Джордж Байрон
Писма и дневници (151)

До Дъглас Кинърд

„Драги Дъглас,

Правя всичко възможно да се измъкна, но пред мен има всевъзможни пречки, които ми създава това «безподобно женско племе»^[1]. Тя е решена да жертвува себе си и да ми попречи да направя нещо добро, и всичко това без никаква причина. Роднините й, мъжът й (той действува пред папата и правителството да я накарат да се върне при него), всички настояват да се върне в Равена. Тя обаче иска да дойде с мен в Гърция. Без съмнение незаменимо място за посещение в момента. Разбира се, цялата идея е смешна, защото там всичко трябва да се пожертвува в името на нейната безопасност. Освен това в случая не става и дума за користни подбуди и затова всичко е много трудно, защото аз нямам контрол над нея и ако тя направи сцена (впрочем това доста добре й се удава) — ето ти още един романс, още една приказка за подведената и изоставена жена и изобщо още една Каролайн, и още една госпожа Байрон, и още една Гленарвън — всичко като преди. Няма друг мъж като мен, който толкова да е дал на жените, а всичко, което съм спечелил, е репутацията на човек, който се отнася жестоко с тях. Все пак ще направя, каквото мога и още не съм загубил надежда. На баща й разрешиха да се върне от политическо изгнание, но при условие, че доведе и дъщеря си. Ако я напусках заради друга жена, щеше да има някакво основание да се оплаква, но когато един мъж чисто и просто иска да се захване със сериозна работа в името на добра кауза, този женски егоизъм е наистина непоносим.

Твой Н.Б.“