Донко Найденов
Законите на злото (2)

2

Джордж Филипс знаеше, че никога няма да умре. Голяма част от своето двадесет и шест годишно съществуване бе прекарал в отдаденост към тази висша сила. Опитите на родителите му да го въведат в „правия път“ пожънаха тотален провал — майка му си отиде преди три години от инсулт, а баща му се контузи жестоко и бе осъден да прекара дните до края на живота си с един-единствен крак и нескопосана протеза. Джордж Филипс се бе откъснал завинаги от родителите си, без значение дали са живи, или мъртви. След смъртта на майка му, Лина, баща му се опита няколко пъти да поговори с него, за да се сближат, но опитите му удариха на камък — Джордж всеки път го пращаше по дяволите, докато един ден Аксел Филипс просто млъкна и го остави на мира.

Джордж Филипс не бе обикновен човек и го съзнаваше напълно. Самият Сатана често му пращаше сигнали и прозрения, а той бе надарен с дарбата да ги разкодира. Знаеше, че Сатаната е най-висшата сила в света, която многобройните богове на различните светски религии не могат да надвият. „Сатаната е символ на злото, а злото е символ на свободата“ — бе един от девизите на „Орден на ренесансовите сатанисти“ — Ордена, най-приближен до Сатаната и в същото време — най-голям враг на християнството.

Той погледна стаята си, отрупана с различни скулптури на ужасяващи същества, и се усмихна. Усмивката му беше ехидна и злобна, но така трябваше да се усмихват членовете на това братство. Тя излъчваше магическа енергия, неуловима за обикновените божи твари.

Още когато дойде с родителите си в Детройт, той по някакъв неопределим начин разбра, че това е неговият град. Хората в Старбург бяха груби, завистливи и изостанали, там той се чувстваше не на място. Не дружеше с нито един от съучениците си, които го биеха всеки ден, не говореше с никого от съседите си. И когато разбра от майка си и баща си, че ще се местят надалеч, Джордж засия от радост. Наистина — от време на време щяха да се връщат в този грозен провинциален град, понеже тук бяха оставили собствена къща с дворно място, но тия гадни моменти щяха да бъдат незначителни в огромното и пълно с живот море на големия град.

Въпреки че неспособността за свободно общуване с непознати все още бе впита като пиявица в съзнанието му, той намери добри приятели като Харолд, Бриджис и Сантия — хора с характер, близък до неговия. И за щастие, тези негови приятели бяха членове на „Орден на ренесансовите сатанисти“.

В началото, когато Харолд, Бриджис и Сантия за пръв път го отведоха при своите „братя“, Джордж погледна скептично на тази организация — сбирките се провеждаха в горист хълм извън града, в някакви ниски каменни здания, отрупани с множество пластики по външните зидове и около прозорците и ужасяващи фрески по вътрешните стени. Хората бяха прекалено мрачни и странни, в тяхно присъствие Джордж изглеждаше като пратеник на Слънцето. Обаче те го приеха много добре и към края на сбирката той вече чувстваше, че точно това е неговото място.

Тук идол на всички беше Сатаната — той бе „началото“ на жизнения цикъл, олицетворение на „великото зло“.

„Орден на ренесансовите сатанисти“ притежаваше своя история, различна от историята на света, имаше свои закони и правила, които бяха непокътнати от самото му зараждане. Джордж бе удивен каква огромна световна сила е този култ, създаден още през 15-и век от големия противник на християнските идеологии — Карл Вирховт — който пък бил вдъхновен от един от най-мрачните художници и основоположници на Ренесанса — Николо Пизани. Вирховт поставил началото на „Пизанския орден“, прекръстен през 18-и век на „Орден на ренесансовите сатанисти“. Нямаше друго братство, което така силно да се е внедрило в католицизма, давайки път на Инквизицията (по-голямата част от вещиците и вещерите били членове на „Пизанския орден“). Създавайки безброй ритуали за съживяване на мъртъвци и за викане на тъмни сили, то се превърнало в най-големия враг на християнството — враг, който и сега Църквата не можеше да пребори. Подвластни на безсилието си, християнските организации решили да зачеркнат от световната история този орден, като в много документи името „пизанци“ или „ренесансови сатанисти“ било подправено с „йезуити“, „езичници“, „еретици“, „калвинисти“, а днес — просто „сатанисти“. Сборищата на Ордена представляваха каменни сгради, украсени с множество скулптури, декорации или фрески, характерни за стария ренесансов стил.

Според всички членове през ренесансовата епоха Сатаната бил най-близо до хората и бил почти достижим — тогава много от тях се отказали от вярата в Бог и търсели убежище при злото. През следващите епохи — барок, класицизъм и романтизъм — в Европа дошли много противници на католицизма и създали различни християнски организации и религии, чиито кумири били други божества, и хората започнали да се отричат от Сатаната. Именно затова в днешно време „Орден на ренесансовите сатанисти“ всячески се опитваше да върне ренесансовия период и да го пренесе в настоящето.

Сбирките тук се правеха всеки ден, но Джордж Филипс имаше възможност да идва два-три пъти в седмицата. През останалото време учеше за изпитите си в Техническия университет или разнасяше пици, вестници и рекламни брошури. На пръв поглед беше човек, на когото можеше да се има доверие — слабо и изпито лице, бледа кожа с лунички, руса коса, която като че ли през зимата ставаше по-тъмна; странен поглед и странни привички, в които обаче нямаше и грам лукавост или лицемерие. Покорно приел ролята на аутсайдер, Джордж стоически търпеше неправдите и мълчаливо изпълняваше всичко, което се изискваше от него. Никога не крещеше, не участваше в скандали, а ако нещо не му харесваше в работата или в някой приятел, или пък в родителите му, той спокойно споделяше чувствата си. В повечето случаи срещаше разбиране и нещата се променяха, но понякога (както в случая с майка му и баща му), когато отсреща не желаеха да приемат искането му, Джордж Филипс спираше да общува с тези личности и се дистанцираше от тях.

Като разносвач той се чувстваше добре, най-вече защото нямаше други хора около себе си. Бяха му дали малък велосипед, с който разнасяше продуктите, и заради него беше изключително точен в работата — винаги ги доставяше на минутата и работодателите бяха много доволни от него.

В университета не се стараеше — обикновено вземаше изпитите с посредствени оценки. За него важното беше да се сдобие с диплома, която да го доближи до получаване на званието „Хемир“ в „Орден на ренесансовите сатанисти“. Беше млад и още далеч от това звание, но той умееше да чака търпеливо.

Джордж Филипс пристъпи към масата и взе рамка със снимка на красиво усмихнато момиче с руси коси и сини очи. Загледа предмета с някакво странно чувство между любов и ненавист, целуна го, отново го остави върху масата и прошепна тихо:

— Скоро пак ще се видим, Барбара. Много скоро.