Джордж Байрон
Писма и дневници (66)

До лейди Каролайн Лам

„Трябва да отговориш на бележката, защото нейният автор се чувствува нещастен. А когато човек е в такова състояние, всяко незачитане се усеща двойно по-болезнено. Тръгвам в дванайсет, но ми изпрати билет, за който най-добросъвестно ще заплатя. Няма да се отбивам, защото не виждам нещата да се подобряват при нашите срещи. Защо изпрати момчето? Бях излязъл и понеже съм винаги много зает сутрин, дори да си бях у дома, пак нямаше да мога да го видя, независимо от желанието си. Видях се със съпругата на Мур; красива е и има възможно най-тъмните очи. Те напуснаха града. Мур е много притеснен заради нас и хората наистина говорят, сякаш в цял Лондон няма друга нелепа двойка освен нас. Тежко е да търпим всичко това без причина, но още по-лошо е сами да даваме повод за него. Нашето лекомислие имаше последиците на едно истинско прегрешение. Аз се съобразих с общественото мнение и бих могъл да се съобразявам, ако ми помогнеш, но не мога да те гледам нещастна и съм непрекъснато нащрек да не би да се опиташ и мен да направиш нещастен. Трябва да положим усилия, този сън, този двумесечен делириум трябва да премине; ние всъщност не се познаваме, едно отсъствие от един месец ще ни възвърне разума; знам, че не мислиш така. И двамата сме имали хиляди подобни увлечения, ще се преборим и с това и дори ще се срамуваме от него според максимата на Рошфуко^[1]. Но по-добре е аз да напусна града, отколкото ти. Ще направя една обиколка или ще отида в Кеймбридж или Единбург. Моля те, не ме обиждай, недей смята, че съм се променил. Именно защото не съм и не мога да се променя. Решил съм да го направя, за да престанат глупаците да говорят, приятелите да страдат, а умниците да изпитват съжаление.

Твой любящ и искрен:

Б.“