Джордж Елиът
Мидълмарч (17)

Глава 16

Що у жената се цени,

намирам в твоята душа.

Тя крие много добрини,

сърдечност, ум и красота.

Сър Чарлс Седли^[86]

Въпросът дали мистър Тайк да бъде назначен за свещеник на редовна заплата към болницата бе вълнуваща тема в Мидълмарч и така разпалено се обсъждаше, че Лидгейт осъзна каква огромна власт упражнява мистър Булстроуд в града. Банкерът очевидно бе властелинът, но съществуваше и опозиционна партия, и дори сред собствените му привърженици се срещаха такива, които даваха да се разбере, че проявяват известен компромис с подкрепата си, и дори открито признаваха, че общите тежнения, и по-специално обратите в търговията, неизбежно те принуждават да палиш свещи и за дявола.

Властта на мистър Булстроуд не се свеждаше само до ролята му на местен банкер, който е запознат с финансовите тайни на повечето търговци в града и упражнява контрол върху кредита им. Влиянието му се подсилваше и от благотворителната му дейност, проявявана с готовност, но и с голяма строгост — готов бе да окаже финансова помощ, но и много строго следеше за изпълнението на задачата. Като извънредно трудолюбив човек, неотлъчно на работното си място, той си бе извоювал решаващо влияние в администрирането на благотворителните дейности в града, а колкото до личните му прояви в тази насока, те бяха многобройни, макар и дребни. Би положил например огромни усилия, за да уреди някъде като чирак Тег, сина на обущаря, но после зорко ще следи дали същият този Тег редовно ходи на църква. Би защитил перачката мисис Страйп срещу несправедливия иск на Стъбс да й отнеме пространството за сушене на дрехи, но лично ще провери достоверността на някоя дочута клевета за нея. Малките заеми, които отпускаше, бяха многобройни, но той винаги внимателно проучваше обстоятелствата, преди да ги даде, а и след това. Така човек може да подхранва хорските надежди, но и да буди страх редом с чувството на благодарност. А властта, придобита по този особен начин, неимоверно нараства и започва внушително да надхвърля първоначално вложените средства. Целта на мистър Булстроуд бе да придобие възможно най-голяма власт, която да използва за възхвала на Бога. Той бе минал през множество духовни терзания и вътрешни съмнения, за да си изясни стремленията и да разбере какво е нужно да се направи за възхвала на Бога. Ала както вече видяхме, стремленията му не всякога се оценяваха правилно. В Мидълмарч живуркаха множество тъпи хора, чиито мисловен кантар можеше да тегли само стока на едро. Тези люде силно подозираха, че щом мистър Булстроуд не е в състояние да се радва на живота, както те умееха, а се задоволява само с няколко залъка и чаша вода, чувството му за власт най-вероятно му осигурява истинско вампирско угощение.

По време на вечеря в дома на мистър Винси се поде разговор за свещеническия пост точно когато Лидгейт гостуваше там, и както забеляза докторът, семейната обвързаност с мистър Булстроуд изобщо не попречи да се изказват свободно мнения дори и от страна на самия домакин, макар че неговите доводи срещу замисленото назначение се свеждаха главно до това, че не харесвал доктринерските проповеди на мистър Тайк и предпочитал мистър Феърбръдър заради недогматичните му проповеди. На мистър Винси поначало му допадала идеята свещеникът към болницата да е на заплата, стига тя да се давала на Феърбръдър, който бил рядко благ човечец, възможно най-добрият проповедник, пък и много общителен.

— В такъв случай кого ще подкрепиш? — попита мистър Чичли, следователят при смъртни случаи, голям приятел на мистър Винси в ловджийството.

— О, страшно съм доволен, че вече не съм общински съветник. Ще гласувам за това, въпросът да се реши от общинския съвет и медицинската управа. Ще прехвърля донякъде своята отговорност върху вашите плещи, докторе — заяви мистър Винси, като първо погледна към доктор Спраг, старши лекар в града, а после към Лидгейт, седнал насреща му. — Вие, докторите, трябва да се споразумеете чие очистително лекарство да предпишете. Нали така, Лидгейт?

— Съвсем слабо познавам и двамата — отговори Лидгейт, — но общо взето, назначенията твърде много зависят от личното отношение. Най-подходящият човек за дадена служба невинаги е най-приятният и най-симпатичният. Понякога, ако искаш да прокараш дадена реформа, единственият начин е да пенсионираш милите хорица, които всички обичат, и да сложиш точка на въпроса.

Доктор Спраг, смятан за лекаря с най-голяма тежест в Мидълмарч, макар че доктор Минчин се славеше с по-голяма прозорливост, бе втренчил поглед в чашата с вино пред себе си със съзнателно безучастен вид, докато Лидгейт говореше. Някои прояви на новодошлия млад човек, както и догадки за него, приемани съвсем спокойно — като например перченето с чуждестранни идеи или склонността да изкоренява напълно вкоренени неща, отдавна възприети като непоклатими от по-старото поколение, — бяха крайно неприятни на един лекар, чиято репутация бе изградена още преди трийсетина години въз основа на трактат върху менингита, от който поне един екземпляр с надпис „личен“ бе подвързан в телешка кожа. От своя страна изпитвам известно съчувствие към доктор Спраг — в края на краищата себеуважението е необлагаема с данък лична собственост и е крайно неприятно да видиш, че цената й пада.

Думите на Лидгейт обаче не намериха отзвук сред компанията. Мистър Винси заяви, че ако зависело от него, той никъде не би назначил неприятен човек.

— По дяволите с тези реформи! — възкликна мистър Чичли. — Това е най-голямата шарлатания на света. Чуеш ли за реформа, знай, че това е само хитър ход да назначиш нови хора. Надявам се, мистър Лидгейт, че не сте от поддръжниците на „Лансет“^[87], които искат да отнемат от съдиите правото да установяват причините за смъртта. Сякаш натам бият думите ви.

— Най-много от всички не одобрявам Уакли — обади се доктор Спраг. — Този човек е крайно злонамерен и е готов да жертва доброто име на съсловието, изградено благодарение на колежите в Лондон, както се знае, само и само да се прочуе, пък макар и с лоша слава. Има хора, готови да понесат всякакви удари, стига да се говори за тях. Но понякога Уакли е прав — добави докторът с непредубеден тон. — Бих могъл да посоча едно-две неща, за които той наистина е прав.

— О, това е добре — обади се мистър Чичли. — Подкрепям всеки, готов да защити съсловието си. Но да се върнем на темата. Бих искал да зная как един следовател би могъл да прецени веществените доказателства, ако няма юридическо образование.

— Според мене — заговори Лидгейт — юридическото образование още повече ограничава човека по въпроси, които изискват познания от друго естество. Хората говорят за веществени доказателства по такъв начин, сякаш сляпата Темида наистина може да ги претегли съвсем точно на везните си. Никой не би могъл да твърди кое доказателство в дадена област е действително вярно, ако не е запознат с тази област. За един съдия данните след аутопсията са точно толкова ясни, колкото и за някоя неука старица. Че как би могъл той да знае например какво е въздействието на отровата? Все едно да твърдиш, че щом разбираш от мерена реч, можеш да станеш и земемер.

— Вероятно все пак сте наясно, че не влиза в задълженията на следователя да извършва аутопсията, а само да вземе данните от медицинското лице — отбеляза мистър Чичли с известна снизходителност.

— Това лице обикновено е горе-долу толкова некомпетентно, колкото и самият следовател — отбеляза Лидгейт. — Решаването на правните въпроси не би трябвало да зависят от вероятността медицинското лице да има що-годе сносни познания и един следовател не трябва да приема на доверие твърдението, че стрихнинът може да уврежда лигавицата на стомаха, ако някой невеж участъков лекар му каже подобно нещо.

Всъщност Лидгейт бе забравил за обстоятелството, че мистър Чичли е бил удостояван с кралски отличия, така че съвсем добродушно попита накрая:

— Не сте ли съгласен с мене, доктор Спраг?

— Само донякъде… що се отнася до разликата между гъсто населените области и столицата — отговори докторът. — И все пак се надявам, че още много дълго време нашето графство ще ползва услугите на приятеля ми Чичли, дори и най-добрият лекар да дойде след него. Вярвам, че и Винси е съгласен с мене.

— О, да, да! Най ми допадат следователи, които са и добри авджии — весело добави мистър Винси. — А според мене да имаш насреща си адвокат, е най-сигурната работа. Няма човек, дето знае всичко. Повечето неща сам Бог ти подсказва. Що се отнася до отравянията, ами че най-важно е да ти е ясен законът. Е, няма ли вече да се присъединим към дамите?

Всъщност Лидгейт бе на мнение, че мистър Чичли непременно би се отнесъл подобаващо към въпроса за стомашната лигавица, но докторът бе говорил съвсем общо. Точно тук бе едно от големите затруднения да се движиш в отбраното общество на Мидълмарч — опасно е да твърдиш, че всяка длъжност на редовна заплата неминуемо изисква добра подготовка. Фред Винси бе нарекъл Лидгейт педант, а мистър Чичли бе склонен да го определи като човек, готов да си вре носа навсякъде, особено сега, когато в гостната докторът започна да прави мили очи на Розамонд, като успя лесно да установи tête-à-tête с госпожицата, тъй самата мисис Винси бе поела ролята на домакиня. Въпросната госпожа не прехвърляше никакви домашни задължения на дъщеря си. Сияещото добродушно лице на матроната със свободно падащите розови панделки на бонето й, развети около сочната й шия, както и веселите й задевки със съпруга и децата й безспорно придаваха най-голяма задушевност на вечерите в дома на семейство Винси — такава задушевност, която просто те подтиква да се влюбиш в дъщерята. Поради лекото усещане за недодяланост и безобидна грубоватост у мисис Винси несъмнената изисканост на Розамонд, надхвърлила очакванията на Лидгейт, се открояваше още по-силно.

Няма съмнение, че изящните крачета и гордо изправените рамене подсилват впечатлението за изискани маниери, а уместно казаните думи изглеждат направо удивително уместни, щом се изрекат с елегантна чупка на устните и веждите. А Розамонд умееше да казва уместни неща, защото не бе лишена от ум, от онзи тип ум, който долавя всичко друго освен смешното. За щастие тя никога не се опитваше да се шегува и тъкмо тази нейна черта най-убедително разкриваше ума й.

Те двамата с Лидгейт с лекота поведоха разговор. Той изрази съжалението си, че не я е чул да пее предната вечер в Стоун Корт. Единственото му удоволствие, което си разрешавал в края на престоя си в Париж, било да ходи на концерти.

— Вероятно сте се занимавали с музика, нали? — попита Розамонд.

— Не. Разпознавам звуците на различни птици, както и на много мелодии, ала напълно неизвестната и непонятна музика най-много ме очарова… трогва ме. Колко нелепо е, че светът не се възползва достатъчно от едно такова достъпно удоволствие.

— Така е и сега ще се убедите, че в Мидълмарч няма нищо мелодично. Няма почти никакви добри музиканти. Познавам само двама господа, които горе-долу пеят добре.

— Смятам, че тук е модно да се изпълняват комични песни по много ритмичен начин, за да те оставят сам да си представиш мелодията… сякаш песента се загатва с удари на барабан.

— О, очевидно сте чули мистър Бойър — възкликна Розамонд с една от редките си усмивки. — Но ние май започнахме да злословим за съседите си.

Лидгейт дотолкова се унесе, че едва не забрави да поддържа разговора, прехласнат от прелестната девица пред себе си, от дрехата й, сякаш сътворена от късче лазурно синьо небе, но самата тя бе очарователно русокоса, като че ли листата на някакво огромно цвете се бяха разтворили, за да излезе тя оттам. И все пак по детски русокосата й пленителност разкриваше и овладяна, осъзната грация. След изживяното с Лор Лидгейт вече не се впечатляваше от безмълвни огромни очи, а Розамонд бе пълната противоположност на артистката. Изведнъж той се овладя:

— Надявам се да ми предложите малко музика тази вечер.

— Мога да ви предложа само скромните си опити, ако желаете — каза Розамонд. — Татко без съмнение ще настоява да посвиря. Но аз ще се притеснявам от вас, понеже сте слушали най-добрите певци в Париж. А аз съм чула твърде малко — само веднъж съм ходила в Лондон. Но органистът ни в черквата „Сейнт Питър“ е много добър музикант и аз продължавам да уча при него.

— Кажете ми какво видяхте в Лондон.

— Твърде малко. (Една по-наивна девойка би възкликнала: „О, всичко!“, но Розамонд не бе от глупавите.) Само някои от обичайните места, където обикновено водят недодяланите провинциални момичета.

— Нима наистина смятате, че сте недодялано провинциално момиче? — удиви се Лидгейт и неволно я погледна с такова дълбоко възхищение, че Розамонд се изчерви от удоволствие.

Тя запази непринудената си сериозност, леко поклати грациозната си шийка и вдигна ръка да докосне прекрасните си плитчици — свойствен за нея изящен жест, сякаш котенце размахва лапичка. Не че Розамонд би могла да има нещо общо с едно коте — тя бе въздушна фея, много рано хваната здраво и обучена в училището на мисис Лемън.

— Уверявам ви, че умът ми е недодялан — отговори мигновено тя. — За Мидълмарч горе-долу ме бива. Не се притеснявам да разговарям с отдавнашните си съседи. Но от вас много се притеснявам.

— Една изтънчена жена почти винаги знае много повече от мъжете, макар че познанията й са от друг вид. Убеден съм, че вие можете да ме научите на хиляди неща — както изящната птичка може да даде полезни уроци на мечока, стига да говорят общ език. За щастие мъжът и жената говорят общ език, така че мечоците могат да бъдат обучени.

— О, ето че Фред започва да дрънка! Трябва да отида и да не му позволя да играе по нервите ви — заяви Розамонд и се отправи към другия край на стаята, където по заръка на баща си Фред бе отворил пианото, за да може Розамонд да посвири на гостите, но междувременно самият той задрънка с една ръка „Черешка зряла“. Дори и ученолюбивите младежи, взели успешно изпитите си, понякога си позволяват подобни неща, та камо ли скъсаният Фред.

— Фред, моля те да отложиш упражненията си за утре сутринта. Мистър Лидгейт ще получи главоболие от дрънкането ти — скастри го Розамонд. — Той има слух.

Фред се изсмя и изкара мелодийката си докрай.

Розамонд се обърна към Лидгейт с блага усмивка и заяви:

— Както виждате, мечоците не всякога могат да бъдат обучени.

— Готово, Роузи! — скочи на крака Фред и нагласи стола за сестра си с надеждата, че е раздвижил духовете. — Като начало е нужна ободрителна мелодийка.

Розамонд засвири възхитително. Преподавателят й от училището на мисис Лемън (то беше близо до съседен град със забележителна история, чиито реликви се съхраняваха в местната черква и замъка) бе един от онези отлични музиканти, които се срещат тук-там из нашите ширини и са достойни за сравнение с мнозина именити капелмайстори от други страни, където има по-благоприятни условия за музикалните знаменитости. С инстинкта на изпълнителя Розамонд бе усвоила съвсем точно маниера му на свирене и като ехо препредаваше изкусното му изпълнение на възвишена музика. При първо слушане въздействието бе донякъде смайващо. Изпод пръстите на Розамонд сякаш се изливаше неподозирана душевност. Всъщност това бе точно така, защото душата живее чрез непрестанното ехо и във всяка съвършена форма се крие зрънце творчески заряд, дори и той да е интерпретаторски. Лидгейт бе очарован и започна да възприема Розамонд като изключителна. В края на краищата, мислеше си той, не е чак толкова странно да се натъкнеш на рядка природна хармоничност, появила се очевидно сред неблагоприятни условия. Където и да се срещнат подобни случаи, те винаги произтичат от неясни обстоятелства. Докторът продължаваше да седи, приковал поглед в Розамонд, и сега, когато възхищението му силно нарасна, той не се приближи до нея, за да изрази одобрението си, а остави това на другите.

Пеенето й обаче не бе чак толкова впечатляващо, но също с добра школовка, така че беше сладостно да чуеш чисто изпети мелодии. Вярно е, че Розамонд изпълни песните „Да се срещнем по луна“ и „Все се скитам“, защото всички простосмъртни се влияят от вкусовете на епохата си, а единствено древните майстори се смятат за класика. Но Розамонд можеше да изпее доста въздействащо и „Чернооката Сузан“ или канцонетите на Хайдн, а също и Voi, che sapete^[88] или Batti, Batti^[89] — трябваше само да знае какво се нрави на публиката.

Баща й току оглеждаше гостите, преизпълнен с радост от възхитата им. Майка й седеше, подобно на Ниобе^[90] преди бедите й, с най-малкото си момиченце в скута и нежно размахваше ръчичката на детето в такт с музиката. А Фред, въпреки общото си неодобрение към Роузи, слушаше изпълнението й с дълбока преданост, като му се искаше и той да свири така прелестно на флейта. Това бе най-приятното семейно празненство, на което Лидгейт бе присъствал след пристигането си в Мидълмарч. Фамилията Винси наистина умееше да се весели, да забравя за тревогите, да се радва на живота и всичко това придаваше на дома им една неповторимост, рядко срещана из градовете в графството по онова време, когато евангелизмът бе хвърлил мрачна сянка като от чумна епидемия върху малкото развлечения, все още срещани из селата. В дома на семейство Винси винаги се играеше вист и масите за картоиграчите бяха вече подредени, така че някои от гостите тайничко се надяваха музиката час по-скоро да свърши. Преди още пеенето да е приключило, се появи мистър Феърбръдър — хубав, широкоплещест невисок мъж, около четирийсетгодишен, с доста износено тъмно облекло. Неговата неотразимост обаче изцяло идваше от проницателните му сиви очи. С появата му сякаш стана по-светло — той отправи бащинска закачка към малката Луиза, поведена към спалнята от мис Морган, обърна се с топла дума за поздрав към всекиго и като че ли само за десетина минути с присъствието си направи разговора по-съдържателен, отколкото през цялата вечер. Той подкани Лидгейт да го посети, както докторът му бе обещал:

— Не може да се измъкнете, добре разбирате това, защото искам да ви покажа някои бръмбари. Ние, колекционерите, не оставяме на мира нито един новопристигнал, докато не му покажем всичко, което имаме.

Много скоро мистър Феърбръдър се насочи към масата за вист, като потри ръце и рече:

— Хайде да станем сериозни! Мистър Лидгейт? Не играете ли? Ааа! Вие сте твърде млад и незрял за подобна игра.

Лидгейт си помисли, че свещеникът, чиито качества толкова дразнеха мистър Булстроуд, сякаш бе намерил приятно убежище сред това очевидно не толкова образовано семейство. Донякъде го разбираше: доброто настроение, приятната външност на млади и стари тук, както и възможността да прекараш вечерта, без да напрягаш много-много ума си, правеха дома твърде привлекателен за хора, които нямаха какво друго да правят през самотните вечери.

Всички присъстващи изглеждаха грейнали и щастливи с изключение на мис Морган, която бе смугла, безизразна и смирена — общо взето, тъкмо подходящ човек за гувернантка по думите на мисис Винси. Самият Лидгейт не възнамеряваше да прави чести посещения тук. Това би било неразумно пилеене на свободните вечери и сега, след като поговори още малко с Розамонд, смяташе да се извини и да си тръгне.

— Сигурна съм, че ние, от Мидълмарч, няма да ви харесаме — каза тя, когато картоиграчите заеха местата си. — Доста скучни сме, а вие сте свикнали със съвсем други хора.

— Предполагам, че всички малки градове много си приличат. Но както съм забелязал, собственото селище винаги изглежда на хората по-скучно от останалите. Решил съм да приема градчето Мидълмарч такова, каквото е, и ще съм много благодарен, ако и то ме приеме по същия начин. Безспорно тук открих някои привлекателни неща, които далече надхвърлят очакванията ми.

— Може би имате предвид ездата до Типтън и Лоуик. Всеки е доволен от това — скромно отбеляза Розамонд.

— Не, имам предвид нещо по-близо до мене.

Розамонд стана да вземе ръкоделието си, а после добави.

— Интересуват ли ви танците? Не съм съвсем сигурна дали умните мъже танцуват.

— Бих танцувал с вас, ако ми позволите.

— О! — Розамонд отвърна с леко укорителен смях. — Чисто и просто исках да кажа, че понякога устройваме танци, и исках да знам дали няма да се обидите, ако ви поканим да присъствате.

— Ще присъствам само при споменатото условие.

След този непринуден разговор Лидгейт реши да си тръгне, но когато се приближи до масите на картоиграчите, се загледа с голям интерес в играта на мистър Феърбръдър — той играеше превъзходно, а лицето му смайващо излъчваше едновременно хладна проницателност и благост. В десет часа се сервира вечерята (такъв бе обичаят в Мидълмарч), придружена с пиене на пунш, но мистър Феърбръдър изпи само чаша вода. Засега той бе победителят, но това не пречеше играта да продължи и най-накрая Лидгейт се сбогува и наистина си тръгна.

Тъй като нямаше още единайсет часа, реши да се поразходи в свежата нощ в посока към камбанарията на „Сейнт Ботолф“, църквата на мистър Феърбръдър — квадратна и масивна, тя тъмнееше на фона на звездното небе. Това бе най-старата черква в Мидълмарч, ала доходът на свещеника едва ли стигаше и до четиристотин лири годишно. Лидгейт бе дочул тази подробност и сега се запита дали мистър Феърбръдър всъщност не се нуждае от парите, спечелени от игра на карти. И тогава си каза: „Той изглежда извънредно приятен човек, но Булстроуд може и да има някакво право“. Много неща биха били по-лесни за Лидгейт, ако се окажеше, че доводите на мистър Булстроуд, общо взето, са основателни. „Има ли значение каква е религиозната му доктрина, щом е подплатена с благородни идеи? Човек трябва добре да се възползва от ума си, доколкото го има.“

Такива бяха първите размишления на Лидгейт, след като си тръгна от дома на мистър Винси, и се опасявам, че поради тази причина доста дами не биха намерили младия човек достоен за внимание. Докторът си спомни за Розамонд и музикалното й изпълнение много по-късно. Вярно е, че щом дойде нейният ред, образът й не напусна съзнанието му до края на разходката, но Лидгейт не изпита никакво вълнение, нито пък му хрумна догадката, че в живота му се полага ново начало. В сегашното си положение не можеше и да мисли за женитба. Възнамеряваше да не се жени още няколко години, така че изобщо не бе склонен да подхранва мисълта, че се е влюбил в девойка, която неочаквано е предизвикала възхищението му. Наистина се бе възхитил от Розамонд, ала смяташе, че безумието, обзело го някога в историята с Лор, бе малко вероятно да се повтори с друга жена. При това нямаше съмнение, че ако изобщо може да става дума за ново влюбване, би било съвсем безопасно въпросната особа да е създание като мис Винси, дарена с ум, какъвто всеки би искал да види у една дама — изтънчен, излъскан, податлив за въздействие, за обработка, както и за посвещаване във всички тънкости на живота, при това обвит в тяло, което е най-красноречиво доказателство за всички достойнства на ума и други не са нужни. Лидгейт не се съмняваше, че ако някога се ожени, съпругата му ще притежава точно такова сияйно излъчване, такава изящна женственост, свързвана обикновено с цветята и музиката, точно такава красота, дълбоко благородна в самата си същност, създадена само за възвишена, изтънчена наслада.

Ала тъй като не възнамеряваше да се жени през следващите пет години, по-неотложната му задача бе да разгърне новата книга на Луи^[91], предизвикала у него голям интерес, понеже познаваше Луи още от Париж и бе присъствал на множество негови анатомически сеанси, за да вникне в различията между петнистия и коремния тиф. Прибра се вкъщи и чете до зори, като прояви много по-задълбочен поглед към подробностите и взаимовръзките, изложени в научното изследване, отколкото бе смятал за нужно да проявява към тънкостите в любовта и брака, тъй като се чувстваше достатъчно подготвен по тези въпроси благодарение на литературата, както и на общодостъпните мъдрости, които мъжете си разказват един на друг в дружески разговори. От друга страна, по проблемите за треската имаше много неизяснени неща и това обстоятелство предизвикваше у Лидгейт приятно напрягане на въображението, което не бе чисто и просто произволно, а налагаше строга аналитичност, както и съчетание между широкия поглед за вероятностите и точното придържане към фактите. И всичко това се осъществяваше в тесен съюз с безпристрастната природа, която безучастно стоеше встрани и безмълвно предлагаше начини как да се измерва собственото й дело.

В най-различни краища на страната някои люде скудоумно са възхвалявани до небесата като надарени с богато въображение заради купищата им картини, лишени от живец, или многобройните им бездарни писания. Превъзнасят се портрети на Луцифер, изобразен сред огнени пламъци като едър отблъскващ мъж с криле на прилеп, спуснал се да върши злини, или изображения на краен разгул, които сякаш отразяват живота като в кошмарен сън. Ала на Лидгейт тези проявления на въображението се струваха доста пошли, вдъхновени от изпитото вино, особено в съпоставка с едно друго въображение, което разкрива неосезаеми движения, недоловими и за най-силната лупа, и ги проследява в тъмата из дългите лабиринти на неотменната последователност благодарение на онзи вътрешен светлик, който е крайният екстракт на енергията в природата, способен да облее със светлина в съвършеното си пространство дори ефимерните атоми. От своя страна Лидгейт се бе отказал от всякакви евтини нововъведения, в които невежеството се изявява с лекота. Отдал се бе с цялата си страст на почти недостижимо откритие, върха в научните изследвания, като условно бе набелязал общата си цел и все по-внимателно стесняваше кръга на действията си. Мечтаеше да проникне в същността на онези неясни тънки процеси, залегнали в основата на човешката болка и радост, да надникне в онези невидими кътчета, където се таят мъката, лудостта и злото, да разкрие онова недоловимо равновесие и скритите импулси, които предизвикват щастие или скръб в човешкото съзнание.

Сега той захвърли книгата си, протегна нозе към тлеещите въглени в камината, сплел ръце на тила, и изпадна в онова приятно състояние на лека възбуда, когато съзнанието се пренасочва от мисълта за конкретен проблем към обзелото ни усещане за всеобхватните взаимовръзки между нещата и тогава предстоящото ни битие сякаш се обръща по гръб след изморително плуване и със сетни сили се оставя да се носи по течението. Обзет от подобно усещане, Лидгейт се изпълни с възторжена удовлетвореност от научните си занимания, както и с някакво смътно съжаление към всички онези, подминати от късмета да бъдат доктори като него.

„Ако не бях решил още от малък какъв да стана — помисли си той, — можеше да се захвана с някоя досадна черна работа и цял живот да бъда като кон с капаци. Истинска радост може да ми доставя само професия, която изисква огромни интелектуални усилия и същевременно ме кара да поддържам топли взаимоотношения със съседите си. В този смисъл няма по-добра от лекарската професия: човек може да има сериозни научни занимания, устремени към висините, а също и да се сприятели с всички старци в енорията. За един свещеник обаче е доста по-трудно. Феърбръдър като че ли е изключение.“

Последното хрумване отново го насочи към семейство Винси и всичко случило се през вечерта. В съзнанието му изплуваха приятни картини от гостуването и когато се приближи към леглото със свещ в ръка, устните му се извиха в лека усмивка, обикновено предизвиквана от приятни спомени. Той бе пламенна натура, но сега целият му плам бе насочен към любимите му занимания, както и към високата цел да се изяви в живота, като подобри съществуванието на цялото човечество — подобно на много други смелчаци в науката, които са започвали попрището си със скромна практика в затънтената провинция.

Бедничкият Лидгейт! Дали пък да не кажа — бедничката Розамонд! И двамата живееха в свой собствен свят, напълно непознат за другия. На Лидгейт изобщо не бе хрумнало, че личността му предизвиква трескави мисли у Розамонд, която нямаше никакви причини да отлага женитбата си за далечното бъдеще, нито пък занимания по патоанатомия можеха да отклонят вниманието й от обичайната мечтателност и постоянното претегляне на думи, погледи и фрази, свойствени черти за живота на повечето момичета. Той не бе вложил в държанието или разговора си с нея нещо повече от обичайната възхита и любезност, които един мъж трябва да прояви към красива девойка. Всъщност смяташе, че донякъде не изрази ясно истинското си удоволствие, което изпита от музикалните й изпълнения, защото се опасяваше да не прояви грубост, като покаже изненада от подобни умения. Ала Розамонд не бе пропуснала нито един негов поглед или дума и ги бе възприела като подобаващо начало на вече заплануваната романтична история — те бяха важни подробности, от значение за по-нататъшното развитие и развръзка. Според представите на Розамонд не е необходимо в една романтична връзка да се замисляш прекалено много за вътрешния свят на избраника или за сериозните му занимания в живота — разбира се, Лидгейт имаше професия, бе умен, както и достатъчно привлекателен на вид. Ала най-съблазнителната му черта бе благородническото му потекло, което го отличаваше от всичките й поклонници в Мидълмарч. И поради това омъжването й за него предоставяше възможност за издигане в обществото и приближаване до онова райско състояние в земния живот, когато няма да има нищо общо с простите хора и вероятно най-после ще общува с родственици, близки по ранг до знатните хора в графството, склонни да проявяват пренебрежение към жителите на Мидълмарч. Гъвкавият ум на Розамонд донякъде се проявяваше и в умението й да долавя най-тънкия аромат на аристократизма и веднъж, когато бе зърнала госпожиците Брук да придружават чичо си на съдебно заседание в графството и да седят сред благородниците, тя бе изпитала завист към тях, въпреки скромното им облекло.

Ако не ви се вярва, че представата за Лидгейт като глава на семейство може да предизвика трепетна радост, която да навежда на мисълта, че Розамонд вероятно е влюбена в него, ще ви помоля да си послужите по-активно със способността за съпоставки и сами да прецените дали например червената униформа и еполетите никога не са оказвали подобно въздействие. Страстите ни не са заключени в отделно помещение, а облечени с одежди от малкия склад с идеи, те донасят своята храна на колективната трапеза и се смесват с присъстващите, като се гощават с общите гозби според апетита си.

Всъщност Розамонд бе изцяло обсебена не от самата личност на Тършиъс Лидгейт, а от неговото отношение към нея. Напълно допустимо е за една девойка, свикнала да чува, че всички младежи вероятно биха могли, могат или ще се влюбят в нея, ако още не са влюбени, веднага да реши, че Лидгейт не би направил изключение. Неговите погледи и думи означаваха повече за нея, отколкото отношението на останалите. И тя най-прилежно размишляваше върху тях, както и най-прилежно се грижеше за безупречния си външен вид, поведението си, чувствата и други изящни проявления, за да успее да превърне Лидгейт в най-горещия си поклонник.

Защото Розамонд, макар че непременно би отказала да свърши нещо неприятно, беше много трудолюбива, а сега по-усърдно от всякога рисуваше пейзажи, каруци и портрети на приятели, свиреше на пиано и от сутрин до вечер неуморно се придържаше към собствения си идеал за съвършената дама, като си представяше, че всичко върши пред въображаема публика, която понякога допълнително се разнообразяваше и нарастваше поради многобройните гости в дома им, като това обстоятелство никак не й беше неприятно. Освен това тя намираше време да прочете и най-добрите романи и дори не толкова добрите, а също знаеше и много стихове наизуст. Любимата й поема бе „Лала Рук“^[92].

„Най-прелестната девойка на света! Истински щастливец ще е онзи, който я вземе за жена!“ — това бе мнението на възрастните господа, които често гостуваха на семейство Винси, така че отритнатите младежи отново се престрашаваха да пробват късмета си, както често се случва в малките градове, където на хоризонта не изгряват току-така тълпи от нови съперници. Ала според мисис Плимдейл Розамонд била съвсем неуместно добре образована, защото каква полза имало от разни ми ти тънки умения, които хич не са нужни в брака? А лелята на въпросната госпожица, мисис Булстроуд, преизпълнена с чувства на сестринска преданост към семейството на брат си, най-искрено желаеше две неща за Розамонд — племенницата й да стане по-задълбочена, а също и да намери съпруг, чието имотно състояние да отговаря на обичайната й разточителност.