Донко Найденов
Законите на злото (23)

23

Пети юли.

Саймън Кокс бе пристигнал рано сутринта и напрегнато разглеждаше голяма книга с твърди корици — телефонен указател на щата Мичиган, 1-ва част. Накрая се спря на една страница, взе химикал и подчерта някакъв адрес. Вдигна слушалката на стационарния телефон и набра номера.

— Да, моля — чу отговор след малко.

— Добро утро. Търся отец Бенджамин Майлс от енорийската църква в Котън.

— Аз съм. Кажете!

— Обажда се лейтенант Саймън Кокс от полицейското управление в град Старбург. Научих от мои познати, че вие се занимавате с разваляне на магии, проклятия, екзорсистки ритуали и така нататък.

— Правилно сте разбрали, мистър… Кокс. Нещо не е наред ли? — попита отецът.

— Възможно ли е да дойдете днес в Старбург?

— Няма проблем, но ще мога най-рано вечерта. За какво става дума? Дух? Проклятие?

— Известна ли ви е сектата „Орден на ренесансовите сатанисти“?

От другата страна настъпи мълчание.

— Чувате ли ме, господин Майлс?

— Д… да. Чувал съм за тази секта. Зная, че е много опасна, но не съм се сблъсквал с нея досега.

— Добре. Тогава ще ви очаквам вечерта. От полицията ще поемат разходите.

 

 

Мики се събуди към седем и половина. Нямаше да ходи на лекции, тъй като в градчето бяха обявили двудневен траур заради убийството на Барбара. Днес щеше да се състои погребението й. Клара му бе оставила бележка:

„Каквото и да се случи с нас, аз винаги ще съм до теб и Пени. Знайте, че ви обичам!“

Мики отиде до банята, за да се измие. Видя лицето си в огледалото — бледо, измъчено, подпухнало.

Бръчките под очите му се бяха уголемили и удължили, а кожата му бе станала по-тъмна.

Слезе долу. Клара и Пени мълчаливо седяха на масата. Тя пиеше кафе, а той — мляко с какао. Мики застана пред тях.

— Не очаквах, че ще станеш толкова рано. Ела, седни, приготвила съм ти кафе — каза Клара, но Мики не помръдна от мястото си. Погледът на жената бе смирен и съчувствен, а малкият бе навел глава към чашата си — за някакви си два-три дена семейството му бе претърпяло сериозни и жестоки изпитания, които въздействаха върху психиката им. А за снощното посещение нямаше как да измисли реално обяснение.

— Седни тук! На мен не ми се седи — Клара стана от стола, за да му направи място.

— Не искам да сядам, скъпа — тихо отговори Мики и въздъхна.

Пени продължаваше да гледа вяло към чашата с мляко и какао.

— Виж, Мик, трябва да си спокоен. На всеки може да се случи нещо необяснимо, което да се окаже…

— НЕ Е ТОВА! — прекъсна остро жена си Мики и продължи с малко по-спокоен глас: — Пени, би ли отишъл за малко горе, за да кажа нещо важно на майка ти?

Малкото момче мълчаливо и с бавни крачки тръгна нагоре. Мики мислено благодари, че не се възпротиви на заповедта му и не го замоли да остане и чуе какво ще си кажат родителите му — както обикновено правеше. Вероятно детето усещаше, че нещо наистина не е наред.

— Клара, чуй ме внимателно.

— Да — Клара впери поглед към него.

Мики наведе глава и затвори очи. Още не можеше да започне.

— Какво трябва да ми кажеш, скъпи? — попита жената.

Той въздъхна, изправи глава, отвори очи и изрече:

— Клара, аз убих Барбара.

Съпругата му се взря в него, по очите й не можеше да се прочете нищо. След малко примижа и го погледна недоумяващо. Устата и се отвори и провисна като на обезумяла.

— Как… как… какво? — заекна тя.

Мики отново пое дъх и изговори със сетни сили:

— Аз убих Барбара.

Чувстваше като непосилно бреме тежестта на думите си, знаеше, че те ще имат пагубни последствия за семейството му. Сякаш всичко за близките му се срина в този момент, сякаш пътят към съвършенството, по който бяха вървели заедно, направи рязък обратен завой, пропадна. След смъртта на Пен, Гордън и Шели бяха сторили всичко възможно единственият им син да успее в начинанията си, бяха положили твърде много усилия за издигането му. После Мики се ожени за Клара, която също бе от амбициозно семейство и непрекъснато го подкрепяше и стимулираше да върви напред. А малкият Пени живееше като щастливо хлапе и черпеше от енергията на двамата си родители, от енергията на Гордън и Шели, от енергията на родителите на Клара. Самата Клара бе убедена, че мъжът й е безгрешен, че е честен и трудолюбив човек, че никога не би потърсил друга и разбил ценното си семейство. И само в един-единствен миг всичко, изграждано от техния труд и амбиции, отиде по дяволите, свърши в калта, рухна в бездната.

— Ти… ти истината ли говориш? — промълви Клара.

— Да, това е истината — смирено отвърна Мики.

Видя как изражението на най-близкото му същество се промени, как шокът лека-полека бе изместен от изненадата… после от разочарованието, съжалението, ужаса.

— И сега… какво ще правим? — В гласа на жената имаше паника.

— Клара, съжалявам.

— Какви ги дрънкаш бе, човече? Да не си полудял? — Тя дойде до него, сграбчи тениската му и го задърпа яростно.

Мики се отскубна от хватката й и застана смирено.

— НЕ РАЗБИРАМ! КАК ТАКА СИ УБИЛ БАРБАРА? ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО! — продължи тя с малко по-висок тон.

— Мамо, говори по-тихо! — чу се гласът на Пени.

— О, Боже! Дано не е чул — каза тихо Клара.

Мики заплака. Сълзите му се стекоха по небръснатото лице.

— Съжалявам, скъпа. Ужасно съжалявам — зарида той.

— Защо я уби? — попита тя. Очите й бяха влажни.

Той я доближи и й прошепна:

— Исках да правя секс с нея.

Клара сложи ръка на устата си. Мики протегна ръце да я прегърне, но зя грубо ги отблъсна. След това, олюлявайки се, седна на дивана и заплака.

— Скъпа, съжалявам. Искам да ти обясня всичко. Може би бях под влияние на дяволски сили. Моля те, опитай да ме изслушаш! Моля те!

Клара продължаваше да ридае.

— Моля те, изслушай ме. Навярно някой ми е направил магия. Искам да ти разкажа всичко, скъпа. Трябва ми подкрепата ти.

Тя седна на един от столовете вдигна глава към него. Очите й бяха мокри. Той седна до нея, прегърна я и спокойно й разказа всичко, като започна от купона у Хорас, където за пръв път разговаря свободно с Барбара и завърши с момента на убийството. После й каза за призрачното присъствие в стаята, където усети аромата от парфюма на девойката. Накрая й сподели, че нощният посетител, който счупи прозореца, със сигурност е Барбара — възкръснала по незнайни природни закони и появила се в спалнята им.

През цялото време Клара го слушаше внимателно.

 

 

Джордж Филипс се подготвяше за погребението. Беше в печално настроение заради Барбара. Разбираше, че никога повече няма да я види — поне не такава, каквато трябваше да бъде. Той наистина можеше да я възкреси чрез злите сатанински ритуали, но това същество нямаше да бъде оная красива и палава Барбара, която измисляше всякакви дивотии, за да му вдигне настроението. Сега, дори и съживена, тя щеше да е зловеща твар, подчинена на сатанинските закони. Джордж, въпреки отдадеността си към този култ, предпочитате приятелските и любовните връзки да са с обикновени, реални хора, от жива плът и кръв — красиви и изцяло подчинени на разсъдъка си.

Оставаха няколко часа до събитието, но той реши, че е време да облече официалния си черен костюм, тъмносинята риза и черната вратовръзка. Стиви Йетоул и Майкъл Гормън все още спяха в другата стая — по време на погребението те щяха да разгледат на спокойствие градчето и да хапнат в някой ресторант. В седем вечерта тримата сатанисти трябваше да са на линия за най-трудния ритуал, който им предстоеше да организират и който нито един досега не бе и помислял, че е възможно да направи.

 

 

— Разбери ме, скъпа, в онзи ден съществото, което влезе при мен, беше Барбара. Не съм луд, вярвам на това, което видях. Тая нощ също ни събуди духът й. Сигурен съм във всичко, което говоря.

— Значи си убеден, че не е бил крадец? — притеснено попита Клара.

— Не е крадец. Казвам ти: Барбара е била свързана с някаква зловеща секта, мисля, че се казва „Орден на ренесансовите сатанисти“. Убеден съм, че по някакъв начин те са повлияли на всичко това.

— Не зная, Мик, всичко ми изглежда толкова шантаво. Знаеш, че ти вярвам и никога не съм се съмнявала в думите ти, но това, което ми каза току-що, е абсурдно — каза Клара.

— Но ето че се случи, скъпа. Съжалявам, че го крих досега, но положението стана нетърпимо. Не мога да живея постоянно в страх и да бъда разяждам от съвестта си.

— Защо ми го каза точно преди погребението? Сега как, по дяволите, ще погледна в очите Джон и Мерибет? Какво ще им кажем?

— Съжалявам за всичко, нямаш представа колко съжалявам. Опитай се да се поставиш на моето място. ЩЕ СЕ ПОБЪРКАМ! НЕ МОГА ДА ТЪРПЯ ПОВЕЧЕ. НЕ ЗНАЯ КАКВО ДА НАПРАВЯ, НАКЪДЕ ДА ПОЕМА! Разбираш ли ме? Разбираш ли каква вина, какъв страх и ужас изживявам, когато всички тези същества ме преследват, когато за пореден път сънувам кошмар, когато по новините отново и отново говорят за Барбара, когато съучениците й плачат за нея, когато виждам Джон и Мерибет, потънали в скръб. НЕ МОГА ПОВЕЧЕ! НЕ МОГА ПОВЕЧЕ! ЩЕ ЕКСПЛОДИРАМ!

Клара седеше до него, свела глава. Не знаеше как да успокои съпруга си, защото и тя не беше по-добре от него. И тя бе объркана, и тя чувстваше ужас и вина, и тя съжаляваше.

— Значи според теб никой не е откраднал тялото на… — Клара не пожела да каже името „Барбара“, а само сбръчка нос в погнуса.

— Да. Тялото й само дойде при мен.

— Но как така тези сатанисти могат да съживят мъртъв човек? То не е като да го събудиш от сън. Не мога да си го обясня по никакъв начин. Мик, за „n“-ти път те питам, сигурен ли си във всичко това?

— Сигурен съм, скъпа. Барбара е оживяла и навярно иска да ми отмъсти.

— А този, Джордж Филипс… каква е ролята му в сценария? Нали и той е член на сектата.

— Да, именно. Лейтенант Кокс ми го спомена. Не зная, може би заради него Барбара е била обладана от демон и ме е предизвикала. И сега този демон ме преследва.

— Ох, Мики, Мики, в каква гадост си се забъркал? Ох, не зная, не зная с кое да започнем. Всичко е толкова… объркано. Тъпо. Гадно — Клара даваше израз на обзелите я лоши чувства.

— Скъпа, и аз не знам какво да правя, нито какво ще стане от тук нататък.

— А какво ще правим ние? Ти осъзнаваш ли, че и аз, и Пени разчитаме на теб? Ти съзнаваш ли, че моите родители, твоите родители, всичките ни приятели ще са шокирани и отвратени, ако се разбере. Ти съзнаваш ли какво ще се случи с Пени? Ще му се подиграват и ще издевателстват над него в училище. Ще е най-нещастното момче в целия свят. Ние ще се разпаднем като семейство и ще… — Клара не довърши изречението и се отпусна в необуздан плач.

Долната челюст на Мики също затрепери, той обърна глава към съпругата си и изрече с отчаян глас:

— Никога не съм вярвал, че ще стана убиец.

След това я погали по косата, стана от стола, с разлюляна походка се насочи към дивана и се строполи върху него.

Мики знаеше, че е безполезно да я убеждава в истинността на теорията за преследването от мъртвата — и без това и бе причинил прекалено силен потрес с признанието си за убийството. А и със сигурност след тези страшни думи Клара не би възприела с такава сила нищо друго и останалите изказвания, свързани с деянието, ще са чисто и просто оправдания. Да, тя каза, че вярва на всяка негова дума, но така ли бе наистина? А и как може да му вярва след тази изневяра, след като бе скрил, че се е виждал с невръстното момиче на семейните им приятели и е искал да спи с него.

От друга страна, последният случай в спалнята, където предметите се местеха сами, бе сам по себе си свръхестествен. И тя видя всичко. Така че той имаше своите аргументи.

Но това засега нямаше голямо значение.