Донко Найденов
Законите на злото (20)

20

Мики отвори вратата и с плаха крачка престъпи прага на полицейското управление. Повъртя се пред кабина „Информация“ около минута, след това се приближи до човека зад гишето и каза:

— Търся шериф Адолф Грубер.

— Името ви?

— Мики Едуардс.

Чиновникът вдигна телефона и набра номер.

— Тук е Мики Едуардс и ви търси — каза той в слушалката, след това затвори и се обърна към Мики:

— На втория етаж в дъното, стаята с надпис „Шериф“.

— Благодаря ви.

— Добър ден — поздрави Мики, след като влезе в обширния кабинет, където седяха шериф Грубер и двама от помощниците му на смяна, на чиито стикери се четяха надписите „Старшина Ланс Колър“ и „Лейтенант Саймън Кокс“.

— Вие трябва да сте Мики, синът на Шели и Гордън Едуардс, ако не се лъжа? — деликатно попита шерифът.

— Да, аз съм.

— И се решихте да дойдете тук, за да бъдете разпитан, нали така? — заговори Саймън Кокс.

— Ами да, нали така сте предали на…

— Всъщност вчера искахме да ви питаме за крадеца, който се е промъкнал в жилището ви — намеси се и Ланс Колър.

— Но аз си помислих… — Мики не знаеше какво да каже и предпочете да прекъсне започнатото изречение.

— Седнете, господин Едуардс! — предложи Адолф Грубер и посочи с ръка празен стол, намиращ се срещу бюро с компютър. Мики седна на стола и мълчаливо зачака въпросите. Саймън Кокс зае мястото зад бюрото и включи компютъра.

— И така, господин Едуардс, започнете да разказвате какво се случи в нощта на първи срещу втори юли. Само ще ви помоля да говорите по-бавно, за да записвам.

— Аз само помня, че се събудих…

— Кога легнахте? — остро го прекъсна лейтенантът.

— Мисля, че… чакайте да помисля… около десет, десет и нещо.

— Продължавайте!

— Кога го се събудих, видях, че пред мен стои човек. Аз се стреснах и се изправих в леглото, тогава той излезе през прозореца. Това беше, в общи линии.

— Казвате, че човекът просто е стоял пред вас. И когато сте се събудили, той си е тръгнал. Така ли да го разбирам?

Мики се смути. Очевидно този служител се опитваше да го провокира по някакъв начин. Стана му неприятно.

— Ами да. Сигурно се е уплашил.

— Съпругата Ви къде беше?

— До мен. Тя също се беше събудила.

— Не е ли по-вероятно да сте се събудил от чупенето на прозореца?

— Всъщност да. Така беше. Но самите моменти по време на събуждането ми се губят… — Мики веднага съжали за тъпото си изказване.

— Как изглеждаше нашият човек? Имаше ли отличителни белези?

Той очакваше този въпрос, но все още не бе съчинил разумен отговор. Да каже истината бе абсурдно: първо — можеха да го помислят за луд, и второ — имаше огромна вероятност да го разнищят от въпроси, ако спомене името Барбара. Но въпреки всичко той не бе подготвен да измисли реалистичен образ и да го опише с подобаващи подробности пред полицаите.

— Господин Едуардс, попитах ви как изглеждаше човекът?

Трябваше да каже първото, което му идва наум, защо го всяка секунда умуване му отнемаше точки.

— Ами слаб, с мустаци. Не помня много добре, защото бях шокиран.

— Разбирам ви напълно, господин Едуардс, но колкото и силен шок да сте преживели, все пак спомените рано или късно се появяват в съзнанието ви. Нали така?

— Беше облечен в някакво старо палто. Имаше и… — Изведнъж спря, защото щеше да каже, че човекът е бил с брада, но нали трябваше да е само с мустаци? Мики бе страшно объркан и осъзнаваше, че по всяка вероятност му личи.

— Какво имаше?

— Имаше шапка на главата, под нея се виждаше косата му.

— Каква беше косата му?

— Не помня.

— При разпита у вас съпругата Ви Клара го е описала като мъж с дълга коса. Не е споменала, че е имал шапка. Вие сте отговорили, че не сте видели лицето. А сега изведнъж го описвате като слаб мъж с мустаци и шапка. Май доста неща Ви се разминават.

— Ами… тогава бях шокиран…

— Колко беше висок?

— Беше нисък. Метър и шестдесет и пет, метър и седемдесет. Там някъде.

— Имаше ли бенка под носа? — спокойно попита Кокс.

— Не зная, всъщност да. Имаше… да, имаше… — Мики спря разколебан. Разпитът бе повече от кошмарен. Не му харесваше тона на този полицейски служител.

— Имаше или нямаше?

— Не обърнах внимание. Не зная, бях объркан.

— Господин Едуардс, сега ще ви кажа накратко какво точно намерихме. Взехме материал от калта във вашата стая и тази в моргата и го изследвахме. Най-интересното е, че в нея открихме парчета от човешка кожа. В известна фаза на разложение! Направихме анализ и се оказа, както предполагах, че кожните парчета са от тялото на убитата прели няколко дена Барбара Киара. Пръстовите отпечатъци по стъклото също са нейните. Имате ли обяснение за всичко това?

Мики стоеше като гръмнат. Не знаеше какво да каже, не знаеше какви думи да намери. Всичко, станало в последните дни, беше прекалено ненормално, прекалено безумно.

— Господин Едуардс, нали разбирате, че сме поставени пред огромна мистерия? Разпитахме съпругата ви и съзнаваме добре, че онази вечер сте си легнал вкъщи, следователно няма как да сте се промъкнал в моргата. Проследихме, че сте влизал в Интернет от вашия компютър. Освен това не е възможно да сте счупил прозореца отвън навътре, носейки тежкото тяло на човек. Няма как да сте се покатерил по стената заедно с толкова голям товар, без да ползвате помощни средства. Няма как и друг нормален човек да е направил подобно нещо. Така че до онзи ден ни най-малко не се съмнявахме във вас, защото знаехме, че сте почтен човек. Но след като вчера избягахте от къщи при посещението ни, както и след глупавите описания, които ни дадохте току-що, сме склонни да вярваме, че вие сте замесен по някакъв начин с изчезването на тялото. Разбирате ли какво искам да ви кажа, господин Едуардс?

Мики кимна с глава. Очите му се бяха разширили от вцепенение, а отворената му уста бе застинала нямо.

— Не казвам, че вие сте убиецът, нито пък че сте съучастник, но аз лично смятам, че го познавате и го криете от нас. И минатата нощ, по незнайна за мен причина, сте му помогнали да домъкне тялото до вас и после пак да го върне в болницата. Прав ли съм?

Саймън Кокс го гледаше право в лицето.

Мики отмести очи и погледна надолу, а устните му една прошепнаха:

— Не.

— Не съм прав, така ли?

— Не.

— Господин Едуардс, съветвам ви да ми разкажете истината, независимо колко груба е тя. Ако не го направите, ще сметна, че моето предположение е вярно. Помислете добре!

— Ами… не зная… не е така — въздъхна той. Гласът му трепереше.

— Познавате ли Джордж Филипс?

— Не. Зная кой е, но не го познавам лично.

— Знаете ли, че нашият единствен, засега, заподозрян е член на „Ордена на ренесансовите сатанисти“?

Мики рязко надигна глава и се взря в гледащия го лейтенант.

— Ордена на какво? — попита той.

— „Ордена на ренесансовите сатанисти“. Най-опасната дяволска организация в света. Доколкото зная, те се занимават с ритуални убийства и с възкресявания на мъртъвци.

— Моля? — Мики рязко ококори очи.

Адолф Грубер го изгледа изненадано, после се обърна към помощника си.

— Ритуални убийства и възкресявания на мъртъвци — повтори Кокс.

— Възкресявания?! — Мики беше вече силно уплашен.

— Да, поне така пише в книжата им. Какво има, господин Едуардс? Да не се стреснахте?

— Нищо… нищо… няма зна…

— ГОСПОДИН ЕДУАРДС! — рязко повиши тон Кокс. — Ще ни кажете ли най-сетне истината?

Мики се отпусна на облегалката и затвори очи. Отново бе изправен пред трудна дилема. Намеците на лейтенант Кокс бяха странни и като че ли той знаеше нещо, но Мики не би могъл да бъде напълно сигурен. Дали да му каже за появата на Барбара? Може би — да, но дали така няма да се разкрие, че той е убиецът? И все пак…

Все пак Кокс знаеше нещо. Възможно ли бе този орден да е свързан с онези сатанински работи, за кои го му говореше Барбара?

„С бившия ми приятел купувахме стари книги, съдържащи заклинания за вечен живот, и пра’ехме опити с тях.“

„Привикахме ДЯВОЛА и той се всели в мен, като ме дари с ВЕЧНО СЪЩЕСТВУВАНЕ! Ха-ха-ха-ха!“

„Споко де, щех да те ВЪЗКРЕСЯ и отново да си жив. Ха-ха-ха-ха!“

Отново и отново се сещаше за тези паметни думи на Барбара. Вероятно в тях се криеше разковничето на проблема. Вероятно в тях се криеше и неговото спасение.

— ГОСПОДИН ЕДУАРДС, ЩЕ МИ ОТГОВОРИТЕ ЛИ?

Той трябваше да каже истината! Или поне част от нея, по-точно епизода от онзи ден. Пое въздух и изрече твърдо и ясно:

— Да.

Шериф Адолф Грубер и сержант Лари Колър седнаха от двете страни на лейтенант Саймън Кокс и се вторачиха в Мики, който отново издиша силно и изрече с равен, измъчен глас:

— Мисля, че при мен дойде Барбара Киара…

Мики спря за миг, за да види реакциите на полицаите. Те го наблюдаваха безмълвно. Той продължи:

— Аз я познавах добре, защото е дъщеря на Джон и Мерибет, а те са наши приятели. Тялото й беше много издуто, бледо на цвят, голо, мръсно. Лицето й бе… как да ви кажа… мъртво и променено… но беше нейното. Убеден съм в думите си. Тогава нямаше ток и затова бях светнал фенера. След малко тя се обърна и излезе през дупката на прозореца. Зная… зная, че сигурно ще ме сметнете за полудял и невменяем, но оная вечер видях нея. Не се сещам какво повече да кажа. Това е.

Ченгетата продължаваха да го гледат изпитателно, сякаш се мъчеха да открият някоя нередност в поведението му. Мики мълчеше и се взираше плахо в строгите им лица.

— Има ли още нещо, което премълчавате, господин Едуардс? — Това беше гласът на лейтенанта, но тонът му бе значително смекчен.

Сърцето на Мики тупна веднъж с по-силен удар, но той успя да запази самообладание и да отвърне спокойно:

— Мисля, че не.

— Ако се сетите за още нещо, бихте ли ни уведомили?

— Разбира се.

— Благодаря Ви, господин Едуардс. Свободен сте.

Мики стоеше и съзерцаваше тъпо човека пред себе си. Държанието на лейтенанта бе повече от неочаквано.

— Казах: „Свободен сте“, господин Едуардс! Довиждане!

— Довиждане — отвърна Мики и си тръгна.

 

 

Дока го вървеше към дома си. Мики видя пред себе си един от своите бивши колеги в екипировъчния цех — Пол Уокър — четиридесет и шест годишен мъж, нисък на ръст, с малки мустачки и весели очи. Мики извърна глава в друга посока, за да се направи, че не го забелязва, но онзи му препречи пътя и с широка усмивка се провикна:

— Оооо, Едуардс, къде се изгуби, ей?

Мики се престори на изненадан и отговори в същия тон:

— Пол! Тук съм си. Ти как си?

— Както винаги о’кей, приятелю. Хайде да седнем някъде на по бира.

— Не мога, Пол, трябва да се прибирам по-рано тая вечер — деликатно отклони предложението Мики.

— Добре, тогава ще те изпратя донякъде и после ще се пошляя сам. И без това няма какво да правя у нас. — Пол беше заклет ерген и живееше сам в малка, схлупена къща на петдесетина метра от входния портал на „Коултън Ентъртейнмънт“.

— Какво става в цеха? — попита Мики.

— Баша ти не ти ли казва новините?

— Ние почти не говорим напоследък.

— Разбирам — каза със сдържано съчувствие Пол и продължи с по-енергичен тон: — Ами уволниха Ролик след проверка от централата. Болтън и Мичъл напуснаха. Дойде някакъв екземпляр от Провидънс, същински Шрек. С гола глава и голямо лице, абе — идиот. А, започна и една Моника, много яка мацка, на трийсет и шест, ама винаги идва с някакви къси рокли, направо полудявам. А ти какво правиш, мъжки? Има ли мадами в университета?

— Ами има — опита да се усмихне Мики и почти го направи. — Но аз съм семеен тип.

— Ти си семеен, но аз не съм. А знам, че там е бъкано от котенца и се чудя — що да не запиша и аз?

— Наистина има много хубави момичета. А на теб нищо не ти пречи да учиш. Според мен никога не е късно.

— На мен не ми пречат годините — похвали се Пол и се усмихна широко.

— Е, какво чакаш тогава, давай…

Въпреки че Пол беше бъбривец и майтапчия, той не бе от онези досадници, които желаят на всяка цена да излеят живота си на първия срещнат или пък решават да вкарат всеки един свой събеседник в „правия път“. Поради тази причина Мики лесно го изтърпя до първите къщи на „Маклинток“. Там Пол приятелски му подаде ръка за „довиждане“.

На път към дома Мики с меланхолия си спомни моментите, в които беше управител на рибния цех и самочувствието и увереността му бяха значително по-високи. Сякаш за кратък период се бе сринат и върнат много назад в живота, за да стане боязлив както в ранните си години.

Малко преди да влезе вкъщи, той чу дразнещия глас на Крог — стария клюкар, който бе почукал на вратата му малко след убийството:

— Прибираме се, а?

Боже, какъв скапан ден, помисли си Мики и отговори скромно:

— Да, прибираме се.

Дъртакът го изгледа подозрително — така както винаги бе гледал през своя скучен седемдесет и две годишен живот — и изгрухтя с глас, пропит от някакво изродено задоволство:

— Та, къде сме ходили?

Мики не биваше да ме споменава за полицейския участък, нито пък за събитията, случили се напоследък. Затова отвърна кратко:

— Разхождах се, а преди това бях на лекции.

Крог продължаваше да го облъчва с грозните си малки очички. По някое време изговори тихо:

— Странно, не си от хората, които се разхождат ей така — след което с ленива походка го освободи от присъствието си.

Дали старият чвор го подозира? Той по принцип подозира всекиго за всичко, но възможно ли е да е чул или видял нещо през оная вечер и сега да се опитва да играе на котка и мишка? „Глупак“ — обобщи Мики и пое към къщи. Няма смисъл да се тревожи заради тоя нещастник.

 

 

Във всекидневната завари само Пени, който се бе изтегнал удобно и заспал на големия диван. Клара я нямаше, навярно бе излязла за покупки или да се види с някоя приятелка. Телевизорът работеше — по „ТВ Старбург“ даваха футбол, където сини и червено-бели футболисти спокойно тичаха подир топката, а отгоре с бели букви бе написан резултатът: Старбург — Карпус 1:0. На Мики не му беше интересен футболът, нито американският футбол, нито бейзболът, нито какъвто и да е спорт. Той смяташе гледането на мач за досадно губене на време. Затова се наведе и целуна заспалия Пени, сетне тихо закрачи по стълбите, за да се усамоти за пореден път в спатията.

Не желаеше да се взира в компютъра, включи телевизора и го настрои на „Филм плюс“, след което легна на леглото. Течеше на пръв поглед интересен филм — за лихвар, който с охота е дал заем на младо момиче. Впоследствие я заплашваше, че ако не върне парите, ще убие нея и семейството й. Мики гледаше с любопитство до някое време, когато започна сцена, където лихварят опитваше да убие девойката, преследвайки я с кола, а тя тичаше по пътя, за да се измъкне. В края на сцената, типично за голяма част от нискобюджетните филми, момичето се хвърли към тротоара малко преди автомобилът да го прегази.

— Егати тъпотията! — каза на глас Мики и изключи телевизора. Да, напоследък бе станал твърде нервен, но нужно ли е да търпи филми с подобни глупави сцени? Погледна към компютъра, ала в момента нямаше желание да се занимава с него. Според големия часовник часът бе четири и двадесет следобед, а очите му вече се затваряха от умора. Той стана от стола и се мушна под меките бели чаршафи.

Миг преди сънят да го обхване, точно в онзи граничен момент, където реалността се слива със съня, се случи нещо ужасно — един познат глас му нашепна:

ЩЕ СЕ СЛУЧИ НЕЩО МНОГО ЛОШО!

 

 

Мики се изправя. Оглежда се. Дали някой отново се е промъкнал в стаята? Засега няма никого, ала… Едва в този момент забелязва, че на прозореца, на мястото на счупеното стъкло е поставено здраво. Значи през деня са идвали майстори. Клара ги е повикала, докато той се е обяснявал пред шериф Адолф Грубер за нощното посещение. Но както и да е, той отново бе чул вътрешния си глас. Телевизорът не работи, компютърът — също. Масата, вазата, дръжката на мопа стоят, където са били. Сърцето му блъска силно, ръцете му треперят. Опитва да се успокои — тази реч може би е дошла от подсъзнанието му, в мига на просъницата. Неведнъж му се е случвало в такъв момент да чува гласове.

И отново:

ЩЕ СЕ СЛУЧИ НЕЩО МНОГО ЛОШО!

Това наистина е глас — истински човешки, мъжки глас, не просто плод на разсъдъка му. Той е същият вътрешен шепот, който преди дни го предупреди за убийството на Барбара.

Възможно ли е да е ръководен от демони? И по-рано си бе задавал този въпрос, но в настоящия тягостен момент подобна спасителна истина би имала огромно значение. Знаеше, че всичко е свързано с Барбара, обаче наименованието „Орден на ренесансовите сатанисти“ му се струваше гръмко и много опасно. Дали всъщност този орден бе виновен за всичко? Дали Джордж Филипс, като член на разкола, сътворяваше всички тези злини? По всеобщите природни закони те не бяха възможни, ала в последните дни около него станаха твърде много странни и необясними неща.

Какво се случва, по дяволите? И защо на него? Дали Орденът по някакъв начин не отмъщава за убийството? А дали пък не е тясно свързан със самото убийство…

ЩЕ СЕ СЛУЧИ НЕЩО МНОГО ЛОШО!

Пак този глас. И пак се появява от нищото, сякаш изригва от глъбините на ада. Какво ли събитие предрича? Ново убийство? Или нещо, свързано с него.

Трябва да иде на църква. Но дали е редно след такова деяние да се моли на Бог? Навярно не, но има крещяща нужда от вярата си. Защо да не помоли за опрощение? Нима е правилно заради убийството, което е извършил, да се откаже завинаги от Висшата сила, сътворила света и създала живота? Не, не е правилно — Мики винаги е вярвал в Бог. Макар и да не ходи често на църква, той носи светлата вяра в душата си. На всеки казва, че Бог е неговото спасение, даже и на невярващите. Ако се налага, търпи геройски присмехулното отношение на тези неверници, но никога не отстъпва от позицията си. Подсъзнателно е убеден, че Бог му помага във всяко начинание.

А сега заради гузната си съвест трябва да се откаже от нещо, което е градил тъй дълго. Не, Мики Едуардс никога няма да се отрече от Господ. Още утре ще отиде да се помоли. Ще се моли за прошка. Ще се моли с разкаяние и плам за своята уплашена, изтерзана и осквернена душа. И дано Господ го спаси от тъмните сили!

Вече по-спокоен, отмята завивките и отново се пъха под тях. Мекотата на чаршафите го гали нежно и той, въпреки стресовата ситуация, бавно поема по пътеката към съня.