усеща блъскането на пулса си, отразяващ се в матрака под него.

Сграбчва го страшно предположение: Барбара се надига от гроба.

НЯКОЙ УДРЯ по дървен предмет.

Дали това е една от многобройните игри на изтерзаното му съзнание? Вече не може да бъде сигурен в нищо, ала сега видението му се струва реално. Впрочем има ли разлика между реално и нереално видение? Мики лежи неподвижно върху леглото, диша безшумно, очите му са вперени в тъмното празно пространство.

Клара не е до него. Дали е още във всекидневната с Пени? Дали двамата не са заспали, докато са гледали филма?

Някакво дърво се ЧУПИ.

А дали с тях не се е случило нещо лошо?

Мики допира ръце една в друга, доближава ги до лицето си и започва тихо да изрича молитва:

— Господи, дано не е това, което мисля! Пощади ме, пощади семейството ми, пощади всички! Прости ми греховете, аз съм готов да ги изкупя, готов съм да вляза в затвора, само семейството ми да не пострада. Господи, помогни ми!

Изведнъж дървото се ПРОБИВА с исполинска сила. Една ръка се подава отвътре…

 

 

— „Авур сибаг еруд кундвер. Бонавч кудлу бафоно гьобо. Гдорт агут фригул сгахаб. Асумлх вбещин осег пюлу.“ Стани, Барбара, и подай ръка на Сатаната! Нека Сатаната бъде твоят господар, нека Той те насочва към светлината. Великия Сатана, повери нейната душа на Себе си и нека тя бъде Твоя робиня и да се бори за своето лично възмездие! Покажи и пътя към законите на злото! „Лукур аруб осамага тшег…“ — говори Майкъл Горман.

Барбара излиза от ковчега и си пробива път нагоре. Джордж усеща дращенето на влажната й кожа по рохкавата пръст. Чувството, че ще зърне любимата си, го опиянява. Дъждът се е усилил — тропа по паметниците, шуми в короните на близките дървета, мокри земята. Огненото тяло на пламъка се свива и променя под напора на капките, чува се все по-отчетливо съскане.

Гормън подканва да продължат сеанса.

— „Хтерес удур хтуес гдег. Агут грахт усел евбирод.“ Върни се, Барбара, от света на мъртвите, слей се със света на живите! Пренеси същността на ада тук, на земята! „Удул стахаб мустанеб дирлиб. Нубур ктелор хтаг вусур…“

ТЯ ИДВА! — усеща Джордж. Пред очите на тримата сатанисти и под слабата трептяща светлина пръстта над гроба започва да се ДВИЖИ. Тримата затварят мокрите книги и съсредоточават погледи натам. Почвата хлътва, подават се две грозни сивкави ръце, които гребат пръстта с уродливи движения. Главата на Барбара се ПОКАЗВА — потъмняла, ръбеста, с разчорлена коса, със затворени очи. Джордж кляка над нея и й подава ръка — хватката й е силна, студена, мазна. Но той я дърпа навън. С голямо усилие тя излиза от гроба и се отпуска върху земята. Майкъл Горман и Стиви Йетоул отстъпват назад и наблюдават зрелището с озверели, изпълнени с удовлетворение очи.

Мъртвата се изправя бавно, флегматично. Дългата й рокля е мокра и кална, по лицето и ръцете й е полепнала пръст, която силният дъжд бързо отмива. Вече стои на два крака, но се полюшва като пияна. След малко отваря мъртвешките си очи и ги насочва към бившия си любим.

— Барбара, моята Барбара… — изрича плахо Джордж и протяга ръце. Тя бавно приближава към него и се отпуска в обятията му. Миризмата й е противна — някаква смесица от застояла вода и мърша, кожата й е лепкава, ледена, а самата й прегръдка — гадна, изродена. Но тя е Барбара — момичето, свързано завинаги с него. Дъждът мокри косите и дрехите им, по телата им се стичат малки поточета. Пламъкът вече е изгаснал, само едва доловимата миризма на пушек подсказва, че го е имало.

— Да тръгваме — казва Джордж и повежда Барбара към изхода на гробището. Майкъл и Стиви мълчаливо поемат след тях, държейки в ръце затворените си книги.

 

 

Страх и лоши предчувствия разяждат душата му. Сънят не идва, а вместо него, като зловещи кадри от ужасен филм, в мислите му преминават неканени образи. Мики отново предусеща, че нещо лошо приближава наспи. Клара още я няма. От всекидневната не се чуват звуци. Въздухът е тежък, притиска гърдите и затруднява дишането му. Равномерният валеж отвън не го успокоява, даже напротив — усилва многократно угнетеността в душата му. Знае, че нещото е наблизо, чувства все по-силното му въздействие. Какво е това? Барбара? Или някой ренесансов сатанист? Мики не иска да узнае отговора. В никакъв случай. Всичко вече му е писнало. Но нещото е в опасна близост, всеки момент ще го атакува. Той вътрешно усеща неговата маниакална целеустременост…

То протяга грозната си ръка и я насочва към някакъв звънец.

Към неговия звънец!

ЗВЪН, ЗВЪН!

Мики скача като попарен! На външната врата наистина се звъни!

Стъпки по паркета на долния етаж. Клара или Пени? „Моля ви, не отваряйте! Моля ви, не отваряйте! Моля ви, не отваряйте!“

Натискане на брава… Отваряне на врата…

ЖЕНСКИ ПИСЪК РАЗЦЕПВА ТИШИНАТА!

Гласът е на Клара. Мики става, пали лампата и търси остър предмет. Вижда ножица, небрежно захвърлена в библиотечката. Взема я, излиза от стаята.

— Мамоооо! — в пространството изригва ужасеният глас на Пени.

Мики тича по стълбите към долния етаж. И щом вижда какво стои пред входната врата, той едва не припада.

 

 

Тримата мъже имат зловещи изражения, погледите им са страшни и неописуеми, а самите те приличат на зомбита от хорър-филм. Съществото до тях е повече от уродливо — омазано със слузеста смес от рядка кал и погребални козметични мазила. На места се вижда кожата му — сива, подпухнала, нашарена с многобройни цепнатини. Мики добре познава това същество — то го посети през онази злочеста нощ. Само че сега, под ярката светлина на големия полилей, изглежда още по-отвратително.

Мъжете отварят някакви книги и започват вкупом да изричат неразбираеми слова. Чудовището бавно приближава. Мики едва сега забелязва, че ръката на съпругата му, стояща в другия край на стаята, е плувнала в кръв. Клара е прегърнала малкия Пени и двамата гледат с изцъклени очи натрапниците.

Барбара върви към него, той панически отстъпва. В този миг Клара пуска Пени и с отчаян вик се хвърля върху ходещия труп… след това двамата падат на земята.

Непознатите мъже захвърлят книгите и се впускат в схватката.

Мики поема дъх, разперва ръце и също се втурва напред.

Огромна сила го изтласква и той удря гърба си в бялата стена. Чува груб мъжки глас над себе си:

„Мощта на Сатаната е велика, тя ще накаже всеки, който се опита да я обори…“

Вижда, че един от мъжете се е изправил, отново е взел книгата си и чете. Пени полита, подхвърлен от мощен невидим удар, и се приземява на пода, след което се хваща за крака и изкривява лице от болка.

Мики скача. Гърбът го боли поносимо, но знае, че болката е притъпена от шока. Хваща и дърпа Клара настрани, повдига детето и тримата заедно хукват към отворената врата. Чуват грозни гласове зад тях:

„Дяволът ще убие всички ви в израз на своето отмъщение, защото той е неимоверно велик в този свят…“.

Здрава ръка сграбчва Клара за крака и я поваля на пода. Тя пищи. Над нея с ухилено лице се е надвесило слузестото туловище на Барбара.

Мики скача и с гръб успява да отблъсне нападателката. В това време малкият Пени, който все още запазва самообладание въпреки ужаса, хваща майка си за ръката и я придърпва навън. Тримата се изправят и хукват в тъмнината.

Зад тях мъжете продължават да редят злостните си проклятия.

 

 

Саймън Кокс отива до охранителя на гробището, разговаря с него около две минути и маха с ръка към Ланс Колър и отец Бенджамин в знак да го последват. Те светват с фенерчетата си, минават между гробовете и достигат до пресния гроб на Барбара Киара.

— О. Боже! — възкликва старшина Колър, виждайки зейналия трап.

— Май закъсняхме — спокойно изрича Саймън Кокс, осветявайки гроба. Отец Бенджамин, който до този момент е видимо сдържан, започва да се кръсти и да реди молитва:

— „Пресвета Дево, Майко на Всевишния Господ, всемилостива защитнице и покровителко на всички, които с вяра прибягват към тебе! Погледни на мене от висините на твоята небесна слава, послушай моята смирена молитва и прости на погубеното създание, врекло се на дявола. Помогни му отново да поеме по пътя на светлината…“

Гледат известно време поругания гроб и тръгват към градчето.

 

 

Подпирайки се един на друг, Едуардс вървят по тъмната алея в посока Стоктън роуд. Дъждът ги мокри, но те сякаш не го забелязват. Внезапно Пени започва да крещи:

— Мамо, какво беше това? Мамо, какво беше това? Мамо, какво беше това?

— Не знам, детето ми. Не знам. Спокойно — майка му го милва по мократа косица, докато вървят с бързи крачки към булеварда.

Хора излизат от съседните къщи. Събират се около тях, опитват се да ги спрат и успокоят.

— Пазете се! Пазете се! — вика по тях Мики.

— У нас има зверове! Страшни зверове! — говори им Пени и сочи с пръст назад. Детският му глас трепери от ужас.

 

 

— Измъкнаха се — нервно тръсва ръка Джордж, като с другата е прегърнал студената Барбара.

— Да действаме по-бързо! — подвиква Майкъл Гормън. Кожата около очите му е потъмняла от умората.

— Идват хора! — задъхано съобщава Стиви Йетоул. Четиримата излизат на алеята и поемат по калния път към гората.

— Трябва да го направим докрай. А за това е необходимо да отворим книгата на „Иксобур“ — говори им Джордж Филипс, помагайки в същото време на бившата си любима да следва тяхното темпо. Устата му е присвита от злоба, а на оскъдната светлина от прозорците на околните къщи очите му блестят с дивашки плам. Дъждът се стича по лицата, дрехите и телата им.

— Не е нужно заради един нещастник да страда цял град. Сатаната е против масовите прояви, поне така пише в Библията. А и „Иксобур“ е ритуалът на войната. Знаеш, че тук силите на мрака ще се обединят, ще се вселят в телата на много мъртви, които също ще възкръснат. Навлизаме в прекалено мътни води — противи се Стиви Йетоул. Говори насечено заради бързите крачки.

— Да страда цял град ли? Ха-ха! Ами нека страда тоя скапан град! А и ти грешиш — Сатаната не е против масовите прояви, става ли дума за Божиите грешки. Нима всички тук не са грешници? Нима всички тук не го заслужават? Ние трябва да покажем, че ни има! Ние трябва да покажем, че можем смело да отстояваме вярата си! — казва Джордж.

— Нека спрем дотук! Нека просто си тръгнем и всичко продължи както преди. Нали знаеш, че ние също можем да умрем? — не се предава Йетоул.

— Зная го добре, но е твърде късно. Стиви. Твърде късно. Вече се хванахме за играта и трябва да стигнем до края. А и атаката ще бъде насочена само към убиеца. Някой ще пострада само ако опита да му помогне. Така пише в Библията.

— В такъв случаи да го направим! Веднъж и завинаги! — извиква Джордж.

— Веднъж и завинаги! — повтарят Гормън и Йетоул.

Джордж, Майкъл и Стиви минават иззад къщите и свиват по друга пътека към града. Библиите са пъхнати под блузите им, за да не ги мокри дъждът. Барбара е навела глава и крачи неумело редом с тях.

Достигат до пустата Хаум стрийт и тръгват към гробището. Локвите по платното отразяват оскъдната светлина на уличните лампи. След малко спират под навеса на някаква будка, над която старинен фенер кротко свети в оранжево. Разгръщат Библиите и започват да четат…

 

 

— Бързо! Нямаме време за губене! — крещи Мики. Вината за убийството като че ли се е изпарила и е отстъпила мястото си на инстинкта за оцеляване. Тримата вече се движат по тротоара на Стоктън роуд. Дъждът е противен и лепкав, а звукът и светлината на преминаващите автомобили допълнително засилват и без това титаничната тежест в душите им. В далечината се чува воят на полицейски сирени.

Клара и Пени не говорят, а покорно стъпват по мокрите плочки. Мики напредва най-бързо, като от време на време спира, за да ги изчака.

Мъжът изведнъж спира и вперва поглед напред. Клара и Пени се блъскат в него. Всички заедно надават отчаян вик.

Пред тях стои Пен!

Няма лъжа, това е самият Пен — другият син на Гордън и Шели, братчето на Мики — същото тринадесетгодишно момче, което преди години умря в ръцете му. Сега то се е материализирало пред тях, сякаш е от плът и кръв. Ръцете му сочат малка уличка оттатък булеварда, а очите му изразяват велико, необятно страдание.

— П… П… Пен… това е Пен… — думите едва се отронват от устата на Мики. Той тръгва напред и опитва да го докосне.

А Пен продължава да протяга ръце към уличката. Мики внезапно излиза от кратковременния транс, рязко се обръща назад, хваща сина си за раменете и двамата пресичат булеварда. Клара тръгва подир тях, гледайки жално към възкръсналото момче.

 

 

Джордж Филипс. Стиви Йетоул и Майкъл Гормън се събират в кръг и отново започват да четат в един глас:

— О, Сатана, дай ни още сила да се възнесем напред! Влез в органите ни, в мускулите ни, в телата ни и направлявай разума ни! Нека ние, твоите деца, постигнем онова равновесие, за което сме се борили в цялото си земно съществуване. Дай ни цялата си всесилна мощ, за да разрушим оковите на доброто и да се приветстваме като победители.

Те се вторачват още по-съсредоточено в книгите и продължават:

— „Бодур кеоп осуд гшег. Воцез езуп уруд гдефон. Гдег бдаб уфталиган вбешин. Кларуд ордзис максур рудад…“

Встрани от тях Барбара надига глава и тръгва напред, по продължението на тъмната уличка. Стойката й е прегърбена, стъпките — тромави и уродливи.

— „Фодул гдефон овадира лукур. Гардург зомор агут ухсал. Вбещин авмур хикаг охар…“ О, Великий Сатана, дай сили на мъртвите да се обединят! Нека светът на мъртвите се слее със света на живите! Нека над живия свят се извисят „Законите на злото“! Нека те управляват всичко и доминират над законите на доброто…

Барбара свива по една пряка и се изгубва между къщите.

 

 

Саймън Кокс, Ланс Колър и отец Бенджамин са на няколко крачки от изхода на гробището, когато разбират, че нещо не е наред — изведнъж от всички страни проехтява канонада от тъпи звуци, много по-силни и напористи от дъждовните капки. Те насочват фенерчетата напосоки и…

Гробовете се движат, земята хлътва… не, това не може да е истина… от черните им утроби се подават кокалести ръце, които гребат по мократа земя. Тримата се оглеждат и кръвта им се смразява — умрелите излизат от гробовете!

Саймън Кокс е скован от ужас, от гърлото на старшина Колър се процежда слаб равен звук, отец Бенджамин трепери неистово…

Разложени и разлагащи се тела се показват от вечните си домове, парчета пръст се ронят от тях… те приближават… отец Бенджамин с трепереща ръка бърка в чантата и вади кръст, насочва го напред и закрещява:

— В името на Бога, отстъпете! В името на Бога, отстъпете!

Мъртвите се стъписват за миг, след това отново пристъпват към тях.

— „Царю небесни, Утешителю, Душе на истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш, съкровище на благата и Подателю на живота! Дойди и се всели в нас, очисти ни от всяка скверност и спаси душите ни. Господи Боже мой, да бъде Твоето благословение върху моя дух. Да изпълни сърцето ми и душата ми с благите плодове на Духа Свети на Истината. Укрепи ръцете ми и ръцете на моите съратници в тази борба със злото и утвърди нозете ни във всяка добрина със силата на Твоето присъствие“ — реди свещеникът.

— Отче, мисля, че молитвата не им оказва въздействие — изрича Саймън Кокс.

Тълпата продължава да приижда.

— Бягайте! — внезапно извива глас свещеникът и хуква към изхода. В това време проехтяват оглушителни изстрели — Саймън Кокс е насочил пистолета си към вътрешността на гробището и стреля. От дулото излиза струйка дим. Няколко трупа падат на земята.

 

 

Пен е пред тях. Мики, Пени и Клара вървят като хипнотизирани по стръмната Пойнт стрийт в Малък Бруклин, следвайки духа на момчето. Внезапно се чуват няколко глухи пукота. Едуардс спират за миг, после отново тръгват. Те не забелязват светлините на околните къщи или неравностите по мокрия тротоар, или глухите капки дъжд — те виждат единствено Пен, който ги води по някакъв определен маршрут. Обвит в мъгла, той изглежда като сияещо привидение от друг свят — сякаш е връх, който трябва да бъде достигнат. Никакви странични звуци не влизат в ушите им, страхът и ужасът са заменени с усещане за първична наслада, за докосване до нещо свято. Пен се движи напред, но като че ли не стъпва по земята, а лицето му сега е усмихнато и ясно.

Отнякъде идва звук, който се усилва. Пен изчезва и на негово място се появява тъмнината. Но тази тъмнина не е плътна — хора се движат, обхващат ги и опитват да ги изблъскат назад. Пред тях стоят трима дузпи — двама униформени и един свещеник. Някой им крещи:

— … Изчезвайте оттук! Нещо става в гробището! Много лошо! Изчезвайте!…

Те все още стоят, не могат да помръднат от местата си. Хората ги избутват назад. Мики пада на земята, но бързо се изправя и тръгва обратно по тъмната дъждовна улица. Клара и Пени го следват прегърнати, крачейки един до друг под капките на постепенно отслабващия дъжд.

 

 

Барбара вече е пресякла булеварда и се е насочила към гробището. Джордж Филипс. Майкъл Горман и Стиви Йетоул се движат на двадесетина крачки зад нея. Тя върви само нагоре, походката й е бърза. Някакъв непознат мъж излиза от странична уличка, но като вижда лицето й, рязко спира, изкрещява и побягва.

 

 

Едуардс крачат надолу, след тях на неголямо разстояние вървят Кокс, Колър и свещеникът. Валежът почти е спрял, само тук-там капки се оцеждат върху мократа земя. Мики изчаква Клара и Пени да го настигнат, след това отново поема бързо напред.

Изведнъж изкрещява от ужас!

На няколко крачки от него стои Барбара…

 

 

Саймън Кокс насочва фенерчето напред и замалко не го изтърва на земята, виждайки ходещата мъртва девойка. Останалите около него надават сподавени викове, които се сливат с този на уплашения до смърт Мики Едуардс. Мъртвото момиче е със страшно, почерняло лице, подути устни и полуотворени очи, хлътнали в очните дупки.

Възкръсналата Барбара Киара. Тя е застанала до Мики, който вече не крещи, а стои покорно пред нея, готвейки се за злочестата си съдба. Встрани от тях е жена му, прегърнала малкия им син.

Отец Бенджамин бързо изважда разпятието и тръгва към нея. Барбара обръща лице и отваря уста — показват се грозни, почернели и пълни с полепнала мръсотия зъби, а отвътре излиза груб, боботещ звук.

— „Господи Боже, Спасителю наш, Син на Живия Бог, който се носиш върху херувимите Си и Си по-горе от всяко Архангелско Началство, Власт, Сила и Господство! Ти Си велик и страшен за всички, които са около Тебе. И тъй, сам Господи, който Си подкрепа на всички, които възлагат надеждата си на Тебе, направи да отстъпи, изгони и обърни в бягство всяко дяволско действие, всяко сатанинско нападение, всяка клевета и противна сила, която напада на този покрив, изгони го него и от тези, които живеят под него и които носят в сърцето си «Светещия честен кръст Господен», страшния знак на победата и призовават Твоето преблаго Име“ — реди молитвата си свещеникът.

Барбара спира и се обръща към него с демоничен поглед. Той продължава да говори с насочен към нея кръст:

— „Ти Си великата милост и висшата надежда на човешкото бъдеще. Озари ме с щедрите лъчи на Твоята Мъдрост. Молим Те, Господи, сломи дързостта на нашите неприятели и злосторници и със силата на Твоята десница надвий тяхната упоритост…“

Зад изчадието се появяват други хора — Джордж Филипс и двама непознати. Те са взели книги в ръце и изричат думи от Библията на Сатаната:

— „… бъди с нас, Сатана, закриляй ни от другите и озарявай пътя ни към светлината…“ — думи, които вече се сливат с молитвата на отец Бенджамин в зловеща, свръхестествена какофония.

— Бягайте нагорееее! — заповеднически и със силен глас извиква Ланс Колър, без да съзнава, че отгоре идват труповете от гробището, съживени от сатанинския ритуал за войната „Искобур“. Когато съзира прииждащите тела, за части от секундата вади пистолета си и го насочва към тях.

Клара и Пени реват неистово и не могат да помръднат от местата си. На няколко метра пред тях Мики стои като замръзнал, а Барбара е също неподвижна, но е много близо до него и всеки момент може да го сграбчи с грозните си ръце. Отец Бенджамин е насочил кръста към тях, но това няма да унищожи събудената от сатанинските сили покойница, а само ще осуети за известно време действията й.

Джордж Филипс и двамата му съратници продължават да редят страховитите си молитви.

С последни усилия на волята лейтенант Саймън Кокс вади служебното си оръжие и СТРЕЛЯ!

И още веднъж…

И още веднъж…

И още веднъж…

 

 

Джордж Филипс, Стиви Йетоул и Майкъл Гормън изпускат книгите и се свличат на асфалта.

Барбара все още е жива!

Кокс стреля и продължава да стреля по нея!

Куршумите пробиват плътта й, но тя не пада.

Раненият Джордж Филипс със сетни усилия опитва да се добере до книгата си…

Мики се е облегнал на едно дърво и се оглежда за Клара и Пени. Барбара прави две-три крачки, достига до него, обхваща го с мръсните си ръце за шията и я пробива с острите си нокти. Бляскава кръв потича по кожата му.

— Татко! — извисява се гласът на Пени. Той се отскубва от майка си и се затичва към баща си, но преплита крака и пада на земята. Клара отива до него и го вдига, след което и тя тръгва към сивото чудовище, което е сграбчило със здравите си ръце гушата на съпруга й. Саймън Кокс се доближава до Барбара и натиска отново спусъка… куршумът отнася част от главата й, тя обаче продължава да стои на крака…

 

 

Мики е като в транс, той вижда ставащото, но не го проумява. Усеща топлината на кръвта, ала не чувства болката. Не може да диша, вие му се свят. В тъмнината предметите изглеждат сияещи, призрачни. „Барбара ми отмъсти“ — преминава вяло през мозъка му прозрението и това е последното нещо, за което мисли. След това всичко потъва в блажена тъмнина…

 

 

— „… дано Господ Бог се смили над душата ти, дано намериш покой, грешно дете…“ — с треперещ глас реди молитви отецът. Саймън Кокс зарежда друг пълнител и отново стреля.

Барбара пада до окървавеното тяло на Мики. Встрани от тях лежат безчувствени телата на тримата „ренесансови сатанисти“. Единият от тях — Джордж Филипс — е издъхнал миг преди да се добере до книгата си.

„Може би всички получиха възмездие“, е първото, което си казва лейтенант Саймън Кокс, преди напълно да осъзнае какво се е случило. Сетне навежда глава, издишва силно и затваря очи.

Ланс Колър все така държи пистолета си, насочен към пътя за гробището, където лежат хаотично разхвърляни десетки тела на мъртъвци.

Клара и Пени, клекнали до Мики, ридаят неутешимо.